Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Доп.превод: З.Петков, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от И.Колев

ГЛАВА 29

Майлс стоеше сред тълпата пред митницата на една от по-големите комарски орбитални транзитни станции. „Мирише на космическа станция.“ Далеч не нежно благоухание — странна и рязка смес, съставена от мириса на работещи механизми, електроника и всякакви изпарения от човешкото тяло; леденият въздух, пречистван от филтрите, никога не се избавяше докрай от тази миризма. Но за него този аромат бе познат, привичен и необичайно носталгичен. Атмосферата на адмирал Нейсмит, подсъзнателно наелектризираща, дори сега.

Станцията бе една от дузината подобни, орбитиращи около единствената полуобитаема планета в системата. Други три, намиращи се по-навътре в космоса, обикаляха около бледото комарско слънце, а всеки един от шестте изхода, които всички те обслужваха, имаше собствена двойка станции — военна и цивилна. В тази огромна мрежа се появяваха, изчезваха и се придвижваха товари и пътници не само за Бараяр, но и за Пол, Центъра на Хеген, Сергияр и следващият след него Ескобар, а така също и по дузина свързващи маршрути. Отново беше отворен търговският път за Ро Кит и останалата част на Сетагандската империя; въпреки че те бяха обезпокоителни съседи, през тях минаваше все по-нарастващ трафик. Таксите и митата, които се събираха тук, представляваха немаловажен източник на доходи за Бараярската империя, далеч превишаващ всички суми, които можеха да се изстискат от бедните селяни, отглеждащи зърно на родната си планета. Това също беше част от Бараяр — не биваше да забрави да го спомене на израсналата в космоса Ели Куин.

Куин навярно щеше да е почти щастлива на Комар. Неговите закрити от куполи градове биха й напомняли за родината — космическа станция. Разбира се, повечето задължения на лорд Воркосиган щяха да го задържат във Ворбар Султана. Столицата привличаше всички амбициозни мъже като гравитационен кладенец. Но можеше да поддържа втори дом на една от тукашните станции, малка уютна космическа вила в дълбокия космос… „Само че ще е далеч от планината.“

Предния ден беше изпратил от същата станция графа и графинята, които отлитаха обратно за Сергияр. Майлс пътува с тях от Бараяр до Комар на борда на правителствения куриерски кораб. Петте дни в сравнително спокойния скоков кораб им бяха дали достатъчно време за разговори. Освен това Майлс бе използвал възможността и изпроси от баща си един личен оръженосец, спокойния и надежден Пим. Графинята мърмореше, че трябвало да им даде в замяна Мама Кости, но въпреки това му отстъпи любимия си оръженосец. А графът обеща в най-скоро време да му прати още двама, онези, чиито съпруги и семейства се чувстваха най-неуютно, откъснати от родния си град и докарани в дивите земи на Колония Хаос.

Навалицата около изхода на митницата стана още по-голяма; пристигащите пътници минаваха по митническия коридор и бързаха или към мястото за следващото си пътуване, или към стоящите в очакване групи хора, поздравяващи ги с делова учтивост или с роднински ентусиазъм. Майлс напразно се повдигаше на пръсти. Девет десети от тълпата се беше разпръснала, когато с бърза походка се появи Куин. Предпазливо запазвайки инкогнито, тя се бе облякла в модерни комарски цивилни дрехи: бяло копринено сако и панталон. Тоалетът прекрасно подчертаваше тъмните й къдрици и блестящите й кафяви очи; впрочем, Куин изглеждаше страхотно във всичко, което облечеше, дори в окъсана и окаляна униформа.

Тя също протегна шия и го потърси с поглед, доволно измърмори „Ха“, когато видя как той й маха с ръка иззад нечие рамо. И веднага започна да си проправя път към него през тълпата, ускорявайки крачка. Тя пусна сивия си сак, който размахваше в ръка, и те се хвърлиха в обятията си толкова силно, че Майлс едва устоя на краката си. Ароматът й би проникнал през всякакъв брой от тези глупави атмосферни филтри на станцията. „Куин, моята Куин.“ След десетина целувки те се отдръпнаха един от друг само толкова, че да могат да разговарят.

