Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (17)

ГЛАВА 17

Заседателната зала на клиниката притежаваше всички типични черти на залите за съвещания в ИмпСи, където Майлс бе прекарвал безкрайно много часове през живота си. Главното място на кръглата черна маса се заемаше от холопроектор с контролно табло, напомнящо навигационен пулт на скоков кораб. До масата вече имаше наредени пет въртящи се стола, и тримата седнали припряно скочиха на крака и застанаха мирно, когато Руибал и Майлс влязоха вътре. Сега, когато се събраха всички, стана ясно, че в стаята нямаше друг с чин под полковник, освен самия Майлс. Това далеч не беше необичайно за Ворбар Султана; в Имперския Генерален щаб, в другия край на града, където работеше Иван, се шегуваха, че там полковниците тичали за кафе.

Не, той не бе нито под, нито над тях по чин, напомни си Майлс. Всъщност той е извън тази йерархия. И си личеше, че тези хора, колкото и да са свикнали с генерали и адмирали, за пръв път се срещат с Имперски Ревизор. Последната имперска ревизия в ИмпСи беше била преди пет години — традиционно финансова и Майлс я беше преживял от другата страна на барикадата, тъй като ревизорът се бе заял с някои страни на наемническото счетоводство. Разследването беше придобило опасно политически характер, но Илян бе успял да го изолира.

Руибал му представи присъстващите. Самият той се оказа невропатолог. Следващ, или навярно пръв в йерархията, бе вицеадмирал доктор Авакли, биокибернетик. Авакли беше откомандирован от медицинския екип, който имплантираше невралните чипове на всички скокови пилоти в Имперската служба; това беше единствената налична на Бараяр технология, която поне малко напомняше на онази, с която е бил произведен ейдетичния чип на Илян. Авакли, в твърде забавен контраст със закръгления Руибал, беше висок, слаб, напрегнат като струна и вече започващ да оплешивява. Майлс се надяваше, че последното е признак за високи интелектуални способности. Другите двама специалисти се оказаха помощници на Авакли по техническата част.

— Благодаря ви, господа — каза Майлс, когато процедурата по запознанството приключи. Той седна, седнаха и останалите, освен Руибал, явно избран да говори пръв.

— С какво бихте искали да започна, милорд ревизор? — попита той Майлс.

— Хм… защо не започнете отначало?

Полковникът покорно задудна дълъг списък с неврологични изследвания, илюстрирайки ги с данни и резултати на холовидеото.

След няколко минути изброяване Майлс го прекъсна:

— Извинете ме. Не се изразих точно. Можете да прескочите всички негативни резултати. Преминете направо на позитивните.

Последва кратко мълчание.

— С две думи — накрая каза Руибал, — не открих никакви доказателства за органични поражения на нервната система. Равнището на физиологически и психологически стрес е опасно високо, но според мен това по-скоро е следствие, отколкото причина за биокибернетичния срив.

— Съгласен ли сте с това мнение? — попита Майлс вицеадмирала и Авакли кимна, макар и с леко присвити устни, сякаш за да намекне за вечната възможност от човешка грешка. Авакли и Руибал си кимнаха и Авакли зае мястото на Руибал пред холопроектора.

Авакли имаше подробна холокарта на вътрешната структура на чипа, чието изображение извика на екрана. Майлс изпита известно облекчение. До този момент малко се боеше да не чуе, че през тези тридесет и пет години медицинската служба на ИмпСи е изгубила ръководството за потребителя. Но, както изглеждаше, имаха предостатъчно данни. Самият чип представляваше невероятно сложен сандвич от органични и неорганични молекулярни пластове, с размери около пет на седем и дебелина половин сантиметър, имплантиран във вертикално положение между двата дяла на мозъка на Илян. В сравнение с броя на неврологичните връзки, които излизаха от него, управляващите имплантанти на скоковите пилоти приличаха на детски играчки. С най-голяма сложност, изглежда, се отличаваше не протеиновото хранилище на данните, а мрежата за извличане на информация, макар че и двете бяха не само дяволски сложни, а направо непостижими. Тази мрежа представляваше нещо като самообучаваща се система, която по сложен и нелинеен способ се формираше самостоятелно след имплантирането на чипа.

