Серия
Бараяр (12)
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

ГЛАВА 3

Единствените две съседни каюти, останали на борда на първия скоков кораб, заминаващ за Тау Кит, бяха луксозни апартаменти първа класа. Майлс се усмихна на този „кутсуз“ и мислено си отбеляза да документира необходимостта от секретност за пред счетоводителите на Илян, за предпочитане след като посочи каква неприлично огромна печалба им е донесла току-що приключената операция. Той си поигра с тази мисъл, докато подреди оскъдния си багаж и изчака сержант Таура да завърши придирчивото си претърсване на каютите.

Каютите бяха светли, обстановката вдъхваше ведрина, леглата бяха широки и меки, за всеки пътник имаше отделна баня и дори не трябваше да излизат за храна — невероятната цена включваше целодневен рум-сървиз. Когато корабът излезеше в космоса, в продължение на седем дни можеха да обитават свои собствени затворени вселени.

Останалата част от пътуването до дома нямаше да е толкова привлекателна. На трансферната станция на Тау Кит щеше да смени униформата, а заедно с униформата — и самоличността си. На борда на правителствения бараярски кораб щеше да се качи лейтенант лорд Майлс Воркосиган, куриер на ИмпСи, скромен млад офицер със същия ранг и същия тип задачи като на злощастния лейтенант Ворберг. Той извади зелената си имперска униформа и я закачи в гардероба; след нея се отправиха и униформените му ботуши, излъскани и старателно опаковани. Маскировката на куриер винаги беше отлично прикритие за честите му пътувания — така никога не се налагаше да обяснява нищо на никого. Отрицателната страна на пътешествието беше, че всички на борда на другия кораб щяха да са мъже, при това военни, и уви, бараярци. Там нямаше нужда от телохранител. Сержант Таура можеше да се върне при „Дендарии“ и Майлс щеше да остане сам със своите съотечественици — поданици на бараярската империя.

Имаше достатъчно богат опит и предвиждаше реакцията им към очевидната му физическа негодност за военна служба. Открито нямаше да му кажат нищо — щеше да им е ясно, че дължи тази приятна куриерска работа на баща си, вицекрал адмирал граф Вор… и така нататък. Тъкмо такава реакция и искаше, за да поддържа прикритието си, и лейтенант Воркосиган Тъпия нямаше да предприема нищо, с което да ги накара да променят предположенията си. Неговите чувствителни към презрението антени ще ловят неизказаните им думи. Е, може би в екипажа щеше да има хора, с които вече е пътувал и които са свикнали с неговата необичайна външност.

Той заключи гардероба. Нека през следващата седмица лейтенант Воркосиган с всичките му проблеми да остане извън полезрението му — и извън мислите му. Адмирал Нейсмит ще си намери по-приятни грижи. Стомахът му трепереше в очакване.

Сержант Таура най-после се върна и надникна през отворената междинна врата между каютите.

— Всичко е наред — докладва тя. — Не открих подслушващи устройства. Всъщност, откакто се качихме на борда, не са се появявали нови пътници и не е качван нов товар. Току-що напуснахме орбита.

Майлс вдигна глава — и още малко, и още — и се усмихна. Сержант Таура беше един от най-необикновените бойци на „Дендарии“ и при това — от най-добрите. И нищо чудно, че се справяше със задълженията си толкова добре, тя бе генетично създадена за тази цел.

Таура бе единствения останал жив прототип на един съмнителен от морална гледна точка генетичен проект, замислен и изпълнен — къде другаде — на Архипелага Джаксън. Бяха искали супервойник и бяха събрали научен колектив, за да го създаде. Колектив, състоящ се изцяло от биоинженери и нито един опитен военен. Бяха се стремили към нещо зрелищно, за да впечатлят клиента. И определено го бяха постигнали.

Когато Майлс я видя за пръв път, шестнадесетгодишната Таура беше достигнала пълния си ръст от два метра и четиридесет; цялото й тяло беше в мускули — и нито капка тлъстина. Пръстите на ръцете и краката й завършваха с тежки нокти, а кучешките й зъби стърчаха от издадените й напред устни и й придаваха свирепо изражение. Тялото й сякаш тлееше, излъчвайки топлината на яростен метаболизъм, който й осигуряваше необичайна сила и бързина. Всичко това, заедно със златистокафявите й очи, й придаваше вълчи вид. Когато напълно се отдадеше на работата си, свирепият й поглед можеше да накара здрави мъже да хвърлят оръжието си и да се проснат на земята — психологически военен ефект, който Майлс лично бе наблюдавал в един изключително приятен момент.

