Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Доп.превод: З.Петков, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от И.Колев

ГЛАВА 28

Майлс реши да превърне процедурата по връщането на ревизорската верига и печата, заедно с предаването на доклада, в малка церемония. Като че ли този традиционно висок пост изискваше нещо повече от това, да ги пъхне под вратата в пластмасов плик. И така, той с цялата необходима прецизност отново облече униформата си в кафяво и сребърно. Дълго се колеба, преди да окачи на куртката всичките си военни награди — може би за последен път. Но той възнамеряваше да моли Грегор за много лична услуга и беше по-добре наградите да говорят за него, а не самият той.

Майлс изпитваше големи съмнения относно тази услуга. В крайна сметка, това беше само незначителна дреболия, и в душата си Майлс чувстваше, че трябва да е над подобни дреболии. Но за него тази дреболия означаваше толкова, колкото онзи допълнителен сантиметър височина, който никой друг не би забелязал. Той нареди на Мартин да го остави, както преди, пред източния вход на двореца. Този път Мартин успя да не се блъсне във вратата: навиците му с графската лимузина наистина се бяха подобрили значително. Майордомът отново отведе Майлс в кабинета на Грегор в лявото крило.

Навярно Грегор имаше запланувани някакви светски задължения, заради които се беше издокарал в униформата си на дом Ворбара. Униформата му придаваше, както винаги, безупречен и строг вид, предизвикващ завист у всички вор-лордове, чиито прислужници не бяха обучени толкова безукорно. Той чакаше Майлс до изключения си ком-пулт, така че с нищо да не отвлича вниманието си.

— Добро утро, милорд Ревизор — усмихна се Грегор.

— Добро утро, сир — машинално отвърна Майлс. Той остави на гладкото черно стъкло на пулта шифрования диск, прибран в кутийка с кодова ключалка. После внимателно свали веригата с печата от шията си и пропусна тежката верига между пръстите си, преди тя да падне с лек звън на масата. — Ето. Всичко е готово.

— Благодаря. — По даден знак на императора майордомът донесе стол на Майлс. Майлс седна и облиза устни, мислено изброявайки предварително репетираните варианти на онази първа фраза, с която искаше да започне молбата си. Но Грегор направи лек жест, насочен и към Майлс, и към майордома едновременно — „чакайте“. Двамата направиха пауза. Грегор отвори кутийката и пъхна диска в четящото устройство на ком-пулта си. После отново го прибра в кутийката и, без да я затваря, я предаде в ръцете на майордома с думите: — Заповядай. Можеш да го занесеш в съседната стая.

— Да, сир. — Майордомът се отдалечи, носейки доклада на малък поднос, като прислужващият на масата слуга — някакъв странен десерт.

Грегор бегло преглеждаше ревизорския доклад на Майлс, без да казва нищо, което би показало мнението му за него, освен произнасяните понякога „хм“. Майлс леко повдигна вежди и се облегна назад. Грегор отново се върна в началото и вече по-бавно изучи отделни откъси. Накрая той приключи; изображението се сви и изчезна. Той взе от пулта ревизорската верига и я завъртя на леещата се през прозореца слънчева светлина, прекарвайки пръсти по гравирания на златните плочки герб на Ворбара.

— Трябва да отбележа, Майлс: от всички решения, които съм вземал внезапно, това е едно от най-удачните.

Майлс сви рамене.

— Случайността ме отведе на място, където имах известен опит.

— Случайността ли беше? Спомням си, че ти много го искаше.

— Саботажът срещу чипа на Илян беше вътрешна работа. За да я разплетеш, ти беше нужен човек от самото ИмпСи. Мнозина други можеха да направят това, което и аз.

— Не… — Грегор го изгледа преценяващо. — Мисля, че ми трябваше именно бивш сътрудник на ИмпСи. И дори сега не мога да се сетя за никой от хората, които познавам, в който, както в теб, да се съчетават едновременно страст и безпристрастност.

Майлс се отказа да спори; сега трябваше да е само любезен, не откровен. Освен това можеше никога повече да не му се удаде толкова удобен момент да отправи молбата си.

— Благодаря ти, Грегор. — Той пое дълбоко въздух…

— Мислех за подходяща награда за толкова добре свършената работа — прибави императорът.

Майлс изпусна въздуха от гърдите си.

— О?

— По традиция такава награда е нова работа. Така се случи, че тази седмица е свободна длъжността на шеф на Имперската Сигурност.

Майлс се прокашля много неутрално.

— И какво?

— Искаш ли я? Въпреки че по традиция това място се заема от действащ военен офицер, няма закон, който гласи, че нямам право да назнача на този пост цивилен.

— Не.

Тази лаконична безапелационност накара Грегор да вдигне вежди.

— Наистина ли? — меко попита той.

— Наистина — решително отвърна Майлс. — Не се правя на интересен. Това е канцеларска работа, пълна с най-досадната рутина, разнообразявана със седмици ужас. И шефът на ИмпСи почти никога не пътува по-далече от Комар, всъщност много рядко успява да излезе от хлебар… щаба на ИмпСи. Бих намразил тази работа.

— Мисля, че ще се справиш.

— Мисля, че ще се справя с почти всяка работа, която ми заповядаш да свърша, Грегор. Това заповед ли е?

— Не. — Грегор се облегна назад. — Това бе откровен въпрос.

