Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice, Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение

2

Първият космически кораб се откъсна от здрачаващия се небосвод, описа широка дъга над ширналите се под него планински вериги и мрачни лесове и се устреми към земята. Спускането му наподобяваше безшумния вихрен танц на подхвърлено във въздуха перце. Дългите му криле се къпеха в светлинни водопади, меняха цвета си непрекъснато — като крилете на водно конче — и хвърляха странни отблясъци върху земята. Два метални пилона, изгубили някогашната си ослепителна белота, потъмнели и набраздени от тънки пукнатини, убежище за спорите на непретенциозен тъмнозелен мъх, бяха полегнали на една страна — корабът прелетя между тях, възви към някаква ръждясала стартова площадка, обезформена до неузнаваемост от жилави, дълголетни дървета, и безшумно се приземи. Черният метален цилиндричен корпус остана на половин метър от повърхността. Фосфоресциращите криле загубиха блясъка си и се прибраха. От сенките наоколо се надигна здрач, приближи настъпателно, връхлетя кораба, но се разби в бронята му. Зад здрача дебнеше нощта — внушителна, пълна с изненади и напращяла от древност, която обаче не бързаше да се прояви и търпеливо чакаше своя час.

 

 

Вътре в кораба, пред командния пулт с неговите спартански изчистени форми и идеални геометрични полета, седяха двама мъже. Една жена, облечена с дрехи в преливащи се сини цветове, стоеше до изходния люк, който се отвори с леко свистене. Тя се поизвърна към мъжете.

— А сега?

— Какво сега? — Мъжът се бе облегнал на командното табло с цялата си тежест и не вдигна очи. Погледът му блуждаеше, устните му бяха болезнено свити. — Пълно мъртвило. А ти какво очакваше? Делегация от посрещачи? — Гласът му прозвуча рязко и пискливо, в странно несъответствие с едрото му тяло.

— Толкова е… различно от това, което си представях — отвърна жената и се вторачи в здрача, който бавно обгръщаше кораба. Държеше ръцете си зад гърба и ту свиваше, ту разпускаше пръсти; гъстата й черна коса се пилееше свободно по раменете. Обгърната от лекото ухание на бензое, тя изглеждаше някак недостижима. — Но ти сам знаеш Жослен — продължи тя, — че това мъртвило може да се окаже привидно…

— Да. Разбира се — съгласи се той, докато следеше данните от компютъра.

Тя сви рамене и отново се загледа в здрача.

Другият мъж седеше на командирския стол пред искрящия светлинен екран, без да се намесва в разговора. Отпуснал ръце на коленете и затворил очи, той се бе облегнал назад, по устните му играеше едва доловима усмивка. Трептящата светлина подчертаваше металическия блясък на лицето му.

Жослен бавно се изправи.

— Е — каза той. — Да вървим.

 

 

Навън ги очакваше отминалото величие на един от най-големите — някога, преди 50 000 години — космодруми на планетата Земя. Сега представляваше непроходима гробница от рушащи се сгради и машини, необозрима джунгла от метални стълбове и порутени зидове, тук-таме просечена от дървета с кичести корони, които тържествуваха над останките от чудесата на една отшумяла епоха. Всичко внушаваше чувството за преходност толкова осезаемо, че то сякаш полепваше по езика, по пръстите и при допира с тях придобиваше форма и образ. Някъде в далечината на фона на здрача се виждаха неясни очертания — може би на праисторически космически кораб. Неимоверно голям, той приличаше на полуразложения труп на великан, от чиито гръден кош стърчаха огромни ребра. За миг на фона на ярката синьобяла светлина, която струеше от люка, се откроиха силуетите на Жослен и Марта — после и двамата скочиха на земята. След толкова много години бетонната настилка бе съвсем трошлива и непрекъснато пукаше под стъпките им. Когато двамата се отдалечиха от кораба, по корпуса му се появиха отвори, отначало едва забележими, но постепенно разрастващи се, от които безшумно изскочиха оръжейни дула — чу се само лекото прищракване на добре смазани механизми. Идеално гладки метални уреди ловяха последните слаби отблясъци на гаснещата вечерна светлина и проучваха околността с отмерени механични движения. Движения, в които се криеха едновременно красота и смърт.