По свой собствен начин Таура бе една от най-красивите жени, които беше виждал. Просто трябваше да я погледнеш както трябва. И за разлика от вече сливащите се в паметта му операции на „Дендарии“, Майлс можеше да изброи на пръсти всеки от малкото случаи, в които се бяха любили, още от първата им среща преди… вече шест години? Или седем? Всъщност преди да започне историята с Куин. В някакъв особен смисъл Таура му бе първата, както и той на нея, и тази тайна връзка никога не отслабваше.

О, бяха се опитвали да се държат прилично. Уставът на „Дендарии“ срещу междудлъжностното сближаване — това беше в полза на всички, за да се предпазят войниците от експлоатиране и офицерите да не изпуснат юздите на дисциплината, или нещо още по-лошо. И Майлс, тогава още съвсем млад и много строг адмирал Нейсмит, бе изпълнен с решителност да стане пример за подражание на хората си, решителност, която му се беше изплъзнала… по някое време. Навярно след поредния път, когато едва не го бяха убили.

Е, щом не можеше да е добър, поне можеше да е дискретен.

— Отлично, сержант. — Той й подаде ръка. — Вече можеш да си починеш… през следващите седем дни, а?

Лицето й грейна, устните й се разтеглиха в усмивка, която изцяло разкри кучешките й зъби.

— Наистина ли? — звучният й глас затрепери.

— Наистина.

Таура се приближи до него. Палубата леко заскърца под подметките на дендарийските й бойни обувки, поемайки цялата тежест на мускулестото й тяло — и го накара да отвърне на твърде многообещаваща целувка. Устата й както винаги беше гореща и възбуждаща. Кучешките й зъби може и да бяха подсъзнателен спусък на адреналинов взрив, но обикновено това беше просто чудесна особеност… на самата Таура. Таура се наслаждаваше на живота, жадно поглъщайки новите впечатления, живееше в непреходното „сега“, и имаше всички основания за това… Майлс се насили да откъсне мислите си от безрадостното бъдеще, а и от което и да е друго, и провря ръка зад тила й, за да отпусне оплетената й на плитка махагонова коса.

— Ще отида да се освежа — след известно време се усмихна тя и се откъсна от прегръдката му. Тя свали от себе си вече полуразкопчаната си сива униформа.

— Препоръчвам ти да се възползваш от всички удобства на тази прекрасно обзаведена баня — искрено я посъветва Майлс. — След банята в резиденцията на нашия посланик на станция Дайн, не съм виждал по-хубава.

Той се оттегли в собствената си баня, съблече униформата си и се зае с упоителния ритуал на бавна подготовка за приятното прекарване, а именно: депилирането, измиването и парфюмирането. Таура заслужаваше най-доброто. И цялото време, което тя пожелае. Толкова рядко й се случваше да захвърли маската на строг сержант и да открие своята женска същност, която криеше срамежливо в себе си. Свенлива и ранима. И, разбира се, тя рядко можеше да довери на някого собствената си уязвимост. Майлс винаги си мислеше за нея като за Омагьосаната Принцеса. „Изглежда, всички имаме свои скрити същности.“

Той се уви в предварително затоплена пухкава хавлия като със саронг и се отпусна на леглото си, очаквайки с нетърпение появата на Таура. Дали бе предполагала, че ще се окажат сами в свой собствен свят, и ако да, каква оскъдна дреха щеше да извади от войнишката си раница този път? Тя настояваше да опитва с него всякакви ужким секси трикове и като че ли не съзнаваше, че и без това прилича на златиста богиня, когато единственото й украшение е разкошно струящата й коса. Е, добре де, не струяща; оставена на спокойствие, косата й беше склонна да щръква на непослушни твърди навивки и да го гъделичка по носа, но на Таура и това й отиваше. Надяваше се, че поне е успяла да се отърве от онова ужасяващо розово нещо с червените пера. Предния път трябваше да приложи цялата си тактичност за да й даде недвусмислено да разбере, че навярно цветът и моделът не подчертават най-хубавото в нея, и при това без нито веднъж, дори случайно, да загатне за вкуса й или външния й вид. Таура може и да беше способна да го пречупи с една ръка, ала той можеше да я убие с една дума.

