Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Доп.превод: З.Петков, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от И.Колев

ГЛАВА 10

На Майлс му трябваха няколко дни, за да се изтръгне от хватката на Иван и да избяга сам — или почти сам — в южната част на областта на Воркосиган. Всичко свърши с това, че той съвсем тържествено се закле пред Иван с думата си на Воркосиган, че няма да прави никакви опити за самоубийство, нито активни, нито пасивни. Братовчед му неохотно прие обещанието, но беше очевидно, че предпазливостта на Мартин се дължеше на инструкциите, прошепнати му на ухо от Иван: че Мартин трябва да наглежда работодателя си не само за припадъци, и да се обади на еди-кой си номер в случай на опасност или излишни странности. „Сега хлапето ме мисли за луд. Или във всеки случай, че са ме уволнили, защото съм луд, а не че съм луд, защото са ме уволнили. Е, много ти благодаря, Иване.“ Ала може би няколко дни в покоя на имението Воркосиган щяха да успокоят както ума на Майлс, така и на Мартин.

Когато първите сини оттенъци на планините Дендарии обагриха хоризонта пред тях, ненадейно изплувайки от трептящия въздух като мираж, той разбра, че са пресекли северната граница на родната му област.

— Сега завий на изток — каза Майлс. — Мисля да обиколя областта. Ще минем точно на север от Хасадар. Идвал ли си друг път по тези земи?

— Не, милорд. — Мартин покорно наклони гравитоскутера, насочвайки го към утринното слънце — поляризираното стъкло на кабината компенсираше силната светлина. Както бе подозирал Майлс, момчето се оказа по-лош пилот, отколкото шофьор. Но, благодарение на системите за сигурност, скутерът беше малка, високоманеврена, нееднократно охулвана смес между гравитационна шейна и самолет — практически не беше възможно да се разбие. Макар че някой можеше по време на петминутния си припадък да се изхитри да извърши подобен подвиг.

Понякога най-добрият начин да обиколиш квадрат е да минеш по три от страните му… Не че областта на Воркосиган наистина имаше форма на квадрат, по-точно приличаше на смачкан, неправилен правоъгълник с дължина около триста и петдесет километра от северните низини до южните планински проходи и около петстотин километра от изток на запад, ако заобиколиш най-високите хребети на планината. Само около една пета от земите на север бяха плодородни равнини и от тях, разбира се, се използваха едва около половината. Град Хасадар се появи от дясната им страна — Майлс накара Мартин да заобиколи по широка дъга областта на по-интензивното движение, за да избегнат усложненията с навигационния контрол на градските компютри.

— Хасадар ми харесва — отбеляза роденият и израснал във Ворбар Султана Мартин, загледан в града, който с явни усилия се разпростираше на всички страни.

— Той е също толкова модерен, колкото и всеки друг град на Бараяр — отвърна Майлс. — Дори по-модерен от Ворбар Султана. Почти целият е построен след сетаганданското нашествие, когато дядо ми го избрал за нова областна столица.

— Аха, само че Хасадар е почти всичко, което има в тази област — рече момчето. — Искам да кажа, едва ли тук ще се намери нещо друго.

— Е, ако под „нещо“ имаш предвид градове, не. Областта е толкова отдалечена, че няма никаква възможност за развитие на крайбрежната търговия. Винаги е бил селскостопански, доколкото позволяват планините.

— Ако се съди по многото планинци, които идват във Ворбар Султана да си търсят работа, в планините няма възможност за препитание. Даже има вицове за тях. „Как се казва момиче от дендарийските планини, което може да бяга по-бързо от братята си? Девственица.“ — Мартин се подсмихна.

Майлс — не. Изведнъж в кабината на скутера повя хлад. Младежът го погледна стреснато и се сви на седалката.

— Простете, милорд — промърмори той.

— Тази шега вече съм я чувал. Чувал съм ги всичките. — Наистина, оръженосците на баща му — всички бяха местни хора, от областта — постоянно измисляха такива шегички, но интересно защо… звучаха някак различно. Някои от войниците също бяха планинци и изобщо не им липсваше чувство за хумор. — Вярно е, че планинците от Дендарии имат много по-малко предци от вас, лентяите от Ворбар Султана, но това е защото не са преклонили глави и не са се предали на сетаганданците. — Малко преувеличение: сетаганданците бяха окупирали само низините, където се бяха превърнали в лесни мишени за планинците, предвождани от отчаяно младия генерал граф Пьотър Воркосиган. Вместо да изместят позициите си петдесет километра назад, нашествениците се бяха опитали да преследват местните в коварните планини. Областта на Воркосиган бе изостанала в развитието си именно защото беше сред най-опустошените от войната в целия Бараяр.

