Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

4

Окачих табелата „Затворено“ на вратата и я заключих, твърдо решен да последвам непознатия в тълпата. Знаех, че баща ми ще ми трие сол на главата, ако открие, че съм напуснал поста си, когато по изключение ме бе оставил сам, и то в такава търговска суша, но все щях да измисля някакво оправдание. Предпочитах да понеса кротките упреци на моя родител, вместо да се разкъсвам от безпокойството, което бе оставила у мен срещата с онзи зловещ тип, и да не узная точно каква работа имаше той с Фермин.

На един професионален книжар рядко му се удава случай да усвои на практика тънкото изкуство да следи заподозрян, без да бъде забелязан. Освен ако значителна част от клиентите му са неизправни длъжници, такива случаи му се предоставят само от колекцията детективски истории и евтини романчета, наредени по лавиците му. Расото не прави монаха, но престъплението — или поне подозрението за него — прави детектива, особено ако е аматьор.

Докато следвах непознатия в посока към Ла Рамбла, си припомнях основните правила: да оставям поне петдесетина метра разстояние между нас, да се прикривам зад някои по-едри минувачи и винаги да си предвиждам възможност за бързо шмугване в някой вход или магазин, в случай че следеният обект изведнъж се спре и погледне назад. Когато стигнахме Рамблас, непознатият премина към централния булевард и пое към пристанището. Булевардът бе обкичен с традиционна коледна украса и не един магазин бе нагиздил витрината си с лампички, звезди и ангелчета — предвестници на благополучие, което сигурно щеше да настъпи, щом държавното радио твърдеше така.

В ония години Коледата все още имаше ореол на вълшебство и тайнственост. Прашната зимна светлина, зажаднелите погледи на хората, които живееха сред сенки и мълчания — всичко това придаваше на този декор един лек аромат на истинност, в които все още можеха да вярват поне децата и възрастните, усвоили изкуството да забравят.

Може би тъкмо поради това за мен ставаше все по-очевидно, че сред тази нереална атмосфера странният обект на моето разследване изглеждаше напълно чужд на коледния дух. Той куцукаше бавно и току се спираше край някое магазинче за птици или сергия за цветя, за да се полюбува на папагалчетата и розите, сякаш през живота си не бе виждал подобно нещо. На няколко пъти се приближи до вестникарските павилиони, с които бяха осеяни Рамблас, за да погледне заглавията на вестниците и списанията и да повърти подвижните стелажи с пощенски картички. Човек би помислил, че никога не е бил на това място — държеше се като дете или турист, който за пръв път върви по Рамблас. Само че децата и туристите обикновено излъчват смътната невинност на онзи, който не знае къде се намира, а моят обект не би могъл да изглежда невинен дори с благословията на младенеца Иисус, край чиято статуя премина, когато стигна до Църквата на Божията майка от Витлеем.

Там се спря, очевидно запленен от едно бледорозово какаду, което го гледаше изкосо от клетката си в един от павилионите за животни срещу входа към улица „Пуертафериса“. Непознатият се приближи до клетката, както по-рано бе пристъпил към остъкления шкаф в книжарницата, и тихичко заговори нещо на какадуто. Птицата — екземпляр с голяма глава, тяло на скопен петел и пищно оперение — издържа зловонния му дъх и се заслуша с голямо внимание, явно заинтересувана от онова, което й говореше нейният посетител. За да не остане никакво съмнение, какадуто, видимо възбудено, кимаше усилено с глава и повдигаше гребена си от розови пера.

След няколко минути непознатият, удовлетворен от това общуване, продължи по пътя си. Не бяха минали и трийсет секунди, когато стигнах до сергията за птици и забелязах, че е настъпила лека суматоха. Смутеният продавач бързаше да покрие клетката на какадуто с качулка, защото птицата бе започнала да повтаря с идеална дикция рефрена: „Франко, шушумиго, ха да видим: надърви го!“ За мен нямаше съмнение откъде бе научила това стихче. Ако не друго, непознатият поне демонстрираше известно чувство за хумор и едни доста дръзки политически убеждения, които в ония години бяха тъй редки, както и полите с дължина над коляното.

Това произшествие за миг отвлече вниманието ми и помислих, че съм изгубил обекта си, но скоро зърнах изкривената му фигура пред витрината на бижутерския магазин „Багес“. Промъкнах се предпазливо до една от будките на писарите край входа на Двореца на Вицекралицата[1] и оттам го загледах внимателно. Очите му блестяха като рубини, а гледката на златото и скъпоценните камъни зад бронираното стъкло явно бе пробудила у него такава сласт, каквато не би породила дори цяла редица вариететни артистки от „Ла Криола“ в най-славните й години.

— Любовно писмо, петиция, молба до висш чиновник по ваш избор, спонтанно писъмце до роднините в провинцията, младежо?

