Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

11

Когато слязох отново в книжарницата, баща ми ме изгледа въпросително, след което хвърли поглед и на часовника си. Навярно се питаше къде съм бил през изминалия половин час, но нищо не каза. Подадох му ключовете от мазето, като избягвах да срещна очите му.

— Но нали ти щеше да слезеш долу да вземеш книгите?

— Разбира се. Извинявай. Отивам веднага.

Баща ми ме наблюдаваше изкосо.

— Добре ли си, Даниел?

Кимнах, преструвайки се, че съм изненадан от въпроса му. Преди да успее да го повтори, тръгнах към мазето, за да взема сандъците, за които ме беше помолил. Стълбището, което водеше натам, се намираше в дъното на фоайето на сградата. Под първата площадка една метална врата с катинар водеше към вита стълба, която се губеше в мрака и миришеше на влага и нещо неопределено, навяващо мисъл за пръст и мъртви цветя. От тавана висеше малка редица анемично примигващи крушки, които придаваха на мястото вид на противовъздушно скривалище. Заслизах по стълбите и когато се озовах в мазето, потърсих пипнешком електрическия ключ на стената.

Една жълтеникава крушка светна над главата ми, разкривайки контурите на онова, което всъщност бе вехтошарски склад с илюзии за величие. Скелети на стари велосипеди с незнаен собственик, потънали в паяжини картини и картонени кутии, натрупани по проядените от влага дървени рафтове — всичко това създаваше атмосфера, която не приканваше да прекараш вътре повече време от необходимото. Едва когато видях разкрилата се пред мен гледка, осъзнах колко странно бе, че жена ми по своя воля бе решила да слезе тук, вместо да ме помоли аз да свърша тази работа. Огледах лабиринта от непотребни вещи и вехтории и се запитах какви ли други тайни бе скрила сред тях.

Когато осъзнах какво правя, въздъхнах. Думите на онова писмо се процеждаха в ума ми като капки киселина. Заставих се да обещая пред самия себе си, че няма да започна да ровя из кутиите и да търся връзки с парфюмирани писма от оня тип. Щях да наруша това обещание след броени секунди, ако не бях чул, че някой слиза по стълбата. Вдигнах поглед и видях Фермин, който оглеждаше гнусливо сцената.

— Ама тук вони, та се не трае. Сигурен ли сте, че не са оставили балсамирания труп на майката на Мерседитас сред моделите за плетива в някой от тия сандъци?

— Щом така и така сте тук, помогнете ми да кача горе книгите, които баща ми искаше.

Фермин запретна ръкави, готов да се залови за работа. Посочих му два сандъка с щемпела на издателство „Вертисе“ и всеки от нас взе по един.

— Даниел, изглеждате по-зле и от мен. Случило ли се е нещо?

— Навярно е от изпаренията в мазето.

Този опит за шега не успя да заблуди Фермин. Сложих сандъка на пода и седнах върху него.

— Фермин, мога ли да ви задам един въпрос?

Той също пусна сандъка си и го използва като табуретка. Погледнах го. Бях готов да заговоря, но просто не можех да измъкна думите от устата си.

— Проблеми в будоара?

Изчервих се при мисълта колко добре ме познаваше моят приятел.

— Нещо такова.

— Госпожа Беа, благословена да е сред жените, няма особено желание за борба или напротив, желанието е твърде голямо и вие едва успявате да й насмогнете? Имайте предвид, че когато жените родят дете, в кръвта им все едно избухва атомна бомба от хормони. Една от големите загадки на природата е как не полудяват още през първите двайсет секунди след раждането. Тия работи ги знам, защото акушерството — след свободния стих — е едно от хобитата ми.

— Не, не става дума за това. Поне доколкото знам.

Фермин ме гледаше озадачено.

— Трябва да ви помоля да не споделяте с никого това, което ще ви разкажа сега.

Той се прекръсти тържествено.

— Преди малко случайно намерих едно писмо в джоба на палтото на Беа.

Моята пауза явно не го впечатли.

— Е, и?

— Писмото е от бившия й годеник.

— Кой, героичният лейтенант? Че той не се ли върна в родния град на Водача, за да се посвети на забележителната кариера на мамино детенце?

— Така си мислех и аз. Но, както изглежда, в свободното си време пише любовни писъмца на жена ми.

Фермин скочи като ужилен.

— Мамка му мръсна — изръмжа той, по-вбесен и от мен.

Извадих писмото от джоба си и му го подадох. Помириса го, преди да го отвори.

— На мен ли така ми се струва, или копеленцето наистина пише на парфюмирана хартия?

— Не съм обърнал внимание, но не бих се учудил. Човекът си е такъв. Най-хубавото идва по-нататък. Четете, четете…

Фермин зачете, като мърмореше под нос и клатеше глава.

— Не стига, че е долна твар, ами на всичкото отгоре префърцунен до немай-къде. Само заради това „когато целувам други устни…“ заслужава да го тикнат в дранголника.

Прибрах писмото и сведох очи към пода.

— Сега да не вземете да кажете, че подозирате госпожа Беа? — попита Фермин недоверчиво.