Да… това оправдание можеше да важи за преди две, дори преди едно поколение. Ала сега?

„Нас, Воркосиган, империята ни откъсва от собствената ни област и ни използва, без да върне онова, което е взела. И после се шегува с нашето обедняване.“ Странно… Никога не беше мислил за ревностната служба на семейството си като за скрит данък, тегнещ върху областта.

Майлс изчака десет минути повече, отколкото възнамеряваше първоначално, после каза:

— Сега завий на юг. Но се издигни с още хиляда метра.

— Да, милорд. — Скутерът се наклони надясно. Малко по-късно автоматичният маяк на земята ги засече и прати стандартното предупреждение по комуникационния пулт. Разнесе се записан глас:

— Опасност. Навлизате в опасно радиоактивна зона…

Мартин пребледня.

— Милорд? Да продължавам ли в тази посока?

— Да. На тази височина няма опасност. Години минаха, откакто за последен път съм летял над пустошта. Винаги ми е било интересно да следя как се развиват нещата там долу.

Обработваемата земя бе отстъпила на горите още преди много километри. Сега дърветата започнаха да стават все по-редки, цветовете им — по-странни и все по-силно в тях преобладаваше сивото; в някои райони растителността беше изсъхнала, в други — необикновено гъста.

— Знаеш ли, почти всичко това е мое — загледан надолу, каза Майлс. — Искам да кажа, лично мое. Не защото баща ми е областен граф. Дядо ми завеща тези земи на мен. Не на баща ми, като по-голямата част от другите ни владения. Винаги съм се чудил какво е искал да ми каже с това. — Изродена земя за изроден наследник, намек за това, че Майлс е инвалид още от раждането си? Или примирено признание, че животът на граф Арал Воркосиган ще изтече дълго преди да се възродят тези загинали земи? — Никога не съм стъпвал долу. Имам намерение някой ден да се облека в противорадиационен костюм и да посетя тези земи — но само след като създам деца. Казват, че имало много странни растения и животни.

— Но хора няма, нали? — попита Мартин, разглеждайки с видимо безпокойство пейзажа долу. Макар че не му беше казано нищо, той се издигна с още няколкостотин метра.

— Има. Малко скитници и бандити, които и без това не очакват да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят от рак или да имат деца. От време на време областната гвардия ги лови и ги прогонва. На отделни места се създава измамното впечатление, че земята се възстановява. Всъщност през трийсетте години на моя живот радиационното равнище в отделни райони се е понижило наполовина. Когато остарея, тази територия тъкмо ще започне да става използваема.

— След десет години ли, милорд? — Устните на Мартин се изкривиха в недоверчива усмивка.

— Бих казал, по-вероятно след петдесет години, Мартин… — спокойно го поправи той.

— О!

След няколко минути Майлс проточи шия и погледна през прозореца вляво.

— Ей там. Онова петно са останките от Воркосиган Вашной, старата областна столица. Ха! Сега става сиво-зелено. Когато бях дете, всичко тук беше съвсем черно. Интересно, дали още излъчва сияние през нощта?

— Можем да се върнем тук когато се стъмни и да проверим — след кратка пауза предложи Мартин.

— Не… няма нужда. — Майлс се отпусна назад и отправи очи към издигащата се на юг планина. — Това ми стига.

— Мога да увелича малко скоростта — каза младежът, когато пейзажът смени оттенъка си от плесенясал в по-здравословните зелени, кафяви и златисти цветове. — Да видим на какво е способна тази машина. — Тонът му беше явно умоляващ.

— Аз знам на какво е способна — отвърна Майлс. — И днес не се налага да бързам. Може би друг път.

Мартин не за пръв път правеше такива намеци — очевидно намираше вкуса на новия си работодател към пътуването за прекалено бавен и скучен. Майлс го сърбяха ръцете да му отнеме щурвала и да му покаже какво значи завладяващ полет през Дендарийската клисура. Да прелетиш по тази бясна, завиваща ту нагоре, ту надолу аеродинамична тръба, покрай големия водопад и под него — това беше напълно достатъчно, та пътника, вкопчен с побелели ръце в седалката си, да повърне.