Писарят, чиято будка бях избрал за скривалище, надничаше през прозорчето като отец изповедник и ме гледаше с очакване, готов да ми предложи услугите си. На табелата му пишеше:

Осуалдо Дарио де Мортенсен
Литератор и мислеща личност.
Пише любовни писма, петиции, завещания,
стихотворения, възхвали, честитки, прошения,
некролози, химни, доклади, заявки, молби и
всякакви съчинения във всички стилове
и стихосложения.
Десет сентимо на изречение (римите
се таксуват допълнително).
Специални цени за вдовици, инвалиди
и непълнолетни.

— Какво ще кажете, млади човече? Едно любовно писъмце от ония, които карат момите да подмокрят фустите от мерак? За вас ще направя специална отстъпка.

Показах му венчалната си халка. Писарят Осуалдо сви рамене, без ни най-малко да се смути.

— Живеем в модерни времена — изтъкна той. — Ако знаехте колко семейни мъже и жени се отбиват при мен…

Прочетох отново табелата, която ми напомняше нещо, макар че не можех да определя точно какво.

— Вашето име ми звучи познато…

— Имал съм и по-добри времена. Може да сте го чували тогава.

— Това истинското ви име ли е?

— Nom de plume[2]. Един творец се нуждае от име, което да подхожда на неговата мисия. В акта за раждане съм записан като Хенаро Ребойо, но кой би наел човек с такова име за любовната си кореспонденция…? Какво ще кажете за офертата на деня? Да спретнем ли едно писмо, преливащо от страст и въжделение?

— Някой друг път.

Писарят кимна примирен. Проследи погледа ми и повдигна вежди заинтригуван.

— Наблюдавате куцльото, а? — небрежно отбеляза той.

— Познавате ли го? — попитах.

— Вече цяла седмица го виждам да минава оттук всеки ден, да се спира пред бижутерския магазин и да го зяпа в такъв захлас, сякаш вместо пръстени и огърлици са изложили на витрината задника на Хубавата Дорита[3] — обясни Осуалдо.

— Разговаряли ли сте някога с него?

— Един от колегите оня ден му преписа на чисто едно писмо, понеже на хромия му липсват и някои пръсти…

— Кой беше този колега?

Писарят ме погледна колебливо — опасяваше се, че може да изгуби потенциален клиент, ако ми отговори.

— Луисито, хей онзи там, дето прилича на семинарист — до музикалния магазин.

От благодарност му предложих няколко монети, но той не ги прие.

— Аз си изкарвам хляба с перото, а не с човката. В този двор вече имаме предостатъчно дърдорковци. Ако някой ден ви потрябва помощ от граматическо естество, знаете къде да ме намерите.

Подаде ми една визитка със същия текст, който бе изписан и на табелата му.

— От понеделник до събота, от осем до осем — уточни. — Осуалдо, войник на писаното слово — на вашите услуги за всякакви епистоларни каузи.

Прибрах визитката и му благодарих за помощта.

— Птичката ви ще отлети — предупреди ме той.

Обърнах се и видях, че непознатият отново е поел по пътя си. Забързах се след него и го следвах по Рамблас до входа на пазара Бокерия, където той се спря да погледа зрелището на сергиите и хората, които сновяха насам-натам, като товареха или разтоварваха разни вкусотии. Видях как докуцука до бар „Пиночо“ и се покатери на едно от високите столчета — с мъка, но и с явен ентусиазъм. През следващия половин час мъжът се опитваше да ликвидира деликатесите, които неспирно му поднасяше Хуанито, най-младият в заведението, но аз имах усещането, че здравето му не му позволяваше големи подвизи в това отношение. Той като че ли се хранеше по-скоро с очи, сякаш когато си поръчваше тапас и други блюда, от които едвам изяждаше някоя хапка, си припомняше други времена на по-добър апетит. Понякога небцето не се наслаждава на храната, а просто си припомня. Най-сетне, примирен със скромните възможности на стомаха си и с косвеното удоволствие да наблюдава как другите ядат и се облизват, непознатият си плати сметката и продължи пътешествието си до началото на улица „Оспитал“, където поради неповторимата геометрия на Барселона един от големите оперни театри на стара Европа съжителстваше с един от най-мизерните и долнопробни квартали в северното полукълбо.

Бележки

[1] Френски бароков дворец, построен от архитекта Жозеп Рибес през 1770 г. за бившия вицекрал на Перу Мануел Амат-и-Жуньент, който искал да спечели благоразположението на новата си съпруга. Понастоящем сградата принадлежи на градския съвет на Барселона и е домакин на големи временни изложби.

[2] Литературен псевдоним (фр.).

[3] Мария Яньес Гарсия (1901–2001), известна като Хубавата Дорита (La Bella Dorita) — испанска кабаретна певица и танцьорка, особено популярна през 40-те и 50-те години на XX в.