Лийла Мийчам
Пепел от рози (60)

60.

На връщане към „Хюстън Авеню“ мълчанието в автомобила беше надвиснало гъсто като мъгла. Джими стискаше волана с всички сили, Уилям се беше отпуснал на седалката до него, а по лицето му личеше, че му е мъчно за дъщеря му, седнала на задната седалка до майка си. Усещаше, че от време на време Алис я поглежда с тревога, но поне мълчеше. Макар майка й да се стараеше да не казва и дума, лекото потрепване на устата й издаваше колко е доволна от развитието на събитията.

След като Джими паркира колата в гаража, четиримата останаха на алеята пред къщата и никой не понечи да влезе вътре. Седяха потънали в неловко мълчание и всеки можеше да се досети какви са мислите на другите. Уилям прочисти гърлото си.

— Трябва да решим какво ще правим — обърна се той към Рейчъл. — Оставаме или си тръгваме?

— Искам да се прибирам — заяви Джими. — Да си заминаваме още сега. Тук е гадно. Не мога да дишам. Да живееш в Хаубъткър е все едно да плуваш под вода с отворена уста.

— И аз искам да си тръгвам — обади се Алис. — Ако останем, ще се чувствам като натрапница.

Лишена от всякакви чувства, Рейчъл отвърна:

— Щом искате да се връщате в Кърмит, тръгвайте, но аз оставам.

— Няма да си тръгнем без теб, миличка — заяви баща й.

— Ще си тръгнете без мен, татко. Има нещо, което искам да свърша.

— Вземи всичко, което можеш, Рейчъл — нареди Алис. — Всички кожени палта и яки, всичките бижута, всяка дреболия, която успееш да натъпчеш в колата. Заслужаваш ги.

— Вещица! Тя беше истинска вещица, Рейчъл!

— Тихо, Джими. — Алис перна сина си по ръката, макар да бе на същото мнение. — Не се говори лошо за мъртвите.

— Друга песен щеше да пееш, ако Рейчъл беше получила всичко.

— Синко! — Уилям сграбчи Джими за ризата точно под ключицата. — Прекаляваш.

Рейчъл затвори очи и притисна пръсти към слепоочията си. Разправията пресекна. Когато отвори очи отново, всички я наблюдаваха в гузно мълчание.

— Да си изясним едно — започна тя. — Не съм недоволна, че наследството е разпределено по този начин. Няма съмнение, че леля Мери е вярвала, че завещанието й е справедливо.

Когато Алис понечи да заговори, Уилям стисна ръката й и тя премълча.

— Надявам се разбирате защо не подскачам от радост в момента — продължи Рейчъл. — Вие си тръгвайте, когато пожелаете. Сега е вече късно за път, така че най-добре изчакайте до утре сутринта. Но както решите. Тази вечер ще остана и утре ще тръгна за Лъбок, за да… освободя офиса си. — Слушателите й сведоха очи и запристъпваха от крак на крак, докато я изслушваха как изрежда онова, което възнамерява да направи. — Какво решавате? — попита Рейчъл.

— Тръгваме си — отвърнаха едновременно Джими и Алис.

Измъченият поглед на Уилям я молеше за прошка.

— Май ще тръгваме, миличка.

Половин час по-късно си бяха събрали багажа и бяха готови за тръгване.

— Ще спрем в някой мотел по пътя и ще ти позвъним оттам — обеща баща й. — Няма да пътуваме цяла нощ.

Облекчена от това решение, Рейчъл се стегна, за да изтърпи обичайното сбогуване с майка си, но Алис продължи да стиска дръжката на ръчната чанта, метната през рамо.

— Мислиш си, че съм доволна единствено заради парите, нали? Признавам, че съм във възторг, че ще водим по-приличен живот — не, направо съм на седмото небе, — но също така се радвам, че имам шанс да си върна дъщерята.

— Винаги си имала дъщеря, мамо.

