Лийла Мийчам
Пепел от рози (62)

62.

Когато се върна в стаята си, Рейчъл едва успяваше да си поеме дъх. Настани се върху леглото, отвори зелената кожена кутия и внимателно извади последното завещание на прадядо си. Беше написано на 17 май 1916. Знаеше, че е починал през юни същата година, което означаваше, че документът е бил изготвен малко преди това. Между страниците беше пъхнато писмо. Тя разтвори листа и погледна подписа отдолу. „Ваш любящ съпруг и баща, Върнън Толивър.“ Усети как по гърба й пропълзява студена тръпка. Имаше чувството, че е открила ключа за забранена стая.

„Скъпа съпруго, деца,

Никога не съм се приемал за страхливец, но така и не намерих сили да ви запозная със съдържанието на завещанието си, докато съм все още жив. Държа да ви уверя, преди да го прочетете, че ви обичам всички с цялото си сърце и ми се иска обстоятелствата да ми бяха позволили да разпределя по-справедливо собствеността си. Дарла, любима съпруго, моля те да проявиш разбиране защо съм постъпил по начина, по който постъпих. Майлс, сине, не очаквам да ме разбереш, но някой ден може би наследникът ти ще бъде благодарен за онова, което ти оставям, и разчитам, че ще се погрижиш за поколението.

Мери, познавам те, но се питам дали не продължавам проклятието, което поразява семейство Толивър, откакто бе отсечено първото дърво в «Съмърсет». Натоварвам те с огромна отговорност, която се надявам да не те отдалечи от щастието.

Ваш любящ съпруг и баща Върнън Толивър“

Рейчъл забеляза стреснатия си поглед в огледалото на тоалетката. Тук за пръв път се споменаваше проклятието на семейство Толивър. Какво ли означаваше? Как се проявяваше? Какво беше наследството, което Върнън Толивър беше оставил на сина си? Замислена над немислимото, тя заобръща крехките страници, докато най-сетне не попадна на името Майлс Толивър, споменат като единствен наследник на парцел от 640 акра и подробно описание на земята край река Сабин.

„Не може да бъде! Не е възможно! Не мога да повярвам, че леля Мери… тя не би…“ Впи очи в параграфа и препрочете правните термини, а мислите й препускаха, разкъсвани от съмнения. Противно на онова, което семейството й знаеше — на онова, което леля Мери ги беше подвела да вярват — Върнън Толивър беше оставил част от „Съмърсет“ на сина си.

Рейчъл вдигна пребледнялото си лице към огледалото. Значи леля Мери беше излъгала, като беше пропуснала да спомене истината за наследството на брат си. Но защо? Какъв беше смисълът да пази тази тайна? Човек би казал, че леля Мери иска баща й да знае за земята, която Майлс е наследил, да поощрява интереса и предаността му. Какво се беше случило със земята край Сабин? Да не би Майлс Толивър да я беше продал? Да не би леля Мери да се срамуваше от продажбата и затова не е искала да се знае какво е направил той.

В кутията имаше още два плика, закачени с кламер. Избелялото име на подателя в горния край я накара да притаи дъх. Майлс Толивър. Писмото е било изпратено от Париж, но датата беше твърде бледа и трудно се разчиташе. Тя махна кламера и остави настрани втория плик, без да го поглежда, след това извади писмото с дата 13 май 1935.

„Скъпа Мери,

В болница съм и ми поставиха диагноза рак на белите дробове, който се е развил заради обгазяването с фосген^[1] през войната. Лекарите казаха, че не ми остава много. Не се страхувам за себе си, единствено за Уилям, моя син. На седем е и е най-сладкото малко човече на света. Майка му почина преди две години и оттогава двамата сме сами. Пиша, за да ти съобщя, че ви го изпращам на вас с Оли, за да го отгледате като ваш син, може би като по-малък брат на Матю. На външен вид е истински Толивър, Мери.

Кой знае, може някой ден да се научи да цени и уважава семейното име с желанието, което липсваше на баща му. Много ми се иска да му дадете шанс да опита. Уредих да пътува до Ню Йорк с «Куин Мери» на петнайсети юни. Прилагам информация за пристигането.

Прилагам също и нотариалния акт за парцела до Сабин, който татко ми остави в завещанието си. Както виждаш, прехвърлил съм го на твое име, за да го пазиш за Уилям, докато навърши двайсет и една, когато да прехвърлиш собствеността отново на негово име и да разполага с нея, както намери за добре. Надявам се дотогава, както заради теб, така и заради него, да е толкова у влечен по традицията на рода Толивър, че изобщо да не му минава през ума да се раздели с това късче самородно злато.

Спокоен съм, защото отива в добър дом. Кажи на Оли, че за мен те двамата с Пърси са все още най-добрите ми приятели. Дано си спомняш единствено хубавите ни моменти заедно.

Твой любящ брат Майлс“

Рейчъл гледаше писмото онемяла, неспособна да приеме онова, което беше разкрила. Представи си как седемгодишният й баща пристига на пристанището в Ню Йорк, сам, уплашен, личи му, че е чужденец, говори единствено френски. Беше чувала историята много пъти; чичо Оли му се усмихнал с херувимското си лице, махал му от тълпата посрещачи на дока и веднага го предразположил, купил му сладолед и безалкохолно и му разказал спомени от детството на Майлс, докато траело дългото пътуване с влак до Хаубъткър. Чичо Оли бил изпратен да го вземе, защото било време да се засее „Съмърсет“.