Марта вдигна поглед. Разпери ръце и ококори очи.

— Гледай! — прошепна тя. — Гледай!

Околността започна да се променя. Машините и сградите се разтърсиха, очертанията им се размиха като водни отражения, набъбнаха и придобиха нов облик. Развалините се извисиха до небосвода, плъзнаха нагоре като огнени пламъци, които постепенно застинаха в каменна и кристална маса; нагоре към огромни сводове от вкаменена светлина изригнаха колони огнена лава, а сводовете отекнаха от звънтежа на далечни камбанарии. Земята се разтърси из основи и се покри с каменна настилка, която се ширна надалеч, докато накрая се изгуби в мъгла; сред мрака се откроиха тъмните силуети на масивни предмети; изгряващата луна също попадна под величествения свод, но се разцепи на десетки хиляди блещукащи огнени езици; отнякъде долетя приглушената песен на внушителен хор. Сред мрака изкристализираха огромни готически прозорци със стъклописи в искрящи багри, появиха се пластики и скулптури, каменни изваяния на ангели и дяволи, разпятия от полирано дърво, а огромните сводове се изпъстриха с изображения на светии. Това беше Реймската катедрала — шедьовърът на френската готика, само че стотици, хиляди пъти по-голяма. Тя се издигна до звездите, островърхите й кули пресякоха орбитите на планетите и пронизаха слънцето, между колоните заплуваха купести облаци. Космическият кораб на Марта и Жослен се намираше в центъра на катедралата, но там, заобиколен от блещукащите колони, които се губеха в небесата на стотици километри от безкрайната каменна настилка, той чезнеше като нищожна прашинка. Отнякъде отекна глухият звън на камбана и на амвона се изкачи проповедник, който разтвори пред себе си дебела книга. Гласът му достигаше до всички стени, колони и огнебагрени фрески, непрекъснато съпровождан от тихата песен на внушителния хор.

Жослен закри лице с шепите си и нададе вик; в гласа му прозвуча такъв ужас, че хорът и боботещият глас замлъкнаха. Пронизителният вик изпълни цялата катедрала, колоните й се разтърсиха, готическите стъклописи изгубиха блясъка си, скулптурите се разбиха на парчета. От кристалите остана само безцветен прашец, който се разлетя на всички посоки, подът се огъна и заприлича на накъдрено от вълните море, зидовете се обезформиха, смалиха и изчезнаха сред дъжд от искрометни прашинки.

Катедралата безшумно потъна вдън земя. Само след мигове от нея не остана друго освен замиращото ехо на глух камбанен звън.

 

 

Мъжът, който бе останал в кораба, наблюдаваше безмълвно екрана над контролното табло. Под бледата лунна светлина отново се очертаха развалините на някогашния космодрум и там, между наклонените подпори от тъмнозелен камък на някаква врата, се появи момиченце. Вероятно около десетгодишно, със светлосиня рокля, бели тричетвърти чорапи, черни обувки и бяла колосана престилка. По раменете му се пилееха дълги руси коси, то тупкаше по земята с една шарена топка и гледаше кораба, а очите му искряха от едва сдържан смях.

Мъжът съзерцава известно време екрана с безразличен поглед, после рязко изключи камерата, която го обслужваше, и се завъртя на стола си. Отчете замислено резултатите от измервателните уреди — те продължаваха да регистрират невероятната маса, която допреди малко заобикаляше кораба — изчезнала тъй ненадейно, както бе се появила. Друг на негово място би подсвирнал, но той не издаде нито звук. Ярката синьобяла светлина от измервателните уреди хвърляше отблясъци върху лицето му и подчертаваше с болезнена яснота изкуствения цвят на човешка кожа и безизразността на чертите му, като се изключат големите широко отворени очи и чувствителните устни. Старомодна конструкция, разбира се, но хората обичат роботите им да приличат на тях. Човекороботът натисна няколко копчета на контролното табло и спокойно, без да бърза, се свърза с главния кораб, който чакаше в извънземна орбита. Мираж или халюцинация? Облегна се назад и изчака на екрана да се избистри образът на мъж в униформа. Халюцинациите не са нещо необичайно. Да, вярно, при хората, но не и при роботите.