Лийла Мийчам
Пепел от рози (43)

43.

През следващите дни на Пърси му се струваше, че Мери не се отделя от прозореца на хола с изглед към розовата градина. Стоеше там сутрин, обед и вечер, с гръб към стаята, стиснала лакти, изправена, вглъбена в себе си. Не можеше да направи нищо, за да я утеши. Нямаше сили да се вгледа в скръбните очи на майката на сина си, без да издаде мъката си на баща.

Той, заедно с Оли и Саси приемаха посетители и донесените цветя, отваряха съболезнователни телеграми, докато Мери бдеше край прозореца и често поздравяваше гостите, дошли да изкажат съболезнования само с кимване, без да обърне нетрепващото си лице към тях.

— Cherie… — утешаваше я Оли и я прегръщаше през напрегнатите рамене, приглаждаше стегнато прибраната коса, докосваше с устни изваяната скула. — Ma cherie…

Най-сетне Пърси откри, че повече не може да стои настрани от нея. Тя се топеше, превръщаше се в камък пред прозореца.

— Мери? — повика я тихо той и отпусна ръка на рамото й. За негова изненада, сякаш го беше чакала, тя вдигна пръсти и притисна дланите му към ключицата си. Бяха сами в къщата. Оли беше в магазина, а Саси на пазар. Беше дошъл по настояване на Сара, за да остави в антрето кошница със съболезнователни писма, написани от съученици на Матю.

— Мислех, че се е претоварил, Пърси. Знаеш колко усилено тренираха и колко изтощени се чувстваха през първите седмици от тренировките, докато играеха в онези екипи на влагата и жегата. Молех го да си почива повече, да яде повече, да пие много вода…

Ушите му пулсираха. Какво се опитваше да му каже?

— Независимо от онова, което съм сигурна, че си мислиш, не съм го влачила в „Съмърсет“, за да му тикам в ръцете наследството му. Правех го, защото това бе единственият начин да прекарва известно време само с мен. Живеех за летата и съботните утра. Знаех, че наближава моментът, когато ще се наложи да го оставя сам да избере… и последва мечтите си. Говореше, че иска да стане треньор.

Защо му разказваше всичко това? Май се сещаше. Да, беше преценила правилно, че през първите дни на мъка, когато всички бяха обезумели, той се беше питал дали Матю е щял да оцелее, ако тя си е била вкъщи, за да забележи първите симптоми на болестта. Не биваше да е несправедлив. Дори да беше около него двайсет и четири часа в денонощието, нямаше да промени нищо. Матю щеше да намери начин да скрие състоянието си от нея. Беше му отнело години да го разбере и да го признае пред себе си — Матю принадлежеше на Оли. Беше обичал Мери, но беше предпочитал човека, когото мислеше за свой баща. На Оли доверяваше всичко, той бе неговият приятел, неговата опора. Мери бе почти като натрапница, колкото и старания да полагаше, за да създаде връзка между тях. Матю я беше изолирал и както винаги, когато останеше сама, тя беше насочила вниманието си към земята. Едва сега осъзнаваше колко наранена е била, колко самотна.

— Погледни ме, Мери. — Преди я беше преценил погрешно, когато беше решил, че се е омъжила за Оли, за да спаси „Съмърсет“. Нямаше да си позволи да направи същата грешка втори път.

Тя пусна ръката му и се обърна. Сърцето му се сви. Мъката бе изострила чертите й, угасила блясъка в очите й, оцветила първите сиви нишки в косата й, опъната на слепоочията. Стисна нежно раменете й.

— Матю не почина заради нещо, което си сторила или не си. Престани с тези глупости. Никой от нас не е очаквал подобно нещо да се случи.

— Не ме ли виниш? — Очите й приличаха на кладенци на отчаяние. — Мислех, че си решил, че е проклятието на семейство Толивър.

Отначало и той се беше замислил над същото. Нима беше съвпадение, че Мери се омъжи за човек, който не можеше да й даде други деца, изгуби единствения си син на шестнайсет и само Уилям остана наследник на рода Толивър? Спомни си, че и баща й, и брат й вярваха в проклятието, а Майлс дори пророкуваше, че Мери ще бъде сполетяна от зла беда. Но Пърси беше отхвърлил тези приказки като пълни безсмислици. Проклятието не бе виновно за трагедията, която преобърна живота им. Те сами бяха своите проклятия.

