Лийла Мийчам
Пепел от рози (48)

48.

В Атланта Луси Джентри Уоруик, подпряла се на бастуна, внимателно пристъпваше по каменната пътека в градината си. През деня не изглеждаше нищо особено, но в меките летни нощи беше наистина впечатляваща. Малкият заден двор, обграден със стена, беше засаден с многогодишни цветя — маргаритки, лантана, анемонии, зеленика, церастиум — и на лунната светлина снежнобелите им главици искряха с неземна, вълшебна красота. Луси приседна на една от каменните пейки, сляпа за красотата на градината. Мислите й бяха насочени към Мери Толивър Дюмонт.

Обаждането от някогашната й съседка Хана Баруайз, която продължаваше да шпионира какво става и да й докладва, прекъсна следобедния й сън. Хана все още живееше до къщата на семейство Толивър и звънна, за да й съобщи, че по обед пристигнала линейка и по обърканото суетене на Саси и Хенри предположила, че нещо се е случило с Мери. След това забелязала как Пърси и Мат изскочили от фирмения джип и час по-късно целият квартал жужал, след като научил новината, че Мери е починала. Преди да зададе въпрос на Хана, Луси първо бе попитала:

— Той как изглеждаше?

— Кой?

— Пърси.

— Ами… горе-долу същият, Луси. Остарял, не толкова пъргав, но… Пърси Уоруик си е Пърси Уоруик, знаеш какво се опитвам да кажа.

Тя усети, че не й достига въздух.

— Да, знам. Разказвай. Каква е причината за смъртта?

Хана разказа подробностите, които беше научила, а когато Луси затвори, усети, че цялото й тяло трепери. Денят, който беше чакала цели четирийсет години, най-сетне бе настъпил. Мери Толивър Дюмонт беше мъртва, Пърси оставаше сам и щеше да скърби за нея. Как само бе искала да го види как страда и да живее с болката до края на дните си, също като нея.

Защо тогава не изпитваше възторга, който очакваше? Защо й прилошаваше при мисълта, че Мери лежи мъртва, че зелените очи няма да се отворят никога повече, че лицето й ще бъде като мрамора на саркофаг? Ето че дори от гроба Мери беше успяла да я лиши от удоволствието, което заслужаваше. Господ й беше свидетел, че не беше получила достатъчно през живота си.

Пропъди тези чувства. Смущението й беше предизвикано от факта, че тя, вече на осемдесет и пет, също виждаше сянката, погълнала Мери… Мери Толивър Дюмонт, старият боен кон, откъсната неочаквано от живота в летен ден, докато седяла на слънце на верандата. Преди да настъпи моментът обаче, Луси щеше да се наслади на дългоочаквания триумф, а след това… след това щеше да се остави на сянката.

— Госпожице Луси, какво правиш тук по туй време?

Това беше гласът на Бети, дългогодишната й прислужница. Тя отвори вратата към вътрешния двор и се намръщи, когато усети палещото слънце. Луси я погледна с раздразнение. Майко Божия! Мислеше, че е успяла да се измъкне, докато гледаше новините в пет. Бети беше добро момиче, но обичаше да клюкарства. Не й се искаше да е наблизо, когато настъпеше мечтаната победа.

— Мисля — отвърна Луси. — Върви да си гледаш новините.

— Мислела била. В тази жега! За какво? Да не би да е за жената, дет е умряла?

— Не е твоя работа. Върви да гледаш някое предаване.

— Как да ида, кат знам, че си навън и ще земеш да слънчасаш?

— Прекалено стара съм, за да слънчасам. Ей сега идвам. Сега ме остави да се порадвам на градината си. Нали затова я засадих.

Бети въздъхна.

— Как кайш, госпожице Луси, но от мен да знаеш, че понякога си много тежък случай. Имаш ли нужда от нещо?

Луси се поколеба дали да не поиска чаша бренди, за да събере кураж, но Бети щеше да дебне край вратата, докато я допиеше, а след това да се ослушва, за да се увери, че не е пияна и може сама да влезе вътре.

— Само тишина и спокойствие, Бети, ако не възразяваш.

Бети поклати глава, затвори вратата и Луси й даде време да се върне пред телевизора, преди да се задейства. По-рано, за да обясни защо Хана я беше събудила по никое време, тя каза на Бети, че нейна стара съученичка и съседка от Хаубъткър е починала. Ако прислужницата решеше да подслушва, щеше много бързо да събере две и две и да се усети защо двамата с Пърси са останали женени толкова години.

Когато дойде в Атланта, в началото всички мислеха, че е жертва на влиятелен, деспотичен съпруг, който отказва да я освободи от оковите на брака, романтично недоразумение, което тя не си направи труд да разсее. Новите й познати останаха впечатлени, че макар и разделена със съпруга си, той продължаваше да плаща за къщата и дрехите й и да я издържа, без да се скъпи, да задоволява всичките й нужди и прищевки, без да задава въпроси и да налага забрани. Това й придаваше тайнственост и будеше любопитството на обществото и тя бързо попадна сред елита на Атланта. В противен случай, като прогонената съпруга на богат и известен мъж, на когото отказваше да даде развод, тя можеше да се среща единствено с простолюдието.