Алис посочи с глава настрани, за да се дръпнат, така че Уилям и Джими да не чуват разговора им. Заговори тихо:

— Да, но ти невинаги имаше майка — в това ли ме обвиняват онези Толивър? Може би сега вече си добила представа как се чувствах, когато бях убедена, че леля Мери е погазила обещанието, дадено на баща ти, обещание, което ти й повлия да потъпче, Рейчъл. Когато разбереш колко е трудно да простиш на леля Мери за предателството, което извърши, може би чак тогава ще разбереш колко ми е било трудно да простя твоето.

Погледът на майка и я предизвикваше да оспори твърдението й. След малко Рейчъл попита.

— А ти… прости ли ми?

В очите й заблестя жестоко пламъче. Не. Мечтата, която беше таила години наред, най-сетне се бе осъществила, издаваше пламъчето, но не благодарение на Рейчъл.

— Сега вече няма значение — отвърна Алис. — Това е минало. Искам от теб единствено да се отърсиш завинаги от прахта на това място и да се прибереш у дома, за да станем отново задружно семейство.

— Няма да е същото, мамо, и ти го знаеш.

— Можем поне да опитаме, Рейчъл. Можем да се постараем.

— Добре — съгласи се тя, но погледите им издаваха, че не вярват да се получи.

Тримата се качиха в колата. Баща й запали, докато Джими си слагаше слушалките на уокмена на задната седалка, а Алис поставяше хавлиена кърпа на прозореца, за да се скрие от силните лъчи на залязващото слънце. Баща й отправи молбата си за последен път, преди да затвори вратата.

— Тръгни с нас, миличка, ела си поне за малко. Колкото по-скоро се откъснеш от това място, толкова по-добре. Кое е толкова важно, та искаш да останеш?

— Тъкмо това възнамерявам да открия, татко.

Остана да гледа след доджа, докато не зави, след това намери Саси в една от стаите за гости да прибира чаршафите от леглата.

— Остави, Саси — ласкаво й каза тя. — Изтощена си. Не искаш ли да си починеш тази вечер и Хенри да те закара на гости у сестра ти? Нямаш неотложна работа тук.

— Сигурна ли си, госпожице Рейчъл? На мен ми се струва, че малко внимание добре ще ти дойде. — Саси очевидно разбра от нежеланието й да приема обажданията на Мат и бързото заминаване на семейството й почти веднага след като се върнаха на „Хюстън Авеню“, че в кантората на господин Еймос е имало проблем. Двамата с Хенри имаха среща с него утре, за да разберат каква годишна доживотна рента ще получават. Те също щяха да бъдат принудени да напуснат дома, в който бяха живели цял живот.

Рейчъл погали закръгленото й рамо и се насили да се усмихне.

— Добре съм, просто напрежението от последните няколко дни си казва думата. Сега имам нужда да поостана сама.

Саси развърза престилката.

— Тогава, нямам нищо против да изляза малко от къщата. На Хенри също ще му бъде приятно. Ще ни се отрази добре и на двамата да се видим с майка му.

— Тогава тръгвайте. Кажи на Хенри да вземе лимузината и останете колкото ви се иска.

Рейчъл изчака автомобилът да потегли и заключи вратите, за да е сигурна, че Мат няма да нахлуе, разтревожен, че тя не вдига телефона. Нямаше никакво намерение, нито пък желание да го вижда точно сега, освен това имаше мисия, с която трябваше да приключи, преди Саси и Хенри да се върнат. Саси беше стоварила вината върху шампанското за несвързаните приказки в последните мигове от живота на леля Мери, че трябвало да се качи на тавана. Рейчъл вече бе убедена, че тя е била с ума си и знаейки, че умира, е искала да изпълни последната си жизненоважна задача. Имала е основателна причина да накара Хенри да отключи сандъка на чичо Оли. Може да е пожелала да извади за последен път дневник или стари любовни писма — вероятно от Пърси — или пък доказателство за стара любов, което не е искала да попадне в ръцете на Дружеството за опазване на историческите забележителности, но Рейчъл се съмняваше, че е това. Каквото и да е искала да вземе, то е било толкова важно, че е било последното, за което е мислела, преди да издъхне. Била е и притисната от чувство на вина, затова е извикала името на Рейчъл.