— И така, тази… повреда, която наблюдаваме, е ограничена само в органичната или в неорганичната част? Или е засегнало и двете? — попита Майлс биокибернетика.

— В органичната — отвърна Авакли. — Почти сто процента.

Вицеадмиралът, разбра Майлс, беше от онези учени, които никога не сключват облози, без да се застраховат срещу грешка.

— За съжаление — продължи Авакли, — съдържащата се в чипа информация не може да се прехвърли на друг носител. Там няма никакъв еквивалент на инфопорт за външно включване. Само хиляди и хиляди невронни проводници, които влизат или излизат в това нещо по цялата му повърхност.

Ако се погледне предисторията на чипа — супер-защитено бунище с всякакви сведения за император Ецар, това изглеждаше съвсем логично. Майлс няма да се учуди ако разбереше, че това нещо е било преработвано по специална поръчка така, че да не могат да се извличат данни от него.

— Хм… бях останал с впечатлението, че устройството функционира успоредно с мозъчната памет на Илян. То всъщност не я замества, нали?

— Точно така, милорд. Невронните входове само са свързани със сензорните окончания, а не пренасочват информацията към себе си. Хората с такива чипове явно имат двойна памет за всичките си преживявания. Което, съдейки по всичко, е основният фактор, провокиращ високата вероятност впоследствие да развият ятрогенна шизофрения. Нещо като неотстраним конструктивен дефект, но не толкова на чипа, колкото на човешкия мозък.

Руибал се прокашля, с което вежливо изрази теоретично — или може би теологично — несъгласие.

Илян сигурно бе роден шпионин. Способността да балансираш с повече от една действителност в главата си, докато получиш доказателство, без да полудееш от неопределеността на обкръжаващия те свят, определено бе характерна само за великите детективи.

През това време Авакли премина към високонаучно обсъждане на трите възможни плана за извличане на някаква информация от чипа. И трите изглеждаха скалъпени набързо и резултатите биха били съмнителни; докато ги описваше, самият Авакли не изглеждаше особено доволен или ентусиазиран. Повечето от тях представляваха деликатни микроневрохирургически операции с продължителност няколко часа. Руибал непрекъснато се мръщеше.

— И така, — прекъсна това подробно изложение Майлс, — какво ще стане, ако извадите чипа?

— Ако използваме битова терминология, — отвърна Авакли, — това ще доведе до шок и смърт. Очевидно това е било направено преднамерено — вероятно за да се предотврати, хм, кражба.

Точно така. Майлс си представи Илян във вражески ръце, с отворен череп, оставен да умре… явно на някой друг бе хрумнало същото. Поколението на Ецар масово беше страдало от параноя.

— Този чип изобщо не е проектиран да бъде изваждан здрав от захранващата го с енергия органична матрица — продължи Авакли. — Във всеки случай, вероятността за извличане на някаква последователна информация рязко спада.

— Ами ако не се извади?

— Процесът на разпадане на протеиновата верига не проявява признаци на забавяне.

— Или, казано на научен жаргон, чипът се превръща на сополи в главата на Илян. Между другото, някой от вашите умници явно е използвал този израз в негово присъствие.

Един от асистентите на Авакли беше достатъчно тактичен, за да придобие виновно изражение.

— Адмирал Авакли, какви са вашите основни теории относно причините за повреда на чипа?

Биокибернетикът свъси вежди.

— По степента на вероятност: остаряване и превключване в режим на саморазрушаване; някаква химична или биологична атака. За да потвърдя втората хипотеза, трябва да разглобя чипа на части.

— Значи… не може да става и дума да извадите устройството, да го поправите и отново да го имплантирате, така ли?

— Дори не мога да си представя такова нещо.

— И не можете да го поправите на място, без да знаете причината. Която, от друга страна, не може да се установи, без да извадите чипа и да го разглобите. Което ще го унищожи.

Авакли стисна устни, сухо признавайки, че проблемът представлява затворен кръг.