— Тогава вече получи моя откровен отговор. Гай Алегре е много по-подходящ за тази длъжност от мен. Има достатъчно бюрократичен опит и е уважаван както на Комар, така и на Бараяр. Той изцяло се е посветил на работата си и я обича истински, не го разяжда амбицията. Той е на нужната възраст — нито твърде млад, нито твърде стар. Никой няма да оспорва назначаването му.

Императорът леко се усмихна.

— Всъщност си помислих, че ще кажеш точно това.

— Тогава какво беше това, упражнение по предвиждане? — „Мисля, че вече направих толкова много подобни упражнения, че дълго няма да ми се прииска; покорно благодаря“. Сърцето му още се свиваше, както понякога наболява твърде уморен мускул при опит да го натовариш. И Майлс подозираше, че тази болка, също както при разтегнатите мускули, ще мине след малка почивка.

— Не — възрази Грегор. — Просто от учтивост. Исках да ти дам правото да избираш първи.

Но той не попита за втори път, избавяйки Майлс от неловката ситуация с повторен отказ. Вместо това той се наведе напред, остави на масата златната верига и известно време беше погълнат от нея, нареждайки я в правилен кръг. После попита:

— Искаш ли кафе? Чай? Или да закусиш?

— Не, благодаря.

— Нещо по-силно?

— Не. Благодаря. Следобед имам назначен час за малка неврохирургична операция. Доктор Ченко е готов да ми имплантира контролиращото си устройство. Изглежда, че ще работи. Не бива да ям нищо преди операцията.

— А, отлично. Крайно време беше.

— Да. Нямам търпение пак да пилотирам скутера си.

— Няма ли да ти липсва прословутият Мартин?

— Малко, струва ми се. Той все повече започна да ми харесва.

Грегор отново погледна към вратата на кабинета си. Дали очакваше някого? Сега бе подходящият момент за молбата на Майлс.

— Грегор, исках да те помоля…

Вратата се отвори и влезе майордомът. След кимването на императора той надникна в коридора с думите:

— Заповядайте, милорди. — После почтително отстъпи назад.

В кабинета влязоха четирима мъже. Майлс веднага ги позна. Той беше достатъчно бараярец, та първата му мисъл да е вопълът на уязвената съвест: „Боже мой, какво съм сбъркал?“. После здравият разум отново предяви своите права: злодеянието трябва да е наистина впечатляващо, за да бъде удостоено с вниманието на цели четирима Имперски Ревизори. Но все пак беше необичайно — а и доста нервиращо — да видиш такова количество Ревизори в една стая. Майлс се прокашля, поизправи се на стола и размени любезни ворски приветствия с тях. Майордомът побърза да нареди столове за новодошлите около бюрото на Грегор.

Лорд Ворховиц очевидно току-що се беше върнал от Комар. Той беше около шестдесетинагодишен, най-младият от тази група, но въпреки това — с впечатляваща кариера: първо военен, после дипломат, посланик на друга планета и, накрая, бивш заместник-министър на финансите. Той можеше да служи като образец за подражание на Дъв Галени. Невъзмутим, слаб, с изтънчени маниери, облечен в най-съвременния стил на вор-лордовете — интересно, дали нямат един и същи шивач с Грегор? И в ръката си държеше кутийка с шифрован диск — доклада на Майлс.

Доктор Вортиц — един от двамата наскоро назначени Имперски Ревизори, — не беше военен. Почетен професор в Университета във Ворбар Султана, той беше специалист по инженерен анализ на проблеми и автор на повечето книги в тази област. Във всеки случай, на голямо количество от тях. Той и изглеждаше като професор — пълен, с посивяла коса, усмихнат, разрошен, с изпъкващ нос и големи уши. Последният му професионален интерес беше взаимодействието между социално-политическата и техническата цялостност; с неговото назначаване в редовете на Имперските Ревизори се добави известна техническа компетентност, макар че всъщност Ревизорите едва ли имаха навик да работят отборно, в буквалния смисъл на думата.

Лорд Ван Воргустафсон, който сега дружески разговаряше с тях, беше другият цивилен Ревизор, бивш индустриалец и прочут филантроп. Той бе нисък, още по-дебел от Вортиц, с остра сива брадичка и розово лице на холерик, което предизвикваше у страничните наблюдатели безпокойство за състоянието на сърдечносъдовата му система. И, разбира се, най-неподкупният — от финансова гледна точка — от всички Ревизори на Грегор; той беше свикнал да раздава такива суми, каквито средният човек не можеше да види през живота си. Но външният му вид не предполагаше, че той е притежател на подобно състояние — той се обличаше като работник (ако изобщо съществуват работници с такава липса на чувство за цвят).

Адмирал Воркалонер беше Ревизор от по-традиционния тип. Той беше напуснал Службата след дълга и впечатляваща кариера. Придържаше се към неутралните възгледи и, доколкото Майлс беше чувал, не бе свързан с нито една политическа партия — нито консервативна, нито прогресивна. Висок и масивен, адмиралът като че ли заемаше невероятно много място.

Преди да седне, той приятелски кимна на Майлс.

— Добро утро. Значи ти си синът на Арал Воркосиган?

— Да, господине — въздъхна Майлс.

— През последните десетина години не сме те виждали много насам. Сега вече знам защо.

Майлс се опита да съобрази дали тази забележка беше одобрение или порицание. Виждайки толкова много Ревизори заедно, той отново усети колко необикновени са тези хора. Всичките бяха с огромен опит, талантливи и всеки бе ценен по своему. От друга страна, всеки от тях беше напълно ексцентричен; те бяха извън — или може би над — всякакви норми. Те бяха повече от огнеупорни, те бяха пожарникарите на Грегор.

