Лийла Мийчам
Пепел от рози (59)

59.

Следващите три дни бяха облачни и потискащи. Яркото петъчно слънце, огряло над „Съмърсет“, се промъкваше сред белите колони на верандата, но скоро се скри зад надвиснали сиви облаци, тях Рейчъл щеше да запомни завинаги като вестители на онова, което предстоеше. На двете поклонения дойдоха тълпи от хора и не бяха малко онези, които, типично в стила на Източен Тексас, докосваха влажните си бузи до нейната, стискаха ръката й до премаляване или я притискаха в мечешки прегръдки. Помнеше ясно единствено застаналия до нея Мат, от когото се излъчваше сила, докато представяше хората и следеше множеството да се изтегля по-бързо. Образите на останалите потънаха в обща мъгла. В края на първите два часа тя се почувства изцедена като някой от чаршафите на майка си.

— За съжаление, довечера ще бъде още по-зле — предупреди я Мат, докато пътуваха към „Хюстън Авеню“. — Групата тази сутрин е от околността. Довечера ще пристигнат от целия щат и ще се настанят в мотели около Далас. Нищо. До понеделник тази работа ще приключи и ще можеш да се заемеш с каквото трябва… а ние ще обърнем внимание на себе си. — Той я прегърна. — Нали става? — попита той.

— Звучи божествено — промълви тя.

Старият додж на баща й, поддържан в отлично състояние благодарение на автомонтьорските умения на сина му, беше паркиран пред верандата, когато пристигнаха. Влязоха в антрето и чуха, че от кухнята долита западнотексаският му провлачен говор с лек френски акцент, който така и не се изгуби. Забърза натам, но пред вратата спря, за да събере сили за предстоящата неловка среща.

— Луси Уоруик ще дойде ли на погребението? — питаше баща й. — Ще ми бъде приятно да я видя отново. Когато бях момче, много я харесвах.

— Божке, не! — възкликна Саси. — Четирийсет години двете с госпожица Мери не можеха да се понасят. Сигурно госпожица Луси е много горда от себе си, след кат надживя госпожица Мери. С нищо друго не може да се похвали.

— Е, Саси, човек трябва да се наслаждава на малките си победи, когато може — отбеляза баща й.

Рейчъл се засмя и отвори вратата.

— Здравейте — поздрави тя.

Всички от семейството й вдигнаха погледи от масата, където се бяха нахвърлили върху храната, с която бяха отрупани плотовете. За частица от секундата Рейчъл забеляза, че родителите й са остарели през месеците, откакто се видяха на Коледа. Белезите на възрастта личаха в по-сивата коса на баща й и отпуснатите му рамене, в закръглената талия на майка й и новопоявилите се бръчки около очите.

— Виж кой е тук — извика Уилям и се оттласна от масата. — Как е моето зайче?

— По-добре, след като вече сте тук — отвърна просълзена Рейчъл и се поотпусна след топлото посрещане, щастлива, че цялото й семейство е тук.

— И така ли го показваш — като плачеш? — попита майка й, но се усмихна едва-едва, докато ставаше, за да я прегърне след Уилям.

— Направете място и за мен — изфъфли Джими, защото устата му беше пълна със сандвич с шунка, и се присъедини към семейната прегръдка. Целуваха се и се прегръщаха в продължение на няколко минути с насълзени очи, след това седнаха отново на масата. През следващия половин час се държаха така, сякаш бяха в кухнята на Кърмит в онези отдавнашни дни, когато „Хюстън Авеню“ беше просто улицата, на която баща й изпращаше ежегодната си коледна картичка. Всички дъвчеха и говореха едновременно, разказваха си клюки и новини от окръг Уинклър, подаваха си чинии с шунка и сирене, горчица и майонеза. Алис съсипа семейното щастие неочаквано и сякаш бомба падна в стаята и се взриви.

— Е, Рейчъл — вметна тя, — как се чувстваш, като знаеш, че ще получиш наследството, което измъкна изпод носа на баща си?

Застаналата край плота Саси я погледна смаяно през рамо, а пък Хенри, който току-що беше влязъл, за да си почине и изпие чаша кафе, се дръпна от вратата на килера. Джими изпъшка, а Уилям се сопна:

— За бога, Алис!

Рейчъл усети как радостта от срещата се изплъзва като въздух от спукан балон.

— Как можеш да кажеш подобно нещо в този момент, мамо? — попита тя обидено.