Уви, дори ако ги нямаше припадъците, Майлс смяташе, че вече не е готов за това — нито физически, нито психически, нито морално. Във всеки случай, не и по начина, по който някога го бяха правили с Иван, когато бяха малко по-млади от Мартин сега. Беше цяло чудо, че не се бяха убили някъде. Навремето бяха убедени, че това се дължи на забележителните им ворски умения, но сега, със задна дата, това приличаше по-скоро на божествена намеса.

Играта започна Иван. Всеки от братовчедите сядаше зад управлението на скутера и летеше през дълбоката, извиваща се клисура, докато другия или се предаваше, пляскайки по панела — по подобие на пляскането по тепиха в бойните спортове — или докато не се разделеше със закуската си. За да се прелети както трябва, първо трябваше да се изключат някои вериги от системата за безопасност на скутера — номер, за който Майлс предпочиташе Мартин да не научава. Отначало Майлс поведе по точки пред Иван просто като не закусваше нищо преди полета, докато накрая Иван се досети каква е работата и започна да настоява на съвместна закуска, за да се гарантира честна игра.

Майлс спечели последния рунд, като го предизвика на нощен полет. Иван летеше първи и ги прекара през клисурата живи, макар че беше пребледнял и изпотен, когато машината изскочи от последния завой и се хоризонтира.

Майлс пое щафетата и изключи фаровете на скутера. Трябваше да отдаде дължимото на смелостта на Иван: той се хвърли с вопъл към пулта и започна да блъска по копчето за аварийно катапултиране (изключено), едва когато разбра, че братовчед му води скутера по клисурата със същата скорост, но със затворени очи.

Майлс, разбира се, не си направи труда да спомене, че през предните три дни е минал по този маршрут със същата скорост повече от шестдесет пъти, като постепенно е поляризирал покрива до пълна непрозрачност.

Това бе последният рунд на тази игра. Иван никога повече не го предизвика.

— На какво се усмихвате, милорд? — попита Мартин.

— А… на нищо, Мартин. Сега завий надясно и мини над средата на онези дървета. Любопитен съм да видя какво става с моята гора.

Неговите вечно отсъстващи от областта предци Воркосиган отделяха по-голямо внимание на разновидностите на селското стопанство, които изискваха минимални грижи. След пет десетилетия залесяване превъзходната твърда дървесина беше почти готова за постоянна селективна сеч. Може би след още десетина години? Участъци с дъбове, кленове, брястове и брези си съперничеха по красота под есенното слънце. Тук-там по стръмните планински склонове тъмнееха студоустойчивите, създадени с помощта на генното инженерство черни абаносови дървета; нов вид — или по-точно нов на Бараяр, — внесен едва преди тридесет години. Интересно, за какво ли ще отидат всички тези дървета: за мебели, къщи, други полезни вещи? Искаше му се поне някои от тях да се използват за нещо красиво. Да речем, за музикални инструменти или скулптури.

От съседния хребет в небето се издигаше облак гъст дим. Майлс се намръщи.

— Насочи се натам — нареди Майлс и посочи с ръка.

Но когато се приближиха, откри, че всичко е наред: просто бригада от тераформисти изгаряше още един склон на хълма, унищожавайки отровните местни шубраци преди да обработи почвата с органичен тор от земен произход и да посади млади фиданки.

Мартин описа кръг над тях и шестимата мъже с кислородни маски, вдигнали глави, весело им помахаха, без изобщо да подозират кой ги наблюдава оттам.

— Поклати крилата в отговор — нареди Майлс и Мартин го изпълни незабавно.

Интересно, какво ли е да вършиш тази работа всеки ден — да тераформираш Бараяр по древния, не изискващ модерни технологии начин, метър по метър. Ала така поне за да оцениш какво си постигнал в живота, беше достатъчно просто да се огледаш.

Отдалечиха се от горската плантация и продължиха на запад над червено-кафявите хребети, на места осеяни с кръпки земна зеленина, бележещи тук човешки селища, а там — дива растителност. Покритата със сняг сива планина се извиси от лявата им страна. Майлс се облегна назад в креслото и за миг притвори очи, усещайки безпричинна умора; той ядеше и спеше както обикновено. Накрая въпросителното мърморене на Мартин го принуди да отвори очи и той видя далечния блясък на дългото езеро при имението Воркосиган, което като огъната дълга ивица се виеше на запад сред пъстрите хълмове.