— Глупости — заяви той. — Матю почина от вирусна пневмония, не от някакво идиотско проклятие.

— Дори мислех… — тя започна да кърши ръце, — че ние… че аз… че това е наказание, задето продадох земята на Майлс… че Господ си взема онова, което е предназначено за Уилям, като ни отнема Матю.

Ние. Нас. Тя, разбира се, говореше за двамата с Оли.

— Това са пълни глупости — сряза я той, вече подразнен, уплашен от вината, бликаща от очите й. Ако тези въпроси бяха демоните, с които тя се опитваше да се пребори, докато стоеше край прозореца, значи бе изгубена. Никога нямаше да се възстанови. — Направихме онова, което трябваше за доброто на всички.

— Нима? — попита тя.

Пърси беше обзет от желание да я разтърси. За какво намекваше? Как бе възможно да поставя под въпрос мотивите им точно сега?

— Стига, Мери, престани! Направихме го заради Оли. В противен случай той щеше да изгуби магазина си, а ти трябваше да продадеш плантацията, за да има какво да ядете.

— Значи не си мислил за Матю?

— Разбира се, че съм! Трябваше да съм сигурен, че ще му остане нещо, спасено от изключителната тъпота на родителите му.

След няколко минути на мълчание, в очите й нахлу нова светлина. Той пусна раменете й и отстъпи назад, а гневните му думи „нещо спасено от изключителната тъпота на родителите му“ ехтеше в ушите му. Господи, усети как тайната, която пазеше от толкова отдавна, се разпада в него също като бавно разбиващо се стъкло.

Тя заговори тихо. Погледът й беше станал по-бистър.

— Знаеш, нали? Сигурна бях.

Той не можеше да отрече. Нямаше как да отрече Матю.

— Да — промълви той и усети как признанието се изтръгва от сърцето му.

— Откога знаеш?

— Откакто закарах Оли в Далас за проба на протезата. Когато прочетох картона му и научих какви са били нараняванията му, разбрах, че Матю е мой син.

Тя стисна устни.

— Значи знаеш… всичко.

— Да, Мери, знам всичко.

Тя затвори очи и леко се олюля.

— О, Пърси, каква каша забърках.

Той отново стисна раменете й.

— Каква каша забъркахме.

— Беше заминал за Канада, когато разбрах — отрони тя. — Чаках те, молех Господ да те върне у дома. Не знаех колко напреднала е бременността ми и никой не знаеше как да се свърже с теб, бях принудена да се обърна към Оли…

— Докато бях в Далас, разбрах как е било — отвърна той и я притисна до себе си. — Искам да знаеш, Мери, че се прибирах към къщи, за да ти кажа, че не мога да живея без теб. Пет пари не давах дали „Съмърсет“ ще бъде на първо място, стига да се съгласиш да се омъжиш за мен.

Тя въздъхна до гърдите му.

— И аз искам да ти призная, че открих, че мога да живея и без „Съмърсет“, но не и без теб. Обещах да се откажа от плантацията, ако се върнеш и се ожениш за мен и бъдеш баща на детето ни. Това щеше да ми бъде предостатъчно, Пърси. Честна дума.

— Вярвам ти — отвърна той и усети топлината на сълзите й през ризата си. — Сега вече знам, че е било така.

Двамата останаха притиснати още малко, ударите на сърцата им се сляха, след това мигът приключи. Не биваше да се случва никога повече. Мери извади кърпичка от ръкава си и Пърси попита:

— Кога се сети, че знам?

— Постепенно — отвърна тя и даде знак да седнат. — Когато забелязах как наблюдаваш Матю… по начин, по който никога не поглеждаше Уайът. Предполагам, това е била обичта ти към първородния син.

— Оли знае ли? — Той я последва и двамата изтеглиха столовете си пред камината, от двете страни на масата.

— Сигурна съм, че не знае. Открай време е убеден, че обичаш Матю, защото много прилича на мен.

— Отчасти беше така.

— Ами Луси?

Той въздъхна.