— Просто питам от любопитство.

— Алис… — обади се предупредително Уилям.

— Хич не ми пробутвай това „Алис“, Уилям Толивър. Не съм крила чувствата си и тя го знае.

Рейчъл се изправи.

— Хенри, показа ли стаите на семейството ми?

— Да, госпожице Рейчъл, багажът им вече е качен. — Звънецът отекна в къщата, пронизителен като сирена в нажежената атмосфера. Хенри бързо остави чашата кафе. — Пак се звъни — рече той, нетърпелив да се измъкне от къщата. — Отново идват гости. Да ги поканя, нали, госпожице Рейчъл?

— Благодаря, Хенри. Покани ги в хола и им кажи, че идвам. — Тя се обърна към семейството си, все още на масата. Брат й и баща й изглеждаха нещастни, а майка й не трепваше. — Идват гости, за да ни изкажат съболезнования. Ще се качите ли горе, докато още не са влезли?

— Защо? Срамуваш ли се от нас? — изстреля Алис.

Джими изпъшка отново, а Уилям въздъхна отчаяно. Рейчъл заговори спокойно, доколкото беше възможно.

— Не мислех, че искаш непознати да ти поднасят съболезнования за смъртта на жена, която не харесваше.

— Рейчъл е права, Алис — намеси се Уилям и дръпна салфетката от яката на ризата си. — Няма защо да стоим тук. Никой от нас не е облечен подходящо, за да посреща гости, а аз трябва да поспя, преди да отидем в погребалната агенция.

Джими се надигна притеснено от стола. Двайсет и една годишният младеж беше висок и слаб. Червеникавокафявата му коса беше наследство от майка му, а откъде се бяха взели розовите бузи и чип нос си оставаше тайна.

— Моите съболезнования за смъртта на леля Мери, сестричке — рече той. — Знам колко много я обичаше и че тя ще ти липсва. Беше мила старица. Съжалявам, че си отиде.

Милият Джими. Той никога не искаше нищо, което не е заслужил, и така и не разбра причината за разногласията в семейството. Тя разроши косата му с обич.

— Благодаря, Джими, много ти благодаря. Искаш ли нещо, докато другите си почиват?

— Ако нямаш нищо против, искам да погледна лимузината. Тя още я има, нали?

Рейчъл отвори едно чекмедже и му подхвърли ключовете.

— Заповядай. Ако искаш направи едно кръгче.

Звънна се отново.

— Изчезвам! — заяви Джими и ключовете издрънчаха, когато се отправи към вратата.

Алис се изправи пред дъщеря си.

— Кои стълби да използваме — за прислугата или главното стълбище?

Рейчъл се обърна към нея. Дрехите и прическата й все още бяха по модата отпреди Втората световна война, когато е била най-красива, но сега вече не бяха останали много следи, напомнящи за щастливата жена, която водеше Рейчъл на детската площадка и я люлееше, подреждаше дивите цветя, набрани от дъщеря й, макар и повехнали, докато се приберат вкъщи, четеше й вечер и я учеше да плува. Годините на негодувание, за което Рейчъл пое цялата вина, я бяха лишили от старата жизненост. Ако Уилям се съгласеше да приеме приходите от наследството, можеше още утре да напусне работа и да живее спокойно като пенсионер. Майка й не искаше друго. Само че гордостта на баща й, единственото наследено по линия на рода Толивър качество, не му позволяваше, както и кръвта на Толивърови не беше позволила на Рейчъл да направи нужната жертва, за да опази майчината си обич.

— Настани се, където се чувстваш по-удобно мамо — отвърна тя, докато излизаше от кухнята, за да посрещне гостите в антрето.

През следващите, наситени със събития, изтощителни дни напрежението между тях беше осезаемо и единствено постоянната помощ и подкрепа на Мат успяваха да го поразсеят. Вечерта преди погребението той й каза:

— Има едно място, където искам да те заведа, за да пийнем по чаша на спокойствие. Искаш ли да отидем?

Макар уморена, тръпнеща от очакване заради онова, което щеше да й донесе следващия ден, тя се съгласи.

— Тръгваме.

Отидоха в хижата в гората. Зад опасаната с мрежа против комари веранда, се виждаше езеро. Просторната стая миришеше на чисто, беше прохладна, благодарение на климатика, монтиран над прозореца, и вентилаторите на тавана.