— Защо ме накара да донеса целия ти багаж? — подозрително попита тя. — Не ми хареса как прозвуча това.

— Донесе ли го?

— Да. Остана там, на митницата. Щяха да се побъркат, когато го видяха, особено оръжията. След малко се отказах да споря с тях — ти си бараярец, ти се оправяй.

— Хм, Пим. — Майлс даде знак на оръженосеца си, облечен като самия него в дискретни цивилни дрехи. — Вземи от комодор Куин квитанцията и спаси вещите ми от ония бюрократи, моля те. Преадресирай всичко за замъка Воркосиган и го изпрати с товарен кораб. После се върни в хотела.

— Слушам, милорд. — Пим получи кодовете и се отправи към митницата.

— Това ли е целият ти багаж? — попита Майлс.

— Както винаги.

— Тогава към хотела. Хубав е. — Всъщност най-добрия на станцията, категория лукс. — Аз… ъ-ъ… наех апартамент за тази нощ.

— Надявам се.

— Вечеряла ли си?

— Още не.

— Добре. Аз също.

Кратка разходка ги отведе до най-близкия терминал с транспортни машини, а краткото возене — до хотела. Обстановката там беше елегантна, широките коридори бяха застлани с дебели килими, а персоналът беше любезен и отзивчив. Апартаментът бе — според стандартите на космическа станция — просторен, което беше много удобно за целите на Майлс.

— Твоят генерал Алегре е много щедър — отбеляза Куин, докато изваждаше багажа си след кратко проучване на разкошната баня. — В края на краищата може би ще ми хареса да работя с него.

— Мисля, че ще ти хареса, но тази вечер аз плащам сметките, а не ИмпСи. Трябваше ми някое тихо местенце, където да можем да поговорим на спокойствие преди утрешната ти официална среща с Алегре и шефа на галактическия отдел.

— Тогава… не разбирам добре ситуацията. Първо получавам от теб едно-единствено нещастно съобщение, където изглеждаш като проклето зомби, и разказваш, че Илян те хванал за оная история с нещастния Ворберг. Сякаш не те предупредих! После — само тишина, цели седмици, и никакви отговори на съобщенията ми, мерзавец такъв. Накрая — ново съобщение, където отново радостно чуруликаш, че вече всичко е наред — а аз не откривам никаква връзка. И изведнъж получавам нареждане незабавно да се явя в ИмпСи на Комар, без обяснения, без никакъв намек каква е новата задача, освен твоя послепис: „донеси ми всичките неща, а товарните разходи ги пиши за сметка на ИмпСи“. Е, пак ли работиш за ИмпСи, или не?

— Не. Тук съм като консултант, за да те подготвя и да те запозная с новите ти шефове. И тях — с тебе. Сега аз… ъ-ъ… имам нова работа.

Наистина не разбирам нищо. Искам да кажа, съобщенията ти винаги са били загадъчни…

— Трудно е да пращаш съставено по всички правила любовно писмо, когато знаеш, че всичко казано от теб ще бъде проследено от цензорите в ИмпСи.

— Но този път беше абсолютно неразбираемо. Какво става с теб? — В гласът й се усещаше същият подтиснат остър страх, какъвто изпитваше и Майлс. „Нима те губя?“ Не, не страх. Разбиране.

— Няколко пъти се опитвах да съчиня съобщение, но… всичко беше прекалено сложно и не исках да пращам по теснолъчевия канал най-важното от онова, което исках да ти кажа. Редактираният вариант звучеше като несвързани идиотщини. И изобщо, трябваше да те видя лично, поради… поради много причини. Това е дълга история и по-голямата част е засекретена, факт, който възнамерявам напълно да пренебрегна. Мога, нали знаеш. Искаш ли да слезем в ресторанта да вечеряме, или ще си поръчаме в стаята?

— В стаята, Майлс — раздразнено каза Куин. — И започвай обясненията.

Той успя временно да я разсее с огромното меню на хотела, спечелвайки малко време за да събере мислите си. Но това не му помогна повече от предишните седмици, през които той отново и отново обмисляше това. След като пратиха поръчката, двамата седнаха един срещу друг на по-малкия диван.