Ворховиц се настани отляво на императора.

— И така, — обърна се към него Грегор, — какво смятате, господа?

— Това — Ворховиц се наведе напред и остави диска с доклада на бюрото — е забележителен документ, Грегор.

— Да — присъедини се към него Вортиц. — Лаконичен, последователен и пълен. Знаеш ли колко рядко се среща такова нещо? Поздравявам ви, младежо.

„Шестица ли ми пишете, професоре?“

— Дресира ме Саймън Илян. Той не търпеше никакво разтягане на локуми. Ако полевият ми доклад не му харесаше, той не го приемаше и ми го връщаше за преработка. Мисля, че за него това беше един вид хоби. Винаги можех да позная кога в щаба на ИмпСи е спокойно: тогава моите отчети летяха като куршуми обратно, пълни с оградени абзаци, въпросителни знаци и сухи корекции на граматиката и стила. След десет години такива упражнения се научаваш да го правиш както трябва още от първия път.

Воркалонер се усмихна.

— Старият Ворсмит — отбеляза той, — обикновено предаваше доклада си на изписани на ръка листчета. И никога повече от две страници. Твърдеше, че всичко наистина важно винаги можело да се каже на две страници.

— Написани с нечетлив почерк — измърмори Грегор.

— Налагаше се лично да ходим при него и да изтръгваме подробности. Но това стана малко досадно — прибави Воркалонер.

Ворховиц посочи доклада и се обърна към Майлс.

— Вие, изглежда, почти не сте оставили работа на военния прокурор.

— Всъщност абсолютно никаква — поправи го Грегор. — Снощи Алегре ми докладва, че Хароче се е отказал и смята да се признае за виновен, опитвайки се да смекчи присъдата си като сътрудничи на следствието. Е, след като призна пред Нас, едва ли може да се обърне на сто и осемдесет градуса и да се преструва на невинен пред военния съд.

— Не бих се обзаложил; Хароче е достатъчно нагъл за това — отбеляза Майлс. — Но се радвам да чуя, че процесът няма да се проточи.

— Това е било наистина странно разследване — продължи Ворховиц. — Когато за пръв път чух за срива на Илян, се притесних, защото усетих, че има нещо нередно. Но не бих могъл да разреша случая така, както сте го направили вие, лорд Воркосиган.

— Убеден съм, че вие щяхте да го разрешите по своему, сър — отвърна Майлс.

— Не — възрази Ворховиц. Той почука по кутийката. — Според моя анализ повратният момент е настъпил, когато сте довели онзи галактически биохимик, доктор Уедел. Именно от този момент плановете на Хароче безвъзвратно са се провалили. Аз и представа си нямах за съществуването на Уедел и щях да поверя анализа на чипа изцяло на екипа на адмирал Авакли.

— Авакли е добър специалист — отзова се Майлс, неуверен дали казаното не беше критика. Да, биокибернетикът бе направил всичко възможно.

— Ние — Ворховиц посочи останалите ревизори — рядко работим заедно, в буквалния смисъл. Но често се консултираме един с друг. „Какви източници на информация, които могат да имат връзка с този проблем, знаете вие, но не знам аз?“ Това увеличава пет пъти нашата възможност за достъп до стари данни.

— Пет пъти ли? Мислех, че сте седмина.

Вортиц леко се усмихна.

— Ние приемаме генерал Ворпарадийс като един вид Почетен Ревизор. Уважаваме го, да, но вече не го викаме на съвещанията си.

— Всъщност — измърмори Воргустафсон — изобщо не му споменаваме за тях.

— А адмирал Валънтайн през последните няколко години е прекалено болен, за да участва активно в тях — прибави Ворховиц. — Щях да настоя да подаде оставка, но след смъртта на генерал Ворсмит едно от местата остава вакантно и няма нужда да го молим да напусне.

Майлс смътно си спомни, че преди две години почина осмият Ревизор, престарелият Ворсмит. Постът на девети Ревизор, който самият той бе заемал до скоро, по традиция се пазеше свободен за временни назначения — за хора с опит в конкретна област, които Империята призоваваше на този пост, а после ги освобождаваше, след като изпълнеха задачата си.

— Така че ние четиримата, които присъстваме тук, — продължи Ворховиц — сме нещо като кворум. Ворлейснър не успя да дойде, защото работи на Южния континент, но аз го държа в течение.

— В такъв случай, милорди, — заговори Грегор, — какво ще Ни посъветвате?

Ворховиц пак погледна колегите си, които му кимнаха в отговор, и замислено сви уста:

— Той е подходящ, Грегор.

— Благодаря ви. — Императорът се обърна към Майлс. — Преди малко с теб обсъждахме свободните места за работа. Така се получи, че тази седмица имам още една — постът на осмия Ревизор. Искаш ли го?

Майлс успя да не припадне.

— Това е… постоянен пост, Грегор. Ревизорите се назначават пожизнено. Сигурен ли си, че…

— Не е задължително да са пожизнени. Ревизорите могат да подават оставка, да бъдат отстранени посредством дискедитиране — точно както Ревизорът може да бъде убит или внезапно да умре.

— Не съм ли малко млад за тази работа? — А току-що се чувстваше толкова стар…

— Ако приемете този пост — обади се Ворховиц, — ще станете най-младият Имперски Ревизор в бараярската история след Периода на изолация. Проверих в архивите.

