Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (26)

ГЛАВА 26

Само час преди времето, в което работещите в щаба на ИмпСи си отиваха вкъщи — или поне онези щастливци, които бяха дневна смяна, — Майлс спря с малката си войска пред страничния вход на зданието, готов за, както мислено кръсти тази операция, „Атака срещу централата на хлебарките“. Майлс вече беше доволен от твърде неудобните габарити на старата графска лимузина: той успя да побере всички в задното отделение и да направи оперативен инструктаж по пътя от Имперския научноизследователски институт, спестявайки по този начин няколко ценни минути.

Отново бе мобилизирал Иван, както и самия Саймън Илян, облечен, по настояване на Майлс, в зелена униформа с всички военни отличия. Следваше ги доктор Уедел, който внимателно носеше омачкана картонена кутийка с надпис „Култивирана тъкан от мишка, замразена, серия 621А, 12 бр.“, макар че съдържанието му не беше такова. Последна поред, но не по значение, ги следваше с дългите си крака Делия Куделка.

Дежурният ефрейтор на пропуска тревожно вдигна поглед към влизащия през вратата Майлс, който се приближи с широки крачки и леко се усмихна.

— Генерал Хароче е заповядал на дежурящите на този пост да му докладвате всеки път, когато влизам и излизам оттук, нали така?

— Откъде… Да, милорд Ревизор. — Ефрейторът огледа групата на Майлс и отдаде чест на Илян, който вежливо му отвърна.

— Ами тогава недейте.

— Ъ-ъ… слушам, милорд Ревизор. — Съдейки по вида му, дежурният изпадна в лека паника, каквато можеше да изпитва житно зърно, предвиждащо, че всеки момент ще бъде смляно между два камъка.

— Всичко е наред, Сметани — мимоходом го увери Илян и ефрейторът признателно се отпусна.

Процесията продължи по коридорите на ИмпСи. Първата цел на Майлс беше зоната за арест, която се намираше във вътрешния сектор на втория етаж. Майлс нареди на дежурния офицер:

— Много скоро ще се върна да разпитам капитан Галени. И очаквам да го заваря жив, когато дойда. Вие лично отговаряте за това. Междувременно, госпожица Куделка ще влезе при него. Освен нея, не пускайте никого — никого, дори началниците си — „Особено началниците си!“ — да влиза в затворническия блок до моето завръщане. Ясно ли ви е?

— Тъй вярно, милорд Ревизор.

— Делия, не оставяй Дъв нито за секунда, докато не се върна.

— Разбирам, Майлс — Делия решително вирна брадичка. — И… благодаря ти.

Той кимна.

Надяваше се, че по този начин ще блокира всякаква възможност да организират в последната минута подходящо „самоубийство“ на Галени. Хароче вече трябваше да е готов да прибегне към този план във всеки момент — номерът бе в това, да не му предоставят този момент. Майлс поведе останалите си хора си към Стопанския отдел, където приклещи в ъгъла началника, застаряващ полковник. След като го увериха, че интересът на Имперския Ревизор към графика за поддръжка на въздушните филтри не се дължи на недоволство от работата на отдела му, полковникът прояви всяческа готовност за съдействие. Майлс го взе със себе си.

Искаше му се да е на четири места едновременно, но всичко трябваше да бъде изпълнено в точен ред, като доказателство в петмерната математика. Да бъдеш озарен от блестяща идея е едно; да я докажеш — съвсем друго нещо. След като взе със себе си един лаборант от Криминологията, той бързо поведе групата към най-ниските подземни етажи, в хранилището за веществени доказателства. Само след няколко минути неговият екип от непогрешими свидетели се бе строил в петия ред на „Оръжия IV“. Уедел остави кутията си на пода и се облегна със скръстени ръце на стелажа. Този път, по изключение, скептичният му израз на интелектуално превъзходство беше скрит под нескрит интерес към ставащото.

Лавица номер 9 се оказа извън пределите на досегаемост на Майлс. Наложи му се да помоли Иван да свали оттам познатата запечатана кутийка за биопрепарати. Ревизорският му печат беше непокътнат. Двете останали крехки кафяви капсули спокойно очакваха своя час. Майлс извади едната и я претърколи между палеца и показалеца си.

— Добре. Всички гледайте внимателно. Започваме. — Майлс силно стисна капсулата, счупи я и два пъти я размаха над главата си. За миг във въздуха увисна ръждивочервен прах, като опашка на комета, след което се разсея. На пръстите му остана тъмно петънце. Майлс забеляза, че Иван беше спрял да диша.

— Колко трябва да чакаме? — попита Майлс доктор Уедел.

— Бих казал, поне десет минути, за да се разпространи из цялата стая — отвърна биологът.

