Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (15)

ГЛАВА 15

Седмицата се точеше мъчително. Отначало кратките ежедневни съвещания по комуникатора с Грегор удовлетворяваха Майлс, но с всяко следващо, което се покриваше с предишното с минимално усещане за някакъв прогрес, предпазливостта на службата за безопасност започна да изглежда на Майлс твърде обезпокоителна. Той се оплака от това на Грегор.

— Винаги си бил нетърпелив, Майлс — отбеляза императорът. — Нищо не ти се струва достатъчно бързо.

— Илян не би трябвало да чака лекари. Другите — може би, но не и той. До абсолютно никакви заключения ли не са стигнали още?

— Изключиха възможността от мозъчен кръвоизлив.

— Мозъчният кръвоизлив го изключиха още през първия ден. А после? Какво става с чипа?

— Има някои очевидни доказателства за износване или повреда на чипа.

— И това беше ясно още от самото начало. Каква повреда? Кога? Как? Защо? Защо се мотаят толкова, по дяволите?

— Все още изключват други неврологични проблеми. И психологически също. А това явно не е лесно.

Майлс се прегърби и измърмори:

— Не вярвам на версията за психоза от органичен характер. Този чип е стоял в главата му прекалено дълго без каквито и да било проблеми или странични ефекти.

— Ами… изглежда, че тъкмо това е въпросът. Илян е носил това устройство работещо в мозъка му повече от всеки друг човек. Така че няма база за сравнение. Той самият е отправна точка. Никой не знае какво е въздействието на трийсет и пет години изкуствена памет върху личността. Може би сега ще разберем.

— Все пак смятам, че откриването трябва да стане по-бързо.

— Правят всичко каквото могат, Майлс. Просто трябва да чакаш, като всички нас.

— Да, разбира се…

Грегор прекъсна връзката. Майлс впери невиждащи очи в празното пространство над видеоплочата. Проблемът с обобщената информация беше, че винаги е ужасно мъглява. Истината се криеше в подробностите, в суровите данни, там бяха всички малки подсказки, ключовете, които подхранваха интуитивното демонче, докато то не станеше здраво и силно, а понякога не порастеше дотолкова, че да се превърне в истинска Теория или дори в Доказателство. Майлс беше отделен от реалността най-малко от три слоя: лекарите от ИмпСи съкращаваха доклада за Хароче, който забъркваше доклада за Грегор, който прецеждаше данните за Майлс. В този момент в дестилираната информация оставаха твърде малко факти, за да си състави мнение от тях.

* * *

На следващата сутрин лейди Алис Ворпатрил се завърна от официалното си пътуване до Комар и още същия следобед се обади на Майлс. Той се взе в ръце, готвейки се да поеме удара от цял куп нови социални задължения — потиснатият му вътрешен глас закрещя: „На помощ!“ и безуспешно се замята в търсене на укритие. Същият този вътрешен глас беше измъкнат за петите от дупката си и поставен на крака, за да може да марширува накъдето заповяда лейди Алис.

Но вместо заповеди, първите й думи бяха:

— Майлс, откога знаеш за тези ужасни глупости със Саймън?

— Ъ-ъ… от две седмици.

— И нито един от трима ви ли, идиоти такива, не му дойде на ум, че аз бих искала да знам за това?

Трима идиоти… Иван, Майлс и… Грегор? Явно наистина беше вбесена.

— Не можеше да направиш нищо. Тъкмо беше заминала за Комар. А и вече имаше изключително важна задача. Е, признавам, че поне аз не се сетих.

— Глупаци — изсумтя тя. Кафявите й очи горяха като въглени.

— Хм-м… Между другото, как вървят нещата? На Комар?

— Не чак толкова добре. Родителите на Лайза са доста разстроени. Направих всичко, каквото можах, за да успокоя страховете им, особено като се има предвид, че според мен те до голяма степен са съвсем основателни. Помолих майка ти да се отбие на Комар по пътя за насам и пак да поговори с тях.

