Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

7

Според моя личен опит всеки, който откриеше това място, реагираше с възхита и удивление. Красотата и мистерията на обекта довеждаха посетителя до безмълвен, съзерцателен унес. Естествено, Фермин трябваше да е различен. През първия половин час той сякаш бе хипнотизиран и бродеше като обсебен из кътчетата на големия ребус, образуван от лабиринта. Спираше се да почука с кокалчетата на пръстите си по колони и контрафорси, сякаш се съмняваше в тяхната солидност. Заставаше в различни ъгли и перспективи и образуваше далекоглед с ръцете си, опитвайки се да разгадае логиката на структурата. Обикаляше спиралата от библиотеки, почти докосвайки с големия си нос безкрайните редици от книги, като си отбелязваше мислено заглавия и каталогизираше всичко, което откриеше по пътя си. Аз вървях на няколко крачки зад него със смесица от тревога и загриженост.

Вече подозирах, че Исаак ще ни изхвърли с ритници оттам, когато се натъкнах на пазителя на един от мостовете, увиснали между сводовете от книги. За моя изненада, той не само не показваше признаци на раздразнение, но даже се усмихваше добродушно, наблюдавайки напредъка на Фермин по време на първото му проучване на Гробището на забравените книги.

— Вашият приятел е рядък екземпляр — отбеляза Исаак.

— Идея си нямате до каква степен.

— Не се тревожете, оставете го на мира. По някое време ще слезе от облаците.

— Ами ако се загуби?

— Изглежда отракан. Ще се оправи някак.

Имах известни притеснения, но не исках да противореча на Исаак. Отидох с него до стаята, която му служеше за кабинет, и приех чашата кафе, която ми предложи.

— Обяснихте ли вече правилата на вашия приятел?

— Фермин и правила са две несъвместими понятия. Все пак му обясних основните положения и той ми отговори с едно убедително: „Ама разбира се, за какъв ме вземате?“

Докато пълнеше отново чашата ми, Исаак ме улови, че гледам една снимка на дъщеря му Нурия, закачена над писалището му.

— Скоро ще станат две години, откакто ни напусна — рече той с тъга, която сякаш разсече въздуха.

Сведох очи с натежало сърце. И сто години да минеха, смъртта на Нурия Монфорт винаги щеше да е в мислите ми, както и убеждението, че ако никога не бе ме срещнала, може би щеше все още да е жива. Исаак погали с поглед фотографията.

— Вече остарявам, Семпере. Време е някой друг да поеме моята длъжност.

Канех се да възразя, когато Фермин нахълта в стаята зачервен и запъхтян, сякаш беше участвал в маратон.

— Е? — попита Исаак. — Как ви се струва?

— Възхитително. Само дето не виждам да има тоалетна. Или поне не се забелязва от пръв поглед.

— Надявам се, че не сте пуснали една вода в някой ъгъл.

— Направих свръхчовешки усилия, за да устискам дотук.

— Онази врата вляво. Ще трябва да дръпнете веригата на казанчето два пъти, че никога не работи от първия път.

Докато Фермин се облекчаваше, Исаак му наля чаша димящо кафе, която го очакваше при завръщането му.

— Има някои въпроси, които бих искал да ви задам, дон Исаак.

— Фермин, не мисля, че… — намесих се аз.

— Питайте, питайте.

— Първият блок е свързан с историята на това място. Вторият е посветен на техниката и архитектурата. Третият е основно библиографски…

Исаак се разсмя. За пръв път го чувах да се смее и не знаех дали това бе някакъв небесен знак, или предзнаменование за неминуемо бедствие.

— Най-напред ще трябва да изберете книгата, която искате да спасите — предложи той.

— Хвърлих око на няколко, но си позволих да избера тази, па макар и само по сантиментални причини.

Измъкна от джоба си подвързано с червена кожа томче. Заглавието бе отпечатано със златни релефни букви, а на предната корица имаше гравиран череп.

— Гледай ти! „Градът на прокълнатите, тринайсети епизод: Дафне и невъзможната стълба“ от Давид Мартин… — прочете Исаак.