Майлс се опита да успокои душата си и да събере търпение. Илян гледаше някъде във въздуха със застинало изражение. „Да — помисли си Майлс, — това е оръжието, което те е убило. Не можеш да го хванеш, но то може да те хване…“

Почервенелият от напрежение Иван се предаде и започна да диша преди цветът на лицето му да е станал синьо-лилав, а самият той — да припадне.

Накрая Уедел се наведе и отвори кутията си. Той извади оттам малка прозрачна бутилка със светла течност и пръскачка, която напълни. За това, че специално бе приготвил тази безценна течност само за три часа, Майлс бе готов да му прости всички грехове през следващите пет години и да му целува ботушите. Самият Уедел, изглежда, го смяташе за нещо незначително. От научна гледна точка навярно наистина беше така. „Обикновен свързващ разтвор — небрежно бе казал биологът. — Външната структура на този преносител на инфекция е много характерна, специфична и уникална. Виж, ако искахте нещо да регистрира присъствието на самите прокариоти, това вече щеше да е истинско предизвикателство.“

— Сега — каза Майлс на полковника от Стопанския отдел, — отиваме при изходните системи за циркулация на въздуха и въздушните филтри.

— Насам, милорд Ревизор.

Всички тръгнаха в индийска нишка по прохода и, заобикаляйки стелажа, се насочиха към отсрещната стена. Там, на нивото на глезените, имаше малка — с размерите на стандартен лист хартия — правоъгълна решетка, закриваща тръбата на въздухопровода.

— Свалете горния капак — нареди Майлс на полковника. — Интересува ме най-горният филтър.

Всички застанаха на колене, за да могат да наблюдават ставащото през рамото на полковника. Той свали горната решетка, зад която се криеше запоен в рамка влакнест правоъгълник, предназначен да улавя прах, косми, гъбички, спори, твърди димни частици и други такива. Миниатюрните прокариоти, освободени от спорообразното им хранилище, биха преминали през тази преграда и, може би, биха продължили пътя си, минавайки през слоя електрически заредено смолисто вещество и биха били унищожени едва като достигнат централния изгарящ елемент.

Майлс кимна на полковника да се отдръпне и да направи място на доктор Уедел, който седна по турски на пода и внимателно напръска въздуха около отвора.

— Какво прави? — шепнешком попита възрастният офицер.

Майлс преглътна отговора: „Пръскаме за предатели. Много досадни гадини по това време на годината, не смятате ли?“.

— Гледайте и ще видите.

През това време Уедел извади от кутията си ултравиолетово фенерче и насочи лъча към филтъра. Бледочервената светлина бавно започна да се разгаря — толкова по-ярко, колкото по-дълго шареше лъчът по повърхността.

— Ето, милорд Ревизор — заяви Уедел. — Точно така си е — спорообразните частици са заседнали във филтъра.

— Точно така. — Майлс се изправи. — Това беше отправната ни точка. Напред, към следващата. Вие — той посочи лаборанта от Криминологията — документирайте, опаковайте, запечатайте и поставете етикети на всичко това. А после ни настигнете колкото се може по-бързо.

Всички заеха мястото си в строя и отново последваха Майлс. Този път той ги отведе в комарския отдел, където помоли обезпокоения генерал Алегре да се присъедини към процесията. Всички се натъпкаха в миниатюрния, за един човек, кабинет на капитан Галени — четвъртата врата по коридора на комарските аналитици.

— Спомняш ли си да си идвал при Галени през последните три месеца? — попита Майлс бившия шеф на ИмпСи.

— Сигурен съм, че съм се отбивал няколко пъти — отвърна Илян. — Идвах тук почти всяка седмица, за да обсъдим онези моменти в докладите му, които представляваха особен интерес.

Веднага щом се появи задъханият криминолог, полковникът от стопанския отдел повтори изпълнението с капака на шахтата, същата като онази в „Оръжия IV“. Уедел отново щедро напръска филтъра. Този път Майлс задържа дъха си. В неговата внимателно планирана стратегия имаше неопределеност, разклонение, и резултатите от този тест щяха да помогнат да го преодолее. Ако Хароче бе предвидил действията му… в края на краищата, липсваха две капсули.

Уедел, опирайки се на ръка и коляно, насочи невидимата светлина към филтъра.

— Хм. — Ох, сърцето на Майлс всеки момент щеше да спре. — Не виждам нищо тук. А вие?

Майлс с благодарност изпусна въздуха от дробовете си, а всички останали се наведоха, за да разгледат филтъра. Той не си промени цвета — беше все така леко прашен, бял, и — вече — леко влажен.

— Можете ли да потвърдите, че този филтър не е сменян след последната планова поддръжка, от средата на лятото? — попита Майлс началника на Стопанския отдел.

