Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

9

Научно доказан факт е, че всяко бебе на няколко месеца с безпогрешен инстинкт усеща онзи момент в малките часове, когато родителите му най-сетне са успели да задремят, за да надуе гайдата и да не им позволи да поспят повече от половин час без прекъсване.

Както ставаше почти винаги, малкият Жулиан се събуди към три сутринта и не се поколеба да извести този факт с цяло гърло. Отворих очи и се обърнах. До мен Беа, сияйна в полумрака, бавно се размърда, което разкри очертанията на тялото й под чаршафите, и измърмори нещо неразбираемо. Устоях на естествения подтик да я целуна по шията и да я освободя от онази безкрайно дълга и плътна като броня нощница, която моят тъст — несъмнено нарочно — й бе подарил за рождения й ден и която, въпреки всичките ми усилия, упорито отказваше да се изгуби в обществената пералня.

— Аз ще стана — прошепнах, като я целунах по челото.

Реакцията на Беа бе да се обърне и да покрие глава с възглавницата. Поспрях за миг, за да се полюбувам на извивките на гърба й и на примамливото му продължение, което никоя нощница на света не можеше да скрие напълно. Вече почти две години бях женен за това прекрасно създание, но все още се изпълвах с почуда от това, че се будя редом с него, чувствайки топлината му. Понечих да дръпна чаршафа и да помилвам коприненото бедро, когато ръката на Беа впи нокти в китката ми.

— Даниел, не сега! Детето плаче.

— Знаех си, че си будна.

— Трудно е да се спи в къща с мъже, които или плачат неспирно, или галят задника на клетата жена, на която не й се събират повече от два часа сън на нощ.

— Е, ти губиш.

Станах и отидох до стаята на Жулиан в задната част на жилището. Скоро след сватбата се бяхме нанесли в мансардата на сградата, в която се помещаваше книжарницата. Дон Анаклето, гимназиалният учител, който бе живял там двайсет и пет години, бе решил да се пенсионира и да се върне в родната си Сеговия, за да пише пикантни стихотворения под сянката на акведукта[1] и да усвоява изкуството да приготвя печени прасенца.

Малкият Жулиан ме посрещна с гръмък и пронизителен плач, който заплашваше да ми спука тъпанчетата. Взех го на ръце, подуших пелената му и след като се уверих, че поне този път няма нищо подозрително, затанцувах из стаята със смешни малки подскоци, шепнейки разни безсмислици, както би постъпил всеки начинаещ баща с малко здрав разум. Точно правех това, когато забелязах, че Беа е застанала на прага и ме гледа неодобрително.

— Дай ми го, че съвсем ще го разсъниш.

— Ама той не се оплаква — възразих аз, но все пак й подадох бебето.

Беа го взе на ръце и нежно му затананика някаква мелодия, като леко го полюляваше. Само след пет секунди Жулиан вече бе престанал да плаче, а по личицето му играеше онази унесена усмивка, която майка му винаги успяваше да предизвика.

— Отивай си — тихо рече Беа. — Ей сега ще дойда.

Изгонен от стаята, след като ясно бях доказал неспособността си да се справям с тъкмо прохождащи бебета, аз се върнах в стаята и се проснах на кревата, знаейки, че няма да мигна през остатъка от нощта. След малко се появи и Беа, която легна до мен с въздишка.

— Просто съм капнала от умора.

Прегърнах я и останахме така, безмълвни, в продължение на няколко минути.

— Размишлявах напоследък — подхвана Беа.

Трепери, бедни ми Даниел, казах си аз. Тя се надигна, после приклекна на леглото с лице към мен.

— Когато Жулиан порасне малко, майка ми ще може да го гледа по няколко часа на ден. Смятам тогава да започна работа.

Кимнах.

— Къде?

— В книжарницата.

Видя ми се благоразумно да замълча.

— Мисля, че така ще е добре за всички ви — добави тя. — Баща ти вече не бива да работи толкова дълги часове. Освен това не се обиждай, но смятам, че мога да общувам с клиентите по-добре от теб и Фермин, който в последно време сякаш плаши хората.

— По този въпрос няма да споря с теб.

— Горкият, какво става с него? Оня ден срещнах Бернарда на улицата и като ревна да реве… Заведох я в един от млечните барове на улица „Петричол“, натъпках я с шоколад и сметана и ми разказа, че напоследък Фермин се държал извънредно странно. Изглежда, че от няколко дена насам отказва да попълни документите на енорийската църква за венчавката. Имам чувството, че не смята да се жени. Споделил ли е нещо с теб?

— И на мен ми направи впечатление — излъгах. — Може би Бернарда му дава много зор…

Беа ме загледа мълчаливо.

— Какво има? — запитах най-сетне аз.

— Бернарда ме помоли да не казвам на никого.

— Какво да не казваш?

Беа ме погледна втренчено право в очите.

— Че този месец й закъснява.

— Какво й закъснява? Изостанала е с къщната работа ли?

Жена ми ме погледна, сякаш бях кръгъл идиот, и най-сетне загрях.

Бернарда е бременна?

— По-тихо, че ще събудиш детето.

— Бременна ли е, или не? — попитах едва чуто.

— По всяка вероятност да.

— А Фермин знае ли?

— Все още не иска да му каже. Страхува се, че ще си плюе на петите.

— Фермин никога не би постъпил така.

— Всички мъже бихте постъпили така, стига да ви се удаде случай.

Изненада ме суровият й тон, който тя побърза да смекчи с една неубедително хрисима усмивка.

— Колко малко ни познаваш!

Беа се надигна в тъмното и, без да каже дума, изхлузи нощницата си и я пусна от едната страна на леглото. Остави ме да я погледам няколко секунди, после бавно се наведе над мен и облиза устните ми, без да бърза.

— Колко малко ви познавам — прошепна тя.

Бележки

[1] Акведуктът в Сеговия е най-дългият древноримски акведукт, запазен в Западна Европа (дължина 728 м, височина 28 м). Построен е вероятно по времето на император Веспасиан. Обявен е за паметник на Световното наследство от ЮНЕСКО.