— За да ти обясня новата си работа, първо трябва да ти разкажа как я получих и защо Илян вече не е шеф на ИмпСи… — Майлс й разказа цялата история, всички събития през последните месеци — започвайки със срива на Илян, а после се върна назад във времето и разказа за Лайза и Дъв Галени. Той постепенно се вживя в разказа, скочи на крака, а когато описваше как е хванал Хароче, вече размахваше ръце и обикаляше из стаята. Разказа как са лекували припадъците му. Как Грегор му е предложил работа. Всички глупости, всички събития, всички факти. Той не знаеше само как да обясни на Ели своето пътешествие вътре в себе си — в края на краищата, тя не бе бараярка.

Ели не можа да му отговори веднага — в този момент донесоха храната. Лицето й стана напрегнато и замислено.

„Да, скъпа. Тази вечер и двамата първо трябва да помислим преди да кажем нещо.“

Тя не продължи разговора, докато сервитьора не приключи със сервирането на блюдата и излезе от стаята.

Заговори едва след третата хапка. Интересно, дали супата й се струва също толкова безвкусна, колкото и на него? Тя започна отдалеч, с предпазливо неутрален тон:

— Имперски Ревизор… звучи като някакъв счетоводител. Това не е в твоя стил, Майлс.

— Вече е. Положих клетва. Това е един от онези бараярски термини, които не означават каквото си мислиш. Не знам… Имперски Агент? Специален Прокурор? Специален пратеник? Генерален Инспектор? То е всичко това заедно, и нито едно от тях. То е онова, което е нужно на Грегор — каквото и да е то. Пределно свободен в действията си. Дори не мога да се опитам да ти обясня колко ми подхожда това.

— Никога не си ми споменавал, че си искал този пост.

— Защото никога не съм си представял, че е възможно. Виж, това не е работа за хора, които се стремят към нея. Искащи — да, но не и стремящи се. Тя изисква… безпристрастие, а не страст, дори по отношение на самия себе си.

Куин се намръщи и мисли върху това цяла минута. Накрая, явно събирайки цялата си смелост, попита директно:

— И къде оставам аз във всичко това? Къде оставаме ние? Това означава ли, че никога няма да се върнеш при „Дендарии“? Майлс, може никога повече да не те видя! — Тя добре владееше гласът си; той само леко трепереше.

— Това е… една от причините, поради които исках да поговорим тази вечер, преди утрешните задачи да погълнат всичко останало. — Сега бе негов ред да направи пауза, за да събере кураж и да не позволи на гласа си да трепне. — Виждаш ли, ако ти беше… ако останеш тук… ако станеш лейди Воркосиган, можеш завинаги да си с мен.

— Не… — Супата й съвсем щеше да изстине, забравена, ако го нямаше миниатюрното нагревателче на дъното на чинията. — През цялото това време аз ще съм с лорд Воркосиган. Не с теб, Майлс; не с адмирал Нейсмит.

— Адмирал Нейсмит е нещо измислено от мен, Ели — тихо отвърна той. — Мое лично изобретение. Предполагам, че съм доста егоистичен творец, защото се радвам, че творбата ми ти харесва. В края на краищата, аз го създадох от себе си. Но той не съм аз.

Тя поклати глава и се опита да заходи от друга страна:

— Последният път ми каза, че повече няма да ми предлагаш това нещо с лейди Воркосиган. Всъщност, каза ми го последните три пъти, когато ми предложи да се омъжа за лорд Воркосиган.

— Един последен шанс, Ели. Само че този път е наистина последен. Аз… ако трябва да съм честен, трябва да ти разкажа за втората част, или по-точно — за другата страна на медала, контрапредложението. Онова, което ти предстои утре, наред с новия договор на „Дендарии“.

— По дяволите договора! Променяш темата, Майлс. Ами ние?

— Не мога да стигна до нас преди да съм ти казал това. Ето ти цялата истина. Утре ние, тоест Алегре, ИмпСи и аз — Бараяр, ако щеш, — ще ти предложим адмиралския пост. Адмирал Куин от флота на Свободните наемници от Дендарии. Ще работиш за Алегре по същия начин, по който аз работих за Илян.