— Боя се, че наистина не може да се говори за поправка. Насочих усилията си към разработване на реален метод за източване на информацията.

— Ако това е вярно, — продължи Майлс, — тогава сте разбрали неправилно първия ми въпрос. Какво ще стане с Илян, ако извадите чипа?

Авакли трепна с ръка по посока на Руибал, сякаш с рязък жест му прехвърляше горещ въглен.

— Не можем да предвидим със сигурност… — несигурно проточи Руибал.

— Можете ли да направите обосновано предположение? Например дали Илян незабавно ще се върне към спомените си от двайсет и седем годишна възраст?

— Не, не мисля. Обикновеното изваждане, без опит за спасяване на чипа, всъщност е съвсем проста операция. Но мозъкът е сложно нещо. Например, ние не знаем в какво направление е пренасочил вътрешните си връзки около имплантанта за тези тридесет и пет години. После идва психологическият момент. Каквото и изменение на личността — няма значение какво точно — да е позволявало на Илян да работи с чипа в главата си и да не се побърка, ще премине в състояние на дисбаланс.

— Все едно… да оставиш патериците и да откриеш, че краката ти са атрофирали, така ли?

— Навярно.

— Точно за какво увреждане на интелектуалните му функции става дума? Малко? Голямо?

Руибал безпомощно сви рамене.

— И засега не сте намерили никакъв — дори възрастен — чуждопланетен експерт по тази остаряла технология?

— Засега не — отвърна лекарят. — Това може да отнеме няколко месеца.

— А през това време, — мрачно каза Майлс, — ако съм ви разбрал правилно, чипът ще е станал на желе, а Илян или ще остане завинаги луд, или ще умре от изтощение.

— Ъ-ъ… — проточи Руибал.

— Това в общи линии обобщава възможностите, милорд — отвърна Авакли.

— Тогава защо досега не сте извадили проклетия имплантант?

— Дадените ни заповеди, милорд, гласят да запазим чипа, — отбеляза биокибернетикът, — или поне част от съдържащата се в него информация.

Майлс потри устни.

— Защо? — попита той накрая.

Авакли повдигна вежди.

— Осмелявам се да предположа, че информацията е жизнено важна за ИмпСи и Империята.

— А дали е така? — Майлс, наведен напред, се втренчи в ярко оцветената, кошмарна биокибернетична схема на чипа, висяща пред очите му над видеоплочата в центъра на масата. — Този чип не е бил имплантиран, за да превърне Илян в свръхчовек. Той е бил просто играчка на император Ецар, на който му се е сторило забавно да има ходещо записващо устройство. Трябва да призная, че чипът се оказал много полезен за Илян. Придава му някаква аура на непогрешимост, която плаши хората до смърт, но това е заблуда и той прекрасно го знае. Всъщност чипът няма нищо общо с ръководството на ИмпСи. Илян е бил назначен на този пост само защото е бил до баща ми в деня, в който силите на Вордариан убили неговия предшественик и защото баща ми го е харесал и му се е доверявал. В разгара на бушуващата гражданска война не е имало време за търсене на таланти. От всички качества, които са направили Илян най-добрия шеф на ИмпСи в нейната история… чипът навярно е най-незначителното. — Гласът му се сниши почти до шепот; Авакли и Руибал се бяха навели напред, за да го чуват. Той се прокашля и се изправи.

— В този чип има само четири категории информация — продължи Майлс. — Стара и излязла от употреба. Текуща, която е документирана на материални носители — Илян винаги е трябвало да действа съобразно предположението, че всеки момент може да умре или да бъде убит, и тогава Хароче или някой друг ще трябва да поема тази длъжност „в движение“. После са личните неща, които не са от полза за никой друг, освен за самия него. Може би дори не и за него. Трийсет и пет години взимане на душ, хранене, преобличане, церемонии. И не чак толкова много полови контакти, опасявам се. Купища слаби романи и холодрами, всичко това е там, дума по дума. И някъде сред тези милиарди образи може би има десетина опасни тайни, които не знае никой друг. Които, може би, не бива да знае никой друг.