Полковникът сви рамене.

— Филтрите нямат индивидуални номера, милорд. И, разбира се, са взаимозаменяеми. — Той провери електронния бележник, който носеше със себе си. — Във всеки случай никой от моя отдел не го е заменял. Планиран е за подмяна след около месец, преди Зимния празник. Съдейки по външния му вид, по него има нормално количество натрупани отпадъци за срока на работата му.

— Благодаря ви. Оценявам точността ви. — Майлс се изправи и погледна Илян, който наблюдаваше ставащото с каменно изражение. — Следващият по ред е предишният ти кабинет, Саймън. Искаш ли ти да ни водиш?

Илян поклати глава, вежливо отклонявайки предложението.

— Всичко това не ми е много приятно, Майлс. Какъвто и да е резултатът, аз губя подчинен, на който съм се доверявал.

— Но не е ли по-добре да изгубиш онзи подчинен, който наистина е виновен?

— Е, да — изсумтя Илян — отчасти с ирония, отчасти — сериозно. — Продължавайте, милорд Ревизор.

Те се предислоцираха три етажа по-нагоре, после се спуснаха един надолу и се озоваха на етажа, на който се намираше старият офис на Илян. Дори Майлс да беше успял да изненада Хароче с появата си начело на цял отряд, генералът с нищо не го показа. Но беше ли това в погледа му обикновена неловкост, когато поздравяваше бившия си шеф и му предлагаше стол?

— Не, благодаря, Лукас — хладнокръвно отвърна Илян. — Струва ми се, че няма да останем тук много дълго.

— А какво правите? — попита Хароче, когато вече свикналият полковник се насочи директно към решетката в долната част на стената отдясно на бюрото. Обременен с все по-нарастващия товар, лаборантът от Криминологията го последва.

— Въздушните филтри — поясни Майлс. — Не сте се сетили за въздушните филтри. Никога не сте служили в космоса, нали, Лукас?

— Не, за съжаление.

— Повярвайте ми, там човек бързо се научава да е внимателен към неща като вентилационните системи.

Веждите на Хароче плъзнаха нагоре, когато Уедел започна енергично да пръска въздуха около филтъра. Привидно небрежно, генералът наклони стола си назад. Замислено прехапа устна и така и не попита: „Обмислихте ли предложението ми, Майлс?“ Беше хладнокръвен, търпелив и готов да почака, докато въпросът не се появи сам. И все още нямаше основание да се тревожи — дори филтърът да бе претъпкан със спорообразни частици, това не доказваше нищо. Много хора влизаха в кабинета на Илян.

— Не — каза след минута Уедел. — Погледнете сами, господа.

Той подаде ултравиолетовото фенерче на Иван и генерал Алегре.

— А вие мислехте, че ще са тук — изкоментира Алегре, поглеждайки през рамото на Иван.

Самият Майлс беше смятал, че шансът е едно към четири, макар че вдигна залога, когато отдушникът в кабинета на Галени се оказа чист. Значи, остава някоя от заседателните зали или…

— Открихте ли нещо? — поинтересува се Хароче.

Майлс устрои малко представление, приближавайки се до Иван и отнемайки фенерчето му.

— По дяволите, не е тук! Надявах се всичко да е просто. Разбирате ли, ако филтърът беше уловил носителите на прокариота, тогава щеше да засвети в яркочервено. Вече направихме експеримент долу.

— И какво смятате да правите сега?

— Не ни остава нищо друго, освен да проверим всички филтри в сградата, започвайки от най-горния етаж и приключвайки с фундамента. Досадно, но ще го направя. Помните ли като ви казах, че ако разбера „защо“, ще знам и „кой“. Промених си мнението. Сега мисля, че ако науча „къде“, ще разбера „кой“.

— Да, наистина. Проверихте ли в кабинета на капитан Галени?

— Първо отидохме там. Чисто е.

— Хм… Може би някоя от заседателните зали?

— Готов съм да се обзаложа за това. — „Хайде, Хароче. Захапи примамката ми. Хайде, хайде…“

— Отлично.

— Ако искаш да си спестиш усилията — улови репликата Иван, разбирайки намека, — трябва да започнеш с местата, на които Илян е ходил най-често. По-добре ще е от твоя вариант „от горе до долу“.

— Добра идея — съгласи се Майлс. — Тогава да започнем с приемната. После — извинете ме, генерал Алегре, но трябва да го направя — ще продължа с кабинетите на началник-отделите. След това със заседателните зали, после — офисите на всички аналитици. Навярно трябваше да направим това в комарския отдел още докато бяхме там. После ще видим.

