Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

17

Същата нощ, докато Фермин развързваше в килията си пакетчето, подхвърлено от доктор Санауха през коридора, един черен „Стюдебейкър“ возеше господин директора по шосето, което се спускаше от Монжуик към тъмните улици край пристанището. Шофьорът Хайме особено се стараеше да избягва дупките по пътя и всяко друго препятствие, което би могло да причини неудобство на пасажера или да наруши потока на мисълта му. Новият директор не беше като предшественика си. Предишният обикновено завързваше разговор с шофьора, докато пътуваха, и от време на време сядаше отпред до него. Директор Валс се обръщаше към Хайме само за да му даде някаква заповед и рядко кръстосваше поглед с него, освен когато допуснеше грешка или минеше върху камък, или вземеше някой завой прекалено бързо. Тогава пламналите му очи се впиваха в огледалото за обратно гледане и лицето му се изкривяваше от недоволство. Директор Валс не му позволяваше да включва радиото, понеже излъчваните предавания, както казваше, обиждали неговата интелигентност. На Хайме му бе забранено също така да държи на таблото снимки на съпругата и дъщеричката си.

За щастие, по това време на нощта вече нямаше улично движение и пътят не предлагаше неочаквани неприятности. Само за няколко минути колата подмина старите Кралски корабостроителници, заобиколи паметника на Колумб и навлезе по булевард Рамблас. След още две минути стигна до „Кафе де л’Опера“ и спря. Отсреща публиката на „Лисео“ вече бе влязла за вечерното представление и булевардът пустееше. Шофьорът слезе и след като се увери, че наблизо няма никого, отвори вратата на Маурисио Валс. Господин директорът слезе и огледа Рамблас с безразличие. После си оправи вратовръзката и изчетка с ръце раменете на сакото си.

— Чакайте ме тук — поръча той на шофьора.

Когато директорът влезе в кафенето, то беше почти празно. Часовникът зад бара показваше десет без пет. Валс отвърна с кимване на поздрава на келнера и седна на една маса в дъното. Свали ръкавиците си със спокойни, пестеливи движения и извади сребърната си табакера — подарък от тъста за първата годишнина от сватбата. Запали цигара и огледа старото кафене. Келнерът се приближи с поднос в ръка и избърса масата с влажна кърпа, която миришеше на белина. Директорът му хвърли пренебрежителен поглед, на който служителят не обърна внимание.

— Какво ще поръча господинът?

— Два чая от лайка.

— В една и съща чаша?

— Не. В отделни чаши.

— Господинът очаква ли някого?

— Очевидно.

— Много добре. Желаете ли нещо друго?

— Мед.

— Да, господине.

Келнерът се оттегли, без да бърза, и директорът измърмори под нос някаква презрителна забележка. От радиото на бара се носеше ромоленето на предаване за самотни сърца, прекъсвано навремени от реклами на козметичните продукти „Бела Аурора“, чиято ежедневна употреба гарантираше вечна младост, красота и свежест. Един възрастен мъж, седнал през четири маси, изглеждаше задрямал с вестник в ръка. Останалите маси в заведението бяха празни. Двете димящи чаши пристигнаха пет минути по-късно. Келнерът ги остави на масата безкрайно мудно, а после сложи и буркан с мед.

— Това ли ще е всичко, господине?

Валс кимна, изчака го да се прибере зад бара и тогава измъкна от джоба си едно шишенце. Разви капачката и хвърли поглед към другия клиент, който продължаваше да дреме, приспан от пресата. Келнерът бе застанал зад бара с гръб към помещението и подсушаваше чаши с кърпа.

Валс взе шишенцето и изсипа съдържанието му в чашата от другата страна на масата. Добави щедро количество мед и се зае да разбърква чая с лъжичката, докато медът се разтвори напълно. По радиото четяха тревожното писмо на някаква госпожа от град Бетансос, чийто съпруг, очевидно ядосан от това, че изгорила яхнията му за Вси светии, оттогава все висял в бара, за да слуша футболни предавания с приятели, почти не се свъртал вкъщи и не ходел на литургия. Препоръката към дамата бе да се моли, да прояви душевна сила и да пусне в ход целия си арсенал от женски оръжия, но все пак в строгите рамки на християнското семейство. Валс отново погледна часовника. Беше десет и четвърт.