Очите на Куин се разшириха, проблеснаха и угаснаха.

— Майлс… аз не мога да върша твоята работа. Изобщо не съм готова.

— Ти вече вършеше моята работа. Още малко — и ще преминеш своята готовност, Куин. Аз ти го казвам.

Тя се усмихна на добре познатата й страст в гласа му — „пълен напред!“ — която толкова често ги довеждаше до напълно невъзможни резултати.

— Признавам… че исках да поема част от командването на „Дендарии“. Но не толкова скоро, и не по такъв начин.

— Сега е моментът. Твоят момент. Моят момент. Така е.

Тя напрегнато се вгледа в него, озадачена от гласа му.

— Майлс… не искам да остана на една планета през целия си живот.

— Планетата е адски огромно място, Ели, когато стигнеш до подробностите. А и в Бараярската империя има три планети.

— Значи е три пъти по-лошо! — Куин се наведе напред и стисна дланта му с двете си ръце. — Ами ако аз ти направя контрапредложение? Зарежи Бараярската империя. Флотът на „Дендарии“ няма нужда от имперски договори, за да съществува, макар че трябва да призная, че те бяха много изгодни. Флотът съществуваше още преди Бараяр да се появи на хоризонта и може да продължи да съществува след като империята потъне в скапания си гравитационен кладенец. Ние сме жители на космоса, на нас не ни трябват планети, на които да заседнем като в блато. По-добре ти ела с мен! Бъди адмирал Нейсмит, изтръскай калта от ботушите си. С радост ще се омъжа за адмирал Нейсмит, ако го искаш. Двамата ще сме такъв екип, че за нас ще разказват легенди. Ти и аз, Майлс, далеч оттук! — Едната й ръка описа кръг във въздуха, но другата продължи да стиска дланта му.

— Опитах, Ели. Опитвах седмици наред. Нямаш представа колко упорито опитвах. Но аз никога не съм бил наемник, никога. Нито за миг.

В кафявите й очи проблесна гняв.

— И ти смяташ, че това ти дава морално превъзходство над всички нас?

— Не — въздъхна той. — Но това ме прави Майлс Воркосиган. А не Майлс Нейсмит.

Куин поклати глава. О, пак онзи отказ. Майлс познаваше кухия му кънтеж.

— В теб винаги е имало нещо, което никога не съм успявала да достигна. — В гласът й се усещаше болка.

— Знам. Години наред се опитвах да залича лорд Воркосиган в себе си. Но не успях, дори заради теб. Не можеш просто да избереш една част от мен, Ели: да вземеш парченцето, което ти харесва, а останалото да оставиш на масата. — Той с разочарован жест показа масата и изсъхващата им вечеря. — Мен не ме сервират на порции. Всичко или нищо.

— Ти можеш да бъдеш всичко, което решиш, Майлс, и където поискаш!

Той мрачно се усмихна.

— Не. Открих, че и аз имам предели — на друго ниво. — Този път той взе ръцете й в своите. — Но може би ти имаш избор. Да идем на Бараяр, Ели, и бъди… и бъди отчаяно нещастна с мен?

От гърдите й се изтръгна смях.

— Какво е това, пак ли откровение?

— На дълъг път не може по друг начин. А аз говоря за много дълъг път.

— Майлс, не мога. Искам да кажа, твоята родина е хубава — за планета, — но там долу е ужасно.

— Можеш да го направиш не толкова ужасно.

— Не мога… не мога да съм онова, което искаш. Не мога да съм твоята лейди Воркосиган.

Майлс извърна очи, погледна встрани и разпери ръце.

— Мога да ти дам всичко, каквото имам. Не мога да ти дам по-малко.

— Но в замяна искаш всичко, каквото съм аз. Адмирал Куин ще изгори… и от пепелта ще се появи лейди Воркосиган. Не съм голям специалист по възкръсенията, Майлс. Това е по твоята специалност. — Тя безпомощно поклати глава. — Ела с мен.

— Остани тук с мен.