Ако се съдеше по изражението му, лаборантът от Криминологията мислено се прощаваше с вечерята си — наистина, това съжаление беше притъпено от очевидния му интерес към развиващите се пред очите му събития. Алегре кимна и всички излязоха в приемната, където полковникът се зае с привичното си упражнение с решетката. Интересно, помисли си Майлс, дали някой вече е забелязал, че Уедел няма достатъчно свързващ разтвор, за да провери всички филтри в сградата на ИмпСи. Илян разсеяно поздрави бившия си секретар. След няколко минути Хароче се извини и ги остави. Илян дори не вдигна поглед.

С крайчеца на очите си Майлс наблюдаваше как генералът се отдалечава по коридора. „Така, стръвта е захапана, сега да отпуснем въдицата…“ Той започна мислено да брои наум, представяйки си как обзет от паника човек отива първо до едната стая, а след това до другата. Майлс с жест нареди на Уедел да спре с пръскането на филтъра. После, когато отброи до сто, каза:

— Отлично, господа. Бъдете така добри да ме последвате още веднъж. И тихо, моля ви.

Излязоха в коридора, завиха наляво, после надясно на второто разклонение. В средата на този коридор срещнаха комодора, който беше заменил Хароче като началник на вътрешния отдел.

— О, милорд Ревизор — спря го той. — Какъв късмет. Генерал Хароче току-що ме прати да ви повикам.

— Къде ви каза да ме търсите?

— Каза, че сте слезли долу, в хранилището. Спестявате ми няколко етажа.

— О, да. Кажете ми, Хароче носеше ли нещо?

— Папка. Трябва ли ви?

— Всъщност, да. Значи е тук, а? Елате с мен… — Майлс се обърна и закрачи обратно по коридора към приемната на вътрешния отдел. Вратата на предишния кабинет на Хароче бе заключена. Майлс я отключи с ревизорския си печат. Вратата със съскане се плъзна настрани.

Генералът беше приклекнал вляво от бюрото и тъкмо сваляше вентилационната решетка от стената. В разтворената на пода до него папка имаше влакнест филтър. Майлс мислено се обзаложи със себе си, че ще открият демонтирана решетка, очакваща завръщането на Хароче, в някоя от заседателните зали, намиращи се между тази стая и предишния кабинет на Илян. Добра работа, изключително хладнокръвна. „Бързо мислите, генерале. Но този път аз имах преднина.“

— Времето решава всичко — каза Майлс.

Хароче трепна и се изпъна, все още стоящ на колене.

— Милорд Ревизор — бързо започна той, после замълча. Погледът му се плъзна по малката армия служители на ИмпСи, които се тълпяха на вратата зад гърба на Майлс. И дори сега, помисли си Майлс, Хароче е способен да измисли някакво блестящо импровизирано обяснение за самия Майлс и цялата тази проклета тълпа. Но в този момент Илян си проби път напред. На Майлс му се стори, че едва ли не вижда как смелата лъжа се превръща на прах право на езика на генерала, макар че единственият външен признак за това беше леко трепналото ъгълче на устата му.

Майлс вече бе забелязал, че Хароче избягва да се среща лице в лице с жертвите си. Нито веднъж не беше посетил Илян в клиниката на ИмпСи; неуспешно се бе опитал да се скрие от Майлс, докато, без съмнение, е разработвал първата версия на капана си; предвидливо се бе появил в императорската резиденция едва след като Галени беше арестуван и отведен. Навярно не беше злодей, а обикновен съобразителен човек, съблазнен от една-единствена глупава постъпка, а после зашеметен от факта, че последствията бяха излезли от контрол.

„Когато взимаш решение за някаква постъпка, взимаш решение и за последствията от нея.“

— Здравей, Лукас — каза Илян. Очите му бяха удивително студени.

— Сър… — Хароче с олюляване се изправи; в ръцете му нямаше нищо.

— Полковник, доктор Уедел, ако обичате… — Майлс им даде знак да излязат напред и махна с ръка на лаборанта да ги последва. Самият той остана отзад, от другата страна на събралата се група хора спрямо Хароче. Поглеждайки натам, той за миг се натъкна на погледа на генерала и двамата бързо отклониха очи, избягвайки това неловко тет-а-тет.

„Това е мигът на моя триумф. Защо той вече не ме радва?“

До този момент всички по-нататъшни действия вече бяха многократно упражнявани, като стъпки на танц. Полковникът окончателно свали решетката, Уедел напръска филтъра. Няколко секунди мъчително чакане. После, след като безцветният лъч се насочи към невидимата улика, се появи червено сияние, ярко и зловещо като кръв.

