Сам Лундвал
Ах, тази Алиса! (21)

21

Подкрепленията от Междупланетната федерация пристигнаха. Двадесет и два крайцера разсякоха с грохот небето — появата им означаваше нови войници, оръдия, танкове, боеприпаси. Крайцерите връхлитаха от яркосиньото небе на талази, сееха смърт, пърлеха облаците с огнените си езици, атакуваха спящите равнини, тежко полюшващите се морета, високите планини. Опустошителната им стихия бе внушителна, но отбраната на Земята по нищо не им отстъпваше. Замъци се превръщаха в ракетни площадки, древни кули извисяваха с трясък върховете си към небето и се преобразяваха в стройни ракети с металически блясък; земята се цепеше и от недрата й излитаха странни същества, яхнали лунни лъчи и огнени пламъци. Смърт, разруха, слава — по равно и за двете страни. Крайцерите отбиваха нападателите, унищожаваха ги, превръщаха земята под себе си в клокочещ огнен пъкъл. После се оттегляха от бойното поле, връщаха се към безкрайната позиционна война.

След тях раните на Земята заздравяваха бързо. Замъците възкръсваха, селата, напълно невредими, никнеха като гъби, градовете се разрастваха като живи клетъчни организми. От опустошителното разрушение не оставаше никаква следа, никакъв помен. Можеше да започне борбата за следващата победа.

Монтийе следеше военните действия на екраните в командната зала. Все още се водеше локална война, ограничена в участъка около непревземаемите кули. В единия край на бойното поле Монтийе печелеше незначителни победи, в другия търпеше малки поражения.

Тъй минаваха дни, после седмици, а сетне и цели месеци и понякога Монтийе започваше да се съмнява дали е отбелязал някакъв напредък, дали някога ще спечели тази партия шах, или по-скоро е на път да я изгуби. Но след такива мигове на неувереност винаги му хрумваше някой гениален ход, удаваше му се да извоюва някоя малка победа, да направи пробив в противниковата територия и тогава отново се чувствуваше щастлив.

Алиса стоеше на върха на едно малко възвишение зад главната квартира на щаба. Шарената топка лежеше в краката й, а погледът й се рееше над хълмистата местност. Бойното поле представляваше само точица сред внушителната панорама, която се разкриваше пред нея. От невидима ракетна площадка излетя блестящо метално кълбо и се издигна със свистене към небето. Насрещният ход на Монтийе го унищожи, преди още да се е насочило към целта си. Алиса гледаше огненото кълбо, без да помръдва. Силуетът й започна да се размазва, тя доби облика на друга жена, на Жулиета от Верона — косите й се вееха на вятъра, а в ръката си стискаше малка остра кама; после се превърна в Деметра с роба във всички земни багри, в Рея^[1], в Астарта^[2]. Фигурата й се открои заплашително мрачно, преди да приеме следващото си превъплъщение — бледолика, крехка жена с големи тъмни очи: Беатриче Портинари, видяна през погледа на един влюбен поет. И после отново Алиса — с по детски свити устнички и пилеещи се по раменете й златни къдри. В далечината зад гърба й кацна цяло ято крилати същества, предвождани от бял пегас. Алиса не се извърна. Сключи ръце на гърба си и тъй силно ги изпъна назад, че почти изпукаха. Повдигна се на пръсти, после отпусна пети върху тревата, пак се повдигна на пръсти. Небосводът се издигаше над главата й ведър и блестящ. Тя се загледа в притъмнялото късче небе, където човекът създаваше своите нови легенди…