— Какво искате да направим, милорд Ревизор? — попита Руибал, нарушавайки мълчанието, надвиснало след този монолог.

„Нали искаше власт? Е, сега я имаш, момче.“ Майлс въздъхна.

— Искам да поговоря с още един човек. Междувременно… пригответе всичко необходимо за хирургическото изваждане на чипа. Техниката, разбира се, но най-вече — специалист. Искам най-добрия специалист, когото можете да откриете, независимо дали е от ИмпСи или не.

— Кога трябва да започнем, милорд? — попита Руибал.

— Бих искал да сте свършили след два часа. — Майлс почука по масата и се изправи. — Благодаря ви, господа. Свободни сте.

* * *

Майлс се обади на Грегор по обезопасен комуникационен пулт направо от клиниката.

— Откри ли каквото искаше? — поинтересува се императорът.

— Не съм искал нищо такова. Но имам напредък. Сигурен съм, че за теб няма да е изненада да научиш, че проблемът не е в мозъка на Илян, а в проклетия чип. Той неконтролирано бълва стари пакети данни. Приблизително на всеки пет минути той залива ума му с кристално ясни спомени от случайни моменти в миналото. Ефектът е… ужасяващ. Причината не е известна, не могат да го поправят, изваждането на чипа ще унищожи всички данни. Ако го оставят на място, Илян е изгубен. Сам можеш да си направиш заключението.

Грегор кимна.

— Изваждане.

— Изглежда неизбежно от медицинска гледна точка. И досега това трябваше да е… ако не направено, поне трябваше да е подготвено и предложено. Проблемът е там, че Илян не е в състояние да даде съгласие за операцията.

— Разбирам.

— Освен това не знаят какъв ще е резултатът от изваждането. Пълно възстановяване, частично възстановяване, личностни промени, промени в интелекта — просто нищо не е известно. Искам да кажа, че може да не получиш обратно своя шеф на ИмпСи.

— Разбирам.

— Та така. Има ли на този чип нещо, което би искал да запазиш и за което не знам?

Грегор въздъхна.

— Сигурно единственият човек, който може да отговори на този въпрос, е баща ти. А през почти петнайсетината години, откакто навърших пълнолетие, той не намери за нужно да сподели нещо от това с мен. Изглежда, че старите тайни трябва да си останат такива.

— Сега Илян е твой васал. Съгласен ли си да извадят чипа, господарю мой?

— Ти какво ще ме посъветваш, Ревизоре мой?

Майлс въздъхна.

— Да го извадят.

За момент Грегор прехапа долната си устна, после лицето му се втвърди.

— Тогава нека оставим мъртвите да лежат в гробовете си. Да оставим миналото да си отиде. Действай.

— Слушам, сир.

Майлс прекъсна връзката.

* * *

Този път го приеха в кабинета на Хароче без никакви забавяния или възражения. Генералът, който четеше нещо на монитора си, му даде знак да седне. Майлс обърна стола с облегалката напред и го възседна, кръстосвайки ръце на облегалката.

— Е, милорд Ревизор — след като изключи пулта, каза Хароче. — Надявам се, че готовността на моите подчинени към сътрудничество ви е задоволила.

Илян по-добре се справяше с иронията, но трябваше да отдаде дължимото на заместника му поне за опита.

— Да, благодаря ви.

— Признавам, че съм ви подценил. — Хароче посочи комуникационния пулт. — Виждал съм ви да се появявате тук и отново да изчезвате години наред и знаех, че работите в секретни операции. Но не винаги бях наясно точно какъв тип оперативник сте и до каква степен са засекретени операциите. Нищо чудно, че бяхте любимец на Илян. — Отправеният му към куртката на Майлс пронизителен поглед сега бе по-скоро преценяващ, отколкото скептичен.

— Прочели сте досието ми, нали? — Майлс не си позволи да трепне пред погледа на Хароче.

— Прегледах обобщенията и някои от бележките на Илян. Пълното проучване на файловете ще отнеме най-малко седмица. А в момента времето ми е изключително ценно.

— Да. Току-що разговарях с императора. — Майлс си пое дъх. — Стигнахме до заключението, че чипът трябва да се извади.