Майлс въздъхна:

— Генерал Алегре, сега вие сте изпълняващ длъжността шеф на ИмпСи до утвърждаването ви от император Грегор. Със съжаление трябва да ви съобщя, че първото ви задължение е да арестувате своя предшественик генерал Хароче. По моя заповед, като Имперски Ревизор, по обвинение в… — В какво? Саботаж? Измяна? Глупост? „Всеки престъпник дълбоко в себе си жадува да го хванат“, гласеше популярната поговорка. Не беше вярно, помисли си Майлс, единственото, което искаше престъпникът, е да се измъкне. Грешникът копнееше да бъде разкрит, за да може да извърви дългия път от изповедта, през покаянието, чак до опрощението, колкото и съкрушително да се окажеше то. Какъв беше Хароче — престъпник или грешник?

— По обвинение в държавна измяна — завърши той. Последната дума накара половината от присъстващите в стаята да потръпнат.

— Не измяна — дрезгаво прошепна Хароче. — Никога.

Майлс обърна длан.

— Но… ако е готов да признае вината си и да ни съдейства, навярно можем да смекчим обвинението до „нападение срещу старши офицер“. Военен съд, една година затвор и обикновено уволнение без почести. Мисля… че ще позволя на военния съд да уреди делото по този начин.

Ако се съдеше по израженията на Хароче и Алегре, и двамата бяха схванали смисъла на това изказване. В края на краищата Алегре беше началник на Галени и, без съмнение, внимателно следеше случая със своя подчинен. Хароче стисна зъби; Алегре язвително се усмихна, оценявайки иронията.

— Ако мога да ви предложа — докато все още осмисляте ситуацията — продължи Майлс, обръщайки се към Алегре, — да го отведете долу, за да си разменят местата с вашия водещ аналитик.

— Да, милорд. — Гласът на Алегре беше твърд и решителен, макар че се запъна за миг, осъзнавайки, че тук няма да намери яки сержанти, които да извършат действителния арест. Майлс си помисли, че осем срещу един е напълно достатъчно преимущество, но се въздържа от по-нататъшни съвети. Сега това беше работа на Алегре.

Алегре, след като хвърли поглед към Илян и не получи от него никакви подсказки, реши задачата, като избра измежду събралите се Иван — между другото, какво прави Иван тук? — полковника и комодора.

— Лукас, нали не възнамеряваш да ми създаваш проблеми?

— Мисля, че… не — въздъхна Хароче. Той огледа набързо стаята, но там нямаше удобни прозорци, примамващи го да разрешат този въпрос бързо — с главата напред от четвъртия етаж към плочките. — Твърде стар съм за такива упражнения.

— Добре. Аз също. — Алегре го изведе навън.

Илян гледаше как излизаха. И полугласно отбеляза към Майлс:

— Дяволски неприятно. ИмпСи наистина трябва да постави началото на нови традиции за смяна на шефовете си. Убийството и съдебните дела действат пагубно на организацията.

Майлс можеше само да свие рамене в знак на съгласие.

Той поведе групата си да претърсят съседните заседателни зали и още във втората откри отворена вентилационна шахта без филтър. Майлс проследи лаборанта грижливо да опише и запечата последния фрагмент от веществените доказателства, след което запечата целия набор с ревизорския си печат и ги изпрати долу, в хранилището — за всякакви евентуални нужди, които биха възникнали.

Каквото и да последваше, то беше, слава богу, извън предела на пълномощията, възложени му като и.д. Имперски Ревизор. Отговорността му приключваше с доклада до Грегор и предаването на всички събрани доказателства на съответния обвинителен орган — в този случай, по всяка вероятност, военния съд. „Аз само трябваше да открия истината. Не е моя работа да гадая какво да правя с нея.“ Макар че, предполагаше той, всякакви препоръки от негова страна щяха да имат голяма тежест.

Когато най-после приключи със задълженията си в приемната на вътрешния отдел и вече нямаше закъде да бърза, двамата с Илян тръгнаха един до друг по коридора, следвайки лаборанта.

— Интересно, как ли възнамерява да се държи сега Хароче? — рече Майлс. — Надява се, че ще му назначат добър адвокат и се опитва да не падне духом? Той е загубил толкова много време и усилия да фалшифицира данните в комуникационните пултове — между другото, според мен именно това го е отвлякло от мисълта за филтрите, докато самият аз не се сетих за тях, — че ми се струваше, че още в началото ще каже: „натопили са ме!“. Или му остава старият ворски изход за решаване на такива проблеми? Накрая той изглеждаше… доста блед. Пречупи се много по-бързо, отколкото очаквах.

— Ти му нанесе по-тежък удар, отколкото смяташ. Не си знаеш силата, Майлс. Но не, не мисля, че самоубийството е в стила на Лукас — отвърна Илян. — И във всеки случай е трудно да организираш такова нещо без помощта на тъмничарите.

— Смяташ ли… че трябваше да загатна за такава помощ? — деликатно попита Майлс.