— Генерал Ворпарадийс… със сигурност няма да одобри това. Както и хората, които мислят като него. — „По дяволите, та Ворпарадийс ме смята за мутант!“

— Генерал Ворпарадийс — отвърна Ворховиц — смяташе, че и аз съм прекалено млад за тази работа, а когато ме назначиха, бях на петдесет и осем. Сега може да насочи неодобрението си към вас — то изобщо няма да ми липсва. А освен на практика уникалните знания, които сте придобили за десет години в ИмпСи, вие имате по-голям галактически опит от които и да е трима от нас, седящите в тази стая, взети заедно. Доста необичаен опит, но доста обширен. Той ще бъде съществено допълнение към нашата обща база данни.

— А вие… ъ-ъ… чели ли сте досието ми?

— Преди няколко дни генерал Алегре беше така любезен да ни предостави пълно копие. — Погледът на Ворховиц се плъзна по гърдите на Майлс и по нагледните препоръки, които ги украсяваха. За щастие, Имперската Служба не даваше материални свидетелства за порицанията, иначе куртката му щеше да провисне.

— Тогава знаете… че с последния ми оперативен доклад за ИмпСи имаше малък проблем. Не, голям проблем — поправи се той. И потърси по лицето на Ворховиц някакъв признак за скрито неодобрение. Изражението му беше сериозно, но не и осъдително. Или той не знаеше? Майлс огледа всички Ревизори. — Едва не убих един от нашите куриери, когато получих поредния си припадък. Илян ме уволни, защото го излъгах за случая. — Ето. Толкова прямо, неукрасено и правдиво, колкото можеше.

— Да. Вчера с Грегор няколко часа обсъждахме този въпрос. Саймън Илян също присъстваше. — Ворховиц присви очи и погледна към Майлс с пределна сериозност. — Като се има предвид, че сте фалшифицирали доклада си, какво ви спря да не приемете този изключителен подкуп от Хароче? Мога практически да гарантирам, че никой нямаше да се досети за това.

— Хароче щеше да знае. Галени също. И аз. Двама могат да пазят тайна, ако единият от тях е мъртъв. Но не и трима.

— Вие със сигурност щяхте да надживеете капитан Галени, а навярно и Хароче. Тогава?

Майлс рязко въздъхна и бавно проговори:

— Някой можеше да оцелее — някой с моето име и в моето тяло. Но това вече нямаше да съм аз. Щеше да е човек, когото ми е… не особено приятен.

— Вие се цените високо, а, лорд Воркосиган?

— Научих се — кисело призна Майлс.

— Тогава, сигурно, и ние ще можем. — Ворховиц се облегна на стола си и по устните му заигра странна удовлетворена усмивка.

— Имай предвид — вметна Грегор, — че ти, като най-млад член на това твърде разнородно общество, със сигурност ще получаваш най-неприятните задания.

— Това е сигурно — измърмори Ворховиц с блеснали очи. — Колко приятно ще е да отстъпя мястото на най-младия на някой по… хм… активен.

— Възможно е задачите да нямат абсолютно никаква връзка помежду си — продължи императорът. — Това не може да се предскаже. Ще бъдеш хвърлен в дълбокото и или ще потънеш, или ще се научиш да плуваш.

— Но не съвсем без поддръжка — възрази Вортиц. — Ние, останалите Ревизори, ще сме готови да му дадем няколко съвета от брега.

По неведоми причини пред Майлс проблесна картина: ето, цялата тълпа Ревизори седят на шезлонги на плажа, държейки в ръка чаши с плодове на клечка, и след задълбочени дискусии присъждат на Майлс точки за стил, докато той изчезва под повърхността, бълбукайки отчаяно.

— Това… не беше наградата, за която исках да помоля, когато дойдох — призна Майлс, чувствайки се невероятно сконфузен. Хората никога не следваха твоя сценарий. Никога.

— А каква награда щеше да поискаш? — търпеливо се поинтересува Грегор.

— Исках… Знам, че ще прозвучи идиотски… Исках със задна дата да променя данните за уволнението ми от Службата: като капитан, а не като лейтенант. Знам, че такива повишения — след края на службата — се дават като особена награда, най-вече за да се вдигне размерът на пенсията — тя е половин офицерска заплата. Не искам парите. Само званието. — Е, каза го най-сетне. Наистина звучеше идиотски. Но беше вярно. — Сърбяща раничка, която никак не мога да почеша. — Майлс винаги бе искал да получи капитанското звание по право, за неоспорими заслуги, а не да го измоли като услуга. Той направи кариера без да изпада до нуждата от услуги или милостиня. Но освен това той не искаше през целия си останал живот да се представя като лейтенант.

И в този момент Майлс със закъснение осъзна, че това предложение за работа не бе поредната вежливост на Грегор, която предполагаше отказ. Императорът и тези сериозни хора се бяха съвещавали почти цяла седмица. „Аз наистина съм им нужен. На всички, не само на Грегор. Колко странно.“ Но това означаваше, че имаше още един коз.

— Повечето други Ревизори са со… — той едва успя да прехапе езика си на толкова привичната дума „солидни“, — пенсионирани старши офицери, адмирали или генерали.

— Но ти си пенсиониран адмирал, Майлс — весело отбеляза императорът. — Адмирал Нейсмит.

— А! — Не се беше сетил за такъв поглед върху нещата; той застина в продължение на цял удар на сърцето си. — Но… това не е публично, не и на Бараяр. А Ревизорската длъжност… тя наистина се нуждае най-малко от капитан, не смяташ ли?

— Удря в една точка, а? — измърмори Ворховиц.