Имаше намерение да открие истината.

Телефонът издрънча пронизително за пореден път и тя се отправи по коридора на втория етаж към тясна врата, водеща към стълбите за тавана. Настойчивото звънене прекъсна неочаквано, дори гневно, докато тя се качваше по стръмните стъпала. Не обърна внимание на зрънцето съжаление към загрижеността на Мат и натисна вратата, която се отвори със скърцане, и влезе предпазливо.

Таванът приличаше на пещера — горещ, задушен, пълен с какви ли не ненужни вещи, събирани повече от сто години, през които семейство Толивър беше обитавало къщата. Дружеството за опазване на исторически забележителности имаше дълго да рови тук, помисли си тя, задъхана от изкачването. Стълбите и липсата на въздух сигурно са щели да се отразят зле на болната осемдесет и пет годишна жена. За да диша по-лесно, тя отвори вратата на тавана и подпъхна ръждясал лост под единия прозорец, след това се огледа, за да прецени откъде да започне. Погледът й попадна на спретнато подредени домакински вещи, стари книги, винтидж дрехи, музикални инструменти, спортни уреди, множество сандъци, куфари, кутии за шапки. Щеше да започне да търси оттам.

Почти веднага беше възнаградена. Откри армейски сандък зад висок гардероб, сложен върху други два, метални. Капакът му зееше отворен, а от ключалката висеше връзка с два ключа. Тя притаи дъх. „Ето го!“

Надникна вътре и я лъхна мирис на застояло от мухлясали писма, повечето завързани с избелели панделки. Да рови в сандъка щеше да е все едно да прерови чуждо чекмедже за бельо, но инстинктът й нашепваше, че тук има нещо и е особено важно да го открие. Интуицията я накара да потисне неприятното чувство и тя отново се надвеси над сандъка. Пакет писма с познат почерк привлече вниманието й. Пликовете бяха от най-евтините и адресът на изпращача беше в Кърмит, Тексас. В гърлото й се надигна буца. Леля Мери беше запазила всичките й писма — и от гимназията, и от колежа. Очевидно ги беше чела много пъти. Върна ги обратно, учудена от сантименталността на пралеля си. Дали пък не беше дело на чичо Оли. Може той да ги беше запазил и стегнал с панделка в кафяво и бяло — цветовете на нейната алма-матер? Взе друго снопче, много по-малко, надписани с детски почерк. Тънките пликове издаваха, че писмото вътре се състои само от един лист. Обратният адрес беше от лагер за момчета във Форт Уърт, а над него бе написано името на изпращача — Матю Дюмонт. Тя задържа нежно пликовете. Да не би леля Мери да бе търсила писмата от сина си? Възможно. Остави ги внимателно и извади ново вързопче — всъщност, вързопчетата се оказаха две, всяка група стегната поотделно, после прибрани заедно. Инициалите ПУ бяха написани над дълъг армейски адрес. Бяха от Пърси Уоруик, общо десет с клеймо от 1918 и 1919, вързани със зелена панделка. Може пък тях да е искала да извади.

Втората група, двойно по-дебели с клеймо от същите години, бяха стегнати с избеляла синя панделка. Рейчъл позна изискания почерк на чичо Оли и се запита дали фактът, че писмата на Пърси са отгоре не издават първенството му в чувствата на леля Мери. Не че вече имаше някакво значение. Какво се надяваше да открие тук, което да обясни стореното от леля й? Чии писма бяха важните? Дали на Матю Дюмонт? Може би на чичо Оли или пък на Пърси? Дали не бяха на дядо й?