„Любовта не побеждава всичко.“ Докато наблюдаваше изписаната на лицето й вътрешна борба, Майлс по ужасяващ начин се почувства като Хароче. Навярно и генералът не се бе наслаждавал на своя миг на морално мъчение. „Единственото, което не можеш да размениш за най-съкровеното си желание на сърцето си…“ Майлс стисна ръката й по-силно; сега той с цялото си сърце желаеше не любов, а истина.

— Тогава избери Ели. Която и да е тя.

— Ели е… адмирал Куин.

— Така си и мислех.

— Тогава защо ми причиняваш това?

— Защото трябва да решиш сега, Ели, веднъж и завинаги.

— Ти ме принуждаваш да реша така, не аз!

— Да. Напълно вярно. Мога да продължа нататък с теб. Мога да продължа и без теб, ако се наложи. Но не мога да спра на място, Ели, дори заради теб. Пълният покой — това не е живот, а смърт. Знам го.

Тя бавно кимна.

— Поне това ми е ясно. — И се зае със супата си, наблюдавайки как той я наблюдава, как тя го наблюдава…

* * *

Любиха се за последен път — и в памет на отминалите времена, и като сбогуване, и, както разбра Майлс, като последен отчаян опит всеки да достави такова удоволствие на другия, че да си промени мнението. „Тогава ще трябва да променим не само решението си, а и самите себе си“.

Те разплетоха ръцете и краката си и той с въздишка седна на огромното легло.

— Не става, Ели.

— А аз ще го принудя да стане! — измърмори тя. Майлс хвана ръката й и я целуна от вътрешната страна на китката. Ели въздъхна дълбоко и седна до него. Двамата дълго мълчаха.

— Ти си предопределен за войник — каза тя накрая. — А не за някакъв, някакъв… високопоставен бюрократ.

Майлс вече се беше отказал от опитите си да обяснява на небараярка древния и знатен пост на Имперския Ревизор.

— За да си велик войник, ти трябва велика война. В момента наоколо няма такава. Сетагандците кротуват за пръв път от десет години. Пол не е агресивен и напоследък сме в добри отношения с целия Хеген. Джаксън Хол е отвратителна дупка, но те са прекалено разединени, за да представляват военна опасност. Най-голямата заплаха по тези места сме ние, но Сергияр поглъща цялата ни енергия. А и не съм сигурен, че бих могъл да участвам във война на страната на агресора.

— Баща ти го е направил. Със забележителен успех.

— С нееднозначен успех. Би трябвало по-внимателно да изучиш нашата история, скъпа. Но аз не съм като баща си. Няма нужда да повтарям неговите грешки; мога да изобретя мои собствени, също толкова блестящи.

— Напоследък си станал такъв политик…

— Това е новата ми работа. И… службата ми може да представлява това, да стоя и да чакам, но животът е толкова кратък! Ако някога потрябвам на империята като войник, могат да ми пратят съобщение по комуникационния пулт.

Ели изви вежди, след което се облегна назад и потупа лежащите около тях възглавници. Майлс положи главата й на изпъстрените си с белези гърди и започна да гали косата й, навивайки къдриците около пръста си. Тя започна лениво да гали тялото му. Майлс чувстваше как и двамата се освобождават, докато напрежението и ужасът отслабват, докато се забавя пулса на сърцата им. Не болка — вече не болка, а само печал, меланхолия, тиха и правилна.

— Виж… — каза той, — не искам да кажа, че вече няма да има нужда от спасителни операции, от време на време. Имай предвид, като адмирал Куин, мястото за сладкото ти дупе ще е удобен мек стол в оперативен център. Няма винаги лично да командваш взводовете. Това не е редно за висш щабен офицер, а и освен това е прекалено опасно.

Показалецът й проследи паяжината от най-забележителните му белези така, че дори космите по ръцете му настръхнаха.

— Ти си отвратителен лицемер, любими.

Майлс благоразумно реши да не спори. Той се прокашля.

— Между другото… има още нещо, за което исках да те помоля. Услуга. За сержант Таура.

Ели едва забележимо се напрегна.

— Да?

