Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

3

Дните се влачеха едва-едва. Армандо се отбиваше в бараката веднъж дневно, за да се поинтересува от състоянието на умиращия. Забелязваха се плахи признаци за отслабване на треската, а многобройните рани, драскотини и натъртвания, изпъстрили тялото му, като че ли бавно зарастваха под мехлемите. През по-голямата част от деня мъжът спеше или мърмореше непонятни думи в полуунес.

— Ще живее ли? — питаше Армандо понякога.

— Все още не е решил — отговаряше онази посърнала от годините старица, която клетникът бе помислил за майка си.

Дните преминаха в седмици и скоро стана очевидно, че никой няма да дойде да разпитва за непознатия: никой не пита за неща, които би предпочел да не знае. Полицията и цивилната гвардия обикновено не припарваха в Соморостро. Неписан закон ясно уточняваше, че градът и светът свършват пред портите на гетото. И двете страни имаха интерес да запазят тази невидима граница. Армандо знаеше, че мнозина от другата страна тайно или явно се молеха за буря, която един ден да отнесе завинаги града на бедните; а дотогава предпочитаха да гледат другаде, обърнали гръб на морето и на хората, които оцеляваха криво-ляво между брега и джунглата от фабрики на Пуебло Нуево. Въпреки това Армандо имаше някои съмнения. Зад непознатия, когото бяха взели под крилото си, се долавяше история, която спокойно можеше да наруши този закон на мълчанието.

 

 

След няколко седмици се появиха двама млади и наглед неопитни полицаи, които разпитваха дали някой е видял непознат мъж по тия места. Армандо остана нащрек няколко дни, но други не дойдоха да търсят странника и той проумя, че никой не искаше да намери този човек. Може би беше умрял и дори не го знаеше.

Месец и половина след появата му раните по тялото му започнаха да зарастват. Когато мъжът отвори очи и попита къде се намира, му помогнаха да се надигне и да сръбне малко бульон, но не му казаха нищо.

— Трябва да почивате.

— Жив ли съм? — попита той.

Никой не потвърди, но и не отрече. Дните му минаваха предимно в сън или в плен на една умора, която не го напускаше. Всеки път, щом затвореше очи и се предадеше на изтощението, посещаваше едно и също място. В съня, който се повтаряше нощ след нощ, се катереше по стените на бездънен общ гроб, осеян с трупове. Щом се озовеше горе и се обърнеше да погледне назад, виждаше онова море от призрачни тела, шаващи като водовъртеж от змиорки. Мъртвите отваряха очи и се закатерваха по стените подире му. Следваха го през планината и се впускаха из улиците на Барселона, търсеха предишните си домове, чукаха по вратите на някогашните си любими. Някои тръгваха да дирят убийците си и бродеха из града, жадни за мъст, но повечето искаха само да се завърнат в домашните си огнища, в леглата си, да прегърнат децата, съпругите и любимите, които бяха оставили след себе си. Никой обаче не им отваряше вратата, никой не искаше да ги хване за ръка или да целуне устните им. Плувнал в пот, умиращият се будеше в мрака, а оглушителните вопли на мъртвите кънтяха в душата му.

Един непознат го посещаваше често. Миришеше на тютюн и одеколон — две стоки, които трудно се намираха в ония времена. Сядаше на един стол до него и го наблюдаваше с непроницаем поглед. Имаше смолисточерна коса и остри черти. Щом забележеше, че пациентът е буден, му се усмихваше.

— Вие Бог ли сте, или дяволът? — попита го веднъж умиращият.

Непознатият сви рамене и се замисли над въпроса.

— По малко от двамата — рече накрая.

— Аз по принцип съм атеист — осведоми го пациентът. — Макар че всъщност имам силна вяра.

— Както мнозина други. Почивайте сега, приятелю. Раят може да почака, а адът е твърде малък за вас.