Хароче въздъхна.

— Надявах се, че ще успеем да избегнем това. Такова решение изглеждаше прекалено окончателно. И толкова… травмиращо.

— Далеч не толкова травмиращо, колкото това, което става сега. Между другото, още от самото начало при Илян е трябвало да стои някой, когото добре познава, това го успокоява. Предизвиква поразителни изменения в нивото на агресията му. Ако до него е имало някой, вероятно е щял да избегне приемането на такова количество транквиланти. И тези унизителни ремъци. Да не говорим за проблемите на санитарите.

— В началото все още не знаех с какво си имаме работа.

— М-м-м… Но не е трябвало да го оставите да страда самотен.

— Признавам… че не съм слизал в клиниката, за да го видя лично. Първият ден ми беше достатъчен.

„Разбираемо, макар и страхливо поведение.“

— С Иван успяхме да постигнем много дори само с присъствието си там. Сетих се за друг човек, който може да направи още повече. Смятам, че лейди Алис Ворпатрил трябва да остане при него до операцията.

Хароче се намръщи.

— Вие с лейтенант Ворпатрил сте, или поне сте били, положили клетва войници. Тя обаче е цивилна и поради пола си не може да положи повечето клетви.

— Но независимо от това, едва ли можете да кажете, че тя не е личност. Ако се наложи, ще използвам качеството си на Ревизор и ще наредя да я допуснете в клиниката, но исках да ви дам възможност да поправите грешката си. Ако не друго, трябва да осъзнавате поне факта, че като Баба на Грегор и негова най-близка роднина, тя ще отговаря за всичко около сватбата на императора. Тогава вие може би все още ще изпълнявате длъжността шеф на ИмпСи. Каква е връзката на това с вашите проблеми за… безопасността, ще стане очевидно. Когато императрица Лайза заеме мястото си, тя може би ще поиска да установи нови порядки, но дотогава лейди Алис, като представителка на старата гвардия, ще осигурява гладкото протичане на прехода. Това е ворски обичай. Вижте, във възхитителните си усилия да издигнат достойнствата над рожденото право, военните губят маса време да се преструват, че вор — това е фикция. А висшите представители на ворската класа, чиято сигурност и благополучие са ваша отговорност през цялото време, докато седите зад това бюро, също хабят поне толкова енергия да се преструват, че вор е нещо реално.

Хароче повдигна вежди.

— И къде е истината?

Майлс сви рамене.

— Майка ми би го нарекла сблъсък на две противоречиви илюзии. Но каквото и да е личното ви мнение за преимуществата и недостатъците на ворската система — а самият аз имам някои идеи по този въпрос, които не бих изложил пред Съвета на графовете — това е системата, която и двамата с вас сме се заклели да пазим. Вор наистина са мускулите на Империята. Ако не ви харесва, можете да емигрирате, но ако останете тук, трябва да спазвате правилата на тази игра.

— Тогава как Илян е успявал толкова добре да се разбира с вас? Той не е повече вор от мен.

— Всъщност мисля, че се е наслаждавал на зрелището. Не знам какви са били възгледите му като по-млад, но когато през последните десетина години наистина го опознах… според мен той възприемаше Империята като творение, което той помага да се запази цяло. В известен смисъл почти сетаганданско отношение, по-скоро като на художник към неговата публика, отколкото на слуга към неговия господар. Наистина, той усърдно играеше ролята на слуга на Грегор, но лично аз никога не съм виждал по-малко сервилен човек от него.

— А-а. — Погледът на Хароче се оживи, сякаш наистина разбра какво му се каза. Пръстите му избарабаниха веднъж по черното стъкло — жест, типичен за Илян. Ей богу, този човек наистина го слушаше! И може би се учеше? Окуражаваща мисъл.

Генералът решително стисна устни и набра няколко цифри на комуникационния си пулт. Появи се секретарят на лейди Ворпатрил и след кратка размяна на поздрави и обяснения лицето на Алис се появи над видеоплочата. Тя намръщено погледна Хароче.

