Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (26)

12

Следващата неделя, когато завърши обичайната си реч на двора, господин директорът хвърли на Фермин въпросителен поглед, придружен с усмивка, от която последният усети как в гърлото му се надигна жлъчка. Щом стражите разрешиха на затворниците да се разотидат, Фермин се приближи крадешком до Мартин.

— Блестяща реч — отбеляза писателят.

— Направо историческа. Всеки път, когато този мъж отвори уста, в историята на западната мисъл настъпва Коперникански обрат.

— Сарказмът не ви отива, Фермин. Той е в разрез с природната ви деликатност.

— Я вървете по дяволите.

— Натам съм се запътил. Цигара?

— Не пуша.

— Казват, че пушенето помага да умреш по-бързо.

— Дайте я насам тогава.

Фермин можа да дръпне само веднъж. После Мартин трябваше да му вземе цигарата от ръката и известно време да го тупа по гърба, защото Фермин получи такъв пристъп на кашлица, който изкара навън дори спомените му от първото причастие.

— Чудя се как можете да гълтате това. Има вкус на опърлени кучета.

— Тези цигари са най-доброто, което може да се намери тук. Разправят, че ги правели от фасове, събирани от коридорите на Пласа Монументал.

— Мен ако питате, букетът напомня повече за клозетите на арената.

— Поемете дълбоко дъх, Фермин. По-добре ли сте?

Фермин кимна.

— Ще ми разкажете ли нещо за онова гробище, колкото да ми дадете стръв, която да хвърля на главната свиня? Не е нужно да ми казвате истината. Всяка глупотевина, която ви хрумне, ще ми свърши работа.

Мартин с усмивка издиша зловонния дим през зъбите си.

— Как е вашият другар по килия Салгадо, закрилникът на бедните?

— О, чакайте да ви разправя за него. Мислех си, че вече съм живял доста годинки и съм видял всичко на тоя циркаджийски свят. Но тая заран, представете си, когато смятах, че Салгадо вече е предал Богу дух, изведнъж го чувам да става и да се доближава до моята койка, сякаш е вампир.

— Има нещо вампирско у него, да — съгласи се Мартин.

— И тъй, изтъпанчва се до мен и ме гледа втренчено. Аз се правя на заспал и когато Салгадо налапва въдицата, го виждам как изтичва в единия ъгъл на килията и с единствената ръка, която му е останала, започва да бърника в онова, което медицинската наука нарича ректум или краен участък на дебелото черво — продължи Фермин.

— Какво казахте?

— Каквото чухте. Добрият стар Салгадо, все още възстановяващ се от последната си средновековна инквизиция, решава да отпразнува изправянето си на крака, изследвайки онова многострадално кътче от човешката анатомия, където слънце не огрява. Аз не вярвам на очите си и не смея дори да дишам. Минава една минута. Той е заврял вътре два или три пръста — колкото са му останали — и очевидно търси философския камък или някой дълбоко разположен хемороид. Всичко това е придружено с приглушени стенания, които няма да ви имитирам сега.

— Направо съм вкаменен — рече Мартин.

— Чакайте, това още нищо не е. Дръжте се сега за големия финал. След една-две минути геоложки проучвания в аналната област Салгадо изпуска една въздишка като Св. Йоан Кръстни и чудото става. Пръстите му измъкват нещо лъскаво и дори от ъгъла, където лежа, ясно се вижда, че това не е обикновено говно.

— А какво беше?

— Ключ. Не гаечен ключ, а едно от ония малки ключета, които се използват за куфарчета или за шкафчета в гимнастически салони.

— И после?

— После излъсква ключето с плюнка, защото сигурно е ухаело на рози, както лесно мога да си представя. Накрая отива до стената и след като се уверява, че все още спя — факт, който потвърждавам с много сполучливо хъркане, досущ като на кутре санбернар, — скрива ключа, като го пъха в една пролука между камъните и я замазва с мръсотия, а нищо чудно и с материал от проучванията си в долните региони.

Известно време Мартин и Фермин само се гледаха мълчаливо.

— И вие ли си мислите същото като мен? — попита накрая Фермин.

Мартин кимна.

— И колко, според вас, може да е скътало нашето алчно гълъбче в гнезденцето си?

— Достатъчно, за да вярва, че си струва да губи пръсти, ръце, част от тестикуларната си тъкан и Бог знае още какво, за да запази тайната на местонахождението му — предположи Мартин.

— И какво да правя сега? Знайте, че преди да допусна тая усойница Валс да докопа малкото съкровище на Салгадо, за да финансира луксозни издания на великите си творби и да си купи кресло в Кралската езикова академия, по-скоро ще глътна този ключ или, ако се наложи, ще го пъхна в презрените части на собствения си стомашно-чревен тракт.

— Засега не предприемайте нищо — посъветва го Мартин. — Уверете се, че ключът още си е там, и чакайте моите указания. Тъкмо доизкусурявам последните детайли на бягството ви.

— Не искам да ви обидя, господин Мартин, безкрайно съм ви признателен за съветите и моралната подкрепа, но в тая работа си залагам главата и някои други скъпоценни придатъци, и като се има предвид, че по всеобщо мнение сте луд за връзване, доста ме тревожи мисълта, че оставям живота си във вашите ръце.

— Че ако не се доверите на един романист, на кого другиго ще се доверите?

С тези думи Мартин тръгна към другия край на двора, обвит в неизменния си облак от цигарен дим, а Фермин остана загледан след него.

— Света Богородичке — промърмори той на вятъра.