— Лесно е да умреш. — Напрегнатото лице на Илян стана разсеяно. Дали си спомняше за това, как мъчително молеше Майлс да сложи край на мъките му само преди няколко седмици? — Трудно е да живееш. Нека копелето застане пред военния съд. И да го изтърпи до най-последната безкрайна минута.

— Ох — въздъхна Майлс.

* * *

Новият затворнически блок на ИмпСи беше в пъти по-малък от стария, но имаше същите отличителни черти: единствен вход и зад него — помещението за регистриране на затворници. При комуникационния пулт на пропуска завариха капитан Галени (а до него — Делия Куделка), който точно в този момент попълваше документите по освобождаването, под надзора на генерал Алегре и дежурния офицер. Иван стоеше и ги наблюдаваше. Очевидно вече бяха отвели Хароче. Майлс се надяваше да са му дали килията на Галени.

Дъв все още бе в зелената униформа, която беше носил на императорския прием, само че много измачкана. Небръснат, с червени очи, блед от недоспиване. От него все още се излъчваше опасно напрежение.

Още щом Майлс и Илян влязоха, той рязко се обърна на пети и се втренчи в тях.

— По дяволите, Воркосиган, къде се губи толкова време?

— Ъ-ъ… — Майлс подрънка с ревизорската си веригата, напомняйки на Галени че все още е на служба.

— По дяволите, милорд Ревизор — изръмжа Дъв, — къде се губи на майната си толкова време? Миналата нощ ми каза, че веднага ще дойдеш. Мислех, че смяташ да ме освободиш. А после, дявол да го вземе, вече не знаех какво да мисля. Напускам тая проклета най-тъпа параноична организация веднага щом се измъкна от този миши капан. Край, стига ми толкова.

Алегре се намръщи. Делия докосна Галени по ръката. Той хвана нейната и гневът му видимо се поуталожи — от кипене до просто пускане на мехурчета.

„Ами, получих припадък, после трябваше да прегледам заблуждаващия доклад на Хароче относно данните в ком-пултовете, след това трябваше да измъкна Уедел от лабораторията му в Имперския научноизследователски институт, а той се туткаше цяла вечност, и не смеех да се свържа с никого по комуникационните пултове от вкъщи, затова се наложи да отида лично и…“

— Да, съжалявам. Боя се, че ми трябваше цял ден, за да събера доказателства за твоята невинност.

— Майлс, минаха само пет дни откакто открихме, че това е саботаж — отбеляза Илян. — Ще ти отнеме повече време да подготвиш ревизорския си доклад, отколкото ти отне самото разследване.

— Докладът! — въздъхна Майлс. — Ъхъ. Но, Дъв, разбери, не беше достатъчно просто да наредя да те пуснат. Щяха да ме обвинят в пристрастие.

— Това е вярно — измърмори Иван.

— Отначало смятах, че Хароче просто е пипал грубо, като те арестува в императорската резиденция пред толкова много свидетели. Ха! Не и той. Това беше прекрасно организирана инсценировка с цел съсипване на репутацията ти. След такова нещо нито освобождаването ти, нито оправдаването ти поради липса на достатъчно доказателства нямаше да те спасят от подозрителността на хората. Бях длъжен да открия истинския виновник. Нямаше друг начин.

— О… — Галени свъси вежди. — Майлс, а кой все пак е истинският виновник?

— О, не сте ли му казала? — изненадано се обърна Майлс към Делия.

— Нали ти самият ми заповяда да не казвам на никого, докато не свършиш — запротестира тя. — А и ние току-що излязохме от оная подтискаща миниатюрна килия.

— Не са толкова подтискащи, колкото старите килии — меко възрази Илян. — Спомням си ги много добре. Самият аз прекарах там цял месец под арест, преди тринайсет години. — Той удостои Майлс с кисела усмивка. — Заради личната армия на сина на лорд Регента. По обвинение в държавна измяна.

— Колко ми се искаше да си забравил и това, заедно с всичко останало — промърмори Майлс.

— Не ти е провървяло — отвърна Илян. — Веднага след като ме освободиха, наредих да превърнат килиите в склад и да построят нов арест. Много по-модерен. Просто в случай, че някога пак се озова там.

Галени се втренчи в Илян:

— Никога не съм чувал тази история!

— Като се вгледам назад — много по-късно — стигнах до извода, че това беше полезен опит. И оттогава смятам, че всеки старши офицер в ИмпСи трябва да преживее нещо подобно, поради същите причини, поради които всеки лекар поне веднъж трябва да е пациент. Задълбочава перспективата.

Галени мълча цяла минута, явно обработвайки получената информация. Опасното яростно изражение почти беше изчезнало от лицето му. Иван скришом си пое облекчено дъх. Алегре отправи признателна полуусмивка към Илян.