„Не, никога.“

Таура се появи и лицето на Майлс зацъфтя в искрен възторг. Тя носеше нещо кремаво, гладко, лъскаво, копринено. Метри плат, толкова фин, че човек без усилие можеше да го провре през пръстен. Приликата на Таура с богиня беше деликатно подчертана, а безмерното, станало толкова важно за нея чувство за собствено достойнство не беше пострадало.

— Просто великолепно! — с неподправен ентусиазъм възкликна Майлс.

— Наистина ли смяташ така? — Таура се завъртя и коприната полетя около тялото й, разнасяйки мускусен аромат, който сякаш проникваше през ноздрите му направо в гръбначния му мозък, без да се задържа по пътя. Ноктите на босите й крака не тракаха по пода — тя предвидливо ги беше отрязала и бе затъпила острите им краища, на краката и на ръцете, а после ги беше покрила със златист лак. Е, този път нямаше да възникне толкова трудно обяснимата необходимост от материал за зашиване или от хирургическо лепило.

Таура легна до него и куриозната им разлика в ръста изведнъж стана съвсем незначителна. Тук най-после можеха да утолят жаждата си за човешка — или почти човешка — близост, без да ги прекъсват, без да се притесняват от груби коментари… Той мислено настръхна в защитна реакция при мисълта, че някой може да ги завари така, за нечий внезапен груб смях или саркастични забележки. Дали не реагираше така, защото нарушаваше собствените си правила или от нещо съвсем друго? Не очакваше друг човек да разбере тази връзка.

А дали самият той я разбираше? Преди може би щеше да измърмори нещо за тръпката, или за страстта си към алпинизма — най-върховната сексуална фантазия на дребосъка. По-късно — навярно нещо за победата на живота над смъртта. Или пък нещата бяха много по-прости?

Може би това бе просто любов?

* * *

Вече много, много по-късно, той се събуди и започна да разглежда спящата Таура. Той се размърда, но тя не се пробуди мигновено, както постъпваше обикновено, разбудена от генетично заложената в нея програма — и това беше признак за степента на доверието й. От всичките й многочислени и много впечатляващи реакции, тази — съня — му се струваше най-изразителна, но само ако познаваш дълбоко скритата й история.

Той наблюдаваше играта на светлината и сенките по стройното й дълго-дълго тяло с цвят на слонова кост, полускрито под вече доста измачканата завивка. Той позволи на дланта си да се плъзне над всичките му извивки, на няколко сантиметра от повърхността, сякаш планирайки на вълните на трескавата топлина, излъчвана от златистата й кожа. Лекото повдигане на гърдите й караше сенките да танцуват. Както винаги дишаше прекалено дълбоко, прекалено бързо. Толкова му се искаше да го забави. Сякаш бяха преброени не дните й, а вдишванията и издишванията й, и когато ги изчерпаше…

Таура бе последната оцеляла от всички нейни събратя-прототипи. Всички те бяха генетично програмирани за кратък живот. Отчасти навярно като предпазна мярка, отчасти за да им внушат войнишка смелост — на базата на някаква мъглява теория, че краткият живот по-лесно се жертва в битка, отколкото дългия. Майлс смяташе, че нейните създатели не са разбирали нито от смелост, нито живота въобще. Когато супервойниците умираха, те умираха бързо, без продължителните години на артритна старост, постепенно приучавайки ги към мисълта за смъртта. Те страдаха само седмици, рядко — месеци, толкова яростно, колкото и животът им. Сякаш бяха създадени да изгорят в пламъци, а не да се превиват от безсилие. Майлс се загледа в няколкото сребристи нишки в махагоновата й грива. Миналата година ги нямаше.

„Тя е едва на двайсет и две, за Бога!“

Корабната лекарка на „Дендарии“ внимателно я беше прегледала и й бе дала лекарства, за да забави яростния й метаболизъм. Сега Таура ядеше само колкото двама мъже, не колкото четирима. Година след година бяха удължавали живота й, сякаш теглеха гореща златна тел. И все пак някога тя щеше да се скъса.