— Бил си сигурен, че ще дойда — досети се тя.

— Надявах се. Какво ще пиеш? Искаш ли бяло вино?

— Добре — отвърна тя, привлечена от стара индианска корона от пера, закачена на стената. — Имаш еклектичен вкус.

— Не аз. Хижата е била построена и обзаведена от дядовците ни и прачичо ти по времето, когато са били момчета. Аз съм третото поколение, което използва това място за убежище. Почти нищо не съм променил. Ако не греша, короната от пера е била на Майлс Толивър.

— Наистина ли? — Рейчъл я докосна със страхопочитание. — Досега не бях виждала нещо на дядо. Сигурно, защото не е имал нищо. — Тя го погледна през рамо. — Семействата ни са… между тях съществува неразривна връзка. Сигурен ли си, че не сме роднини?

Мат извади тапата от бутилката шенен блан.

— Много се надявам да не сме. Доколкото знам, двамата с теб сме сред малкото хубави неща, които са произлезли от караниците между дядо и пралеля ти.

— Слава богу — отвърна тя и пое чашата.

— И „Съмърсет“ — добави той с тъжна усмивка и чукна своята чаша, пълна със скоч и вода, в нейната. — Не знам дали да ми е тъжно заради тях, или да се радвам за нас.

— Не можем да променим миналото — единствено бъдещето — напомни тя. Двамата седнаха на канапето и раменете им се докоснаха. Тя погледна към оградената със завеса спалня. — Колко неща само може да разкаже това място. Възможно ли е в тази хижа да е започнала връзката между леля Мери и дядо ти?

— Нищо чудно.

— Затова ли ме доведе тук тази вечер?

— Не — отвърна той и я прегърна през раменете, — но нямам нищо против да продължим традицията.

Тя се изкиска и се сгуши до него.

— Голяма почитателка съм на традициите, когато му дойде времето — отвърна тя и продължи по-сериозно: — Как само ми се иска да накарам мама да го разбере.

— Не се притеснявай заради майка си — прошепна той до косата й. — Ако искаш разбиране, просто трябва да й направиш неустоимо предложение.

— Какво по-точно?

— Внуци.

Тя се разсмя и се сгуши още по-близо до него.

— Добър план.

Погребението в понеделник й се стори безкрайно заради многобройните хвалебствени слова, които никак нямаше да са приятни на леля Мери, но според Рейчъл бяха заслужен поклон към жената, означавала толкова много за града, областта и щата. Добре, че ритуалът край гроба беше кратък и хората се отправиха бързо към ритуалната зала, за да се скрият от лепкавата жега. Тъй като Еймос се беше разпоредил да не се доливат чашите на гостите, хората се разотидоха бързо и семейство Толивър тръгнаха към кабинета му за уговорената среща.

Той беше дошъл преди тях и ги чакаше на прозореца. Рейчъл го мярна през щорите, облечен в черен костюм, а болезнено слабото му тяло й заприлича на зловеща птица, която носи лоша поличба. Отново я завладя странното чувство, появило се за пръв път, когато купувачът на платове дойде без договор. Скоро след това пристигна и мерцедесът на Пърси, а Мат стисна ръката й за кураж, докато вървяха към адвокатската кантора.

— Дядо се пита защо е тук и дали Мери не му е завещала местата на Оли в ложата на стадион „Тексас“. Кой знае? Може да останат в семейството.

— Кой знае? — повтори тя и го сръчка игриво в ребрата.

Климатикът беше включен скоро и не бе успял да охлади личния кабинет на Еймос.

— Леле, че е горещо тук — оплака се Алис и започна да си вее нервно с програмата от погребението. За пръв път нарушаваше мълчанието от панихидата досега.

— След малко ще се охлади — отвърна с неудобство Еймос и попи лице с кърпичка. Покани ги да седнат на столовете, подредени пред бюрото му, и включи вентилатора на тавана на пълна мощност, след което се изправи пред тях.

— Нали няма да се бавим, Еймос — попита Пърси. Очевидно знаеше нещо за климатика, с което останалите не бяха запознати.

— Ами, не… няма да отнеме много време. — Рейчъл забеляза, че той упорито избягва погледите им, сякаш бе съдебен заседател, на когото предстоеше да произнесе присъда „виновен“. — Първо искам да кажа — започна той и отпусна ръце върху папката на бюрото, — че Мери Толивър Дюмонт е била напълно с разума си, когато е подписала пред свидетели кодицила, който ще ви прочета. Малко вероятно е някоя част от него да подлежи на обжалване.