— Последния път, когато я видях, забелязах, че косата й се прошарва. Знаеш какво значи това. Наскоро разговарях за това с Канаба, помниш ли го? Той й дава не повече от два месеца до началото на сериозен метаболитен срив и до края й. Искам да ми обещаеш, че ще ми съобщиш навреме, за да дойда и да я видя преди да умре. Не… не искам да е сама в този момент. Това е обещание, което някога си дадох и смятам да го изпълня.

Ели отново легна.

— Добре — сериозно отвърна тя. И след миг добави: — Така… спал ли си с нея?

— Хм… — Майлс мъчително преглътна. — Това беше преди теб, Ели. — И след минутка се принуди да добави: — И после, от време на време. Съвсем рядко.

— Ха! Така си и знаех.

„Щом ще сме болезнено любопитни…“

— Ами… ти? Нямаше ли никой друг след моето заминаване?

— Не. Бях добро момиче. Ха! — И след миг добави: — Е, преди теб… беше друга Куин.

Тази рязка откровеност, разбра той, беше обратната страна на нейната правдивост; той не се задълбочи в това.

— Би трябвало да се подразбира, но за всеки случай… нали знаеш, че си свободна от всякакви лични задължения към мен в бъдеще?

— За да можеш да си свободен и ти ли? Това ли било? — Тя го докосна по лицето и се усмихна. — Нямам нужда да ме освобождаваш, любими. Аз мога да се освободя сама, по всяко време когато реша.

— Мисля, че точно това съм обичал винаги в теб. — Майлс се поколеба. — А ще решиш ли, че е дошло време да решиш?

— Е, това вече е друг въпрос, нали? — меко отвърна тя. Те дълго се гледаха в очите, сякаш вкарваха образа на другия в някаква вътрешна база данни. После Ели добави доброжелателно и с необичайна проницателност: — Надявам се, че ще намериш своята лейди Воркосиган, Майлс. Която и да е тя.

— И аз се надявам, Ели — въздъхна Майлс. — Но ме е страх от търсенето.

— Мързеливец — измърмори тя.

— И това е вярно. Ти беше мечтата на пияницата, Куин. Доста ме разглези, да знаеш.

— Трябва ли да се извинявам?

— Никога.

Тя пое дъх след дългата целувка, последвала тези думи, и се поинтересува:

— Докато продължаваш да търсиш, може ли от време на време да се повъргаляме в леглото?

— Навярно… Не знам. Ако някога се озовем по едно и също време на една и съща планета. Вселената е голяма.

— Тогава защо все се натъквам на едни и същи хора?

Двамата се отдадоха на бавни милувки. Без цел, без бъдеще, без минало, просто малък мехур във времето, в който бяха само Майлс и Ели. След това нещата тръгнаха много по-добре.

* * *

Когато всичко свърши, Ели прошепна в ухото му:

— Смяташ ли, че новата ти работа ще ти хареса също толкова, колкото аз харесвам моята?

— Започвам да подозирам, че да. Ти си готова, знам. Скоро получих доста суров урок на тема колко е лошо да оставяш без повишение способните си подчинени прекалено дълго. Следи… — той едва не каза „моите“, — твоите хора за това.

— А има ли за какво повече да се бориш? Да се издигнеш от осми до първи ревизор, да речем?

— Само ако преживея всички. Което, като се замисля, може и да се случи: аз съм по-млад с трийсет години. Но номерата са само за удобство. Номерът не обозначава ранга. Те всички са равни, в известен смисъл. Когато се срещат, сядат в кръг. Което е много необичайно за чувствителното към йерархията бараярско общество.

— Като рицарите от Кръглата маса — подсказа Куин.

Майлс се задави от смях.

— Само да ги беше видяла!… — Той се поколеба и добави. — Е, не знам. Рицарите от Кръглата маса постоянно са се състезавали за почести. Искам да кажа, нали затова Артур е трябвало да направи масата кръгла, за да сложи край на това. Но повечето ревизори са… не мога да кажа, че не са амбициозни, защото не биха постигнали в живота онова, което имат. Надживели са амбицията си? Тези стари бараярски рицари са удивително незаинтересована група. Наистина нямам търпение да ги опозная по-добре. — И Майлс предизвика у Ели няколко прихвания, красноречиво описвайки й странностите на новите си колеги.

Ели прокара пръсти през тъмните си къдрици и неволно се усмихна.