Доволна, че Бети отново е приковала вниманието си в екрана, тя отвори вратичката на малка каменна ниша до пейката и извади телефон. Номерът, който смяташе да набере, не беше променян от включването му и тя го знаеше наизуст. Беше частната линия в „Уоруик Хол“. Ако се обадеше друг, не Пърси, тя щеше да затвори и да позвъни отново, но беше готова да се обзаложи, че той седи до телефона, зашеметен от мъка. Надяваше се Мат да не е с него. Момчето я обичаше, но на първо място беше предан на Пърси, точно както синът им Уайът беше искал, и нямаше да му стане никак приятно, че тя усилва болката му.

Отново я обзе старото негодувание. Беше простила на Уайът, че остави Мат и съпругата си на грижите на Пърси, когато го изпратиха в Корея, тъй като очевидно предпочиташе да са под неговото крило. Това, че беше поверил сина и съпругата си на баща си, не означаваше, че тя ще прости на Пърси, задето беше отблъснал момчето й като малък. Това я дари с известна утеха. Пърси не биваше да си въобразява, че Мат е бялата роза на Уайът.

Мъдростта, натрупана с годините, я бе накарала да се откаже от обвиненията срещу Пърси, че бракът им се разпадна толкова рано. Беше се омъжила за него убедена в онова, което бе казала на Мери, докато учеха в „Белингтън Хол“: „Само че никога досега не се е сблъсквал с любов като моята. Така ще го изпепели, че когато погледът му се избистри, аз ще бъда единствената жена, която заслужава.“ Оказа се, че греши, любовта й не постигна нищо. Дори напротив, тласна нещата в обратната посока, а тя, обзета от ужас, неспособна да повярва, не можа да предотврати нещастието, както не би могла да спре и препускащ влак, и се превръщаше с всеки изминал ден все повече в жената, която Мери я беше предупредила, че е неподходяща за Пърси. Казвала си бе много пъти досега, че е трябвало да се прояви като по-умна, да потисне непристойното и вулгарното у себе си, но истината бе, че нямаше начин бракът им да бъде спасен, не и след като научи за чувствата му към Мери. Никога не му прости, че я отблъсна, че отблъсна дори сина им, макар по-късно Пърси да съжаляваше и така и не се отказа от любовта си към мраморната статуя, готова да се омъжи за него единствено за да спаси святото име Толивър от скандал. Никога.

Старата болка се възроди с пълна сила и тя си спомни редовете от стихотворението на Една Сейнт Винсънт Милей, което помнеше още от „Белингтън Хол“ и бе рецитирала много пъти досега.

„Любовта върху отворената ти длан е точно такава,

не носи скъпоценности, тя е неприкрита, никого не ще нарани,

сякаш някой е набрал за теб иглики в шапката си

или ябълки в полата.

Аз ти нося нещо и се провиквам също като децата:

Погледни! За теб са!“

Тези строфи описваха съвършено любовта й към Пърси, но той бе хвърлил ябълките, които тя носеше в полата, и бе дарил сърцето си на жена, способна да обича единствено една памукова плантация. Затова мразеше Мери. Нека и Пърси, и онези, които още помнеха, да си мислят, че я е ненавиждала заради красотата и изискаността и. Ненавиждаше Мери по простата причина, че без да заслужава, беше спечелила завинаги сърцето на мъжа, когото Луси обичаше.

Притисна слушалката към ухото си и наум отигра преповтаряния хиляди пъти сценарий, докато очакваше настъпването на този ден. „Пърси — щеше да каже тя с кристалноясен глас, след като му оставеше няколко кратки секунди да се опомни от изненадата, преди да го зашемети с думите, които бе чакала да изрече цели пет десетилетия, — сега вече можеш да получиш развод.“

Преди да изтече още минута и нервите да я предадат, тя изпъчи едрите си гърди, пое си дълбоко въздух и набра номера. Надяваше се той да не се обади веднага, за да й остане време да овладее гласа си, който той не беше чувал от деня, когато погребаха сина си.

Пърси вдигна след първото позвъняване.

— Ало.

Старостта и мъката се бяха отразили на гласа му, ала въпреки това щеше да го познае навсякъде, по всяко време. Годините се изличиха и тя отново застана на верандата на „Уоруик Хол“, зяпнала младежа зад волана на чисто новия автомобил „Пиърс-Ароу“, който спря пред стълбите. Слънчевите лъчи си играеха по русата му коса, по загорялата кожа и белите зъби.

— Здрасти — поздрави той с дълбок и ласкав като слънцето глас и в този миг тя му отдаде сърцето си.

— Ало? — повтори Пърси.

Луси изпусна сдържания дъх, след това, само за миг, притисна слушалката със звука на любимия глас до ухото си и безмълвно я върна на мястото й.