— Кодицил ли? — повтори Рейчъл и усети как настръхва. — Искаш да кажеш, че е добавила нещо към първоначалното завещание?

— Кодицилът прави невалидни всички предишни завещания — уточни Еймос.

В стаята настъпи мъртвешко мълчание.

Уилям се прокашля сухо в шепата си.

— Никой от нас няма намерение да оспорва волята на леля Мери, Еймос. Можеш да бъдеш сигурен.

Погледът на Пърси бе станал по-остър.

— Хайде да чуем какво пише — предложи той. — Време е за чашата ми скоч.

Еймос въздъхна и отвори папката.

— Добре, но преди да продължа, има още нещо, което държа да ви съобщя. Мери ми донесе въпросния кодицил няколко часа преди смъртта си. Инфарктът й отне живота, но трябва да знаете, че тя умираше от рак и й оставаха няколко седмици живот.

Последва ново мълчание. Пърси заговори пръв и гласът му прозвуча като шумолене на царевичак, подет от вятъра.

— Защо не ни е казала? Защо не ми е казала поне на мен?

— Възнамеряваше да ти съобщи, след като се върне от Лъбок, Пърси… Сигурно е искала да ти даде още няколко дни спокойствие.

Рейчъл преглътна, а устата й неочаквано пресъхна.

— Затова ли е идвала да ме види, Еймос, за да ми каже, че е болна от рак?

— Да, и за да ти обясни причините, поради които е изготвила кодицила.

Алис бе престанала да си вее.

— И какъв е въпросният кодицил, Еймос?

Той извади документа от папката.

— Ще бъда кратък и ще обобщя написаното. Подготвил съм копие от кодицила за всеки от вас, за да можете по-късно да го прочетете в подробности. Помислила е за Саси и Хенри, както и за някои по-незначителни получатели. Що се отнася до вас, основното е следното: миналия месец Мери е продала тайно „Толивър фармс“. Подробности около сделката можете да научите, като се свържете с „Уилсън и Кларк“, фирма в Далас, която се е занимавала с покупко-продажбите й на недвижими имоти. Плантация „Съмърсет“ не е била включена в продажбата. Сумата, получена от продажбата… — той погледна друг лист и спомена цифра, която накара Алис да ахне, а останалите да замълчат, напълно слисани, — ще бъде разпределена поравно между тримата живи представители на семейство Толивър — Уилям, Рейчъл и Джими.

Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Пърси пръв успя да се отърси от шока. Намръщи се към адвоката.

— Това някаква шега ли е, Еймос?

— Не — отвърна той и въздъхна тежко, сякаш сърцето му се късаше. — За съжаление, не е никаква шега. — Погледна с тъга Рейчъл, която го наблюдаваше невярващо с разширени очи. — Рейчъл, нямаш представа колко много съжалявам. Знам, че за теб това е изключително тежък удар.

Сякаш експлозия отекваше в главата й. Нито виждаше, нито чуваше, нито чувстваше нещо. Със сигурност не беше чула правилно казаното от Еймос. Стори й се, че той каза, че леля Мери била продала фермите, но това бе абсолютно невъзможно.

— Правилно ли те чухме, Еймос? — попита Алис, гласът й беше изпълнен със страхопочитанието на човек, спечелил от лотарията. — Леля Мери е продала имотите си и е разпределила парите между нас?

— Ами… разделила ги е между кръвните си роднини, Алис. За съжаление, ти не си включена.

— Слава на бога! — Тя удари с длан по бюрото и се обърна към слисания си съпруг. — Чу ли, Уилям? Леля ти все пак е постъпила, както е редно. Продала е земята.

— С изключение на „Съмърсет“ — уточни Уилям и стрелна дъщеря си с поглед. — Предполагам, Еймос, че леля Мери е оставила плантацията на Рейчъл.

Адвокатът поклати глава със съжаление.

— Не. Завещала е „Съмърсет“ на Пърси.

— Не… не… не е възможно! — извика Рейчъл, изтръгната от унеса. Ужасът нахлу в притъпените й сетива. — Има някаква грешка.

— За бога, Еймос! — Побеснелият Уилям прегърна дъщеря си през раменете, готов да я защитава. — Защо, по дяволите, е оставила семейната плантация на Пърси? Трябва да е била луда! Как си могъл да й позволиш да причини подобно нещо на Рейчъл?