Рейчъл имаше чувството, че всеки атом в тялото й вибрира. Посегна към другия плик, адресиран до Мери Дюмонт, инстинктивно обзета от ужас, може би защото се сети, че едрият почерк принадлежи на Пърси Уоруик и държи в ръце неоспоримо доказателство за неговото предателство и за измамата, извършена от жената, която обичаше. Нямаше обратен адрес, нито пък марка или печат, което означаваше, че писмото е било доставено на ръка. Погледна най-отдолу към датата 7 юли 1935.

„Мери,

Макар да имам колебания, ще се съглася с предложението ти. Разговарях с кредитора на Оли, но той не желае да отстъпи. Следователно, ще купя парцела, за който говорихме. Да се срещнем в понеделник в съда, точно в три, за да оформим всичко. Донеси нотариалния акт, аз ще нося чек.

Както винаги:

Твой Пърси“

Рейчъл изпъна рамене и си представи комините на огромния завод за преработка на дървен материал на „Уоруик индъстрис“, бълващ дим точно на източната граница на „Съмърсет“. От другата страна на комплекса се намираше река Сабин. Винаги си беше мислила, че разположението до плантацията на семейство Толивър е най-обикновена случайност, но…

Мили боже, нима беше възможно? Да не би бележката на Пърси да се отнасяше за парцела на дядо й край реката, да не би леля Мери да му го беше продала, като по този начин бе пренебрегнала желанието на Майлс? Да не би да се е колебаел, тъй като е знаел, че земята не е била на Мери и тя не е имала право да я продаде? Рейчъл погледна датата. 7 юли 1935… два месеца след като баща й беше пристигнал на пристанището в Ню Йорк.

Хрумна й друга възможност, логична и съвсем не толкова шокираща, но също толкова срамна. Когато Уилям Толивър е станал на двайсет и една, леля Мери е знаела много добре, че племенникът й няма никакъв усет към работата в плантацията и отношение към наследството. Да не би да е прибавила и неговите акри към „Съмърсет“ и да не ги е споменала пред него, тъй като се е страхувала, че той ще продаде наследството си? Ако парцелът не е граничел със „Съмърсет“ и тя не го е продала на Пърси, къде другаде покрай Сабин можеше да се намира? Къде беше нотариалният акт? И каква част беше продала на Пърси, ако му беше продала нещо?

Рейчъл притисна ледените си ръце към пламналите си бузи. Какво беше открила? Свидетелство за измама ли? Или най-обикновено мошеничество и кражба? Баща й ли беше виновникът? Да не би леля Мери да беше прехвърлила нотариалния акт, както й е било казано, а той да го е продал и да е крил от тях години наред?

Не, никога не би го направил.

Не би оставил майка й да вярва в една лъжа, която бе коренът на омразата й към семейство Толивър. Но пък — поне до днес — тя не би повярвала, че леля Мери е виновна за нещо, а що се отнася до Пърси Уоруик… та той беше най-честният и почтен човек, когото познаваше. Погледна бележката и й се догади. „Донеси нотариалния акт…“ Възможно ли беше той да се е съгласил с предложение, което би лишило седемгодишно момче от наследството му?

Поне на един въпрос щеше да получи отговор, когато баща й звъннеше. Щеше да му каже какво е открила и да го попита къде е нотариалният акт, но беше сигурна, че той няма представа. Никога не бе знаел, че е трябвало да наследи терен, който е бил собственост на баща му. Още утре щеше да отиде до съда, за да провери регистъра с нотариалните актове, за да разбере къде е бил парцелът.

Блясък на фарове нахлу през прозорците на стаята й и се измести към затворената врата на гаража. Саси и Хенри се прибираха. Тя се надигна от леглото, за да им отвори, преди да звъннат и да се наложи да обяснява защо е заключила вратата. Беше по средата на стълбището, когато калейдоскоп от сини и червени полицейски светлини се промъкна през прозореца над входната врата. Тя спря, когато чу гумите на друг автомобил да изскърцват пред верандата, а сетне се хлопнаха врати, разнесоха се нетърпеливи мъжки гласове, сред тях долови гласовете на Мат и Еймос. „Какво, за бога…“

На задната врата се звънна. Тя чу отдалече бесните удари на сърцето си, когато хукна да отвори на нетърпеливото звънене. В мига, в който някой отново натисна звънеца, тя успя да се пребори с поразкривеното резе и да отвори вратата. Пред нея се бяха изправили група мъже, най-отпред стояха Еймос и Мат, шерифът на областта с двама патрулиращи полицаи надничаха над раменете им. Щом мярна сериозните им лица, сърцето й се сви.

— Какво е станало? — прошепна тя.

— Родителите ти… и Джими — изграчи Еймос и адамовата му ябълка подскочи като топка за пинг-понг.

— Какво те?

Мат пристъпи напред и стисна ръката й.

— Автомобилът им е бил блъснат от влак, Рейчъл. Загинали са на място.