Лийла Мийчам
Пепел от рози (57)

57.

Мат изпита облекчение, когато се върна в „Уоруик Хол“ и завари дядо си в библиотеката, отпочинал и безупречно облечен в кремава копринена спортна риза и панталони с остри ръбове. Смесваше скоч и вода на бара.

— Ти искаш ли? — попита той внука си.

— Вече съм достатъчно на градус.

Пърси го погледна строго като директор.

— Боже мой — въздъхна той и извади още една чаша. — Страхувах се, че ще се случи. Увлечен си по Рейчъл Толивър. Саси каза, че сте излезли заедно, когато се обади, за да ни покани на вечеря.

— Много повече от увлечен съм, дядо. Не съм се чувствал така, откакто… всъщност, никога. — Дори със Сесил, помисли си той. С Рейчъл се разделиха преди пет минути, а тя вече му липсваше. Остави я пред къщата на семейство Толивър и в мига, в който тя отвори вратата на джипа, той усети как го връхлита тъга. Остана да гледа след нея, докато тя се качваше по стълбите, а сърцето му се сви, сякаш щеше да изчезне пред очите му. На верандата тя се обърна и му се усмихна.

— До скоро — изрече тя с устни и той си помисли: „До края на живота ми“, без да знае защо и откъде се появи тази мисъл.

— Не мога да го обясня — Мат се отпусна тежко на фотьойла пред огромната камина. — Самият аз не го разбирам, но не се и налага. Достатъчно е да знам, че съществува. Имам чувството, че сме се познавали цял живот, че сме изчаквали подходящия момент, за да се съберем.

Пърси му подаде напитката.

— Сигурен ли си, че това не е най-обикновено увлечение? Тя наистина е красива и донякъде е истина, че се познавате цял живот.

— Не омаловажавай опита ми, дядо. Достатъчно съм живял и знам каква е разликата между увлечение и истинското чувство.

— А имаш ли чувството, че тя изпитва същото?

— Да, освен ако уменията ми да разчитам женските сигнали не са ръждясали.

Замисли се за преди час, когато застанаха на верандата на къщата на Ледбетър и зареяха погледи към напъпилите поля на „Съмърсет“. По растенията се бяха показали цветовете на жълъдова тиква, така каза тя, растението, което бе разпалило интереса й и положило началото. Той забеляза как умората и тъгата по лицето й отстъпват на тихата радост, сякаш тя беше излязла от сенките, за да пристъпи на светлината… Ева оглежда райската градина. Застана зад нея, за да види онова, което виждаха нейните очи, и за кратко се почувства като Адам и двамата бяха единствените хора на света.

— Красиво е — рече той. — Разбирам защо обичаш плантацията.

— Наистина ли? — Беше се обърнала към него с блеснали от радостна изненада очи. Бяха красиви очи, отразяваха зеленото на земята, която тя толкова обичаше. — Много ми е приятно да го чуя — засия тя.

Сега, пред скептичния поглед на дядо си, той попита:

— Защо ми се струва, че изпитваш някакви опасения, дядо? Да не би, защото при вас с Мери не се е получило?

Пърси се отпусна на съседното кресло и каза тихо:

— Защото Рейчъл е от рода Толивър, синко.

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че по всяка вероятност ще постави земята на първо място, преди съпруг, дом и семейство.

— Това ли раздели вас, двамата с Мери. Какво означаваше онова „Съмърсет“ се случи? Да не би „Съмърсет“ да е бил по-важен от теб?

— Накратко казано, да. Когато осъзнахме какви глупаци сме, беше твърде късно. Не ме разбирай погрешно. Обичам и уважавам момичето. Най-много бих искал вие с Рейчъл да завършите онова, което ние с Мери започнахме, но ми се струва, че тя е поела по същия път, който беше избрала Мери.

— И защо си решил, че това е лошо?

— Защото изборът й ще зависи от онова, което й диктува съвестта на рожба на семейство Толивър.

— Да не би да мислиш за пилота, с когото се е разделила, защото не е искала да се откаже от всичко, което е обичала и да го последва? — Мат долови, че гласът му става по-остър, тъй като беше готов да защити Рейчъл. — Взела е правилното решение, независимо колко е държала на него. Рейчъл знае, че няма да бъде щастлива никъде другаде, освен в Хаубъткър, където са корените й, където може да върши онова, в което е най-добра, както беше и при нас със Сесил.

Пърси все още не бе убеден.

— И си научил всичко това за Рейчъл в рамките на един следобед ли?

— Винаги съм го знаел за Рейчъл.

Пърси изви вежди над чашата, но прецени, че няма смисъл да спори повече.

— Сигурен съм, че Мери ще почива в мир, като знае, че е оставила „Съмърсет“ и фермите на грижите на Рейчъл. Тя ще ги управлява вещо вместо Уилям и ще наследи семейния бизнес от него, след като той си отиде. Мери не можеше да иска по-добър и задоволителен край на нещата.