— Стар приятел — обясни Фермин.

— Не думайте! Колкото и да е странно, по едно време често се отбиваше насам — рече пазителят.

— Трябва да е било преди войната — отбелязах аз.

— Не, не… Виждал съм го и по-късно.

Двамата с Фермин се спогледахме. Зачудих се дали пък Исаак нямаше право — може би наистина беше вече възстаричък за тази работа.

— Не искам да ви противореча, шефе, но това е невъзможно — каза Фермин.

— Невъзможно ли? Ще трябва да уточните какво имате предвид…

— Давид Мартин избягал от страната преди войната — обясних аз. — В началото на 1939 г., към края на конфликта, се върнал, пресичайки Пиренеите, и бил задържан в Пучсерда няколко дни по-късно. Хвърлили го в затвора, откъдето вече не излязъл, защото през 1941 г. бил убит.

Исаак ни гледаше недоверчиво.

— Не се съмнявайте, шефе — увери го Фермин. — Нашите източници са достоверни.

— Аз пък мога да ви уверя, че през 1941 г. Давид Мартин беше седнал на същия стол, на който седите вие, Семпере, и двамата си побъбрихме известно време.

— Сигурен ли сте, Исаак?

— В живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било — отвърна пазителят. — Спомням си добре, защото не бях го виждал от години. Изглеждаше болен и съсипан.

— Спомняте ли си датата, на която дойде?

— Отлично. Беше последната нощ на 1941 г. 31 декември. Тогава го видях за последен път.

Фермин и аз се задълбочихме в пресмятания.

— Значи вярно е било онова, което тъмничарят Бебо е разказал на Брианс. Нощта, в която Валс наредил да откарат Мартин в старата къща при парка Гюел и да го ликвидират… Бебо по-късно чул наемниците да си говорят, че нещо се случило там, че имало още някого в къщата… Може би някой е попречил Мартин да бъде убит… — предположих аз.

Исаак загрижено изслуша тези гласни размишления.

— За какво говорите? Кой е искал да убие Мартин?

— Това е дълга история — рече Фермин. — С безброй бележки под линия.

— Е, надявам се да ми я разкажете някой ден…

— Според вас Мартин беше ли с ума си, Исаак? — попитах.

Пазителят сви рамене.

— При него никога не се знаеше… Този човек имаше изтерзана душа. Когато си тръгваше, го помолих да ми позволи да го изпратя до влака, но той ми отвърна, че отвън го чакала кола.

— Кола?

— И то не каква, а „Мерцедес-Бенц“. Собственост на някой, когото наричаше Тартора и който, доколкото разбрах от думите му, го чакал пред входната врата. Само че когато излязох с него, навън нямаше ни кола, ни тартор, изобщо нищо…

— Не ме разбирайте криво, шефе, но тъй като е било навечерието на Нова година и настроението е било празнично, възможно ли е да сте попрекалили с пенливите напитки и, зашеметен от коледните песни и от високото съдържание на захар в традиционната халва, да сте си въобразили всичко това? — попита Фермин.

— От пенливите напитки употребявам само газирана лимонада и най-силното питие, което имам тук, е бутилка кислородна вода — спокойно уточни Исаак, който не изглеждаше засегнат от предположението.

— Простете, че изразих съмнение. Това бе просто формалност.

— Разбирам ви. Но повярвайте ми, когато ви казвам, че, освен ако не съм бил посетен от дух — а надали беше дух, защото му течеше кръв от едното ухо, ръцете му трепереха от треска и като капак омете всички бучки захар от килера ми, — Мартин беше толкова жив, колкото сте вие или аз.

— А не ви ли каза защо идва при вас след толкова време?

Исаак кимна.

— Каза, че идва, за да остави нещо при мен. Щял да си го прибере, когато можел. Или лично, или щял да изпрати някого…

— И какво ви остави?

— Пакет, увит в хартия и овързан с шнур. Не зная какво имаше вътре.

Преглътнах на сухо.

— И още ли е у вас?