— И без да спира — съгласи се Грегор. — Точно както ви казах. Добре, Майлс. Позволи ми да излекувам раничката, която отвлича вниманието ти. — Вълшебният императорски пръст — показалецът, не средният, благодаря ти за това, Грегор, — се насочи към Майлс. — Поздравления. Вече си капитан. Секретарят ми ще се погрижи да обновят досието ти. Доволен ли си?

— Напълно, сир. — Майлс с труд сдържа усмивката си. Е, това беше доста по-скромно в сравнение с хилядите начини, по които бе мечтал да го повишат през тези дълги години. Но не се оплака. — Не искам нищо повече.

— Но аз искам — твърдо каза императорът. — Задълженията на моите ревизори почти никога не са обикновени. Пращам ги само когато обикновените решения са изчерпани, когато законите не действат или изобщо няма такива. Те се занимават с неочакваното.

— Със сложното — прибави Вортиц.

— С толкова плашещото, че никой друг не се осмелява да го докосне — вметна Ворховиц.

— С наистина странното — въздъхна Воргустафсон.

— А понякога — заключи Грегор, — както в случая с ревизора, който доказа странната измяна на генерал Хароче, се справят с кризисни ситуации, които са смъртно опасни за бъдещето на Империята. Ще приемете ли поста на осми ревизор, милорд Воркосиган?

По-късно щеше да има официална церемония и публично полагане на клетва, но мигът на истината беше сега.

Майлс дълбоко си пое дъх.

— Да — отвърна той.

* * *

Операцията за имплантиране на чипа не се оказа нито толкова продължителна, нито толкова страшна, колкото очакваше Майлс. Ченко, който започваше да свиква с малко параноичния мироглед на своя знаменит пациент, му позволи да остане в съзнание по време на операцията и да наблюдава всичко на монитора, предвидливо инсталиран точно над фиксаторите за главата му. На следващата сутрин неврологът му позволи да стане и да се прибере вкъщи.

Два дни по-късно те отново се срещнаха в Имперската болница, в неврологичната лаборатория на Ченко, за провеждане на последния контролен тест.

— Искате ли сам да направите това, милорд? — попита Ченко.

— Да, моля. Така или иначе, ще трябва аз да го правя.

— Не ви препоръчвам винаги да го правите сам. До вас трябва да има наблюдател, особено в началото.

Лекарят му подаде нов предпазител за уста и активиращото устройство. Апаратчето идеално легна в дланта на Майлс. Той отново легна на масата за прегледи, за последен път провери показанията на активатора, притисна го към дясното си слепоочие и го включи.

Пъстри фойерверки.

Мрак.

Майлс рязко отвори очи.

— Пфу — каза той. После раздвижи челюст и изплю предпазителя.

Ченко, радостно надвиснал над него, взе предпазителя и положи ръка върху гърдите на Майлс, за да му попречи да стане. Активиращото устройство сега лежеше върху монитора до него; интересно, дали на Ченко му се е наложило да го лови във въздуха?

— Още не, моля ви, лорд Воркосиган. Трябва да направим още няколко изследвания. — Неврологът, заедно с лаборантите си, се засуети край апаратурата си, тананикайки си фалшиво. Майлс реши, че това е добър признак.

— А… кодирахте ли активиращите сигнали, както ви помолих, Ченко? Не искам тая дяволска джаджа да се задейства случайно, докато минавам през някой детектор или нещо подобно.

— Да, милорд. Нищо не може да включи вашия стимулатор на припадъците, освен активаторът — за пореден път го увери неврологът. — Без него веригата не може да се затвори.

— Ами ако по някаква причина си счупя главата — не знам, например при катастрофа със скутер или нещо подобно, — има ли вероятност това нещо да се включи и повече да не се изключи?

— Не, милорд — търпеливо отвърна Ченко. — Ако някога получите такава травма, която увреди имплантирания в мозъка ви чип, то вече няма за какво да се безпокоите. Нито с какво.

— О! Отлично.

— Хм, хм — продължи да си мърмори лекарят, приключвайки с мониторите. — Да. Да. Този път конвулсиите ви продължиха по-малко от половината време на обичайните ви неконтролируеми припадъци. Тялото ви не подскача толкова енергично. Подобните на махмурлук симптоми, за които ми казахте, също би трябвало да са по-слаби. Опитайте се да ги проследите през следващото денонощие и ми разкажете субективните си усещания. Да. Това трябва да стане част от ежедневието ви, също като миенето на зъби. Проверявайте равнището на невротрансмитерите си по телеметричния панел на активиращото устройство всеки ден по едно и също време, да речем, вечер преди лягане. И когато надхвърлят половината, — но преди да надвишат три четвърти, — ги освободете.

— Добре, докторе. Е, може ли вече да пилотирам?

— Утре — каза Ченко.

— А защо не днес?

— Утре — по-твърдо повтори неврологът. — След като ви прегледам още веднъж. Бъдете добро момче, милорд, моля ви.

— Изглежда, че… ще се наложи.

— Не бих се обзаложил на бетански долари — измърмори под нос лекарят.

Майлс се престори, че не го е чул.

* * *

Лейди Алис, подтиквана от Грегор, определи официалната церемония на императорския годеж като първо светско мероприятие в напрегнатия сезон на Зимния празник. Майлс не беше сигурен дали това представлява императорска твърда решимост, младоженческо нетърпение или страх, че Лайза всеки момент може да се събуди от любовната си мъгла, да осъзнае грозящите я опасности и да избяга колкото може по-далече и по-бързо. Може би и трите едновременно.

