Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

13

— Приличам на бодливо свинче — заяви Бернарда, загледана в стократно умноженото си отражение в огледалната стая на моден салон „Санта Еулалия“.

Две шивачки, коленичили в краката й, продължаваха да слагат десетки карфици по булчинската й рокля под зоркия поглед на Беа, която ги обикаляше в кръг и инспектираше всяка гънка и всеки шев, сякаш животът й зависеше от това. Разперила ръце на кръст в шестоъгълното помещение с огледални стени, Бернарда почти не смееше да диша, но очите й шареха по отразената й под различни ъгли фигура, търсейки неспокойно признаци за издутина в коремната област.

— Сигурна ли сте, че нищо не ми личи, госпожо Беа?

— Абсолютно нищо. Плоска си като дъска. Там, където трябва, разбира се.

— Ох, не знам, не знам…

Изпитанията на Бернарда и усилията на шивачките да нагласят модела продължиха още половин час. Когато клетата булка сякаш вече бе набучена с всичките карфици на света, звездният моделиер на фирмата и създател на роклята дръпна завесата и се появи тържествено. След бегъл оглед и няколко поправки в подплатата на полата той даде одобрението си и щракна с пръсти, за да даде знак на асистентките си да напуснат сцената.

— И Пертегас[1] дори нямаше да ви направи толкова хубава — отсъди той доволен.

Беа се усмихна и кимна.

Моделиерът, строен господин с превзети маниери и позьорски жестове, който отговаряше просто на името Еваристо, целуна Бернарда по бузата.

— Вие сте най-добрият модел на света. Най-търпеливата, най-изстрадалата. Доста се потрудихме, но си струваше усилията.

— А мисли ли господинът, че ще мога да дишам с тая тясна рокля?

— Злато мое, та вие се омъжвате за иберийски мъжкар в лоното на Светата майка Църквата. Дотук бяхте с дишането, ако питате мен. Но булчинската рокля, така или иначе, е като водолазен костюм: не е най-удобното място за дишане и веселбата започва, след като се свали.

Тези дръзки намеци накараха Бернарда да се прекръсти.

— А сега ще ви помоля да съблечете роклята възможно най-внимателно, защото частите й не са здраво зашити и при всички тия карфици не искам да изглеждате като решето пред олтара — рече Еваристо.

— Аз ще й помогна — предложи Беа.

Моделиерът я огледа многозначително от глава до пети.

— Ами вие, съкровище, кога ще ми дадете възможност да ви съблека и да ви облека? — попита той, преди да се оттегли театрално зад завесата.

— Ех, как ви изпи с поглед, разбойникът му неден — каза Бернарда. — А пък разправят, че бил с обратна резба.

— Според мен резбата му е и права, и обратна.

— Че това възможно ли е? — смая се Бернарда.

— Я да видим дали ще те измъкнем от тази рокля, без да падне нито една карфица.

Докато Беа освобождаваше прислужничката от пленничеството й, тя пустосваше под сурдинка.

Откакто бе научила цената на сватбения тоалет, който нейният работодател дон Густаво бе настоял да плати от джоба си, Бернарда бе в дълбок душевен смут.

— Дон Густаво не биваше да плаща такива грешни пари. Ама не, той избра тоя салон, който сигурно е най-скъпото място в цяла Барселона, и нае Еваристо, който му се пада наполовина племенник или нещо от сорта. А хубостникът разправя, че платовете трябвало непременно да са от „Каса Гратакос“, инак човек щял да се обрине! Представяте ли си?

— На харизания кон зъбите не се гледат… Пък и дон Густаво толкова се вълнува, че ще се омъжиш в пълен блясък. Той си е такъв.

— Спокойно можех да се омъжа с майчината ми рокля, преправена тук-там, а на Фермин му е все едно. Бездруго всеки път, щом му покажа нова рокля, той иска само да ми я съблече… И ето докъде я докарахме, Бог да ми прости — рече Бернарда, като се потупа по корема.

— Бернарда, аз също се омъжих бременна и съм сигурна, че Бог си има много по-важни и неотложни грижи.

— То и моичкият тъй разправя, ама знам ли…

— Ти по-добре слушай Фермин и не се тревожи за нищо.

Само по комбинезон и изтощена след два часа стоене на високи токчета и с разперени ръце, Бернарда рухна в едно кресло с въздишка.