— Майка ми се прибира? Кога?

— Скоро, надявам се.

— А ти, хм… сигурна ли си, че тя е най-подходяща за тази работа? Понякога е ужасно пряма в мнението си за Бараяр. И не винаги е особено дипломатична.

— Вярно, но затова пък е абсолютно честна. И има онова особено умение — да накара даже най-невероятните неща да изглеждат като съвършено нормални, поне докато говори с теб. Хората винаги се съгласяват с нея и после цял месец се чудят как е станало това. Във всеки случай, аз изпълних всичките си задължения на Баба.

— В такъв случай… ще има ли сватба, или не?

— О, ще има, разбира се. Но има разлика между нещата, направени насила, и нещата, които са свършени с желание. Има голямо напрежение, което не можах да премахна. А нямам намерение да оставям недовършено нещо, с което мога да се справя. И наградата ми ще е добрата воля и на двете страни. — Тя свирепо се намръщи. — Като стана дума за добра воля и за липсата на такава… казаха ми, че Саймън лежи в клиниката на ИмпСи, и аз естествено веднага отидох да го видя. А онзи идиот, генерал не-знам-си-кой, отказа да ме пусне!

— Хароче ли? — рискува да познае Майлс.

— Да, точно той. Вижда се, че този тип не е вор. Майлс, не можеш ли да направиш нещо?

— Аз!? Нямам никаква власт.

— Но си работил с тези, тези… хора дълги години. Предполага се, че ги разбираш.

„ИмпСи — това съм аз“ — бе казал той веднъж на Ели Куин. Тогава беше много горд да се отъждестви с тази могъща организация, сякаш се беше сраснал с нея, образувайки нещо като киборг от най-висш порядък. Е, вече го бяха ампутирали от ИмпСи, а Службата, изглежда, продължаваше напред с пълно безразличие към този факт.

— Вече не работя с тях. А дори да работех, пак щях да съм само обикновен лейтенант. Лейтенантите не заповядват на генерали, даже да са вор. И мен Хароче не ме пуска при Илян. Мисля, че трябва да поговориш с Грегор.

— Току-що приказвахме. Той се изказа влудяващо мъгляво по този въпрос.

— Може би не е искал да те разстройва. Доколкото разбрах, Илян е в много тежко психическо състояние — не познава никого и така нататък.

— Че как ще разпознае някого, щом при него не пускат никой, когото може да познае?

— Хм-м. Добър въпрос. Виж, изобщо нямам намерение да защитавам Хароче. Самият аз съм адски ядосан.

— Явно не си достатъчно ядосан — изсумтя лейди Алис. — Този Хароче имаше дързостта да ми каже — на мен! — че това не било гледка за дама. Попитах го какво е правил той по времето на Войната на Вордариан. — Гласът й заглъхна, превръщайки се в тихо съскане през зъби. Ушите на Майлс можеше да го лъжат, но му се стори, че долавя сподавена войнишка ругатня. — Доколкото разбирам, Грегор отчита възможната перспектива за продължителна работа с Хароче. Естествено, той не го каза с точно тези думи, но успях да разбера следното: Хароче явно е убедил Грегор, че, виждате ли, статусът му на изпълняващ длъжността шеф на ИмпСи е твърде скорошен и крехък, за да издържи вмешателствата на такава опасна и неупълномощена личност — на всичкото отгоре от женски пол — като мен. Саймън никога не е изпитвал такива опасения. Колко ми се иска Корделия вече да беше тук! Тя винаги се е справяла по-добре от мен с такива изцепки на мъжко превъзходство.

— Ако може да се нарече така — отбеляза Майлс, спомняйки си за съдбата на Вордариан в ръцете на майка му. Но лейди Алис имаше право: Илян винаги се беше отнасял към нея като към ценен, макар и различен член на екипа, на който разчиташе Грегор. Новият, строго професионален подход на генерала, явно се е оказал истински шок за нея. Майлс помълча и продължи: — Хароче има прекрасни възможности да убеди Грегор. Той изцяло контролира потока от информация, която достига до него. — Не че това беше нещо ново; така се правеше и преди. Само че Майлс никога не се бе безпокоил, когато Илян командваше шлюза.