В деня преди церемонията във Ворбар Султана и трите околни области се разрази най-страшната виелица от четири десетилетия насам, като причини затварянето на всички граждански космодруми, рязко ограничи дейността на военните и постави под въпрос пристигането на намиращия се в орбита вицекрал на Сергияр. Носеният от вятъра сняг свистеше почти хоризонтално покрай прозорците на замъка Воркосиган и с неудържимостта на морски прилив навяваше преспи, които в някои квартали от столицата достигаха до прозорците на втория етаж. Затова благоразумно бе решено, че вицекралят граф Воркосиган няма да се приземява до следващата сутрин, а като пристигне ще отиде направо в императорската резиденция.

Майлс трябваше да се откаже от първоначалното си намерение да отиде на церемонията със собствения си гравитоскутер и се съгласи да придружи графинята и нейната свита с една от лимузините. Планът му да изрита всички навън колкото се може по-рано се сблъска с първата пречка за деня, когато отвори вратата на гардероба си и откри, че котката Зап, проникнала през защитата на замъка Воркосиган с помощта на вероломната готвачка, си беше устроила леговище на пода сред ботушите и паднали дрехи. Където беше родила котенца. Шест броя.

Зап не обърна внимание на заплахите му за страшните последствия от нападение срещу Имперски Ревизор. Тя ръмжеше от дълбините на гардероба по обичайния си шизофреничен начин. Майлс събра смелост и спаси най-хубавите си ботуши и униформата на дома Воркосиган с цената на няколко капки ворска кръв и ги изпрати долу — за спешно почистване — на претоварения от работа Пим. Появи се графинята, както винаги зарадвана от увеличаването на животинското царство в своите владения, предвидливо носейки поднос с приготвени от Мама Кости котешки лакомства (такива, че Майлс без колебание би ги изял за закуска). Само че поради всеобщия хаос тази сутрин му се наложи да слезе долу, в кухнята, и там да си измоли храната. Графинята се настани на пода и се занимаваше с обитателите на гардероба половин час, като при това успя не само да избегне издраскване, но и да успее да се запознае с всяко от пухкавите топчици, да определи пола им и да им даде имена. Едва след това тя успя да се раздели с тях и припряно да се облече.

Най-накрая керванът от трите коли потегли от замъка Воркосиган, заобиколен от снежна мъгла, предизвикана от турбините на моторите. Спирайки два пъти пред преградените улици, те успяха да пропълзят през последната преспа и завиха през портала от ковано желязо на Имперския дворец. Вятърът, макар че продължаваше да е неприятен, постепенно стихваше — в сравнение с онази опасна скорост, която достигаше предишната вечер. „Май и небето просветлява“, помисли си с надежда Майлс.

Те не бяха единствените закъснели. Все още продължаваха да пристигат върволици от министри с жените си, висши военни — също с жените си, графове, графини… Тези, на които им беше провървяло, бяха съпровождани от изтупани и излъскани оръженосци в разноцветните ливреи на Дома. Онези, на които им беше провървяло по-малко, оръженосците им бяха измъчени, раздърпани и полузамръзнали, тъй като им се бе наложило да се борят с преспите около колите. Но дори и оръженосците изглеждаха щастливи, щом разберяха, че не са последни. Някои от оръженосците бяха на една възраст със своя граф, и дори по-стари; Майлс почувства угризение на съвестта, като гледаше тези толкова близо до инфаркт хора, но само един от тях беше изпратен в дворцовата болница с болки в гърдите. За щастие, повечето важни комарски гости, включително родителите на Лайза, бяха пристигнали по-рано, миналата седмица, и бяха настанени в обширните пристройки за гости в двореца.

Лейди Алис или вече бе минала стадия на паниката, достигайки до един вид свръхнапрегната белозъба усмивка, или вече бе толкова свикнала с организирането на светските мероприятия на Грегор (а може би поради някаква причудлива комбинация и от двете), но нищо не можеше да смути нейното хладнокръвие. Тя се движеше без да бърза, но не спираше нито за миг, посрещайки и насочвайки гостите. Напрежението й леко спадна, когато видя пристигащите Майлс и графинята — последните, с изключение на един човек, от главните участници в предстоящата церемония. Няколко минути по-късно лицето й се озари от неприкрито облекчение, когато на вратата на източния вход се появи вицекралят граф Арал Воркосиган, изтупващ снега от себе си и прогонващ твърде загрижените оръженосци. Съдейки по спретнатия и блестящ вид на неговата свита, те бяха успели да избегнат близки срещи с преспите, натрупани по пътя от космодрума до двореца.

Графът прегърна съпругата си толкова силно, че декоративните цветя в прическата й едва се удържаха на мястото си. Сякаш от последната им среща не бяха минали само няколко седмици, а години. После той отдръпна жена си на разстояние една протегната ръка и каза, поглъщайки я с очи:

— Надявам се че са пратили имперския метеоролог на остров Кирил, за да попрактикува занаята си, докато не се научи да го прилага както трябва.

— Той каза, че ще вали сняг — усмихна се Майлс, любувайки им се. — Просто забрави онази част, която засягаше количествата. Стигнах до извода, че му е оказан натиск, принуждавайки го да даде оптимистична прогноза за този ден.

— Здравей, момчето ми! — Пред толкова много хора двамата си обмениха само силно ръкостискане, но графът се изхитри да го направи красноречиво. — Добре изглеждаш. Ние трябва да поговорим.