— Луси знае. Откри истината преди около четири години.

Тя избърса насълзените си очи.

— Господи, Пърси, как стана?

— Няма значение. Просто знае и това е. Затова се държеше толкова отвратително с теб през последните години… затова не дойде да изкаже съболезнования. — Всъщност, Луси бе сломена, когато разбра, че Матю умира, но се страхуваше, че ако изрази по някакъв начин скръбта си пред Мери, ще издаде тайната, която на всяка цена трябваше да опази. — Всяка сутрин ходеше на служба заради Матю и палеше по един господ знае колко свещи — обясни Пърси. — Не мога да отрека, че през всичкото време проявяваше изключително разбиране към нас с Уайът, поне доколкото Луси е в състояние да го направи.

— Защо не се разведохте?

Пърси се изсмя.

— Предложих й, повярвай ми, но Луси няма намерение да се развежда с мен. Толкова много ме мрази. Заплаши, че ако се опитам да се разведа с нея, ще разгласи пред целия свят за нас с теб и за Матю. Смъртта му не променя нищо в това отношение. Налага се да мисля за вас с Оли, за да ви предпазя от скандал, както и паметта на Матю.

— И Уайът — отвърна тя, пребледняла от страх, след онова, което научи.

— Да, разбира се… Уайът.

— Защо се ожени за нея Пърси? Можеше да имаш всяко момиче.

Той се усмихна с крива усмивка.

— Дотогава рибата беше изловена. Чувствах се самотен. Тя беше до мен.

— Какво, за бога, се случи? Та тя те обожаваше.

— Откри, че идолът й е с глинени крака — отвърна той, решен да приключи с този въпрос. — Да кажем ли на Оли?

— Не — сряза го тя. — Заслужава да му спестим поне тази болка. Вече страда твърде много, че Матю така и не е разбрал, че си му баща. Ще му дойде прекалено, ако научи, че си знаел истината през всичкото време. — Тя отново избърса очи. — Глупостта ни нарани твърде много хора. Спестихме им лъжите, може би дори любовта, която щяха да изпитат, ако се бяхме оженили. Матю така и не опозна истинския си баща, а родителите ти внука си. Уайът порасна с родители, които не трябваше да се женят. Може би щеше да е коренно различно момче, ако беше рожба на двама влюбени. Ами Луси… горката Луси. — По погледа й личеше, че се страхува, че пристъпва в непозната територия. — Искам да ти кажа нещо, Пърси. Омразата й е просто за прикритие. Това е единственият начин, по който може да понесе любовта, която все още изпитва към теб.

Той се изправи рязко, за да сложи край на разговора, и наля чаша вода от масата, все още отрупана с напитки за гостите, които идваха да изкажат съболезнования.

— Независимо от всичко, на Луси щеше да й бъде по-добре, ако се беше омъжила за всеки друг, освен за мен — заяви той. — Сега можем само да се примирим с картите, които са ни раздадени.

— И как предлагаш да стане?

Той отпи дълга глътка вода. Как само му се искаше да знае отговора. Сега всичките му дни бяха белязани, също като изгорели крайчета на писма, спасени от огъня. Никога повече нямаше да се зарадва на недокоснати от мъката двайсет и четири часа. Ако обаче успееха да се възползват от онова, което им оставаше, може би щяха да се насладят на малко щастие. Обърна се към нея с предпазлива усмивка.

— Дали да не започнем като си простим за болката, която си причинихме? — погледна я настойчиво той.

Тя сви очи и заопипва ръката с годежния пръстен, сякаш обмисляше предложението, а извивката на миглите й му напомни за Матю. След малко тя вдигна очи.

— Може би трябва да започнем, като си простим един на друг.

На следващия ден Пърси отиде в цветарския магазин и помоли да изпратят една-единствена бяла роза на Мери Толивър Дюмонт, придружена от бележка:

„За оздравяването. Сърцето ми е винаги твое, Пърси.“

Когато пристигна в кабинета си, завари на бюрото си кутия от цветарския магазин. Отвори я и извади самотна бяла роза с бележка, която го накара да се усмихне. Беше я написала Мери, кратка, както винаги.

„От моето сърце за твоето. Завинаги, Мери.“