Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (45)

7

На следващия ден Фермин се изниза на пръсти, за да не събуди отец Валера, който бе заспал на канапето с една стихосбирка на Мачадо^[1] в ръце и хъркаше като бик за корида. Преди да си тръгне, гостът го целуна по челото и остави на масата в трапезарията сребърните прибори, които свещеникът бе пъхнал в куфара, увити в салфетка. После пое надолу по стълбите с чисти дрехи и чиста съвест, твърдо решен да остане жив поне още няколко дена.

В този ден слънцето грееше ярко и свежият морски бриз бе прострял над града едно искрящо стоманено небе, което рисуваше удължени сенки. Фермин цяла сутрин обикаля из улиците, които си спомняше, като се спираше навремени пред витрините на магазините или посядаше на разни пейки, за да погледа хубавите момичета — а на него всички му се струваха хубави. По обед отиде до една кръчма в началото на улица „Ескуделерс“, близо до ресторанта „Лос Карасколес“, който бе оставил у него такива приятни спомени. Кръчмата сама по себе си бе печално известна сред хората с непридирчиви небца, тъй като предлагаше най-евтините сандвичи в цяла Барселона. Номерът, както твърдяха експертите, бе да не питаш за съставките.

Пременен с новите си празнични дрехи, подплатени с внушителна арматура от пъхнати под тях вестници с цел придаване на обем, намек за мускулатура и нискобюджетна защита от студа, Фермин седна на бара, провери менюто с деликатеси, достъпни за скромни джобове и стомаси, и подхвана преговори с келнера.

— Имам един въпрос, млади човече. Интересувам се дали специалитетът на деня, сандвич от селски хляб с мортадела и студена закуска от Корнеля, е с пресен домат?

— Доматите са прясно набрани от нашите градини в Ел Прат^[2], зад фабриката за сярна киселина.

— Това се казва букет на ниво. Я ми кажете, добри човече, заведението сервира ли на вересия на надеждни клиенти?

Усмивката на келнера се стопи и той се оттегли зад бара, като преметна през рамо парцала си за бърсане с враждебен жест.

— И на Господ дори не даваме на вересия.

— Не се ли правят изключения за наградени с отличия инвалиди от войната?

— Пръждосвай се или ще повикаме полицията.

Като видя накъде отиват нещата, Фермин би отбой и потърси някое спокойно кътче, където да преразгледа стратегията си. Тъкмо се беше настанил на стъпалата на съседния вход, когато едно девойче, което надали бе на повече от седемнайсет години, но вече имаше апетитните извивки на вариететна актриса, мина покрай него и изведнъж падна по лице на земята.

Фермин се изправи, за да й помогне, и едва я бе хванал за ръката, когато долови стъпки зад гърба си и чу един глас, в сравнение с който гласът на грубия келнер, който току-що го бе прогонил, звучеше като небесна музика.

— Хей, курво проклета, не ми излизай с тия номера, че ще ти накълцам лицето и ще те изхвърля на улицата, която е по-пропаднала и от тебе.

Авторът на тези слова се оказа сутеньор с жълтозеленикав тен и съмнителен вкус за бижута и аксесоари. Фермин, на когото вече му бе дошло до гуша от побойници и грубияни, застана между момичето и наглеца, въпреки че въпросният тип бе двойно по-едър от него и държеше в ръка нещо, което приличаше на нож или най-малкото на някакъв остър предмет.

— Ти пък кой си, нещастник такъв? Айде, чупката, докато не съм ти сменил физиономията.

Фермин усети, че девойката, която ухаеше на странна смесица от канела и пържено, уплашено го хвана за ръцете. Един бегъл поглед към кавгаджията му бе достатъчен, за да прецени, че няма изгледи ситуацията да се разреши чрез разумен диалог, затова реши да премине към действие. След светкавичен анализ на своя противник Фермин стигна до заключението, че телесната му маса се състои предимно от лой, а по отношение на мускулите или сивото вещество явно не бе особено надарен.

— На мен няма да ми държите такъв език, а още по-малко на госпожицата.

Сутеньорът го изгледа слисан, сякаш не бе осъзнал значението на думите му. Миг по-късно типът, който очакваше от оня слабак всичко друго, но не и бойни действия, получи изненадата на живота си: един мощен удар с куфар в меките части го събори на земята и го накара да се хване за пострадалия си инструментариум. Последваха още четири или пет удара на стратегически места с кожените ръбове на куфара, които го оставиха, поне за кратко, победен и без желание за съпротива.

Неколцина минувачи, които бяха видели произшествието, избухнаха в аплодисменти, а когато Фермин се обърна, за да провери дали девойката е добре, срещна нейния очарован и пропит с безусловна признателност и нежност поглед.

— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги, госпожице.

Момичето се повдигна на пръсти й го целуна по бузата.

— Аз съм Росиито.

В това време жалкият тип в краката му се опитваше да си поеме дъх и да се изправи. Фермин реши да напусне сцената на конфликта, преди балансът на силите да е станал неблагоприятен за него.