— Не беше луда, Уилям, повярвай ми, приложено е експертно лекарско мнение, че е била с ума си. Много добре е знаела какво върши, а аз не можах да направя нищо, за да я разубедя.

Джими скочи от стола, сякаш в крачолите му бяха плъпнали мравки.

— Изобщо не е честно! Рейчъл трябваше да получи „Съмърсет“. Леля Мери обеща плантацията на нея. Е, сега просто ще се наложи да я откупи. — Обърна се към Пърси. — Вие какво ще кажете, господин Уоруик? Ще я продадете на сестра ми, нали?

Пърси беше зареял поглед пред себе си, неподвижен като статуя и, изглежда, не беше чул вика на Джими, сякаш бе оглушал. Намеси се Уилям.

— Синко, седни и мълчи. Не му е нито времето, нито мястото да обсъждаме подобни въпроси. — Обърна се към Еймос. — Ами къщата? Кой ще получи къщата, Еймос?

Последва нова въздишка. Хлътналите бузи на Еймос поруменяха.

— Дружеството за опазване на исторически забележителности в Хаубъткър — обяви той, без да крие неудобството си. — Мери е посочила, че Рейчъл може да вземе от къщата всичко, което пожелае — бижута, картини, мебели. Останалото, което няма историческа стойност, ще бъде продадено на търг и приходите ще бъдат прибавени към сумата от продажбата.

Уилям притисна Рейчъл до себе си.

— Невероятно.

— Защо? — попита Алис и извърна поглед към него, а между веждите й се бяха събрали бръчки, които издаваха раздразнението й. — Да не би да мислиш, че леля ти е била неспособна да се опомни?

— Пет пари не давам какво казвате, господин Хайнс — извика все още правият Джими. — Била е луда. Как иначе, след като е причинила подобно нещо на Рейчъл? Не е имала причина да завещава „Съмърсет“ на друг и да остави къщата на разни престарели досадници.

— Млъквай, Джими. — Майка му се опита да го накара да седне на стола. — Не се дръж така. Стореното сторено. Нищо не може да се направи.

Джими се дръпна от нея и я погледна гневно.

— А ти си най-доволна от цялата тази работа.

— Еймос, просто не разбирам… — Хорът бе прекъснат от разтреперания глас на Рейчъл. — Защо го е направила?

— Поне веднъж се е вслушала в съвестта си — натърти Алис. — Знам, че си наранена, Рейчъл, но тя е постъпила правилно. Осъзнала е в единайсетия час, че е длъжна да изпълни обещанието, което е дала на баща ти. Не е като да те е забравила, сладкишче. С твоя дял от парите ще си купиш колкото ферми пожелаеш. — Тя протегна ръка, за да приглади косата на Рейчъл, но дъщеря й рязко се отдръпна.

— Млъквай, Алис — нареди Уилям. — Не разбираш ли, че тя пита за друго?

— Тя обясни ли ти нещо? — обърна се настоятелно Рейчъл към адвоката, очите й бяха пълни със сълзи. — Не може да не е казала нещо…

— Молих я да ми каже, мила, но тя отвърна… че нямало време. Затова имаше намерение да се качи на самолета, за да се види с теб… да ти обясни причините. Увери ме, че го е направила от обич към теб. Трябва да повярваш, че е било така. Думите, които каза, бяха: „Сигурно мислиш, че я предавам. Съвсем не е така, Еймос. Аз я спасявам.“

— Да ме спасява ли? — Тя се опитваше да проумее, да намери причина, която да обясни тази лудост. — О, ясно — отвърна тя по-ведро. — Сигурно е искала да ме спаси от грешките, които самата тя е направила в името на семейство Толивър, това ли е? Колко благородно от нейна страна, но моите грешки са си моя работа, не нейна.

— Има и още нещо… — продължи Еймос с тих глас. — Спомена, че земята била прокълната и искала да те предпази от проклятието.

— Проклятие ли? — Набъбващият гняв бе разкъсан от недоверие, което заблестя през пресъхващите сълзи. — Пред мен не е споменавала и дума за проклятие.

— Веднъж спомена пред мен — намеси се Уилям, — но не обясни за какво точно става въпрос.

— И аз ти го споменах веднъж, Рейчъл, не помниш ли? — обади се Алис.