Алис повдигна тъмните си вежди, но не каза нищо. На фона на замислено намръщеното й чело мълчанието стана по-… забележимо.

За да поправи впечатлението, предизвикано от непредпазливите му думи, той лекомислено предложи:

— Можеш да обявиш стачка. Никаква сватба, докато Грегор не извие ръцете на Хароче.

— Ако не се направи нещо разумно, при това скоро, спокойно бих могла да послушам съвета ти.

— Пошегувах се — бързо каза Майлс.

— А аз — не. — Тя отсечено кимна и прекъсна връзката.

* * *

Малко след разсъмване на следващата сутрин Мартин започна да буди Майлс, бутайки го внимателно.

— Хм… милорд? Имате посетител.

— По това време? — Майлс потърка безчувственото си лице и се прозя. — Кой е?

— Каза, че е лейтенант Ворберг. Сигурно пак някой от вашите познати от ИмпСи.

— Ворберг? — премигна Майлс. — Тук? Сега? Защо?

— Ами той иска да говори с вас, така че, според мен, по-добре да питате него.

— Наистина, Мартин. Хм… нали не си го оставил да виси сам на стълбите?

— Не, отведох го в голямата стая долу, в източното крило.

— Втората гостна. Чудесно. Кажи му, че идвам след минутка. Направи кафе. Занеси го на табла с две чаши и с всичко останало, както си му е редът. Ако в кухнята е останало нещо от пирожките или хлебчетата на майка ти, сложи ги в кошничка или в нещо подобно и също ги занеси в гостната, разбра ли? Добре.

Подтикван от любопитство, Майлс навлече първите попаднали му подръка риза и панталони, изтича бос по витото парадно стълбище два етажа надолу, после зави наляво по коридора и мина покрай още три стаи, докато стигне до Втората гостна. Заради госта Мартин беше свалил калъфа на един от фотьойлите и го бе зарязал на пода. Между пролуките на тежките завеси се процеждаха слънчеви лъчи, правейки полумрака в онази част на стаята, в който седеше Ворберг, да изглежда някак по-гъст. Лейтенантът носеше ежедневна зелена униформа, но лицето му изглеждаше посивяло от наболата брада. Той хвърли към Майлс навъсен и уморен поглед.

— Добро утро, Ворберг — с предпазлива любезност поздрави Майлс. — Какво ви води в замъка Воркосиган в този ранен час?

— За мен е късен — отвърна лейтенантът. — Току-що свърши нощното ми дежурство. — Веждите му се събраха на челото.

— Значи са ви намерили работа, а?

— Да. Командвам нощната смяна на вътрешната охрана в клиниката.

Майлс седна на един от покритите с калъфи столове, внезапно разсънен без всякакво кафе. Ворберг е един от пазачите на Илян? Но разбира се, като куриер, той вече имаше необходимия достъп до секретни материали. В момента беше свободен, годен само за лека физическа, дори и психическа работа. И… бе външен човек в щаба. Нямаше близки приятели, с които да споделя случайно научени тайни. Майлс се постара да запази равния си, неопределен тон:

— Нима? И за какво става въпрос?

Гласът на Ворберг стана напрегнат, почти гневен.

— Мисля, че е много неприлично от ваша страна, Воркосиган. Направо дребнаво, особено при тези обстоятелства. Илян дълги години е служил на баща ви. Предадох съобщението поне четири пъти. Защо не дойдохте?

Майлс се вцепени.

— Моля? Изглежда съм пропуснал първата половина на… нещо. Какво, ъ-ъ… бихте ли ми казали точно за какво говорим в момента? Откога охранявате клиниката?