— Милейди — кимна й той. Последвалият жест с ръка можеше да се разтълкува двояко: или като небрежно отдаване на чест, или като отмятане на кичур от челото, нюансът беше трудно различим. — Преразгледах искането ви за достъп в клиниката на ИмпСи. Скоро Илян може би ще бъде подложен на хирургическа операция. Ще съм ви лично задължен, ако се съгласите да дойдете тук и да постоите при него. Изглежда, че познатите лица му помагат… да остане спокоен с по-малко успокоителни.

Алис вирна брадичка.

— Още вчера ви казах това!

— Да, милейди — смирено призна Хароче. — И имахте право. Може ли да пратя кола да ви вземе? И кога?

— Заради такъв случай — заяви Алис, — ще бъда готова след петнайсет минути.

Майлс се зачуди дали генералът съзнава колко потресаващо нещо каза тя? Понякога за една дама от висшето ворско общество нямаше да са достатъчни и петнадесет часа, за да се приготви за излизане от вкъщи.

— Благодаря ви, милейди. Мисля, че това много ще ни помогне.

— Аз ви благодаря, господин генерал. — Тя помълча и добави: — Благодаря и на лорд Воркосиган. — И прекъсна връзката.

— Уф-ф — каза Хароче; ъгълът на устата му потрепна. — Наистина е проницателна.

— В някои области, които имат отношение към личния й опит, тя е една от най-проницателните.

— Направо да се чуди човек как лорд Иван… хм, добре. Е, как се представих, милорд ревизор?

„Потресаващо.“

— Беше достойно извинение. Тя беше принудена да го приеме. Няма да съжалявате.

— Колкото и да ви е трудно да го проумеете, като се има предвид историята на вашите отношения с повечето ви командири — Хароче почука по комуникационния си пулт (кои точно файлове бе отворил?), — аз наистина искам да постъпя по възможно най-добрия начин. Но само да изпълнявам задълженията си — това не е достатъчно. По-ниските равнища на йерархията са пълни с хора, които просто си изпълняват дълга и нищо повече. Знам, че не съм изтънчен човек… никога не съм бил…

— Нито пък предшественикът на Илян, капитан Негри, доколкото съм чувал — отбеляза Майлс.

Хароче мрачно се усмихна.

— Не молих за това сравнение. Най-вероятно никога няма да стана толкова вежлив и изискан като Илян. Но ще направя всичко възможно да върша също толкова добра работа.

— Благодаря, генерале — кимна Майлс.

* * *

Майлс се върна в клиниката, за да замени Иван. Завари го все още да седи до Илян, но толкова потънал в облегалката на стола, колкото му беше възможно. На лицето му беше застинала болезнена усмивка, а единият му ботуш меко потупваше по пода в нервен ритъм.

Когато видя Майлс, Иван припряно се изправи и се приближи до вратата.

— Слава Богу! Крайно време беше да се върнеш — измърмори той.

— Как е?

— А ти как мислиш? Разбирам защо са го хранили с успокоителни, дори когато не се е опитвал да им откъсне главите. Просто така няма да им се налага да слушат това непрекъснато. Майлс, това е кошмар!

— Да, знам — въздъхна Майлс. — Обаче повиках помощ и тя е на път за насам. Помолих майка ти да дойде и да поседи при него.

— О! — възкликна Иван. — Чудесна идея. Във всеки случай, по-добре тя, отколкото аз.

Майлс се усмихна.

— Не се ли боиш, че ще й е малко тежко?

— А-а. Хм… По дяволите, тя е издръжлива.

— По-издръжлива от теб ли?

— Ще се справи — малко отчаяно обеща Иван.

— Почини си, братовчеде.

— Да. — Иван не чака втора покана, а бързо се шмугна покрай Майлс в коридора.

— И, Иване…

Братовчед му спря и го изгледа подозрително.

— Да?

— Благодаря ти.

— А, няма нищо.

