Лийла Мийчам
Пепел от рози (35)

35.

Ожениха се на първи юли и заминаха на меден месец на Карибите за две седмици. Меденият месец беше кратък, защото Пърси трябваше да поеме ръководството на фирмата по време на ежегодното пътуване на Джереми и Биатрис до Мейн. Когато родителите му се върнаха в Хаубъткър от двумесечната почивка, бракът на Пърси беше започнал да затъва в неочакваната тиня на сексуалната му апатия.

— Просто не мога да повярвам! — разкрещя се Луси. — Великият Пърси Уоруик няма искра в жезъла! Кой да предположи? Оли с единия крак има повече муниции в цевта, отколкото ти някога можеш да се надяваш.

— Моля те, Луси, по-тихо. Нашите ще те чуят — молеше я Пърси, удивен, че тя реди без свян подобни думи. За кой ли път съжаляваше, че е приел предложението на родителите си да се настанят в едно от крилата на „Уоруик Хол“, докато вдигнат собствен дом.

За пореден път не можеше да си обясни как бе станало така, че се ожени за Луси.

— Беше уязвим — обясни майка му, а по лицето й се беше изписало същото отчаяние както по лицето на сина й. — Аз видях какво става, но нямаше как да те защитя. Вероятно нещо е причинило този рязък обрат в чувствата на Луси към теб, Пърси. От самото начало те обожаваше. Да не би да е разбрала за вас с Мери?

Това беше разумно обяснение. Пърси извърна поглед, за да не разбере майка му, че лъже.

— Да — потвърди той.

Истината бе, че не изпитваше никакво желание към Луси. Никога не правеше секс с жена, която не харесваше или не уважаваше, а вече не изпитваше нито едното, нито другото към Луси както в леглото, така и извън него.

Промяната в чувствата му не остана без последствия. Когато излязоха от църквата, за да се качат на кораба за Карибите, нямаше съмнение, че бъдещето им ще бъде бляскаво, особено във физическо отношение, тъй като и двамата очакваха с нетърпение момента. В онзи ден изпълненият с обожание поглед на Луси можеше да разтопи съмненията на всеки мъж, питащ се дали не е допуснал грешка, като се женеше за онази, на която все още не намираше сили да каже: „Обичам те.“

Само че желанието му започна да се охлажда още от мига, когато отплаваха. Луси, пийнала повечко шампанско, вкусила секса за пръв път в каютата им, нетактично пресече разговора на капитанската маса и се обърна към накичената с перли, достолепна матрона, омъжена за рицар на английската корона: „Хич не я боцкайте тази скарида, лейди Кар. Направо им разказват играта, докато ги ловят.“

През последната вечер от круиза тя имаше основание да попита, когато той рязко се отдръпна от стегнатата хватка на краката й:

— Какво става? Какво не е наред?

Какво да отговори? Че само за две седмици беше започнал да изпитва пълно отвращение към жената, за която се беше оженил ли? Нежеланието й да се преоблича, безчувственото й отношение към онова, което го вълнуваше, липсата й на интерес към всичко, свързано с културни или интелектуални занимания, го дразнеше. Сега вече се срамуваше от онова, което го беше привлякло към нея — пиперливата й реч, невъздържаното отрицание към общоприетото и безгрижните мнения, изстрелващи се от устата й като заблудени куршуми, които поразяваха безцелно. Той се познаваше добре. Макар да имаше забележителен апетит като мъж, той бе човек на приличието и не успяваше да скрие неприязънта си в леглото.

В отговор измърмори:

— Нищо, Луси. Причината е в мен. Уморен съм.

— От какво си уморен, за бога? От играта на пинг-понг ли? — Жалният й глас за пореден път потвърди, че е очаквала шоколадова торта, а вместо това са й поднесли млечнояйчен крем.

Майка му се бе опитала да го предупреди.

— Този добре узрял пъпеш има твърде много семки, Пърси.

— Самата истина, мамо — беше й отвърнал той, — но колкото повече е семето, толкова по-сладък е плодът.

Как бе възможно да е бил толкова сляп… да се подведе, че ще бъде щастлив с Луси? Можеше само да се утешава, че отчаянието, че в живота му никога няма да има друга Мери, го бе тласнало да се ожени за жена, която бе нейна пълна противоположност.

Не можеше да си позволи да й натяква, че вината е у нея. Истината щеше да е по-съкрушителна от лъжа, а той й дължеше лъжата. Беше се омъжила за него преизпълнена с вяра и добри намерения, убедена, че той я приема каквато е, докато той се беше оженил за нея единствено защото не желаеше да е сам, когато Мери и Оли се върнеха.