— Няма да се получи така, дядо.

Пърси остави чашата.

— Какво?

— Рейчъл ще наследи семейния бизнес, не Уилям.

Пърси изпъна гръб.

— Ти откъде знаеш?

Мат се изненада, когато чу остротата в гласа му.

— Нали затова я подготвяше Мери — да поеме юздите, след като тя почине. Ако Уилям я наследи, той ще продаде всичко, без изключение. Жена му ще се погрижи за тази работа. Тежък случай е тази жена. — Беше му разказал всичко, което Рейчъл му беше доверила в беседката, и започваше да се дразни от свъсените вежди на дядо си. — Не разбираш ли, дядо? Как е възможно Рейчъл да направи друг избор, независимо какво е обещала на майка си, когато е била на петнайсет. Как е възможно да избере да бъде друга, да предаде самата себе си?

— Така си е — измърмори Пърси.

Вече едва успяваше да овладее разочарованието си.

— А след като Рейчъл се появява и се оказва, че двете са си лика-прилика, как би могла Мери да остави семейното наследство на Уилям, като знае, че съпругата му веднага ще хукне да продава?

— Защото такава беше уговорката! — сопна се Пърси и веднага съжали. Мат забеляза как мислите, потискани години наред, се опитват да излязат от дупката, в която ги беше натикал. Мили боже! Какво не му казваше?

— Каква е тази уговорка?

— Точно тази. Когато хората от моето поколение обещаеха нещо, то се смяташе за уговорка, която трябва да се спазва безотказно. Мери обеща земята на Уилям. Очаквах да устои на думата си.

Мат беше убеден, че не това е истинската причина, поради която дядо му се вълнуваше толкова много.

— Откъдето и да погледнеш, е наистина жалко, че Рейчъл изгуби майка си заради тази работа. Донякъде съчувствам на Алис. Баща й е предпочел брат й пред нея и не й е оставил нищо, когато е починал, също както бащата на Мери остави всичко, което притежаваше на Мери и едно нищо на бащата на Уилям. Рейчъл си мисли, че ако не е станало така, Алис едва ли е щяла да негодува чак толкова срещу това, че тя ще наследи леля си. Тя е убедена, че семейство Толивър от Кърмит не дължи нищичко на онези от семейството, които живеят в Хаубъткър. Това е причината за конфликта… — Той млъкна, обзет от паника. Дядо му сякаш се беше превърнал в призрак. — Дядо, добре ли си? Пребледнял си като платно.

Пърси бързо отпи глътка скоч.

— Добре съм — отвърна той и погледна часовника. — С това облекло ли ще седнеш на масата на Саси? Имаме двайсет минути.

Мат се надигна от креслото. Имаше нещо, което дядо му не му казваше. Тайните отново бяха сбутани на скришно място.

— Отивам да се преоблека — рече той, — но ще ти кажа следното, дядо. Каквото и да криеш в опитите си да ме предупредиш да се пазя от Рейчъл, или казвай направо, докато все още имаме време, или просто престани да пускаш стрелички, защото се надявам да се оженя за това момиче.

Пърси вдигна пребледнялото си лице към него.

— Като виждам какво изпитваш, май е напълно безполезно да те предупреждавам, но приеми поне един съвет от мен. Не бързай. Може и да си познавал Рейчъл цял живот, но не знаеш какво се крие в душата й.

Мат остави чашата на бара.

— И двамата сме тук, така че разполагаме с предостатъчно време, за да докажа, че момичето е само за мен. А чувствата ми не са нещо ново. Бях на пет, когато видях Рейчъл в люлката, нали не си забравил? Освен това имам ясен спомен за едно четиринайсетгодишно момиче с бяла рокля и зелен колан.

След като Мат хукна нагоре по стълбите, Пърси се отпусна отмалял след разкритията на внука си. На това му се вика танто за танто, помисли си той. Значи старата история не беше мъртва и забравена през всички тези години. Знаела ли е Мери, че призракът й се беше върнал, за да тормози дома на Уилям Толивър? Досещала ли се е за истинската причина за разрива между Алис и Рейчъл? Ако е така, как е могла да поправи нещата, без да признае за извършеното престъпление… и неговото участие? През всичкото това време той беше сигурен, че проблемът се корени в ревността на Алис, че Мери й е „откраднала“ дъщерята. Не му беше хрумвало, че на Алис може да й мине през ума, че Рейчъл узурпира наследството на Уилям. Да не би Мери да се беше отрекла от уговорката им? Когато ножът беше опрял до кокала, тя бе предпочела да развее знамето на рода Толивър. Уилям отново ли щеше да остане излъган и ощетен?

Той вдъхна дълбоко, за да успокои полудялото си сърце. Е, оставаше му поне едно успокоение. След като си отидеше от този свят, нямаше да останат никакви доказателства за онова, което бяха сторили двамата с Мери, само нежелан резултат. Прокълнатата плантация продължаваше да хвърля сянка.