— Според мен лейди Алис първа предявява правата си, сър…

Лейди Алис се спускаше по стълбището толкова бързо, че полите на тежката й синя вечерна рокля се развяваха около глезените й.

— А, Арал, отлично, ето те най-после. Грегор ни чака в Огледалната зала. Хайде, хайде…

Вманиачена, като всеки художник в творческия си порив, тя повлече тримата Воркосигани нагоре, след което ги пусна пред себе си в залата за среща с традициите, макар и цял час след планираното.

Поради огромния брой свидетели — годежът беше първото и най-важното светско събитие на Зимния празник, — церемонията се провеждаше в най-голямата бална зала. Бъдещата невеста, заедно със своята свита, се наредиха в един ред срещу жениха и неговата свита, точно като две малки армии, готови да се сблъскат. Лайза беше много елегантна в сако и панталон по комарска мода, чиито червен нюанс беше жест към бараярския Зимен празник — компромис, фино предвиден от лейди Алис.

От двете страни на Лайза бяха родителите й и една нейна комарска приятелка за секундант. До Грегор бяха неговите приемни родители, граф Арал и графиня Корделия, и Майлс в качеството му на секундант. Лайза очевидно беше наследила фигурата си от баща си — дребен топчест мъж, на чието лице сега беше застинало предпазливо-любезно изражение, а млечно бялата кожа — от майка си, жена с напрегнат поглед и нервна усмивка. Лейди Алис, разбира се, играеше ролята на посредничка. В отдавна отминалите дни законен дълг на секунданта беше и да се ожени за годеницата, ако в периода между годежа и сватбата годеникът случайно умре при нещастен случай, а момичето остане живо. Сега задълженията му се ограничаваха в разнасяне на церемониални подаръци между двете групи.

Някои подаръци имаха очевидна символика: пари в красива опаковка от родителите на невестата, разнообразни сладкиши от родителите на жениха, включително чувалче цветен ориз, завързано със сребърни панделки, бутилки с вино и кленова медовина. Украсената със сребро юзда беше малко озадачаваща, тъй като пристигна без кон. Майлс беше радостен да види, че от подаръците тихомълком бе изключен малкият, напомнящ на скалпел нож със затъпено острие, който по традиция се връчваше от майката на годеницата като гаранция за безупречната генетична чистота на дъщеря й.

После идваше ред на традиционното четене на „Съветите към годеницата“ — задача, която се падаше на Майлс като секундант на Грегор. Нямаше съответни „Съвети към годеника“ — пропуск, който Ели Куин не би пропуснала да посочи. Майлс пристъпи напред, разви пергаментовия свитък и започна да чете с ясен глас и безизразно лице на покерджия, сякаш инструктираше „Дендарии“ преди операция.

Съветите, независимо от традиционната си форма и съдържание, също бяха леко подправени, забеляза Майлс. Забележката относно Дългът да Осигури Наследник беше перифразирана така, че не се подразбираха никакви задължения да се износи детето в собственото тяло, с всички произтичащи от това опасности. Няма съмнения кой бе поработил тук. А що се отнася до всичко останало… Майлс си представи какво би го посъветвала Куин: точно как четящият Съветите трябва да сгъне пергамента и в каква част на тялото си да си го пъхне за съхранение и с каква сила… Доктор Тоскана, чиито речников запас не беше толкова енергичен, само хвърли няколко умоляващи погледа към графиня Воркосиган, която незабелязано я успокои с лек жест с дланта надолу, говорещ „не възприемай всичко това на сериозно, скъпа“. За щастие, през останалото време Лайза беше заета с това да се усмихва на Грегор, а той й се усмихваше в отговор, затова Съветите отминаха гладко, без никакви възражения.

Майлс отстъпи назад. Невестата и женихът съединиха ръце в заключителния жест на церемонията, като с другата си ръка държаха ръцете на лейди Алис, и под нейно наблюдение си размениха окончателните клетви за вярност. „Ако си мислиш, че това е цирк, само почакай до лятото, до сватбата…“ С това церемонията завърши и започна балът. Всеки се чувстваше в една или друга степен причастен към станалото, и празненството продължаваше и продължаваше…

Грегор пръв предяви правата си над баща му, затова Майлс отиде при един от бюфетите. Там срещна Иван, висок и прекрасен в парадната си червено-синя униформа. Той пълнеше само една чиния.

— Здравей, брат’чед — лорд Ревизор — каза Иван. — Къде е златният ти нашийник?

— Ще си го получа обратно другата седмица. Когато положа клетва пред последната обща сесия на Съвета на графовете и министрите, преди зимната ваканция.

— Знаеш ли, че слуховете вече плъзнаха. Всякакви хора ме питат за назначаването ти.

— Ако стане прекалено напечено, насочи ги към Ворховиц или Воркалонер. Или не, най-добре към Ворпарадийс. Водиш ли си партньорка, която би могъл да ми заемеш за един-два танца?

Иван сбърчи лице, озърна се и сниши глас.

— Опитах се да направя нещо по-добро. Предложих на Делия Куделка да се омъжи за мен.

Майлс си помисли, че вече знае отговорът й — но, в края на краищата, това беше Иван!

— Значи правилно си мислех, че това е заразно. Моите поздравления! — каза той с престорена сърдечност. — Майка ти ще изпадне в екстаз.

— Не.

— Не ли? Но тя харесва момичетата на Куделка!

— Не е там работата. Делия ми отказа. За пръв път в живота си правя предложение на момиче и — бам! — Иван изглеждаше доста възмутен.