Рейчъл застина. На дядо й…

Почти нищо не знаеше за него. Баща й го помнеше смътно, а леля Мери го беше споменала един-единствен път, когато тя се поинтересува защо дядо й е избрал да живее във Франция.

— Да не би, защото баща ти не го е споменал в завещанието си? — беше попитала тя.

Леля Мери беше млъкнала.

— Защо реши, че не е бил споменат?

— Така ми каза татко.

— Затова ли майка ти ненавижда интереса, който проявяваш към наследството на семейство Толивър? Защото той е оставил „Съмърсет“ и къщата на мен ли?

Тя се почувства неловко, че леля Мери е усетила истината.

— Да, госпожо — призна тя.

Леля Мери очевидно се замисли над нещо, което й се искаше да сподели, но после прецени, че е най-добре да премълчи.

— Дядо ти не се интересуваше особено от корените си и земята — рече най-сетне тя. — Той се увличаше по различни идеологии и хора, повечето в неравностойно положение, и ги откри във Франция.

Рейчъл оглеждаше замислено купчинките писма. Дали Майлс си е писал със сестра си, докато е бил във Франция… писал ли й е за раждането на сина си… за смъртта на съпругата си? Изпращал ли е свои снимки и снимки на семейството и на съпругата си, нейната баба. Тя не знаеше почти нищо за Мариета Толивър. Щеше ли в писмата му да се прокрадне обидата, че е бил изключен от завещанието на баща си? Възможно ли беше гласът му да достигне до нея дори сега, години след смъртта му, и да й помогне да преглътне същата болка, която той е изпитвал навремето?

Тя внимателно се зарови сред крехките спомени. След като пралеля й беше запазила тези писма, значи трябваше да е запазила и писмата на брат си. „Това пък какво е?“ Тя извади огромен обемист пакет, увит в дебела хартия. Когато го разопакова, откри стегната топка плетени кремави ленти, съединени с розови сатенени панделки. Приличаше на кувертюра или наметка, но едва ли беше на леля й Мери. Леля Мери ненавиждаше игли и прежди.

Отново опакова кремавото плетиво и го завърза — любопитството й беше силно разпалено, — а после отвори капака на дълга, тясна кутия. Леле! Вътре, увити в тънка хартия бяха прибрани чифт прекрасни светлобежови кожени ръкавици, с великолепна изработка, очевидно никога неносени. От единия маншет надничаше бележка. Тя я извади и я прочете. „За ръцете, които искам да държа до края на живота си. С любов, Пърси.“ Трогната, тя върна бележката на мястото й и затвори кутията. Извади друга кутия, от цветарски магазин, и откри вътре изсъхнала дългостеблена роза; листенцата бяха покафенели като петна от тютюн, но със сигурност навремето е била бяла. Към нея беше прикачена още една бележка. „За оздравяването. Сърцето ми е винаги твое, Пърси.“

Сега вече имаше отговорите, които търсеше. Сигурно леля Мери е искала да скрие тези стари писма и безценни спомени за неосъществена любов. Утре щеше да изпълни последното си задължение към нея, като вземеше писмата, за да ги унищожи при завръщането си в Лъбок. Светлината угасваше. Беше й горещо, чувстваше се уморена и на края на емоционалните си сили. Искаше да се махне от тавана. Бързо върна всичко в сандъка и направи място за купчинката на дъното. Ръката й попадна на нещо метално… Панти на кутия, реши тя. Замръзна. Наистина беше кутия…

Сърцето й заблъска бързо, тя опипа дъното и извади тъмнозелена кутия. Беше заключена. Остави я върху кутиите за шапки, дръпна ключовете от капака на сандъка и пъхна по-малкия в ключалката. Може и да беше стара, но се отвори веднага. Тя я вдигна и надникна вътре. Макар да се свечеряваше, едрите букви изпъкваха ясно: „Последна воля и завещание на Върнън Томас Толивър.“