— Бил е Хароче — каза Майлс. — Искал е повишение.

Галени повдигна вежди и се обърна към генерал Алегре, който утвърдително кимна.

— Веднага щом открихме онези биоинженерни прокариоти — продължи Майлс, — Хароче е загубил всякаква възможност саботажът да остане незабележим — което, сигурен съм, е бил първоначалният му план. В този момент му е притрябвала изкупителна жертва. Не задължително идеална, след като във всеки момент е можел да пусне достатъчно мъгла, за да оправдае спирането на разследването в други направления. Мен не ме обича, а ти имаш подходяща биография и той е намерил начин да ни свали с един удар. Съжалявам, че накарах Делия да те държи в неведение, но арестуването на временния шеф на ИмпСи в самия щаб е малко рисковано, нали разбираш. Не исках да давам обещания преди да се уверя в резултата.

Очите на Галени се разшириха.

— Забрави… онова, което ти казах.

— Включително и онова, което каза за напускането си ли? — загрижено попита Алегре.

— Аз… не знам. Защо точно аз? Никога не съм смятал, че Хароче има предубеждения към комарците. Още колко време ще трябва да газя сред такива лайна, какво още искат, за да им докажа лоялността си?

— Предполагам, че ще газиш в тях до края на живота си — сериозно отвърна Илян. — Но благодарение на тебе всеки комарец, който тръгне по твоя път, ще гази в по-малко лайна.

— Ти вече постигна много — умоляващо каза Майлс. — Не позволявай на хлебарки като Хароче да направят напразни всичките ти жертви. Империята се нуждае от твоя възглед към света. А ИмпСи се нуждае още по-отчаяно, защото едно от нейните задължения е да представя своя възглед на повечето правителства в Империята. Ако им съобщаваме чистата истина, то може би ще се появи незначителна възможност да получим от тях верни изводи. И е сигурно, че нямаме друг такъв проклет шанс.

Алегре потвърди казаното с кимване.

— Освен това — Майлс хвърли поглед към Делия, която следеше ставащото с тревога, — Ворбар Султана е отлично място за всеки амбициозен офицер. Погледни хората, с които си се запознал тук. И какви възможности се откриват тук. — Иван енергично закима. Майлс продължи: — Хм… не искам да се меся във вътрешните работи на ИмпСи, или нещо такова, но мисля, че комарският отдел съвсем скоро ще има нужда от нов началник. — Майлс погледна към Алегре. — Старият ще наследи много по-неприятен пост, нали разбираш.

Алегре първо изглеждаше изумен, после — замислен.

— Комарец за началник на комарския отдел?…

— Радикално решение — проточи Майлс, — но именно поради това може да проработи.

И двамата — Алегре и Илян — го удостоиха с еднакви погледи: „хайде, успокой се!“. Майлс млъкна.

— Освен това, — продължи Алегре, — според мен вие малко изпреварвате събитията, лорд Воркосиган. Не можем да сме сигурни, че Грегор ще ме утвърди за постоянен шеф на ИмпСи.

— А кого другиго? — сви рамене Майлс. — Олшански още не е достатъчно опитен, а началникът на галактическия отдел ужасно обича работата си. И накрая, с оглед предстоящия брак на императора, вашият опит в комарските въпроси ви прави почти идеалната кандидатура, бих казал.

— Щом е така, може би. — Алегре беше леко обезкуражен, когато започна да осъзнава всички последствия на ставащото. — Но това са грижи за утрешния ден. А на мен ми стигат и днешните. Ще ме извините ли, господа? Мисля, че е най-добре да започна с кратко проучване на файловете в офиса на Хароче… Илян… накратко, каквото е дошло там, горе. И… да свикам на съвещание началник-отделите, за да ги известя за… хм… събитията. Имаш ли някакви предложения, Саймън?

Илян поклати глава.

— Действай. Ще се справиш отлично.

— Дъв — продължи Алегре, обръщайки се към Галени, — поне се прибери да вечеряш и хубаво да се наспиш преди да вземеш каквото и да било важно решение, обещаваш ли ми?

— Да, господине — с неутрален тон отвърна комарецът. Делия стискаше ръката му. Майлс забеляза, че през цялото време докато стояха и говореха, Дъв не бе отпуснал хватката си. Какво, не рискува да позволи и това момиче да избяга? Когато дойдеше на себе си, той навярно щеше да разбере, че ще са нужни поне четирима едри мъже с ръчни трактори, за да я отскубнат от ръката му. При това — безразсъдно смели едри мъже. Иван, който най-накрая забеляза тази няма сцена, леко се намръщи.

— Искате ли да докладвате първи на Грегор, милорд ревизор, или да го направя аз? — попита Алегре.