Прелетяха над селото, намиращо се в подножието на езерото и стоящите до него обгорени развалини на замъка. Именно заради този замък някога беше възникнало това село. Майлс накара Мартин да обиколи повторно района преди да се спуснат и да кацнат в имението. Тук се бяха появили поне сто нови вили, осеяли брега на езерото по цялото му протежение и от двете страни, на няколко километра от района, притежаван от Воркосиган. Къщите принадлежаха на хора от Хасадар и Ворбар Султана. Ето го и източника на демографския взрив: поне дузина яхти, загрозяващи — или украсяващи, в зависимост от гледната точка — синята повърхност на езерото. Селото също беше нараснало, понеже снабдяваше с продукти както почиващите, така и няколкото стари консервативни ворски имения в областта.

Първоначално лятната къща на Воркосиган бе построена за казарма — продълговата двуетажна каменна сграда, сега превърната в красива резиденция с прекрасен изглед към езерото. Майлс нареди на Мартин да се приземи на площадката до гаража, зад билото на хълма.

— В къщата ли да ги отнеса, милорд? — попита Мартин, разтоварвайки багажа им.

В този дом поне постоянно живееше семейство, което поддържаше сградата в годно за живеене състояние и се грижеше за съпътстващата го обширна територия. Затова атмосферата му не беше мрачна и не навяваше мисли за гробници, като в столичния замък.

— Не… засега ги остави тук. Първо искам да надникна в конюшнята.

Майлс го поведе по пътеката към стопанските постройки и засетите със земна трева зелени пасища в най-близката до езерото долина. Момичето от селото, което се грижеше за малкото останали коне, излезе да поздрави гостите и Мартин, очевидно морално подготвен да понесе няколкото дни селска скука в компанията на своя ексцентричен господар, видимо се оживи. Майлс ги остави да се запознаят и се запъти към пасището.

Неговият кон, който още в първата седмица от живота си беше получил от дядото на Майлс доста непредставителното име Дебелия глупак, с радостно цвилене се отзова на гласа на стопанина си и Майлс честно го възнагради с ментови бонбони, а после погали широкия му кадифен нос. Животното, което тази година ставаше на… нима вече на двадесет и три години? — вече имаше сиви косми в рижата си козина и дишаше тежко след галопа през пасището. И така… дали можеше да си позволи да поязди с тези припадъци? Ако иска да се отправи на любимия си многодневен поход из планините — не. Но ако научи Мартин да наблюдава състоянието му, можеше да рискува с няколко обиколки на пасищата. Изкуствените кости беше малко вероятно да се счупят при падането, а на Глупака можеше да се довери — той нямаше да го прегази.

Плуването, второто голямо удоволствие в имението Воркосиган, бе изключено. Плаването с яхта беше под въпрос: трябва да не сваля спасителната си жилетка и да влачи със себе си Мартин. А дали Мартин можеше да плува? Да не говорим дали можеше да спасява човек, който в припадъка си е паднал зад борда и едновременно с това да не изпусне яхтата? Май искаше твърде много. Все едно, в началото на есента водата в езерото и без това беше ледена.

* * *

Изобщо не беше случайно, че тридесетият рожден ден на Майлс се падна през следващата седмица, когато той тихо скучаеше, седнал на брега на езерото. Не можеш да намериш по-подходящо място, на което просто да игнорираш подобно събитие. Не като в столицата — там най-вероятно щяха да му досаждат приятели и роднини. Като минимум — Иван, който щеше да започне да го дразни на тази тема, или, което е по-лошо, да му устройва празненство. Макар че, без всякакво съмнение, Иван можеше да го възпре осъзнаването на факта, че той е следващият по ред, след два месеца. И изобщо, на рождения си ден просто ставаш с един ден по-стар, както във всеки друг ден, нали така?

Прословутият ден още от сутринта бе мъглив и влажен — вчера валеше меланхоличен дъжд, много подходящ за настроението на Майлс. Но, съдейки по ивицата бледосиньо небе точно над главата му, времето щеше да стане идеално — топло и леко мъгливо. Също явно беше и друго — нямаше да позволят на Майлс напълно да игнорира рождения си ден; това се потвърди още от първото позвъняване на домашния комуникационен пулт. Лейди Алис радостно го поздрави по съответния начин. Сигурно и Иван нямаше да остане по-назад. Ако Майлс не намереше начин да се скрие, рискуваше да остане привързан целия ден до тази дяволска машина.

