Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (37)

23

Фермин усети, че камионът забавя ход, преодолявайки последните препятствия по непавирания път. След няколко минути, през които возилото със стон минаваше през разни дупки, моторът спря. Смрадта, която проникваше през тъканта на чувала, беше неописуема. Двамата гробари отидоха в задната част на камиона и Фермин чу изщракването на лоста, затварящ вратата. Едно рязко дръпване изведнъж запрати чувала в пространството.

Фермин се удари в земята странично и тъпа болка плъзна по рамото му. Преди да смогне да реагира, гробарите вдигнаха чувала от каменистата земя и, държейки двата му края, го понесоха по някакво възвишение, докато не се спряха няколко метра по-нататък. Отново пуснаха чувала и Фермин чу как единият от мъжете коленичи и започна да развързва възела. В това време другият се отдалечи на известно разстояние и, съдейки по звука, явно вдигна някакъв метален предмет. Фермин се опита да си поеме дъх, но зловонните изпарения просто изгаряха гърлото му. Зажумя и усети милувката на студения въздух по лицето си. Гробарят хвана чувала откъм затворения край и силно го дръпна. Тялото на Фермин се изтърколи върху покритата с локви и камъни земя.

— Давай, ще броим до три — рече единият от мъжете.

Четири ръце го сграбчиха за глезените и китките. Фермин с всички сили се мъчеше да сдържи дъха си.

— Хей, тоя не се ли поти?

— Как ще се поти мъртвец, тъпако? Сигурно се е намокрил в някоя локва. Айде, едно, две…

Три. Фермин почувства как го люлеят във въздуха. Миг по-късно вече летеше и се остави в ръцете на съдбата си. Отвори очи насред полета и единственото, което можа да види преди приземяването, бе, че се носи към дъното на ров, изкопан в планинския склон. На лунната светлина различи нещо бледо, което застилаше земята. Убеден, че това са камъни, в онази частица от секундата, преди да се стовари върху тях, Фермин невъзмутимо реши, че всъщност няма нищо против да умре.

Приземяването обаче беше гладко. Тялото му беше паднало върху нещо меко и влажно. Пет метра по-нагоре един от гробарите държеше лопата, чието съдържание изсипа във въздуха. Белезникав прах се разпръсна като искряща мъгла, която погали кожата му, а в следващата секунда започна да я разяжда като киселина. Двамата гробари се отдалечиха и Фермин се надигна, за да установи, че се намира в открит гроб, пълен с гниещи трупове, засипани с негасена вар. Помъчи се да се отръска от огнения прах и, газейки през телата, успя да се добере до стената на рова. Изкатери се по нея, като впиваше ръце в пръстта, без да обръща внимание на болката.

Когато стигна горе, успя да се довлече до една локва мръсна вода, с която отми варта. Изправи се и зърна фаровете на камиона, които се отдалечаваха в нощта. Обърна се за миг да погледне назад и видя, че общият гроб се простираше в нозете му като океан от оплетени един в друг трупове. Прилоша му и падна на колене, повръщайки жлъчка и кръв върху ръцете си. Почти не можеше да диша от паника и от вонята на смърт. В този миг чу някакъв тътен в далечината. Вдигна поглед и видя фаровете на две коли, които се приближаваха. Тогава побягна към склона и стигна до един неголям насип, откъдето се виждаха морето в подножието на планината и фарът на пристанището в края на вълнолома.

Горе над него крепостта Монжуик се въздигаше сред черни облаци, които пълзяха по небето и закриваха луната. Шумът от колите се чуваше все по-близо. Без да се двоуми, Фермин се хвърли надолу по склона, като падаше и се търкаляше сред дънери, камъни и шубраци, които го удряха и раздираха кожата му на парцали. Вече не чувстваше нито болка, нито страх, нито умора, когато стигна до шосето, откъдето побягна с всички сили към хангарите на пристанището. Тичаше, без да спира, без да си поема дъх, изгубил всяка представа за времето, безразличен към раните, които покриваха тялото му.