Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

12

Барселона, 1957 г.

 

Фермин говореше едва чуто и със сведени очи. Възкресяването на тези спомени явно му бе изпило силите и той едва се крепеше на стола си. Налях му една последна чаша вино и го загледах как бърше с ръце сълзите си. Подадох му салфетка, но не я взе. Останалите клиенти на „Кан Луис“ отдавна се бяха разотишли и предположих, че сигурно минаваше полунощ, но нас никой не ни гонеше. Бяха ни оставили на спокойствие в салона. Моят приятел ме гледаше изтощен, сякаш разкриването на тайните, които бе пазил толкова години, му бе отнело дори волята за живот.

— Фермин…

— Знам какво ще ме питате и отговорът е „не“.

— Фермин, Давид Мартин ли е моят баща?

Той ме изгледа сурово.

— Вашият баща е господин Семпере, Даниел. Никога не се съмнявайте в това. Никога!

Кимнах. Той бе замръзнал на стола си с отсъстващо изражение, зареял поглед в пространството.

— Ами вие, Фермин? Какво стана после с вас?

Не ми отговори веднага, сякаш тази част от историята нямаше никакво значение.

— Върнах се на улицата. Не можех повече да остана при Брианс. И при Росиито не можех да стоя. Изобщо при никого…

Разказът му зацикли, тъй че аз продължих вместо него:

— Върнахте се на улицата — просто един просяк без име, без никого и нищо на този свят, човек, когото всички вземат за луд и който би пожелал да умре, ако не го спираше едно обещание…

— Бях обещал на Мартин да се грижа за Изабела и за нейния син… за вас. Но се оказах страхливец, Даниел. Толкова дълго се крих, толкова се боях да се върна, че когато най-сетне го сторих, майка ви вече не беше между живите…

— Значи затова ви срещнах оная нощ на Пласа Реал? Не е било случайност? Колко време ме следихте?

— Месеци. Години…

Представих си го как ме следи в детските ми години, когато ходех на училище, когато си играех в парка Сиудадела, когато спирах с баща си пред онази витрина, за да се любувам на писалката, принадлежала, както вярвах безусловно, на Виктор Юго; когато седях на Пласа Реал, за да чета на Клара и да я милвам с поглед, мислейки, че никой не ме вижда. Просто един просяк, сянка, невзрачна фигура, от която всички извръщат очи. Фермин, мой закрилник и приятел.

— И защо не ми казахте истината още преди години?

— Отначало исках да го сторя, но после си дадох сметка, че ще ви донесе повече вреда, отколкото полза. Нищо не може да промени миналото. Реших да скрия истината, защото мислех, че ще е по-добре за вас да приличате повече на баща си и по-малко на мен.

Потънахме в продължително мълчание. Не знаехме какво да кажем и само се споглеждахме крадешком.

— Къде е сега Валс? — попитах накрая.

— И през ум да не ви минава — пресече ме Фермин.

— Къде е? — повторих аз. — Ако не ми кажете, сам ще го открия.

— И какво ще направите? Ще отидете в дома му, за да го убиете?

— Защо не?

Фермин се изсмя горчиво.

— Защото имате жена и дете, защото имате цял живот пред себе си и хора, които ви обичат и които обичате, защото си имате всичко, Даниел.

— Всичко освен майка ми.

— Отмъщението няма да върне майка ви.

— Лесно ви е да говорите така. Нали никой не е убил вашата…

Фермин се канеше да каже нещо, но си прехапа езика.

— Защо, според вас, баща ви никога не ви е говорил за войната, Даниел? Да не мислите, че той не подозира какво се е случило?

— Ако е така, защо е премълчал? Защо не е направил нищо?

— Заради вас, Даниел. Заради вас. Много хора, на които им се падна да живеят в ония години, преглъщаха всичко и си мълчаха — като баща ви. Защото не им стискаше да направят друго. Хора от всички групи, от всички цветове; всеки ден се разминавате с тях по улицата и дори не ги забелязвате. Толкова години те гният приживе с тази болка в душата си, за да можете да живеете вие и други като вас. Да не сте посмели да съдите баща си! Нямате това право.

Почувствах се така, сякаш моят най-добър приятел ме бе цапардосал през устата.

— Не ми се сърдете, Фермин…

Той поклати глава.

— Не се сърдя.

— Просто се опитвам да схвана по-добре всичко това. Нека ви задам един въпрос. Само един.

— За Валс ли? Не.

— Само един въпрос, Фермин, кълна ви се. Няма нужда да ми отговаряте, ако не искате.

Фермин кимна неохотно.

— Тоя Маурисио Валс същият Валс ли е, за когото си мисля? — попитах аз.

— Същият — кимна Фермин. — Онзи, дето беше министър на културата допреди четири или пет години и се появяваше в пресата през ден. Великият Маурисио Валс: писател, издател, мислител и месия на националната интелигенция. Онзи Валс.

Тогава осъзнах, че десетки пъти съм виждал снимката му във вестниците, че съм чувал името му и съм го зървал напечатано на гърбовете на някои от книгите, които имахме в книжарницата. До тази нощ името Маурисио Валс бе просто едно от многото в неясната процесия от обществени фигури, съставящи един фон, който почти не забелязваме, но който винаги е налице. До тази нощ, ако някой ме беше попитал кой е Маурисио Валс, щях да отговоря, че ми е смътно познат — големец от онези мизерни години, на които никога не съм обръщал особено внимание. До тази нощ изобщо не си бях представял, че някой ден това име, това лице ще се свързват в мислите ми с човека, убил майка ми.

— Но… — понечих да възразя аз.

— Никакво но! Нали щеше да е само един въпрос? Вече ви отговорих.

— Фермин, не можете да ме оставите така…

— Чуйте ме добре, Даниел.

Той ме сграбчи за китката и се взря в очите ми.

— Заклевам ви се, че когато дойде подходящият момент, аз самият ще ви помогна да намерите тоя кучи син, та дори това да е последното нещо, което ще извърша през живота си. Тогава ще си разчистим сметките с него. Но не сега и не по този начин.

Погледнах го колебливо.

— Обещайте ми, че няма да направите някоя глупост, Даниел. Обещайте ми, че ще чакате да му дойде времето.

Сведох очи.

— Не можете да искате това от мен, Фермин.

— Мога и съм длъжен.

Най-сетне кимнах и той ми пусна ръката.