Въздъхвайки дълбоко, Майлс влезе в стаята на Илян. Там продължаваше да е много горещо. Майлс си съблече куртката, преметна я на облегалката на стола, нави ръкавите на копринената си риза и седна. Отначало Илян просто не му обръщаше внимание, после озадачено го погледна и след миг лицето му се проясни. И отново се започна: „Майлс, какво правиш тук?…“ — „Саймън, изслушай ме. Чипът ти се повреди…“

Отново и отново.

След известно време Майлс реши, че това малко прилича на разговор с човек, който страда от раздвоение на личността. Тридесетгодишният Илян отстъпваше мястото си на четиридесет и шест годишния — и двамата твърде различни от Илян на шестдесет. Майлс търпеливо чакаше кога от тестето ще се появи нужната му карта, безспирно повтаряйки днешната дата, факти и обстоятелства. Ще настъпи ли момент, когато всички иляновци щяха да са информирани, или той ще продължи да се дели до безкрайност?

Накрая се появи онзи Илян, когото той очакваше.

— Майлс! Ворберг ли те откри? Мамка му, това е кошмарно. Проклетият ми чип се е скапал. Стопил се е на сополи в главата ми. Обещай ми — дай ми думата си на Воркосиган! — че няма да позволиш това да продължи.

— Слушай, Саймън! Знам всичко за това. Но няма, дявол да го вземе, да ти режа гърлото. Вместо това сме планирали операция за изваждането на чипа. Не по-късно от утре, ако зависи от мен, а наистина зависи. Чипът не може да се поправи, затова смятаме да го извадим.

Илян помълча.

— Да го извадите?… — Той докосна челото си с ръка. — Но как ще живея без него?

— Според най-оптимистичните прогнози на медиците — така, както си го правил през първите двайсет и седем години от живота си преди да ти го имплантират.

Погледът на Илян беше мрачен и изплашен.

— И той ще отнесе… всичките ми спомени? Ще изгубя целия си живот? О, Господи, Майлс! — Той замълча за миг и добави: — Май предпочитам да ми прережеш гърлото.

— За това и дума не може да става, Саймън.

Илян поклати глава. И отново изчезна, преобразявайки се в друг Илян, започвайки още един цикъл:

— Майлс! Какво правиш тук? Какво правя аз тук? — Той погледна цивилните си дрехи — или харесваше някакъв изключително досаден, вмирисан на нафталин стил, или не вярваше на собствения си вкус. — Трябваше да се явя в Съвета на графовете в пълна парадна униформа. Трябва да им съобщя… трябва да им съобщя…

Майлс не можеше да реши дали при сегашните обстоятелства това беше съзнателно съгласие на човек, който е разбрал всичко, или не. Дали Илян го беше разбрал? Но Майлс нямаше какво друго да направи. И той започна да повтаря зазубрения наизуст текст. Отново и отново.

Най-накрая доктор Руибал доведе лейди Алис в стаята. Както го беше помолил Майлс, той накратко й беше обяснил положението; Майлс разбираше това по застиналото й, огорчено лице.

— Здравей, Саймън — раздаде се тихият й, мелодичен алт.

— Лейди Алис! — На лицето му се изредиха няколко изражения, сякаш търсеше нещо в паметта си, но какво именно — Майлс не знаеше. — Ужасно съжалявам за смъртта на лорд Ворпатрил — каза накрая Илян. — Само да знаех къде точно в града сте… Опитвах се да спася адмирал Канциан. Само да знаех! Как е детето?

Извинения и съболезнования за убийството на съпруга й, извършено преди тридесет години. Канциан бе починал от старост преди пет години. Алис измъчено погледна Майлс, после се обърна към Илян.

— Да, Саймън, всичко е наред — отговори му тя. — Лейтенант Куделка ни преведе през войската на Вордариан. Сега вече всичко е наред.

Майлс кимна и повтори заучения текст, за да даде представа на Алис. Тя внимателно изслуша всичко, наблюдавайки как лицето на Илян преминава през обичайната последователност от емоции: изумление, отрицание и страх. В нейно присъствие от грубия му войнишки език не остана нито следа. Майлс стана от стола и й го отстъпи. Алис без колебание седна и хвана ръката на Саймън.

Илян примигна и вдигна поглед към нея.

— Лейди Алис! — Лицето му омекна. — Какво правите тук?