Още колко й оставаше? Година? Две? Дали когато Майлс се върнеше при „Дендарии“, Таура щеше да е там, за да го посрещне с официалното „Привет, адмирал Нейсмит“ пред другите и с твърде неофициалното, да не кажем грубичко и неприлично „Здрасти, любовниче“, щом останеха насаме?…

„Добре че обича адмирал Нейсмит. Лорд Воркосиган не би могъл да го понесе.“

Малко виновно се замисли за другата любовница на адмирал Нейсмит, явната и признатата — Ели Куин. На никой не трябваше да обяснява или да се извинява, че е влюбен в такава красавица. Тя очевидно бе достойна за него.

Не че изневеряваше на Ели Куин. Формално погледнато, Таура беше дошла преди нея. И двамата с Ели не си бяха давали обети, клетви или обещания. Не че не го беше искал, беше я питал мъчително и многократно. Ала и тя беше влюбена в адмирал Нейсмит. Не в лорд Воркосиган. Само мисълта за това, да се превърне в лейди Воркосиган, завинаги прикована на планета — по нейните думи „буца блатна кал“ — бе достатъчна, за да накара израслата в космоса Куин да избяга с писъци в противоположната посока или поне неловко да се извини.

Любовният живот на адмирал Нейсмит малко приличаше на юношеска мечта: неограничен и понякога съвсем удивителен секс без никакви отговорности. Защо това вече не му харесваше толкова?

Обичаше Куин. Обичаше нейната енергия, ум и напоритост. Имат и обща страст — армията. Тя бе един от най-добрите му приятели, които някога бе имал. Но в крайна сметка тя можеше да му предложи само… пустота. Двамата нямаха по-добро съвместно бъдеще, отколкото имаше между него и Елена, привързана към Баз, или както между него и Таура. Която умираше.

„Боже, колко е болезнено!“ Почти с облекчение щеше да избяга от адмирал Нейсмит и да се върне към лорд Воркосиган. Лорд Воркосиган нямаше полов живот.

Майлс замря. Така… кога се бе случило това, кога… в живота му започна да не му достига нещо? „Всъщност много, много отдавна.“ Странно. До този момент не беше обръщал внимание на това.

Таура отвори очи — в тях проблясваха медни искрици. Тя го дари със сънна, зъбата усмивка.

— Гладна ли си? — поинтересува се Майлс, предварително знаейки отговора.

— Аха.

Следващите няколко минути посветиха на приятно проучване на дългото и разнообразно меню, предлагано от корабния камбуз, после пратиха огромна поръчка. Имайки подръка Таура, радостно съобрази Майлс, той можеше да опита практически от всички ястия, бе да рискува да остави купища недоядена храна.

Докато чакаха поръчката, Таура повдигна възглавниците, седна на леглото и замислено се загледа в него с блясък в златистите си очи.

— Спомняш ли си първия път, когато ме нахрани?

— Да. В тъмниците на Риовал. С онзи отвратителен блок сух порцион.

— По-добре сух порцион, отколкото сурови плъхове, трябва да отбележа.

— Сега мога да ти дам нещо по-приятно.

— И то колко!

Когато се спасяваха хора, те трябваше да остават в безопасност. Нима смисълът не беше в това? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Докато не умрем. Но сега, с надвисналата над него заплаха за уволнение по медицински причини, можеше ли да бъде толкова сигурен, че Таура първа ще си отиде? Може би в крайна сметка първи щеше да е адмирал Нейсмит…

— Това беше една от първите ми спасителни операции. И, в известен смисъл, една от най-добрите досега.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Мм… честно казано, не. По-скоро приличаше на ужас от пръв поглед. За да се влюбя, ми трябваше около час.

— С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.

— Нали знаеш, че… това не започна точно като спасителна операция. — Явно преумаляване. Всъщност го бяха наели да „сложи край на експеримента“.

— Но ти я превърна в спасителна. Струва ми се, че това е любимото ти занимание. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо от това колко опасно може да стане.

— Не всички награди в работата ми се измерват в пари. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого напълно отчаян от дълбока-предълбока яма. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е толкова благодарна. — „Е, Ворберг може би не е.“

— Понякога се чудя дали не си като онова бараярско момче, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги много се огорчавал, че никой не подарявал дроб на него.

— Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Архипелага Джаксън бе едно от малкото изключения. Изключвайки и факта, че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.

— Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване, а това, което следва след спасяването. Свобода. Ти разхвърляш около себе си свобода винаги, когато можеш. Може би постъпваш така, защото това е, което искаш ти.

„И не мога да я постигна?“

— Не. Просто обичам притока на адреналин.

Вечерята им пристигна — на две колички. Майлс посрещна сервитьора на вратата и незабавно го отпрати. И те с Таура се заеха с мили домашни задължения — да подредят блюдата. Каютата бе толкова просторна, че масата дори не беше сгъваема, а обикновена, здраво завинтена за палубата. Майлс пощипваше парченца от храната си, наблюдавайки как яде Таура. Когато я хранеше, винаги някъде в душата си се усещаше по странен начин щастлив. А и зрелището, само по себе си, беше внушително.

— Да не пропуснеш тези пържени сиренца с лютив сос — услужливо посочи той. — В тях има много калории, сигурен съм.

— Благодаря.

Последва дружеско мълчание, нарушавано само от равномерно мляскане.

— Доволна ли си? — попита Майлс.

Таура преглътна още едно парче от някаква разтапяща се в устата вкуснотия — този път приела веществената форма на пирожка с формата на звезда.

— О, да.

Майлс се усмихна. Е, реши той, тя определено имаше дарба за щастие, предвидливо живеейки само в настоящето. Дали мисълта за ранната й смърт стоеше на рамото й като лешояд?…

„Да, разбира се, че да. Но хайде да не си разваляме настроението.“

— А ти не беше ли разочарована, когато миналата година откри, че всъщност съм лорд Воркосиган? Че адмирал Нейсмит не е истински?

Таура сви рамене.

— Стори ми се нормално. Винаги съм смятала, че трябва да си някакъв преоблечен принц.

— Нищо подобно! — разсмя се той.

„Боже, избави ме от Императорския трон, амин.“ Или може би лъжеше именно сега, а не тогава? Може би адмирал Нейсмит бе истинският, а лорд Воркосиган — наложената върху него маска? Монотонният бетански акцент на Нейсмит толкова гладко се откъсваше от езика му. А гърлените бараярски гласни на Воркосиган изискваха все по-големи съзнателни усилия. Толкова лесно се вмъкваше в кожата на Нейсмит, а да се върне в тази на Воркосиган беше толкова… мъчително.

— Всъщност — поде нишката на предишния разговор той, уверен че Таура няма да възрази — свободата е точно това, което не искам. Не искам да се мотая без цел или… да остана без работа. — „Особено последното.“ — Не искам свободно време… освен моменти като този, разбира се — припряно прибави Майлс. Тя окуражително кимна. — Искам… да съм такъв, какъвто ми е писано. Да съм или да стана самия себе си дотолкова, доколкото е възможно.

Затова и измисли адмирал Нейсмит — за да запази в личността си всичко онова, за което нямаше място на Бараяр.

Бог е свидетел — стотици пъти бе мислил по този въпрос. Понякога му се искаше окончателно да се откаже от Воркосиган и да стане просто Нейсмит. С ритник да отхвърли финансовите и патриотични окови на ИмпСи, да стане ренегат, да изкарва прехраната си със свободните наемници от Дендарии. Ала това пътуване щеше да е еднопосочно. Ворски лорд не можеше да има собствени въоръжени сили, това беше държавна измяна, престъпление, за което се полагаше смъртна присъда. Ако тръгнеше по този път, никога нямаше да може да се завърне у дома.

Преди всичко, не можеше да причини това на баща си. „Баща-ми-графът“, име, изричано на един дъх. За нищо на света, докато старецът бе жив и по бараярски архаично свързваше всичките си надежди със своя син. Не беше сигурен как ще реагира и майка му — дори след всички тези години на Бараяр, тя бе бетанка до мозъка на костите си. По принцип нямаше да има възражения, но тя не одобряваше военния начин на живот. Но и не го неодобряваше; просто ясно даваше да се разбере, че според нея разумните човешки същества могат да направят с живота си нещо далеч по-добро. А все някога баща му щеше да умре… и Майлс щеше да стане граф Воркосиган, да има област и глас в Съвета на графовете, наред с безкрайни ежедневни задължения… „Живей, татко, живей колкото можеш по-дълго.“

Но нали има и в него, в Майлс, нещо, за което не е достатъчен адмирал Нейсмит.