— Добре би било да се оттеглим по-бързичко — заяви той. — След като изгубихме инициативата, битката ще се обърне срещу нас…

Момичето го хвана под ръка и го поведе през мрежа от тесни улички, които водеха към Пласа Реал. Щом се озоваха на открито и на слънце, Фермин спря за миг, за да си поеме дъх. Росиито забеляза, че той пребледняваше все повече и не изглеждаше добре. Тя предположи, че кръвното на храбрия й закрилник е спаднало — било то от вълнение поради схватката или просто от глад, — и го заведе до терасата на хотелчето „Дос Мундос“, където Фермин рухна на един стол.

Макар да бе едва седемнайсетгодишна, Росиито имаше медицински усет, на който и доктор Труета^[3] би могъл да завиди, затова поръча асортимент от тапас, с които да съживи своя рицар. Когато пиршеството пристигна, Фермин изпадна в паника.

— Росиито, ама аз нямам нито стотинка…

— Аз черпя — гордо рече тя. — Трябва да се грижа за моя мъж и да гледам да е добре нахранен.

И Росиито се захвана да го тъпче с малки наденички, хляб и пикантни картофи, всичко това полято с внушителна халба бира. Под доволния поглед на момичето Фермин полека се съвзе и възвърна обичайната си жизненост.

— За десерт, ако искате, ще ви направя един специалитет на заведението, който ще ви вземе акъла — предложи младото момиче, облизвайки устни.

— Хей, малката, не трябва ли по това време да си на училище, при монахините?

Тази шега разсмя Росиито.

— Ама и вие не вземате уста назаем, хитрец такъв!

Докато траеше пиршеството, Фермин осъзна, че ако зависеше от момичето, пред него се разкриваше обещаваща кариера на сводник. Вниманието му обаче бе привлечено от други, по-важни въпроси.

— На колко години си, Росиито?

— На осемнайсет и половина, млади господине Фермин.

— Изглеждаш по-голяма.

— То е заради циците. Имам си ги от тринайсетгодишна и са радост за окото, нали, макар че не е хубаво аз да го казвам.

Фермин, който от въжделените си дни в Хавана не беше виждал такъв заговор от апетитни форми, се опита да си възвърне здравия разум.

— Росиито — поде той, — аз не мога да се грижа за теб…

— Знам, млади господине, да не мислите, че съм глупава? Виждам, че не сте от тия мъже, дето биха живели на гърба на жена. Може да съм млада, ама не съм вчерашна…

— Трябва да ми кажеш къде мога да ти изпратя пари за този банкет, че сега ме заварваш в доста деликатно финансово положение…

Росиито поклати глава.

— Имам стая тук, в хотела. Делим си я с Лали, но нея я няма днес, защото работи по търговските кораби… Защо не се качи господинът, че да му направя един масаж?

— Росиито…

— Заведението черпи…

Фермин я наблюдаваше с лека меланхолия.

— Какви тъжни очи имате, млади господине Фермин. Оставете Росиито да ви разведри живота, па макар и за малко. Какво лошо има в това?

Той сведе поглед смутен.

— Откога не сте били с истинска жена?

— Вече дори не си спомням.

Росиито му подаде ръка и го замъкна нагоре по стълбите до една миниатюрна стаичка, в която имаше само разнебитено легло и мивка. Малък балкон гледаше към площада. Момичето дръпна завесата и за миг свали роклята на цветя, която носеше върху голата си кожа. Фермин се взря в това чудо на природата и се остави да бъде приласкан от едно сърце, старо почти колкото неговото.

— Ако не искате, няма нужда да правим нищо, а?

Росиито го сложи на леглото и легна до него. Прегърна го и взе да го гали по главата.

— Шшш, шшш — шепнеше тя.

Заровил лице в тази осемнайсетгодишна гръд, Фермин избухна в плач.

Когато се свечери и момичето трябваше да застъпи на нощната си смяна, Фермин измъкна листчето с адреса на адвоката Брианс, което Армандо му бе дал преди една година, и реши да го посети. Росиито настоя да му заеме малко дребни пари за трамвай и кафе. Тя го накара да се закълне в какво ли не, че ще идва да я види, па макар и само за да я заведе на кино или на литургия: беше много предана на Пресветата Дева Мария от Кармел и обожаваше свещенодействията, особено ако бяха свързани с пеене. Росиито го изпрати по стълбите и на сбогуване го целуна по устните и го ощипа по задника.

— Сладур! — рече тя, докато го гледаше как се отдалечава под арките на площада.

Когато Фермин прекоси Пласа де Каталуня, лента от дъждовни облаци вече се завихряше в небето. Ятата гълъби, които обикновено прелитаха над площада, бяха потърсили подслон в клоните на дърветата и чакаха неспокойни. Подушили електричеството във въздуха, хората бързаха към входовете на метрото. Изви се неприятен вятър, който влачеше по земята талази от окапали листа. Фермин ускори крачка. Когато стигна до улица „Каспе“, вече валеше като из ведро.