— От първата нощ, в която го докараха там. Беше адски грозно. Когато не е упоен, той не престава да бъбри. А когато му дават лекарства, ако пак започне да буйства, пак бъбри, но нищо не му се разбира. Лекарите почти непрекъснато го държат вързан. Като че ли мислено се скита в миналото, но от време на време, изглежда, се връща в настоящето. И когато това става, пита за вас. Отначало реших, че иска да види графа, баща ви, но определено става въпрос за вас. „Майлс“, казва той, и още „Доведи ми онова глупаво момченце.“, и „Още ли не си го открил, Ворберг? Не можеш да сбъркаш това свръхактивно малко лайно“. Извинявам се, — със закъснение добави Ворберг — но това са точните му думи.

— Разпознавам стила му — прошепна Майлс. Той се прокашля и стабилизира гласът си. — Извинете. Просто за пръв път чувам за това.

— Не може да бъде! Вече за четвърти или пети път съобщавам в доклада си.

Грегор не би пропуснал да му го предаде. Явно изобщо не подозираше. Някой от командирите на Ворберг бе задържал информацията. „И ние ще открием кой. О, да, ще открием.“

— На какво лечение или изследвания го подлагат?

— Не знам. По време на моята смяна не става почти нищо.

— Предполагам… че това е логично.

Двамата замълчаха, тъй като в този момент се появи Мартин с кафе и кифлички върху тавата за печене вместо върху табла („Отбележи си го за Краткия курс за икономи. Шести урок — намиране на прибори за сервиране“). Мартин си взе една кифличка, радостно се усмихна и излезе. Ворберг посрещна странното обслужване с изненадано премигване, но с благодарност отпи от кафето. После отново хвърли мрачен поглед към Майлс, този път по-замислен.

— Нощем чувам от него много странни неща. Преди действието на успокоителните да отслабне и той отново да стане твърде, хм… шумен, за да си заслужи следващата доза.

— Да. Представям си. Знаете ли защо Илян иска да ме види?

— Не точно. Дори когато е с най-ясно съзнание, думите му звучат страшно объркано. Но започвам да изпитвам адски неприятното чувство, че проблемът наполовина е в мен. Тъй като не знам предисторията, не мога да разшифровам онова, което за него е напълно ясна формулировка. Обаче разбрах, че никога не сте били никакъв проклет куриер.

— Не. Бях в секретни операции. — Слънчев лъч пропълзя през облегалката на фотьойла му и освети кафето в тънката порцеланова чаша, придавайки му червеникав оттенък.

— Строго секретни операции — уточни Ворберг, изучавайки наполовина осветеното му, наполовина скрито от сянката лице.

— Най-секретните.

— Не съм съвсем наясно защо ви е уволнил…

— А! — Майлс мрачно се усмихна. — Някой ден наистина ще ви разкажа. Не ви излъгах за онази иглена граната. Това просто не е всичко.

— Понякога той, изглежда, не знае, че ви е уволнил. Но понякога си спомня. И дори тогава пак пита за вас.

— А някога докладвахте ли за това лично на генерал Хароче?

— Да. Два пъти.

— И какво каза той?

— „Благодаря, лейтенант Ворберг.“

— Разбирам.

— Аз обаче — не.

— Хм… всъщност и аз не разбирам всичко. Но мисля, че вече мога да открия. Хм… мисля, че е най-добре този разговор да остане в тайна.

Ворберг присви очи.

— Така ли?

— Ако някой ви пита, приказвали сме само онзи път, на стълбището на двореца.

— Охо! И точно какъв сте за наемниците от Дендарии, Воркосиган?

— Вече никой.

— Е, какво пък… вие от секретните операции винаги сте били най-противните гадняри, така че дори не зная дали да ви вярвам. Но ако сте откровен с мен… като вор се радвам, че не сте изоставили васал на баща си. Малцина от нас все още ги е грижа за… за… не знам как да се изразя.

— За това, „вор“ да не бъде просто дума — подсказа Майлс.

— Да — съгласи се лейтенантът. — Точно така.

— Адски сте прав, Ворберг.