— Като стана дума за забележителни спасителни операции — върна го в настоящето прелестният баритон на Таура, — как е нещастният ти клон-брат Марк? Открил ли е вече съдбата си?

В крайна сметка поне не наричаше единствения му брат „тлъст дребен гадняр“. Той признателно й се усмихна.

— Добре е, доколкото знам. Напуснал Бараяр с родителите ми, когато са заминали за Сергияр, останал малко с тях и после продължил за колонията Бета. Там го наглежда баба ми, по молба на майка ни. Записал се в университета в Силика, същия град, в който живее тя, и учи — представи си само — счетоводство. На него, изглежда, му харесва. А за мен това е напълно непостижимо. Просто не мога да се отърва от усещането, че близнаците би трябвало да имат повече общи наклонности от обикновените братя.

— Може би с възрастта нещата ще се променят.

— Боя се, че Марк никога повече няма да се заинтересува от военната кариера.

— Не, но навярно ти ще се заинтересуваш от счетоводство.

Майлс подозрително я погледна — а, добре. Тя се шегуваше. Виждаше го по бръчиците в ъгълчетата на очите й. Но даже когато стана сериозна, приличащите на птичи следи бръчици останаха по лицето й.

— Е, не, по-скоро ще достигна неговия обем на талията…

Той отпи от виното си. Споменаването на Марк го върна към Архипелага Джаксън, към неговото криосъживяване и към всичките му тайни проблеми, които неканени се въртяха в съзнанието му и много го притесняваха. Спомни си и за доктор Дърона, неговата криоложка. Дали кланът Дърона бяха успели да избягат и да основат нова клиника на Ескобар, далеч от омразната си родна планета? Марк би трябвало да знае. Съдейки по посланията му, той продължаваше да им превежда пари. А ако са успели, дали бяха готови да приемат един нов, по-точно стар пациент? Много-много тайно?

Можеше да си вземе продължителна отпуска под предлог, че ще посети родителите си на Сергияр. Ескобар бе само на един топлинен скок от Сергияр. Щом пристигнеше там, можеше да отиде при Роуан Дърона… Дори може би щеше да успее да представи пътуването си пред Илян напълно легално, като тайна любовна връзка. Или в крайна сметка да поднесе тази версия поне пред графа. Макар и неохотно, даже на агентите на ИмпСи се позволяваше да имат личен живот. Въпреки че щеше да се изненада, ако научеше такова нещо за Илян. Кратката му любовна история с Роуан беше грешка. Случайност. Бе се случило, докато все още страдаше от криоамнезия. Но се бяха разделили, поне според него, като приятели. Навярно можеше да я убеди да го лекува тайно, без всякаква документация, която може да попадне в лапите на ИмпСи?

Напълно е възможно. Да си ремонтира главата, каквото и да се е повредило там в нея, и да продължи да живее спокойно. Без никой да узнава за това. Нали?

Една част от него вече започваше да съжалява, че не е качил на кодирания инфодиск и двата варианта на доклада си. Можеше да отложи окончателното си решение за по-късно, когато имаше повече време да го обмисли. Остави едното и изяж другото. А сега се беше обвързал с един вариант. Вече нямаше връщане и се нуждаеше от по-добър план, нещо по-надеждно от прост късмет.

И Ескобар беше именно тази възможност. Толкова скоро, колкото му позволеше разписанието. Е, много неприятно, че този път не се прибира вкъщи през Ескобар.

Майлс се отпусна назад и се загледа в победоносния безпорядък от празни чинии, чаши и купички, издигащ се над масата. Това повече приличаше на бойно поле след… е, след като оттам е минала Таура. Почистване на територията не е необходимо. Той погледна към леглото над покритото й с коприна рамо.

— Е, милейди? Какво ще кажете да подремнем? Или нещо друго?

Тя проследи погледа му.

— Нещо друго. После ще подремнем — реши тя.

— На вашите заповеди. — Все още седейки, той по ворски се поклони и се надигна, за да й подаде ръка. — Нощта е ваша.