— Ах, горкичкият, толкоз е измършавял, че още малко и ще се изгуби. Много съм загрижена за него.

— Ще видиш как бързо ще се оправи сега. Такива са си мъжете, също като мушкатата. Когато изглеждат тъй, сякаш е време да ги изхвърлиш, изведнъж живват.

— Не знам, госпожо Беа, много е оклюмал Фермин напоследък. Разправя ми, че иска да се ожени, но понякога се съмнявам.

— Стига, Бернарда, та той е луд по теб!

Прислужничката сви рамене.

— Вижте, не съм толкоз глупава, колкото изглеждам. Откак навърших тринайсет, само съм чистила къщи и много работи не разбирам, но знам, че моят Фермин е видял свят и си е покръшкал. Никога не ми разказва как е живял, преди да се срещнем, но знам, че е имал други жени и е опитал това-онова.

— И от всички е избрал именно теб. Видя ли сега?

— Да, ама вечно се заплесва по фусти. Когато отидем на разходка или на танци, тъй му шарят очите, че разноглед става.

— Важното е да не му шарят ръцете… Аз съм чула от надежден източник, че Фермин винаги ти е бил верен.

— Верен е, знам. Но знаете ли от какво ме е страх, госпожо Беа? Че не съм достатъчно добра за него. Гледа ме в захлас и ми разправя, че иска да остареем заедно и други такива сладки приказки, но аз все си мисля, че някоя сутрин ще се събуди и ще си каже: „Откъде я изкопах тая глупава гъска?“

— Според мен грешиш, Бернарда. Фермин никога не би си помислил такова нещо. Той те е издигнал на пиедестал.

— Ами то и туй не е хубаво. Ако знаете колко господинчовци съм видяла, дето издигат жена си на пиедестал, сякаш е Дева Мария, а после хукват като разгонени песове след първата хитруша, която зърнат. Няма да повярвате колко случаи съм видяла с ей тия оченца, дето ми ги е дал Господ.

— Но Фермин не е такъв, Бернарда. Той е от добрите. А те не са много, защото мъжете са като кестените, които продават на улицата: когато ги купиш, всичките са горещи и миришат хубаво, но щом ги извадиш от кесията, веднага изстиват и разбираш, че повечето са развалени отвътре.

— Туй не го казвате заради господин Даниел, нали?

Беа не отговори веднага.

— Не, разбира се, че не.

Бернарда я погледна с крайчеца на окото.

— Наред ли е всичко вкъщи, госпожо Беа?

Беа се зае да й оправи презрамката на комбинезона, която се подаваше под роклята на рамото й.

— Да, Бернарда. Просто си мисля, че и двете с теб сме си избрали съпрузи, които си имат своите тайни.

Бъдещата булка кимна.

— Понякога са същински деца.

— Мъже! Какво да ги правиш?

— На мен пък ми харесват — рече Бернарда. — Знам, че е грях, ама…

Беа се разсмя.

— Какви харесваш? Такива като Еваристо ли?

— Не, за Бога! Той от толкова зяпане в огледалото чак ще го изхаби! Не мога да търпя мъж, който се кипри и гласи по-дълго от мен. Харесват ми, как да ви кажа, едни такива по-грубички. Ей го на Фермин — че не е красавец, не е. Но за мен си е красив и добър. И мъж на място. А в края на краищата, това е важното: да е добър и да е истински. И да можеш да се гушнеш в него някоя зимна нощ и да те стопли отвътре.

Беа кимна с усмивка.

— Амин! Макар че едно птиченце ми каза, че ти всъщност харесваш Кари Грант.

Бернарда поруменя.

— Че вие не го ли харесвате? Не за съпруг, то се знае. Като го гледам, май се е влюбил в мига, когато се е видял за пръв път в огледалото. Но между нас казано, и нека Бог ми прости, не бих имала нищо против да се понатиснем с него…

— Какво би казал Фермин, ако те чуеше, Бернарда?

— Каквото казва винаги: „Докато сме живи, да се радваме на туй, дето ще го ядат червеите някой ден…“

Бележки

[1] Мануел Пертегас Ибаньес (1917) — испански моден дизайнер, смятан за последния от ветераните на световната висша мода, който продължава да работи.