Майлс мимоходом си взе кифличка от кухнята — да си подложи преди закуската — и излезе на пътеката покрай склона, която водеше в градината (и гробището). Някога това беше място на вечен покой за оръженосците от казармата; след разрушаването на Воркосиган Вашной родът Воркосиган го бе превърнал в семейно гробище. Той поседя в дружеско мълчание до гроба на сержант Ботари, като гризеше кифлата и гледаше как изгряващото слънце оцветява в червено утринната мъгла над имението Воркосиган.

После отиде при гроба на стария генерал Пьотър и няколко дълги минути гледаше надгробната плоча. Някога го беше тъпкал с крака и бе крещял на този подигравателно безмълвен камък, беше шепнал и умолявал. Но изглежда, нямаше какво повече да си кажат със стареца. Защо?

„Защото, по дяволите, не говоря с онзи гроб, с който трябва, ето това е проблемът“ — внезапно реши Майлс. Той безжалостно се обърна и решително се върна в къщата, за да събуди Мартин, който, ако му позволяха, спокойно можеше да спи до обяд. Майлс знаеше едно място, където не можеше да го достигне проклетият комуникационен пулт. И той отчаяно се нуждаеше да поговори с една малка лейди.

* * *

— Къде отиваме, милорд? — поинтересува се Мартин, докато сядаше в гравитоскутера и раздвижваше пръстите си.

— В едно малко планинско селище, наречено Силви Вейл. — Майлс се наведе и въведе инструкциите в навигационната програма, която засвети пред тях оцветена триизмерна решетка. — Искам да кацнеш именно в тази точка, ето в тази малка долина, веднага след този склон. Всъщност това е гробище. Между дърветата трябва да има достатъчно пространство, за да спуснеш скутера. Или поне имаше последния път, когато бях там. Това е много красиво място, точно до един поток. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните… може би трябваше да си вземем припаси и да си направим пикник. Намира се на четири дни път пеш оттук или два и половина с кон. И на по-малко от час със скутер.

Мартин кимна, запали двигателя, издигна машината над хребета и потегли на югоизток.

— Обзалагам се, че мога да ви закарам за още по-малко време — предложи той.

— Не…

— Отново ли ще минем по заобиколен път?

Майлс се поколеба. Сега, когато вече бяха във въздуха, нетърпението отслабна, заменено от нарастващ страх. „А ти си мислеше, че е трудно да искаш извинение от императора.“

— Да. Исках да ти покажа няколко неща за скутерите и възходящите въздушни течения в планините. Лети право на юг, а ето там — на запад, към онези върхове.

— Да, милорд — упражни новопридобития си стил на ворски прислужник Мартин, но незабавно развали ефекта, като прибави: — По дяволите, това е далеч по-добро от поредния урок по езда. — Двамата с Глупака се разбираха не толкова добре, колкото беше очаквал Майлс. Мартин явно предпочиташе скутерите.

Последва твърде интересен час в Дендарийската клисура и нейните околности. Дори градското момче Мартин остана впечатлен от величествената природа, с удоволствие забеляза Майлс. Те летяха значително по-бавно, отколкото някога Майлс и Иван; като последица от урока закуската в коремите им малко се развълнува, но нямаше непосредствена опасност да излезе навън. Накрая всички оправдания за забавянето се изпариха и те, завивайки, отново поеха на изток.

— А какво има там, в този Силви Вейл? — попита Мартин. — Приятели? Гледки?

— Не точно. Когато бях горе-долу на възрастта на брат ти — всъщност тъкмо бях завършил Имперската академия, — графът, моят баща, ми натресе… тоест ме направи свой Глас в процес, който трябваше да се разгледа от графския съд. И ме прати в Силви Вейл да проведа разследване и съд относно едно убийство. Убийство на бебе заради мутации, точно в стила на древните традиции.

Мартин сбърчи лице:

— Планинци! — с отвращение каза той.

— Ммм. Всичко се оказа далеч по-сложно, отколкото очаквах, дори когато успях да хвана истинския виновник. Момиченцето — а тя беше убита четири дни след раждането си, защото имала заешка устна, — се казваше Райна Ксурик. Ако беше живо, сега щеше да е почти на десет години. Искам да си поговоря с нея.

Веждите на Мартин тръгнаха нагоре.

— А вие… ъ-ъ… често ли приказвате с мъртъвци, милорд?

— Понякога.

Момчето колебливо се усмихна, сякаш казваше: „Надявам се, че това е шега“.

— И те отговарят ли ви?