* * *

След един час, в мрачното утро, Майлс крачеше към страничния портал на щаба на ИмпСи. От изток вятърът довяваше облаци, въпреки обещаното сутрешно слънце; във въздуха се носеше мирис на дъжд. При това осветление, не хвърлящо сянка, гранитните чудовища изглеждаха мрачни и безразлични. Над тях се възвисяваше сградата — огромна, мълчалива канара. И уродлива.

Първата грижа на Хароче е била да обгради Илян с охрана, която имаше изключителен достъп до секретни материали. Нито дума за лекари с изключителен достъп до секретни материали, или санитари, или, Боже опази, най-добрите възможни специалисти, без значение проверени или не. Той се отнасяше с Илян по-скоро като със затворник, отколкото като с пациент. Затворник на собствената си организация — дали Илян щеше да оцени тази ирония? Майлс подозираше, че не.

И така, дали генералът бе параноичен и тъп по рождение, или просто временно беше изпаднал в паника от камарата нови отговорности? Ако бе глупав, нямаше да се издигне толкова високо, но новата и сложна работа му се беше стоварила на главата внезапно и без всякакво предупреждение. Той бе започнал кариерата си в армейската служба за безопасност, като военен полицай. Като заместник-началник и по-късно — началник на вътрешния отдел, връзките на генерала се простираха надолу и навътре, той беше работил главно с предсказуеми подчинени-военни. Илян бе лицето на ИмпСи, представляващо го нагоре и настрани, той без проблем общуваше с императора и ворските лордове, знаеше всички неписани и понякога непостижими правила на неприличащата на никоя друга ворска система. Например неговото отношение към Алис Ворпатрил беше изключително фин и блестящ маньовър, който му осигуряваше информация за по-затворената част на ворското общество в столицата. Което неведнъж се беше оказвало безценно допълнение към чисто служебните му връзки. А Хароче още при първата си среща дълбоко бе обидил потенциален съюзник, сякаш фактът, че името й не фигурира в списъка на служителите в правителствените организации означаваше, че тя не притежава никаква власт. Направи всичко възможно, за да потвърди хипотезата за собствената си тъпота.

Ала що се отнасяше до параноята, Майлс трябваше да признае: Илян знаеше най-строго пазените бараярски тайни от последните три десетилетия и беше цяло чудо, че мозъкът му още не се е разтопил. Не можеха да го пуснат да обикаля по улиците, след като не знаеше коя година е. Предпазливостта на Хароче всъщност бе препоръчителна, но трябваше да е съчетана с повече… какво? Уважение? Любезност? Състрадание?

Майлс си пое дъх и решително влезе в сградата. Мартин, който имаше необичайния късмет да открие наблизо достатъчно свободно място, за да паркира бронираната графска лимузина, неуверено го следваше; той явно изпитваше благоговеен страх от тази зловеща сграда, независимо от родството си с ефрейтор от ИмпСи. Майлс се изправи пред пропуска и мрачно погледна дежурния — същия от предната седмица.

— Добро утро. Тук съм, за да видя Саймън Илян.

— Хм… — Ефрейторът затрака на комуникационния си пулт. — Все още не сте в моя списък, лорд Воркосиган.

— Не, но затова пък съм тук, на вратата ви. И имам намерение да остана, докато постигна някакви резултати. Обади се на началника си.

Дежурният се поколеба, но накрая реши да прехвърли на някой с по-висок чин задължението да изхвърли навън един ворски лорд, дори толкова нисък и странен като Майлс. Бързо стигнаха до равнището на бившия секретар на Илян, а сега и на Хароче; тук Майлс избута ефрейтора от стола му и се свърза със самия Хароче.

— Добро утро, господин генерал. Тук съм, за да видя Илян.

— Пак ли? Мислех, че вече уредихме този въпрос. Илян не е в състояние да разговаря с никого.

— Не съм си и помислял, че е в състояние. Искам разрешение да го видя.

— Молбата ви е отхвърлена. — Хароче посегна да изключи пулта.

