Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (40)

2

Фермин бълнува седем дни в бараката. Никаква влажна кърпа не бе в състояние да укроти треската му; никакъв мехлем не можеше да облекчи болката, която го разкъсваше отвътре. Местните старици, които често се редуваха да се грижат за него и да му дават разни илачи с надеждата да го върнат към живота, казваха, че странникът носи демон в себе си — демона на угризенията, и че душата му иска да избяга до края на тунела и да почива в непрогледната празнота.

На седмия ден мъжът, когото всички наричаха Армандо и чиято власт в това гето отстъпваше мъничко само на Божията, отиде в бараката и седна до болния. Огледа раните му, повдигна клепачите му с пръсти и прочете тайните, изписани в разширените зеници. Стариците, които се грижеха за непознатия, се бяха събрали в кръг зад гърба му и чакаха в почтително мълчание. След малко Армандо кимна сякаш на себе си и излезе. Двама младежи, които чакаха на вратата, го последваха до разпенената линия на брега, където се разбиваха вълните, и изслушаха внимателно указанията му. Армандо ги изпрати с поглед и остана там, седнал върху останките на една рибарска гемия, разбита от бурите, която бе заседнала между брега и чистилището.

Той си запали една къса пура и запуши с наслада под утринния бриз. Докато пушеше и умуваше какво трябва да направи, извади една страница от „Ла Вангуардия“, която носеше в джоба си вече дни наред. Там, сгушено между реклами на корсети и обяви за най-новите представления в „Паралело“, се мъдреше кратко известие за бягството на затворник от крепостта Монжуик. Текстът се отличаваше със сухия стил на статиите, които повтарят дума по дума някое официално комюнике. Единствената волност, която си бе позволил журналистът, бе послесловът, където се твърдеше, че до този момент никой не бил успял да избяга от непристъпната крепост.

Армандо вдигна очи към възвишението Монжуик, което се възправяше на юг. Крепостта с назъбените си кули, които се подаваха сред мъглата, сякаш се рееше над Барселона. Той се усмихна горчиво, запали статията с пурата си и я загледа как се разпада на пепел под ветреца. Както винаги, вестниците избягваха истината, сякаш животът им зависеше от това, и навярно имаха основание. Всичко в това известие вонеше на полуистини и спестени подробности. Сред тях бе и твърдението, че никой не бил успял да избяга от затвора Монжуик. Макар че в случая вестникът може би имаше право, защото той, мъжът, когото наричаха Армандо, бе реална личност само в невидимия свят на бедните и париите. Има епохи и места, в които да си никой е по-почтено, отколкото да си някой.