Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (32)

18

В десет и двайсет Изабела Семпере влезе през вратата. Беше облечена със семпло палто, косата й бе прибрана и не носеше грим. Валс я видя и вдигна ръка. Изабела поспря за миг, загледана в него, после бавно се приближи до масата. Директорът се изправи и протегна ръка с вежлива усмивка. Изабела седна, без да се здрависа с него.

— Позволих си волността да поръчам два чая от лайка. Това е най-подходящото нещо за такава ветровита нощ.

Изабела кимна, като избягваше погледа му. Той я изучаваше внимателно. Както всеки път, когато се срещаше с него, госпожа Семпере се бе постарала да си придаде неугледен вид, опитвайки се да скрие красотата си. Валс огледа линията на устните й, пулсиращата вена на шията й и извивката на гърдите й под палтото.

— Слушам ви — каза Изабела.

— Най-напред позволете да ви благодаря, че се отзовахте така бързо на поканата ми за среща. Получих бележката ви днес следобед и си помислих, че ще е удобно да обсъдим тази тема извън моя кабинет и затвора.

Изабела само кимна. Валс отпи от билковия си чай и облиза устни.

— Прекрасен! Най-добрият в цяла Барселона. Опитайте го.

Тя не обърна внимание на поканата му.

— Както навярно разбирате, в случая никоя проява на дискретност няма да е прекалена. Мога ли да попитам дали сте казали на някого за срещата ни тази нощ?

Изабела поклати глава.

— Може би на съпруга си?

— Съпругът ми прави инвентаризация в книжарницата. Няма да се прибере до зори. Никой не знае, че съм тук.

— Да ви поръчам ли нещо друго? Ако не ви се пие чай от лайка…

Тя поклати глава и взе чашата в ръце.

— Това е достатъчно.

Валс се усмихна ведро.

— Както вече казах, получих писмото ви. Разбирам възмущението ви и исках да ви обясня, че се е получило недоразумение.

— Вие шантажирате един нещастен душевно болен човек, ваш затворник, за да напише произведение, с което да спечелите известност. Мисля, че дотук съм разбрала всичко много добре.

Валс плъзна ръка към нея.

— Изабела… мога ли да ви наричам така?

— Не ме докосвайте!

Той отдръпна ръката си и се усмихна помирително.

— Добре, нека само да говорим спокойно.

— Няма за какво да говорим. Ако не оставите Давид на мира, ще отнеса историята ви и измамата ви до Мадрид или докъдето е нужно. Всички ще научат що за човек и що за писател сте. Никой и нищо няма да ме спре.

Очите й се бяха налели със сълзи и чашата чай трепереше в ръцете й.

— Моля ви, Изабела. Пийнете мъничко. Ще ви се отрази добре.

Изабела разсеяно отпи няколко глътки.

— Така, с малко мед, има най-добър вкус — добави Валс.

Тя отпи още две-три глътки.

— Трябва да кажа, че ви се възхищавам, Изабела — рече той. — Малцина биха имали куража и душевната сила да защитят един окаян клетник като Мартин… човек, когото всички са предали и изоставили. Всички освен вас.

Изабела погледна неспокойно към часовника над бара. Беше десет и трийсет и пет. Тя отпи още няколко глътки от чая и пресуши чашата.

— Навярно сте много привързана към него — предположи Валс. — Понякога се питам дали, с течение на времето, когато ме опознаете по-добре в истинската ми същност, не бихте се привързали толкова силно и към мен.

— Отвращавате ме, Валс. Вие и всички боклуци като вас.

— Зная, Изабела. Но в тази страна винаги боклуци като мен са на власт, а хората като вас неизменно остават в сянка. Все едно е коя фракция държи юздите.

— Но не и този път! Този път вашите началници ще узнаят какво вършите.

— Какво ви кара да мислите, че това ще ги впечатли, или че те не правят същите или дори по-лоши неща от мен, който съм просто аматьор?

Валс се усмихна и измъкна един сгънат лист хартия от джоба на сакото си.

— Изабела, искам да знаете, че не съм такъв, за какъвто ме смятате. За да ви го докажа, ето ви заповедта за освобождението на Давид Мартин с утрешна дата.

Директорът й показа документа. Изабела го разгледа невярващо. Валс извади писалката си и без повече увърталия подписа заповедта.

— Ето! Технически погледнато, Давид Мартин вече е свободен човек. Благодарение на вас, Изабела. Благодарение на вас…

Изабела му отправи стъклен поглед. Валс забеляза, че зениците й бавно се разширяваха, а над горната й устна бяха избили ситни капчици пот.

— Добре ли сте? Нещо пребледняхте…

Тя се изправи, като се олюляваше, и се хвана за стола.

— Да не ви прилоша, Изабела? Искате ли да ви откарам някъде?

Изабела отстъпи няколко крачки назад и се сблъска с келнера на път към изхода. Директорът остана на масата, отпивайки от чая си, докато часовникът не показа десет и четирийсет и пет. Тогава остави няколко монети на масата и бавно се отправи към изхода. Колата го чакаше на тротоара, а шофьорът стоеше до нея и държеше вратата й отворена.

— Вкъщи ли желае да се прибере господин директорът, или в крепостта?

— Вкъщи, но най-напред ще се отбием до старата фабрика „Вилардел“ в Пуебло Нуево — нареди Валс.

Докато пътуваше към обещаната плячка, Маурисио Валс, славното бъдеще на испанската литература, се взираше в процесията от черни и пусти улици на онази прокълната Барселона, която толкова ненавиждаше, и проля няколко сълзи за Изабела и за онова, което можеше да бъде.