— Понякога… Ти никога ли не приказваш с мъртъвци?

— Не познавам такива. Освен вас, милорд — поправи се Мартин.

— Аз бях само потенциален мъртвец.

„Не бързай, Мартин. С времето кръгът на познанствата ти неизбежно ще се разшири.“ Майлс познаваше много мъртъвци.

Но дори и в този дълъг списък Райна заемаше специално място. След като свали от Имперската служба целия фалшив блясък, похарчи за кариерата си всичко, което можеше, преодоля всички идиотски правила и скрити гнусотии на армията… когато тази дяволска игра завърши, когато всичко стана истинско и наистина тежко, и се наложи да се жертват животи заедно с душите им… Райна оставаше единственият символ на службата му, който не беше загубил смисъл. Майлс с ужас усещаше, че в последно време, в цялата тази неразбория, някъде беше загубил връзката си с Райна.

Нима толкова се беше увлякъл от играта на Нейсмит и от желание да спечели, че беше забравил за какво играе? Райна — това е единствената пленница, която Нейсмит не може да освободи — през всичките десет години тя лежи под земята.

Имаше предание — вероятно измислено — разказващо за един от предците на Майлс, граф Зелиг Воркосиган. Той събирал — или по-скоро, опитвал се да събира — данъци от населението на своята област, които тогава се радвали на тази дейност не повече, отколкото сега. Някаква бедна вдовица, чиито нехаен съпруг й беше оставил в наследство само дългове, предложила на граф Зелиг единственото, което имала — звуците от барабана на своя син и самия син в добавка. Зелиг, както се разказвало в преданието, приел барабаненето, но върнал момчето. Чиста проба ворска пропаганда.

Нейсмит беше най-голямата жертва на Майлс, всичко, което беше постигнал до момента, често дори излизайки от кожата си. Тази сутрин тук, в планините, галактическите интереси на Бараяр изглеждаха много далечни, но именно службата на тези интереси беше неговата област. Нейсмит беше неговият звук от барабана, а Воркосиган — този, който удряше барабана.

И така, той много точно знаеше как е загубил Нейсмит, чрез няколко грешни стъпки една след друга. Той можеше да си спомни и назове всяко звено от тази пагубна последователност от събития. Но къде, по дяволите, беше загубил Воркосиган?

Когато пристигнат, ще заповяда на Мартин да се поразходи или да полети още малко със скутера. Това щеше да е беседа с мъртвите, за която не му бяха необходими свидетели. Той подведе Грегор, но все пак се срещна с него лице в лице. Подведе семейството си, а скоро щеше да му се наложи да ги погледне в очите. Но да застане пред Райна… това щеше да е толкова болезнено, като иглограната.

„О, Райна. Малка лейди. Моля те… Какво да правя?“ Той се прегърби, отвръщайки се от Мартин, и седеше в пълно мълчание, затворил очи, притиснал чело към стъклото и с изгаряща от болка глава.

Гласът на Мартин прекъсна нарастващата агония на размишленията му.

— Милорд? Какво да правя? Не мога да кацна в тази долина, в която казахте, тук има само вода.

— Какво? — Майлс се надигна, отвори очи и изумено погледна навън.

— Прилича на езеро.

Наистина. Напряко на тясната клисура, където преди се бяха вливали два спускащи се по склона потока, сега имаше малка хидроелектростанция. А зад нея, закривайки неравния терен, се простираше водно огледало, отразяващо синьото утринно небе. Майлс отново провери видеокартата, просто за да се увери, след което провери датата й.

— Тази карта е само отпреди две години. И този язовир на нея изобщо не фигурира. Но… да, това е мястото, което ми трябва.

— Все още ли искате да кацнем?

— Да, хм… опитай да се приземиш ето там, на брега, от източната страна, колкото се може по-близо до маркера.

Това не бе лесна задача, ала Мартин най-после успя да намери равно място и внимателно приземи скутера между дърветата. Той отвори купола, Майлс се измъкна навън, спря до песъчливия бряг и се загледа в чистите води. Виждаше се само на няколко метра дълбочина. Разхвърляните тук-там бели пънове стърчаха от водата като кости. Любопитният Мартин слезе и застана до него, сякаш помагайки му да гледа.

— Така… дали гробището все още е там, долу, или жителите на Силви Вейл са преместили гробовете? А ако са ги преместили, то къде? — промълви Майлс.

Мартин сви рамене. Спокойната огледална повърхност на водата също не отговори.