— Не е поискала да се омъжи за теб? Каква изненада!

Иван, който трепна от тона на Майлс, го изгледа подозрително.

— И всичко, което каза майка ми, бе: „Колко жалко, скъпи. Предупреждавах те да не се мотаеш толкова време.“ И отиде да потърси Илян. Видях ги преди две минути, криеха се в една ниша. Илян й разтриваше шията. Тази жена е вклюбена до безумие.

— Е, тя наистина те предупреждаваше. Стотици пъти. Тя беше наясно с демографската ситуация.

— Мислех, че на върха винаги ще има място. Делия каза, че се омъжвала за Дъв Галени! За този проклет комарски… хм…

— Съперник? — подсказа Майлс, докато Иван напразно търсеше нужната му дума.

— Ти си знаел!

— Получих някои подсказки. Сигурен съм, че ще се наслаждаваш на безгрижното си самотно съществуване. Да изживееш следващите десет години така, сякаш са последни, а? А после следващите, и по-следващите и още по-следващите… весело и безгрижно.

— И твоите няма да са по-добри — заяде се Иван.

— А аз не съм и очаквал друго — мрачно се усмихна Майлс. Добре, стига толкова заяждания на тази тема. — Можеш да опиташ още веднъж. Може би с Мартя?

Братовчед му само изръмжа.

— Какво, два отказа в… Да не си предложил и на двете сестри в един ден, а, Иване?

— Паникьосах се.

— И… за кого се омъжва Мартя?

— За всеки друг освен за мен, очевидно.

— Наистина. А ти, хм… видя ли къде е семейство Куделка?

— Комодорът току-що беше тук. Сигурно вече се е уединил с баща ти. А момичетата — предполагам, че ще са в балната зала още щом започне музиката.

— А! — Майлс вече беше тръгнал, когато изведнъж попита разсеяно: — Искаш ли котенце?

Иван го зяпна.

— Защо ми е котенце, за Бога?

— Защото ще напълни с радост ергенската ти квартира. Нещо живо и мърдащо, което ще ти прави компания през дългите самотни вечери.

— Я се разкарай, брат’чед — лорд Ревизоре!

Майлс се ухили, лапна един от ордьоврите и се отдалечи, дъвчейки замислено.

Откри семейство Куделка в балната зала, в тълпата хора в далечния ъгъл. Всичките три сестри — липсваше само Карийн, която все още бе на колонията Бета; доколкото Майлс знаеше, тя трябваше да се върне през лятото за сватбата. Както и лорд Марк, навярно. Капитан Галени беше потънал в сериозен разговор с бъдещия си тъст комодора. До него стоеше Делия в синьо — любимия й цвят. След дълъг размисъл и по съвета на годеницата си, Галени бе решил да не подава оставка, за огромно облекчение на Майлс. През тази седмица Майлс нямаше информация за вътрешните дела в ИмпСи, но чрез Грегор до него достигна слух, че сериозно разглеждат кандидатурата на Галени за поста началник на комарския отдел. И той се надяваше скоро да го поздрави.

Мадам Куделка благосклонно наблюдаваше ставащото. Живописна картина, която много помагаше за възстановяване репутацията на Галени след ущърба, нанесен от пресметливо грубия арест, извършен от Хароче само преди седмица. Сестрите бяха само четири, което означаваше, че със сватбата си Галени ще придобие множество важни семейни връзки и запознанства сред бараярските семейства. Интересно, дали някой вече беше предупредил Дъв, че има опасност Марк да му стане баджанак? Ако не, то тогава Майлс искаше да присъства, когато комарецът научи, и да се наслади на изражението му. И друго беше интересно — дали котенцата можеха да минат за подходящ сватбен подарък…

Чу дълбок, дрезгав баритон зад гърба си:

— Поздравления за повишението ви, сър.

Майлс леко се усмихна и се обърна да поздрави баща си.

— За кое от двете, сър?

— Признавам, че имах предвид назначаването ти като Имперски Ревизор — каза вицекрал граф Арал Воркосиган, — но доколкото разбрах от Грегор, по някакъв незабележим начин си успял да напъхаш там и капитанското звание. За което не ми беше споменал. Поздравления и за това, макар че… това е най-странният начин да получиш сини петлици, за който съм чувал.

— Ако не можеш да направиш онова, което искаш, направи онова, което можеш. Или както можеш. Капитанското звание… допълваше нещо в мен.

— Радвам се, че доживя времето, когато можеш да свикнеш със самия себе си. Значи, не губиш инерция с годините, а, момчето ми? — Графът не довърши тази мисъл с жалното „а ние стареем“, което беше предназначено само да получи опровержение от устата на събеседника.

— Не мисля. — Майлс присви очи, обръщайки за миг поглед навътре в себе си. Отново придобитото спокойствие продължаваше да е там, вътре, но изобщо не го уморяваше. — Просто поемам в нова посока. Ворховиц каза, че съм бил най-младият имперски ревизор от Периода на изолация. Доколкото разбирам, ти никога не си заемал този пост.

— Не. Някак си го пропуснах. Дядо ти също не е бил ревизор. Нито прадядо ти. Всъщност… ще трябва да проверя, но мисля, че досега нито един граф или лорд Воркосиган не е бил имперски ревизор.

— Аз проверих. Нито един. Аз съм първият в семейството — самодоволно отвърна Майлс. — Аз съм безпрецедентен.

Графът се усмихна.

— Това не е нищо ново, Майлс.