Майлс се оттегли до вратата, откъдето наблюдаваше Руибал.

— Много интересно — каза лекарят, гледайки телеметричния монитор на стената. — Кръвното му налягане малко се понижи.

— Да. Не съм… изненадан. Елате в коридора да поговорим. Искам да разменя няколко думи и с Авакли.

* * *

Майлс, Руибал и Авакли — и тримата вече само по ризи с навити ръкави, — седяха в стаята на санитарите и пиеха кафе. Майлс изведнъж съобрази, че навън отдавна бе нощ. Споделяйки механистичната вечност на Илян, самият той започна да бърка времето.

— И така, вие твърдите, че тукашната операционна има всичко необходимо за провеждане на хирургичната операция — каза Майлс. — Тогава ми разкажете повече за хирурга.

— Той е заместник главният ми хирург, специалист по имплантиране и поддръжка на неврални чипове на скокови пилоти — отвърна Авакли.

— А защо да не вземем вашия главен хирург?

— Той също е добър, но този е по-млад, завършил е по-наскоро. Мисля, че той е оптималният компромис между съвременност на подготовката и практическия опит.

— Имате ли му доверие?

— Нека се изразя така — каза биокибернетикът. — Ако през последните пет години поне веднъж сте пътували със скоростен имперски куриерски кораб, навярно самият вие вече сте му доверявали живота си. Той имплантира чипа и на личния пилот на императора.

— Отлично. Приемам избора ви. Кога може да дойде и да започне операцията?

— Може да го докараме с флаер от областта Вордариан още тази нощ, но мисля, че е по-добре да го оставим да се наспи както трябва. Аз бих му дал поне един ден, за да се запознае със случая и да подготви план за хирургичната намеса. След това зависи от него. Най-вероятно ще станем свидетели на операцията най-рано вдругиден.

— Разбрах. Много добре. — Майлс не можеше да направи нищо, за да ускори нещата. — Това означава, че екипът на доктор Авакли има още два дни да си поиграе със своята част от проблема. Съобщете ми, ако откриете някакъв нов подход, който няма да въвлече Илян още по-силно в… в това. А, да! Имам едно предложение. Когато свършите операцията, екипът на доктор Авакли ще стане патологоанатом на чипа. Искам да се направи аутопсия на това дяволско нещо, дори и да е пукнало. Каква е причината за повредата? Това искат да знаят и ИмпСи, и аз. И си помислих, че можем да добавим в екипа един човек, който може би ще успее да сподели с вас интересен галактически опит. Той има лаборатория в Имперския научноизследователски институт по биотехнологии край Ворбар Султана, където изпълнява някаква секретна работа. Казва се Вон Уедел. — Някога известен на Джаксън Хол като доктор Хю Канаба. Една от ранните операции на „Дендарии“ беше инкогнито да измъкнат бежанец от Джаксън Хол на Бараяр, където той получи ново име, нов живот и ново лице. Да го измъкнат заедно с някои от най-секретните генетични разработки в галактиката. Сержант Таура беше един от най-първите му и най-съмнителни проекти. — По образование е молекулярен биолог, но предишните му експерименти са включвали извънредно… ами, наистина странни неща. В известен смисъл е нещо като черна овца и… ъ-ъ… в характера му има нещо от примадона, но мисля, че идеите му ще ви се сторят интересни.

— Да, милорд. — Авакли си записа в бележника. Предложението на лорд Ревизора имаше тежестта на императорска заповед, убеди се отново Майлс. Наистина трябваше да внимава какво говори.

И, изглежда, че това беше всичко, което можеше да направи днес. Копнееше да се прибере в замъка Воркосиган и да се наспи.

Ала вместо това легна за четири часа в една от свободните стаи, след което смени Алис Ворпатрил. Застъпилият на дежурство лейтенант Ворберг с радост им отстъпи мястото си до леглото на Илян и зае полагащия му се пост до вратата на клиниката. Илян спеше неспокойно и се будеше през двадесетина минути в нов пристъп на объркване и страх. Двата дена до операцията щяха да бъдат много дълги.