— Вината не е в теб, Луси, а в мен — обясни той.

През първия месец признанието му беше последвано от сълзи. След това се възцари ледено мълчание, докато една нощ той чу шепота й.

— Защо не ме желаеш, Пърси? Не харесваш ли секса?

Не и с теб, помисли си той. Знаеше, че е достатъчно да й даде удоволствието, за което тя копнееше, за да бъде животът им сносен, но съпружески дълг или не, той нямаше намерение да бъде използван като добиче за разплод, да задоволява жаждата си с нея, след като всички останали удоволствия от брака липсваха. С удивителното си умение да чете мислите му, тя изсъска:

— Ти… ти, евнух такъв! Предполагаше се, че си най-добрият жребец, качвал се някога върху кобила. Достатъчно е да я погледнеш и тя вирва опашка…

— За бога, Луси, какъв език…

— Моят език ли? — Тя ритна с крак седналия на крайчеца на леглото Пърси и той се озова на пода, като главата му едва не се удари в острия ъгъл на скрина. — Това ли е най-важното в това жалко положение? Езикът ми ли? — Гласът й се беше превърнал в писък. Тя отметна завивките и заобиколи леглото до мястото, където Пърси беше паднал гол, с разкрачени крака и изложена на показ мъжественост. — Ами гордостта ми, чувствата ми, нуждите ми, това, което ми се полага? Какво ще кажеш за тях, Пърси? — Стисна го злобно, а късите й пръстчета се превърнаха в клещи.

Пърси бързо се отдръпна и перна ръката й далече от целта, докато се изправяше на крака. Едва се удържа да не я удари, като си напомни, че не са в това положение по нейна вина. Беше се оженил за Луси с пълното съзнание, че тя обичаше един идол, не мъжа. Тя не знаеше почти нищо за въпросния мъж и през няколкото месеца от началото на брака им не беше положила почти никакви усилия да го опознае. В момента замахваше към идола, защото той я беше измамил и сега се сриваше на пепел в краката й.

Беше обмислял дълго всичко това и беше решил, че трябва да насочи вниманието й към мъжа. Само че след такива сцени се питаше дали има сили и желание за подобно нещо.

Беше се оженил за нея убеден, че ще я обикне, но вече почти не помнеше нито момичето, по което беше увлечен, нито пък причината, поради която беше увлечен. Звънкият й смях беше пресекнал, дяволитите искрици в очите й се бяха стопили, малките й устни, прилични на розова пъпка, бяха непрекъснато разкривени от горчивина. Винеше изцяло себе си, докато наблюдаваше как момичето, което можеше да обикне, изчезва, преди още да е вдигнал поглед.

Уверението, че вината не е нейна, не й донесе нито утеха, нито я направи по-състрадателна.

— Боже, какъв праведник — изсумтя подигравателно тя. — Прав си, дяволите да те вземат, че вината не е моя. Твоя е, Пърси Уоруик. Славата, която ти се носеше през всички тези години, е била лъжа. Обзалагам се, че Мери е усетила, че има нещо гнило. Затова никога не ти е пуснала.

Той запазваше мълчание винаги, когато тя споменаваше Мери. Пърси се питаше как е възможно да се е лъгал, че Луси я харесва, след като много добре знаеше историята им в „Белингтън Хол“. Съпругата му никога не беше харесвала Мери. Луси я беше използвала по същия начин, по който беше манипулирала родителите му, за да бъде близо до него. За негова изненада Луси така и не попита за името на момичето, което беше обичал и което се беше омъжило за друг, може би, защото нямаше да успее да потисне ревността си, но той забеляза, че пронизителният й поглед стрелкаше жените от социалния им кръг и се питаше коя е успяла да плени сърцето му. Господ да му е на помощ, ако тя разбереше, че това е Мери. „Адът не познава по-страшна фурия от презряната жена“ не бе достатъчно точно описание за Луси.

Към средата на октомври, примирил се с ежедневното й цупене и физически и емоционален тормоз вечер, той реши да предложи разтрогване на брака. Бяха му омръзнали манията й по секса, начините й на изразяване, скандалите й, презрението, с което се отнасяше към майка му, тъй като я обвиняваше за „състоянието“ му, както тя го наричаше. Щеше да я освободи от себе си, да плаща разноските й до края на живота й, стига само тя да се махнеше от неговия.

Преди да успее да отвори уста, за да направи предложението си, съпругата му му съобщи с неприкрита подигравка:

— Готов ли си да се посмееш. Бременна съм.