Майлс овладя гнева си и се опита да подбере по-меки думи и отвлечени доводи. Беше готов да говори цял ден, докато не им писне дотолкова, че да го пуснат вътре. Не, никакви нежности — генералът обичаше праволинейния подход, нищо че внимателно беше приспособил стила на речта си към стандартите на висшето общество във Ворбар-Султана.

— Хароче! Отговорете ми! Оправданията ви вече са безсмислени! Какво става, по дяволите, че са настръхнали чак космите на задника ви? Опитвам се да помогна, по дяволите!

За миг лицето на генерала се отпусна, но после отново се ожесточи.

— Воркосиган, вече нямате работа тук. Ако обичате, напуснете.

— Няма.

— Тогава ще наредя да ви изхвърлят.

— Тогава пак ще се върна.

Устните на Хароче се свиха в тънка чертичка.

— Предполагам, че не мога да наредя да стрелят във вас, имайки предвид кой е баща ви. Освен това е известно, че имате… психически проблеми. Но ако продължавате да ми досаждате, може да се наложи да ви арестувам.

— По какво обвинение?

— Само незаконното проникване в забранена територия е достатъчно, за да получите една година затвор. Предполагам, че мога да добавя и още нещо към това. Например оказване на съпротива при арест. Но няма да се поколебая да наредя да ви зашеметят.

„Няма да посмее.“

— И колко пъти?

— А колко пъти смятате, че ще се наложи?

— Вие не можете да броите до повече от двадесет и две, даже да си събуете ботушите, Хароче — прецеди през зъби Майлс. На тази измъчена от мутации планета споменаването на излишните пръсти беше сериозно оскърбление. И Мартин, и дежурният ефрейтор наблюдаваха нажежаването на страстите с растяща тревога.

Лицето на Хароче почервеня.

— Край, това беше!… Илян явно вече е бил болен, когато ви е уволнил — аз щях да ви дам на военен съд. Веднага се махайте от моята сграда!

— Не и докато не видя Илян.

Генералът прекъсна връзката.

След минута иззад ъгъла се появиха двама въоръжени стражи и се насочиха към Майлс, който уговаряше ефрейтора отново да се опита да се свърже със секретаря на Хароче. „По дяволите, няма да посмее… или?…“

Посмя. Без какви и да било прелюдии двамата го хванаха за ръцете — всеки по една — и го повлачиха към вратата. Не ги беше грижа дали краката му достигат земята или не. Мартин ги последва с вид на крайно превъзбудено кутре, неуверено дали да лае, или да хапе. През вратата. През външния портал. На тротоара зад външната ограда го поставиха го на крака, като едва не го изпуснаха.

Старшия офицер каза на пазача на вратата:

— Генерал Хароче току-що нареди да зашеметите този човек, ако отново се опита да влезе в сградата.

— Слушам — отдаде чест пазачът и неспокойно погледна Майлс. Майлс беше почервенял и конвулсивно поемаше въздух, задъхвайки се от гняв и унижение. Стражите се обърнаха и си тръгнаха.

В малката, тясна ивичка зеленина от другата страна на улицата имаше поставени пейки, от които се откриваше прекрасна гледка към отвратителната архитектура на сградата на ИмпСи. Сега, когато над улицата се беше спуснала ледена мъгла, те бяха празни. Майлс трепереше; той пресече улицата и седна на една от тях, втренчил поглед в сградата, която за втори път го бе победила. Мартин неуверено го последва и смирено седна в далечния край на пейката, очаквайки нареждания.

Диви видения за атаки а-ла Нейсмит проблясваха в мозъка му. Той си представи как под неговото командване наемници в сива униформа кацат като нинджи върху щаб-квартирата на ИмпСи… глупости. Виж, тогава вече наистина ще го разстрелят, нали? От устните му се откъсна презрително изсумтяване. Илян беше единственият пленник, когото Нейсмит не можеше да спаси.