— Нали ви казах, че е била луда? — заяви Джими. — Само лудите говорят за проклятия.

— Рейчъл, моля те… — заговори Пърси, сякаш се беше изтръгнал от дълбок сън. — Знам за какво става въпрос. Знам какви са причините, подтикнали Мери да действа по този начин. Не е каквото си мислиш. Трябва да ти разкажа всичко, но те уверявам, че ще разбереш, след като чуеш историята.

— Вече я знам, Пърси. Мама е права. Леля Мери е искала да успокои съвестта си, преди да умре. Кодицилът е просто за изкупление на стари грехове. Продала е земята, за да изпълни обещанието си към татко…

Алис стрелна дъщеря си с възмущение.

— Така и трябваше!

— Алис… — изсъска Уилям. — Млъквай веднага!

— Оставила ти е „Съмърсет“, за да изпълни старо задължение, защото е чувствала, че ти е длъжница, Пърси — продължи Рейчъл. — Вече знам, че двамата сте били влюбени и сте щели да се ожените, само че плантацията е застанала между вас. По този начин, като е завещала „Съмърсет“ на теб, леля Мери се е опитала да ти се извини, да те помоли за прошка, без значение какво причинява на мен. Предполагам, че това е нейната представа за червена роза. — Усмивката й беше леденостудена.

Пърси поклати глава, готов да отрече категорично.

— Не, Рейчъл. Може и да ти се струва, че е така, но не е. Мери го е направила заради теб, не заради мен. Тя се отказва от онова, което обича най-много на този свят, от обич към теб.

— Не се съмнявам, колкото и криворазбрана да е жертвата й. Преди малко Джими ти зададе въпрос. Ще ми продадеш ли „Съмърсет“?

По красивото лице на стареца се изписа отчаяние.

— Не мога да го сторя, Рейчъл. Мери не би искала подобно нещо. Затова е оставила „Съмърсет“ на мен.

— Тогава няма за какво друго да говорим. — Тя се изправи бързо и пъхна копието от кодицила под ръка. Алис и Уилям побързаха да я последват. Рейчъл подаде ръка на адвоката.

— Сбогом, Еймос, знаех си, че нещо те тревожи. Радвам се, че не е свързано със здравето ти.

Еймос стисна ръката й между дланите си, а очите му бяха тъжни и изпълнени с разкаяние.

— Следвах желанията на Мери, мила. Не знам как да изразя с думи колко много съжалявам за загубата ти… за загубата на всички нас.

— Знам, че съжаляваш. — Тя отдръпна ръка и понечи да тръгне.

— Рейчъл, чакай… — Пърси се изправи пред нея, все още внушителна фигура, въпреки възрастта. — Не можеш да си тръгнеш просто така. Трябва да ми дадеш възможност да обясня.

— Няма нищо за обяснение. Собствеността беше на леля Мери и тя имаше пълното право да прави с нея каквото пожелае. Аз не мога да предявявам права. Бях просто наемна работна ръка и ми се плащаше добре за услугите. Няма за какво друго да говорим.

— Има, и то много. Ела с мен в „Уоруик Хол“ и ми дай възможност да ти разкажа историята й. Уверявам те, че щом я научиш, ще разбереш причината за тази лудост.

— Честно да ти кажа, вече пет пари не давам за причините й. Каквото е сторено, е сторено.

— Ами Мат?

— В момента не съм сигурна. Трябва ми време, за да приема факта, че дядо му е наследил нещо, което имах пълно основание да вярвам, че ще бъде за мен. След това ще видим. — Тя отстъпи настрани, за да го заобиколи, но Пърси отново застана на пътя й.

— Не виждаш ли какво правиш? — извика той и стисна лактите й. — Поставяш любовта си към „Съмърсет“ над собственото си щастие. Мери се опитваше да те спаси, да ти попречи да поемеш по този път.

— Тогава не е трябвало да ме поощрява да поемам по него. — Тя се дръпна от ръцете му. — Хайде, тръгваме си.

Тя излезе навън, последвана от семейството си, мина покрай Мат, който чакаше със скръстени крака, погълнат от някакво списание, без да има представа какво се беше разиграло в съседната стая. Тя не отговори, когато той я повика — нямаше сили, — а докато той се съвземе от объркването и хукне след нея, Джими бе подкарал лимузината с мръсна газ и вече излизаше от паркинга.