— Аз ще се погрижа за това. Вие обаче трябва да се явите при него веднага щом навлезете в обстановката.

— Да. Благодаря ви. — Двамата небрежно си отдадоха чест и генералът излезе.

— Сега ли ще се обадиш на Грегор? — попита Галени.

— Направо оттук — отвърна Майлс. — Трябва веднага да му съобщя какво се случи, защото по-рано нямах възможност дори да му намекна. Офисът на шефа на ИмпСи следи всичките му комуникационни пултове.

— Когато разговаряш с него… — Дъв погледна Делия, после отклони поглед, макар че стисна ръката й още по-силно, — би ли го… помолил да каже на Лайза, че не съм предател?

— Разбира се — обеща Майлс. — Имаш думата ми.

— Благодаря ти.

Майлс нареди на дежурния ефрейтор да придружи Галени и Делия до изхода, за да е сигурен че ще стигнат до изхода без никой да им досажда с глупости, и им позволи да използват Мартин заедно с колата му, за да ги откара до разположената наблизо квартира на Галени. Но задържа Иван; неговото уж невинно предложение да остави Галени в апартамента му и после да откара Делия беше пресечено със забележката, че колата му се намира пред генералния щаб. После изгони дежурния офицер от комуникационния пулт и седна на мястото му. Илян си придърпа стол и се настани до него, за да наблюдава. Майлс пъхна специалната си кодова карта в четящото устройство на пулта.

— Сир — каза Майлс, когато над видеоплочата се появи горната половина от тялото на Грегор. Императорът бършеше устата си със салфетка.

Чул това официално обръщение, Грегор повдигна вежди. Майлс бе привлякъл изцяло вниманието му.

— Да, милорд Ревизор. Някакъв напредък? Проблеми?

— Приключих.

— Мили Боже! Ъ-ъ… бихте ли се конкретизирали?

— Ще получите всички подробности — Майлс погледна накриво към Илян, — в доклада ми, но накратко, отново оставате без шеф на ИмпСи. Не е бил Галени. Бил е самият Хароче. Дойде ми наум, че спорообразните частици на прокариотите трябва да са останали във въздушните филтри.

— Той призна ли?

— Нещо повече. Заловихме го, докато се опитваше да смени филтъра в предишния си кабинет, където очевидно е заразил Илян.

— Доколкото разбирам… явно не е станало случайно?

Устните на Майлс се разтегнаха в хищна усмивка.

— Случайността — изрецитира той — помага на подготвения ум, както беше казал някой. Не. Не стана случайно.

Грегор се облегна на стола си; видът му беше много обезпокоен.

— Тази сутрин той лично ми достави ежедневния доклад на ИмпСи… и през цялото време е знаел… Бях почти готов да го утвърдя за постоянен шеф на ИмпСи.

Устните на Майлс трепнаха.

— Да. И щеше да е добър шеф. Почти. Виж, хм… обещах на Дъв Галени, че ще те помоля да предадеш на Лайза: той не е предател. Ще изпълниш ли обещанието ми?

— Разбира се. Тя беше извънредно опечалена от вчерашните събития. Обясненията на Хароче ни хвърлиха в мъчителни съмнения.

— Лукас винаги е бил ловък — промърмори Илян.

— Защо го е извършил? — попита Грегор.

— Все още има много въпроси, на които продължавам да искам да получа отговори, преди да седна да пиша доклада си — отвърна Майлс. — И повечето от тях, изглежда, започват със „защо“. А този въпрос е най-интересният от всичките.

— И най-трудно ще откриеш отговора му — предупреди го Илян. — Къде, какво, как, кой — на тези въпроси поне понякога могат да отговорят веществените доказателства. А „защо“ е почти философски въпрос и често отговорът му е бил извън моите възможности.

— Има много неща, които е в състояние да ни каже единствено Хароче — отбеляза Майлс. — Но, за огромно съжаление, не можем да подложим това копеле на разпит с фаст-пента. Мисля… че бихме могли да измъкнем нещо от него, ако го притиснем още тази вечер, докато все още е изведен от равновесие. До утре вече ще се е възстановил, ще иска адвокат и ще се придържа към защитата си. Не… не ние. Ясно е, че ме мрази до мозъка на костите си, макар че пак опираме до поредното „защо“… Саймън, би ли могъл… ще проведеш ли разпита вместо мен?

Илян прокара длан по лицето си.

— Мога да се опитам. Но щом е бил готов да ме унищожи, не виждам защо да не издържи на всякакъв морален натиск от моя страна.

Грегор известно време изучаваше пръстите си, сплетени на повърхността на ком-пулта, след което вдигна очи.

— Почакайте — каза той. — Имам по-добра идея.