„Как смее Хароче да ме заплашва?“ — беснееше вътрешно Майлс. По дяволите, а защо да не смее? Побъркан на тема да го оценяват изключително според заслугите му, Майлс сам посвети последните тринайсет години на това да опустоши лорд Воркосиган. Той искаше като го погледнат, да виждат него самия, не сина на баща му, не внука на дядо му, не потомъка на единайсет поколения Воркосиган. Той толкова упорито се стараеше, че нямаше защо да се учудва: беше успял да убеди всички, дори самият себе си, че лорд Воркосиган… не се брои.

Нейсмит беше вманиачен от идеята да победи на всяка цена и победата му да бъде видяна от всички. Но Воркосиган… Воркосиган не можеше да се предаде.

„Това не е едно и също, нали?“

Да не се предава — това е семейна традиция. В миналото лордовете Воркосиган са ги клали, стреляли, удавяли, мачкали и изгаряли живи. Съвсем скоро и много зрелищно един от тях беше разкъсан почти наполовина от взрив, после го замразиха, разтопиха, зашиха и отново изритаха — залитащ като мъртво пиян — в живота. Майлс се зачуди дали легендарната упоритост на Воркосиган не беше отчасти каприз на съдбата — но дали е късмет, или не, не можеше да прецени. Може би един-двама всъщност са опитвали да се предадат, но са изпуснали шансовете си, като в онзи виц за генерала, чиито последни думи били: „Не се притеснявайте, лейтенант, противникът не може да ни уцели при тази скорост, с която бяг…“

За Окръг Дендарии се шегуваха, че някога жителите му искали да се предадат, но не са намерили никой достатъчно грамотен, за да прочете правилно сетагандското предложение за амнистия, така че по погрешка се наложило да се сражават до победа. „В мен има повече от планинците, отколкото си мислех“. Можеше и по-рано да заподозре в това човек, на който толкова му харесва кленовата медовина!

Нейсмит можеше да докаже, че е убил Воркосиган. Той можеше да присвои всички привлекателни човешки качества на малкия лорд, до самата основа, до голия камък на дендарийските планини, хладен и безплоден. Нейсмит присвои енергията му, отне му времето, смелостта, ума, накара гласът му да звучи едва чуто, открадна даже сексуалността му. Но дори Нейсмит не можеше да продължи зад тази точка. Планинецът, безсловесен като скалите си, не знае какво означава „отказвам се“.

„Аз съм онзи, на когото принадлежи Воркосиган-Вашной“.

Майлс отметна глава и се разсмя, усещайки в отворената си уста металическия вкус на ръмящия дъжд.

— Милорд? — обезпокоено се обади Мартин.

Майлс се прокашля и потърка лицето си, опитвайки се да изтрие дивашката си усмивка.

— Извинявай. Просто току-що разбрах, защо още не съм се заел с ремонта на главата си. — А пък той си мислеше, че Нейсмит е хитър. Последният бастион на Воркосиган, а? — И това изведнъж ми се стори много смешно! — И наистина беше смешно. Подтискайки поредното хихикане, Майлс се изправи.

— Нали не смятате пак да опитвате да влизате там, а? — с тревога попита Мартин.

— Не. Не веднага. Първо отиваме в замъка Воркосиган. Вкъщи, Мартин.

* * *

Майлс още веднъж взе душ, за да отмие от себе си утринния дъжд и градската прах, ала главно — за да изтърка противната, неприятна миризма на срама. Това му напомни един от обичаите на майчиния му народ — кръщаването. С хавлия около кръста той прерови няколко гардероба и чекмеджета и подреди дрехите, за да провери наред ли е всичко.

От няколко години не бе носил униформата на Дом Воркосиган, даже на императорските рождени дни и баловете за Зимния празник, изменяйки й заради, както му се струваше тогава, по-високия статус на истинската военна униформа на Имперската Служба, парадна зелена, или дворцова червено-синя. Той сложи кафявата униформа на леглото — празна, без украшения, като захвърлена змийска кожа. Внимателно провери шевовете и сребърната бродерия на яката, раменете и ръкавите за следи от повреди или износване, но някой педантичен прислужник я беше почистил и прибрал в калъф, преди да я пъхне в гардероба, затова тя бе в отлично състояние. Тъмнокафявите ботуши, извадени от специален калъф, също бяха лъснати до блясък.