— Не, разбира се, че не.

— Лъжец такъв!

Станах и закрачих напред-назад из мазето.

— А вие какво бихте направили, ако намерите подобно писмо в джоба на Бернарда?

Фермин помисли, преди да отговори.

— Бих се доверил на майката на детето си.

— Да й се доверя?

Той кимна.

— Не се засягайте, Даниел, но вие имате типичния проблем на всички мъже, които се женят за красавици. Госпожа Беа за мен е и винаги ще бъде светица, но, казано на популярен език, тя си е страхотно парче. Следователно може да се очаква, че след нея ще търчат де що има коцкари, неудачници, плажни свалячи и какви ли не позьори. Дали има съпруг и дете, или няма, е без значение: на костюмирания маймуняк, когото благосклонно наричаме Homo sapiens, му е все тая. Вие навярно не си давате сметка, но аз бих си заложил гащетата, че на вашата свята съпруга й налитат повече мухи, отколкото на гърне с мед на пролетен панаир. Този кретен е просто като лешояд, който хвърля камъни напосоки, току-виж улучил нещо. Повярвайте ми, жена, на която и акълът, и фустата й са си на мястото, не се хваща на въдицата на такива типове.

— Сигурен ли сте?

— Нима се съмнявате? Наистина ли мислите, че ако доня Беатрис искаше да ви сложи рога, щеше да чака някакъв посредствен лигльо да я прелъсти с претоплените си излияния? Бас държа, че поне десет ухажори изникват всеки път, когато тя излезе да поразходи детето и хубавото си личице. Вярвайте ми, знам за какво говоря.

— Да ви кажа честно, тия приказки май не са голяма утеха.

— Вижте, сега трябва просто да върнете писмото в джоба на палтото, където сте го намерили, и да забравите цялата история. И през ум да не ви минава да отваряте дума за това пред госпожата.

— Вие така ли щяхте да постъпите на мое място?

— На ваше място щях да намеря този тиквеник и така да го изритам в топките, че да се наложи да ги отстраняват хирургически от тила му и да не му остане мерак за друго, освен да се замонаши. Но аз съм си аз, а вие сте си вие.

Усетих как мъчителната тревога се разлива в душата ми като капка олио в чиста вода.

— Не съм сигурен, че ми помогнахте много, Фермин.

Той сви рамене, вдигна сандъка и изчезна по стълбите нагоре.

 

 

Прекарахме остатъка от утрото, заети с обичайните задачи в книжарницата. Два часа умувах над въпроса с писмото и накрая стигнах до заключението, че Фермин имаше право. Не можех обаче да реша дали бе прав и за това, че трябва да се доверя и да си трая, вместо да издиря онзи нещастник и да му сменя физиономията. Календарът на тезгяха показваше датата 20 декември. Разполагах с един месец, за да взема решение.

Денят премина оживено, със скромни, но несекващи продажби. Фермин не пропускаше сгоден случай да похвали баща ми за великолепната ясла и за отличното хрумване да купи този младенец Иисус, напомнящ баскски щангист.

— Като виждам, че вече сте истински ас на продажбите, мисля да се оттегля в задната стаичка да почистя и подредя колекцията, която вдовицата ни остави на съхранение оня ден.

Възползвах се от случая да последвам Фермин и да дръпна завесата зад гърба си. Той ме погледна леко разтревожен, но аз се усмихнах успокоително.

— Ще ви помогна, ако искате.

— Както желаете, Даниел.

В продължение на няколко минути изваждахме книги от сандъците, след което започнахме да ги подреждаме на отделни купчини според жанра, състоянието и размера. Фермин не обелваше дума и избягваше погледа ми.

— Фермин…

— Вече ви казах да не се тревожите за оная работа с писмото. Вашата съпруга не е някоя фльорца и ако един ден реши да ви зареже — не дай Боже това някога да се случи!, — ще ви го каже очи в очи и без разни интриги от сапунен сериал.

— Схванах намека, Фермин. За друго исках да поговорим.

Той вдигна угрижен поглед, досещайки се накъде бия.

— Мислех си, че днес, след като затворим книжарницата, можем да излезем някъде да вечеряме — подхванах. — Ей така, само двамата, че да си поговорим спокойно за нашите работи. За вчерашния посетител и за онова, което ви гризе напоследък. Както ми намирисва, тия неща май са свързани.

Фермин остави върху масата книгата, която бършеше. Погледна ме унило и въздъхна.

— Забъркал съм се в страшна каша, Даниел — промълви най-сетне той. — Такава каша, че не зная как да се измъкна от нея.

Сложих ръка на рамото му. Под работната му престилка се напипваха само кожа и кости.

— В такъв случай позволете да ви помогна. Две глави мислят по-добре от една.

Той само ме гледаше объркано.

— Двамата с вас със сигурност сме излизали и от по-лоши ситуации — настоях.

Фермин се усмихна тъжно, не особено убеден от моята диагноза.

— Вие сте добър приятел, Даниел.

Не съм и наполовина толкова добър, колкото заслужавате, помислих си аз.