Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

4

Едва ли бе на повече от седемнайсет години. Ясно очертана в светлината на уличния фенер от сградата, тя ни се усмихна нерешително, вдигнала ръка в плах поздрав.

— Аз съм София — каза с лек акцент.

Баща ми я гледаше поразен, сякаш бе видял призрак. Преглътнах с мъка и усетих, че ме побиват тръпки. Това момиче беше живо копие на майка ми; същият образ се виждаше на снимките, които баща ми пазеше в писалището си.

— Аз съм София — повтори смутено. — Вашата племенница от Неапол…

— София — измънка баща ми. — Ах, София.

Имахме късмет, че Фермин беше там, за да вземе нещата в свои ръце. След като ме цапна леко, за да се съвзема от слисването, се зае да обясни на момичето, че господин Семпере е малко неразположен.

— Виждате ли, тъкмо се връщаме от една дегустация на вина, а той, горкичкият, и от чаша минерална вода се унася. Не му обръщайте внимание, синьорина, обикновено не е така гипсиран.

Намерихме спешната телеграма, с която леля Лаура, майката на София, ни съобщаваше за пристигането й. Оказа се, че известието е било пъхнато под вратата в наше отсъствие.

Горе в апартамента Фермин настани баща ми на канапето и ми поръча да сваря силно кафе. Междувременно той завърза разговор с девойката, като я разпитваше за пътуването й и ръсеше какви ли не баналности, докато баща ми бавно идваше на себе си.

С очарователен акцент и живо изражение София ни разказа, че пристигнала на Френската гара в десет през нощта. Оттам взела такси до Пласа де Каталуня. Като не намерила никого у нас, се подслонила в един бар наблизо и стояла там, докато го затворили. После седнала да ни чака пред входа, убедена, че рано или късно някой от нас ще се появи. Баща ми си спомняше, че майка й ни бе писала, че София ще пристигне в Барселона, но не бе очаквал това да стане толкова скоро.

— Много съжалявам, че се е наложило да чакаш на улицата — рече той. — Аз обикновено никъде не ходя, но тази вечер се случи ергенското празненство на Фермин и…

Очарована от тази новина, София стана и поздрави Фермин с целувка по бузата. Той пък, въпреки че вече се бе оттеглил от бойното поле, не можа да устои на импулса и тутакси я покани на сватбата.

От половин час дърдорехме така, когато Беа, която се връщаше от моминското парти на Бернарда, чу гласовете ни, качвайки се по стълбите, и позвъни на вратата. Щом влезе в трапезарията и видя София, тя пребледня като платно и ми хвърли един поглед.

— Това е братовчедка ми София от Неапол — обявих аз. — Дошла е да учи в Барселона и ще поживее тук известно време…

Жена ми се опита да скрие тревогата си и я поздрави съвсем непринудено.

— Това е моята съпруга Беатрис.

— Беа, моля. Никой не ме нарича Беатрис.

Времето и кафето постепенно смекчиха шока от появата на София и след малко Беа предположи, че горкото момиче навярно е изтощено и ще е най-добре да си легне; и утре е ден, рече жена ми, па макар и сватбен ден. Взехме решение да настаним гостенката в моята някогашна детска стая, а Фермин побърза да изпрати и баща ми в леглото, след като се увери, че няма да изпадне в кома отново. Беа обеща на братовчедка ми, че ще й заеме някоя от своите рокли за церемонията, и когато Фермин, чийто дъх миришеше на шампанско от два метра разстояние, понечи да изтърси някаква неуместна забележка за приликите и разликите между фигурите им, аз го сръгах с лакът в ребрата, за да млъкне.

 

 

От една лавица ни наблюдаваше снимка на моите родители в сватбения им ден.

Тримата седяхме в трапезарията и я гледахме изумени.

— Като две капки вода са — промълви Фермин.

Беа ме погледна крадешком, опитвайки се да прочете мислите ми. Взе ръката ми и си придаде весело изражение, готова да смени темата на разговора.

— Е, как мина ергенската вечер? — попита тя.

— Много скромно и сдържано — увери я Фермин. — А как беше моминското парти?

— Всичко друго, но не и скромно.

Фермин ме изгледа сериозно.

— Нали ви казвах, че в тия работи жените са много по-разпасани от нас?

Беа се усмихна загадъчно.

— Кои наричате разпасани, Фермин?

— Извинете непростимата ми грешка, доня Беатрис, че това пенливо вино във вените ми ме кара да дрънкам глупости. Бог ми е свидетел, че вие сте образец за добродетел и финес и преди да загатне, че у вас има дори далечен намек за разпасаност, вашият покорен слуга по-скоро ще онемее и ще прекара остатъка от дните си в монашеска килия.

— Де тоя късмет — подхвърлих аз.

— По-добре да не задълбаваме в темата — пресече ни Беа, като ни гледаше, сякаш и двамата бяхме единайсетгодишни.

— А сега, предполагам, ще отидете на вашата традиционна предсватбена разходка до вълнолома — добави тя.

Фермин и аз се спогледахме.

— Хайде, изчезвайте оттук. И гледайте утре да дойдете навреме в църквата…