Според древния обичай графовете и техните наследници, оттеглили се от активна служба, имаха право да носят военните си отличия на семейните си униформи като признание на ворския официален и исторически статут на — какъв бе онзи глупав израз? — „Мускули на Империята и Дясна ръка на императора“. Но никой никога не беше наричал ворите „Мозъци на Империята“, сухо си помисли Майлс. Как така никой не се бе сетил да се провъзгласи, да речем, за „Жлъчен мехур на Империята“ или „Императорски Панкреас“? Май беше по-добре някои метафори да останат неизползвани.

Майлс никога не бе носил едновременно всичките натрупали се ордени. Отчасти защото четири пети от тях бяха свързани със секретни операции, а какво удоволствие можеш да изпиташ от носенето на медал, за който нямаш право да разкажеш някоя интересна история? А отчасти защото… защо, всъщност? Защото бяха принадлежали на адмирал Нейсмит ли?

Той грижливо нареди всичките си награди на кафявата куртка в съответния ред. Ордените за лош късмет — като онзи, който Ворберг току-що беше получил за раняването си — запълваха цял ред и част от следващия. Най-първият му медал беше от вервейнското правителство. А последният с голямо закъснение бе получен по пощата със скоков кораб от благодарния Марилак. Той обичаше секретните операции — бяха го отвеждали на толкова странни места! Нареди ни повече, ни по-малко, а пет бараярски Имперски Звезди от различни степени — по-скоро в зависимост от това колко пот е пролял Илян в щаба на ИмпСи по време на съответната операция, отколкото колко кръв е пролял лично Майлс на фронтовата линия. Бронзовите говореха за това, че началникът му си е изгризал ноктите само до втората фаланга, а златните означаваха, че ги е глътнал чак до китката.

Поколеба се, но сложи и златния медальон на сетагандския орден „За Заслуги“, разполагайки по всички правила разноцветната му лента около високата яка на куртката. Орденът беше хладен и тежък. Изглежда Майлс беше един от малцината войници в историята, награждавани и от двете воюващи страни в една и съща война… макар че, в интерес на истината, орденът „За Заслуги“ беше получен след войната и всъщност беше връчен на лорд Воркосиган, а не на дребничкия адмирал.

Когато нареди всички ордени, ефектът беше умопомрачителен.

Пазейки наградите си отделно, скрити в малките им кутийки, Майлс никога не бе съзнавал колко много е събрал, докато отново не ги беше извадил. Не, не отново. За пръв път.

„Ще нанесем удар по целия фронт.“ Мрачно усмихнат, той закачи медалите по местата им. Облече бяла копринена риза, обу кафявите панталони, обшити със сребърни лампази и лъскавите ботуши за езда, сложи си избродираните със сребро тиранти и накрая — тежката куртка. Закачи дядовия си кинжал — канията беше покрита с емайл, а в украсената със скъпоценни камъни дръжка беше скрит печатът на Воркосиган — на полагащия му се ремък и го затегна около талията. Вчеса се и отстъпи назад, за да се погледне в огледалото.

„Ставаме аборигени, а?“ Саркастичният вътрешен глас звучеше все по-тихо.

— Ако ти предстои да се разправяш с гордиев възел, погрижи се да сложиш в багажа си меч. — Това беше първата фраза, произнесена от него на глас.

* * *

Мартин, потънал в четене, чу тропота от ботушите на Майлс, вдигна глава от ръчното си четящо устройство и… беше приятно да се види, че даже не реагира веднага.

— Изкарай колата пред входа — хладно му нареди Майлс.

— А къде отиваме? Милорд.

— В императорската резиденция. Имам среща.