Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

8

Пакетът, измъкнат от дъното на един шкаф, лежеше на писалището на Исаак. Когато го докоснах с пръсти, финият слой прах, който го покриваше, се вдигна в облак от частици, позлатени от светлината на маслената лампа, която Исаак държеше от лявата ми страна. Отдясно Фермин извади джобното си ножче от калъфчето му и ми го подаде. Тримата се спогледахме.

— Нека да бъде Божията воля — рече Фермин.

Пъхнах ножчето под шнура, с който бе овързан пакета, и го срязах. Извънредно внимателно свалих опаковката, докато съдържанието се показа. Беше ръкопис. Страниците бяха изпоцапани, покрити с петна от восък и кръв. На първата страница се четеше заглавието, надраскано с дяволски почерк.

Играта на ангела
от Давид Мартин

— Това е книгата, която е писал, докато е бил затворен в кулата — промълвих аз. — Навярно Бебо я е спасил.

— Отдолу има нещо, Даниел… — посочи Фермин.

Изпод страниците на ръкописа се подаваше ъгълчето на къс пергаментова хартия. Дръпнах го и извадих плик. Беше запечатан с червен восък, в който бе отбелязана фигурката на ангел. На предната страна на плика имаше само една дума, написана с алено мастило:

Даниел

Усетих как студ плъзна по ръцете ми. Исаак, който наблюдаваше сцената със смесица от удивление и загриженост, се изниза от стаята, следван от Фермин.

— Даниел — тихо извика моят приятел. — Оставяме ви, за да си отворите плика на спокойствие и без чужди погледи…

Стъпките им бавно се отдалечиха. Успях да доловя само началото на разговора им.

— Е, шефе, от толкова вълнения забравих да спомена, че когато влязох одеве, случайно ви чух да казвате, че мислите да се пенсионирате и да напуснете поста.

— Така е. Вече от много години съм тук, Фермин. Защо питате?

— Вижте, знам, че току-що сме се запознали, тъй да се каже, но може да проявя интерес…

Гласовете на Фермин и Исаак заглъхнаха в кънтящия лабиринт на Гробището на забравените книги. Останал сам, аз седнах в креслото на пазителя и отчупих восъчния печат. Пликът съдържаше сгънат лист хартия с цвят на охра. Разгънах го и зачетох.

Барселона, 31 декември 1941 г.

 

Скъпи Даниел,

 

Пиша тези думи с надеждата и убеждението, че някой ден ще откриеш това място, Гробището на забравените книги — място, което промени живота ми, както несъмнено ще промени и твоя. Същата надежда ме кара да вярвам, че може би тогава, когато вече няма да съм тук, някой ще ти разкаже за мен и за приятелството, което ме свързваше с майка ти. Зная, че ако някога прочетеш тези думи, ще те налегнат много въпроси и съмнения. Някои от отговорите ще откриеш в този ръкопис, в който съм се опитал да пресъздам историята си така, както си я спомням, знаейки, че дните на здравия ми разсъдък са преброени и че често съм в състояние да си спомня само онова, което никога не се е случвало.

Зная също така, че когато получиш това писмо, времето ще е започнало да заличава следите на събитията. Зная, че ще храниш подозрения и че ако научиш истината за последните дни на майка си, ще споделиш моя гняв и моята жажда за мъст. Казват, че е присъщо на мъдрите и на праведните да прощават, но съм убеден, че аз никога не ще мога да го сторя. Душата ми вече е осъдена без надежда за спасение. Зная, че до последния си дъх на този свят ще се опитвам да отмъстя за смъртта на Изабела. Това е моята съдба, но тя не бива да бъде и твоя.

Майка ти не би пожелала за теб живот като моя — на никаква цена. Майка ти би пожелала да живееш пълноценно, без омраза и ожесточение. Заради нея те моля да прочетеш тази история докрай и след това да я унищожиш, да забравиш всичко, което може да си чул за едно вече несъществуващо минало, да очистиш сърцето си от гняв и да живееш живота, който майка ти искаше да ти даде, гледайки винаги напред.

И ако някой ден, коленичил пред гроба й, почувстваш как огънят на яростта се опитва да те завладее, спомни си, че в моята история, както и в твоята, имаше един ангел, който държи ключа към всички отговори.

Твой приятел,

ДАВИД МАРТИН

Препрочетох няколко пъти думите, които Давид Мартин ми изпращаше през времето, думи, които ми се сториха пропити с разкаяние и лудост, думи, които не разбирах напълно. Подържах в ръце писмото още няколко мига, после го доближих до пламъка на маслената лампа и го загледах как гори.

Открих Фермин и Исаак да си бъбрят като стари приятели в подножието на лабиринта. Когато ме видяха, гласовете им стихнаха и двамата ме загледаха с очакване.

— Каквото и да пише в това писмо, то засяга само вас, Даниел. Не сте длъжен да ни разказвате нищо.

Кимнах. Ехото на църковни камбани отекна слабо през стените. Исаак погледна първо нас, а после и часовника си.

— Хей, вие двамата нямаше ли да ходите на сватба днес?