— Боже мой, Майлс, започвам да си мисля, че идеално ще се впишеш там.

— Някога случвало ли ти се е да се озовеш на непознато място и да се почувстваш у дома си? Нещо такова е. Много е… странно. Но в никакъв случай неприятно.

Тя го целуна по челото — за благословия. Той целуна дланта й — за късмет.

— Е, щом като настояваш да си цивилен, бъди добър бюрократичен рицар — решително каза тя. — Направи така, че да се гордея с теб.

— Ще бъда, Ели.

* * *

Завръщането на Майлс от Комар не беше богато на събития. Той пристигна в замъка Воркосиган в тишината на късната зимна вечер и откри, че там е топло, горят огньове и всичко е готово за пристигането му. Утре, реши Майлс, щеше по всички правила да покани гости на вечеря — Дъв, Делия и останалите от семейство Куделка. Но тази вечер седна в кухнята със своя оръженосец и Мама Кости. Готвачката беше малко шокирана — както от неподходящото за ролята му поведение, така и от нахлуването на нейна територия. Но Майлс й разказваше виц след виц, докато тя не се разсмя и го шляпна с кухненската си кърпа, сякаш е някое от нейните момчета, което безкрайно изуми Пим. След дежурството си там надникна и ефрейтор Кости, за да бъде нахранен по всички правила и да поиграе с котенцата, които сега живееха в постлания с парцали кашон до печката (или по-точно настойчиво опитващи се да избягат оттам). Ефрейторът и Мама Кости информираха Майлс за всички новини относно Мартин: сега той учеше в академията, с всички произтичащи от това жалби и оплаквания.

След късната вечеря Майлс слезе в избата. С всички церемонии той избра бутилка от най-старото и хубаво вино на дядо си. Когато я отвори, откри, че виното се е вкиснало. Въпреки това отпи малко заради символиката. После решително я изля в мивката на новите си апартаменти и се върна за бутилка от много по-нова реколта, в която бе сигурен.

Този път избра кристална чаша и седна на невероятно удобното кресло до еркерния прозорец, наблюдавайки как големите редки снежинки танцуват зад прозореца под светлините на градинските фенери. Това беше един вид таен, много личен помен. Той се чукна с призрачното си отражение в стъклото. И какво беше това, третата смърт на адмирал Нейсмит? Веднъж — на Джаксън Хол, веднъж — в кабинета на Илян и трети, последен, особено болезнен път — неговото възкресяване и повторно убийство в случая с Лукас Хароче. След първата смърт той не беше в положение, в което можеше да се наслади на достоен помен — загубен и замръзнал багаж, ето какъв беше той тогава. Втория път дядовият му кинжал, с който сега си отвори червеното вино, беше далеч по-съблазнителен от брендито. Майлс се облегна назад и се приготви да си отдели час егоистично самосъжаление, примесено с вино и да приключи с това.

Но вместо това той откри, че тихо хихика, отпуснат в топлото кресло. Подтисна смеха си; интересно, дали най-накрая не бе загубил контрол над себе си?

„Тъкмо обратното.“

Хароче не беше чудотворец. Дори не бе цирков факир. Нито тогава, нито преди е имал власт да му даде или да му отнеме Нейсмит. Но Майлс и досега потръпваше при мисълта, че е оставало малко сам да се предаде в ръцете на генерала.

Нищо чудно, че се смееше. Той не оплакваше смърт. Той празнуваше бягство.

— Аз не съм мъртъв. Тук съм. — Той удивено докосна покритите си с белези гърди.

Чувстваше се непознат и самотен, но вече не се разпадаше на парчета. Не поемащият командването Лорд Воркосиган, не изгубеният Нейсмит, а целият той, едновременно и завинаги. „Не е ли малко тесничко тук, вътре?“

„Не особено.“

Хара Ксурик бе почти права. Продължавайки напред, ти не получаваш живота си отново. Ти получаваш друг живот. И изобщо не такъв, какъвто очакваш. Усмивката му стана още по-широка. В него започна да се събужда любопитство: какво ли ще се окаже бъдещето му?

Край
Читателите на „Памет“ са прочели и: