Сам Лундвал
Ах, тази Алиса! (5)

5

Монтийе крачеше забързан по главния коридор на командирския кораб, но още не можеше да пропъди съня от очите си. Стъпките му кънтяха между металните стени и преди да заглъхнат, се сливаха с шума от стъпките на следващия го по петите млад и нервен лейтенант, който го бе събудил.

Най-накрая Монтийе бе решил да подремне няколко часа. Голяма грешка, разсъждаваше той сега с горчивина. Разбира се, точно тогава трябваше да се случи нещо. Преди да връхлети в командния център, изруга тихичко под носа си.

— Спокойствие! — опита се той да надвика глъчката. — Ето ме и мен! Млъкнете малко — искам да разбера за какво е цялата суматоха! — Проправи си път между насъбралите се военни и цивилни служители и с благодарност се възползува от стола, който му отстъпи един от техниците със зачервени от умора клепачи. Прозя се и разтърка очи. — Е — каза той малко по-спокойно, — ще ми обясни ли някой какво се е случило?

— Тревогата ни е корабът разузнавач — обади се някой. — Нали знаеш, Марта и Жослен…

— Знам, че за тях става дума. По-нататък.

— Били са нападнати.

— Какво? — Монтийе се приповдигна от стола си и моментално се разсъни. — Как така?

Еди Бър застана между него и контролното табло.

— Компютрите — подхвана той неуверено, — от тях не мога да…

— Остави компютрите! Какво се е случило?

— Данните от различните устройства си противоречат — намеси се друг глас и Монтийе позна в него дежурния офицер, нисичкия мъж, върху чието лице неизменно бе изписано учудване. — Видеоуредбата предава нещата в един вариант, компютърното устройство на кораба в друг. — Офицерът преглътна, преди да добави: — Много странна работа.

— Тук всичко е странно — промърмори Монтийе. — Къде са сега Марта и Жослен?

Настъпи моментно мълчание. После се чу покашлянето на Еди.

— Боим се, че са убити — обади се тихо той.

— Ти луд ли си! — Монтийе почти скочи от стола. — Невъзможно! Корабът не би позволил подобно нещо.

— Корабът — продължи Еди — твърди, че е бил затворен в някаква сталактитна пещера, заобиколен на километри от непреодолими скали.

— Възхитително! — възкликна Монтийе с горчивина в гласа. — Ами човекороботът? И той ли е седял в някоя пещера, докато Жослен и Марта са се борили за живота си?

— Той опитал да се намеси — каза Еди и се поколеба, преди да продължи. — Предполагаме, че е изваден от строя. Съжалявам, Мон.

Монтийе бавно се отпусна на стола си. Затвори очи, но почти веднага отвори отново клепачи.

— Вярно ли е? — попита спокойно той. — Всичко това?

— Да. Съжалявам.

Някой тикна в ръката на Монтийе чаша кафе-заместител. Той я поднесе бавно към устните си, а погледът му остана над ръба й и се плъзна по всички присъствуващи в залата.

— Вие там — обърна се той към дежурния офицер. — Разкажете ми точно как се случи всичко. — Сломената му преди малко самоувереност започна да се възвръща, макар и доста бавно.

— Двамата решиха да излязат от кораба — подхвана офицерът. — Поговорихме малко за тази, хм, катедрала, но единодушно стигнахме до мнението, че все пак е било само халюцинация…

— Доколкото разбирам, вие не сте направили някакъв опит да ги разубедите — отбеляза студено Монтийе. — Както и да е, продължавайте.

— След като напуснаха космодрума, двамата попаднаха в едно тясно дефиле и там се сблъскаха с… — Очевидно офицерът се колебаеше дали да продължи. — Имаме видеозапис от кораба. Може би е най-добре да го видите.

Монтийе направи нетърпелив знак да пуснат записа. Наведе се напред, когато екранът пред него се изпълни от призрачния лунен пейзаж с прохода и съществото, което седеше на задните си лапи върху надвисналата над главите на Жослен и Марта скала. Гледката го смрази.

— Сфинкс! — изпъшка той.

— Вие знаете какво е това? — Дежурният офицер остана очевидно изненадан.

— Тихо. — Монтийе внимателно проследи повторението на драмата върху екрана. Всичко изглеждаше невероятно, абсурдно и въпреки това се разиграваше пред очите му, вярно до най-малките подробности, включително и загадката на сфинкса. Докато следеше мълчаливо неясните сенки, Монтийе почувствува как започва да му прилошава. Записът се извъртя, екранът проблесна и сякаш против волята си угасна. Монтийе вдигна поглед. — Тази история да изглежда позната на някого? — попита той. Потърси с очи Кат, но не я откри сред присъствуващите в залата и бързо смени темата. — Марта побягна. Накъде ли?

— Нямаме никаква представа — отвърна Еди.

— Разбирам — Монтийе сбръчка чедо. — Жослен може би е още жив. Записът не показва този… това същество да го убива.

— Но нали видя накъде вървят нещата! — възкликна Еди. — Да не мислиш, че може да оцелее след всичко това?

— Аз се доверявам само на очите си — сряза го Монтийе. — Видях схватка, но нищо повече. Жослен е попадал в къде по-сложни ситуации, съвсем по силите му е да се справи и с подобно положение. Що се отнася до човекоробота, той и без това не е програмиран за ръкопашен бой. Всеки би могъл да го потроши. — Монтийе млъкна и се замисли. — Как стоят нещата с кораба? Искам да ми покажете видеозаписа от тъй наречената пещера.

— Всъщност това не е пряк видеозапис — поясни Еди. — Корабът е предприел автоматично проучване на терена, с данните от това проучване ние захранихме компютъра и така получихме образ.

— Разбирам. Сега нека видим чудото.

Върху екрана се показа пустеещият космодрум. На преден план се виждаше част от плоска бетонна повърхност, а на заден — ръждясали машини и порутени зидове, които, озарени от бледата лунна светлина, приличаха на огромни влечуги. Скални стени започнаха да растат и да обграждат кораба, от земните недра изригнаха струи кристален огън и застинаха в колони. Броячите регистрираха неизмерима скална маса във всички посоки. Монтийе въздъхна.

— Значи това била фантастичната пещера! — каза той. — Каква внушителна гледка! — Вдигна очи към хората си. — Наистина ли сте имали връзка с кораба през цялото време?

— Да.

— Как е възможно скалите да не попречат на предавателя? Това са милиарди тонове каменен масив — предавателят е добър, но чак толкова! В цялата Вселена няма радиосигнал, който да проникне през такива скали. Как ще ми обясните тогава, че е стигал безпрепятствено до вас?

Настъпи мълчание. Накрая се обади Еди:

— Но уредите…

— Уредите! Проклетият му кораборобот — включил е накъсо, това е простото обяснение на цялата тази история. И на катедралата, и на това чудо. Не ме интересува дали измервателните уреди потвърждават реалността на пещерата — съществуването й е напълно невъзможно. А щом не е имало пещера… — Той не довърши изречението.

— Жослен и Марта също са видели катедралата — обади се притеснено Еди.

— Да. Точно това ме безпокои. — Монтийе Стана от стола и се запъти към вратата. — Нещо странно става там долу, с това съм съгласен — но очевидно не бива да се осланяме на кораборобота. — Погледна стенния часовник. — Ще сляза долу. Пригответе нов кораб разузнавач за старт след… двайсет минути. И поддържайте връзка с кораба от Земята. Свободни сте. — И като тракна токове, Монтийе се обърна и напусна залата.

 

 

Откри Кат в една от информационните зали, заета с проучването на стари записи с легенди от Земята. Пред нея витаеше трипространствено изображение на кентавър. Монтийе се настани в едно кресло.

— Заела си се с нашия мъжествен приятел от Земята?

— В известен смисъл, да. — Тя изключи прожекционния апарат и се обърна към него. — Случило ли се е нещо?

— Най-меко казано. — И той й описа набързо хода на събитията, като се спря по-подробно на сфинкса.

— Сякаш бе взет направо от онези психологически трагедии, които ми показваше навремето… — Помъчи се да си спомни заглавието. — Може би Орест.

— Цар Едип — кимна тя леко. — Трагедия от едното на име Софокъл. Впрочем един от старите писатели на земната цивилизация. Казваш, че и загадката не липсвала… — Кат вдигна очи към него. — Сигурен ли си, че някой не опитва да се шегува с теб? Прекалено е вярно, за да е само съвпадение.

— Кой тук е чувал за някакъв си цар Едип или за тази трагедия. Пък и положението е толкова сериозно, че едва ли някой би си позволил подобна шега.

— Дали не е робот артист или нещо подобно?

— Възможно. Виждал съм какви ли не чудесии по другите планети. Но да действува тъй безупречно след петдесет хиляди години?…

— Не е задължително да е от онова време — отсъди трезво Кат.

Монтийе се вцепени.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че животът на Земята може да не е напълно угаснал, както би следвало да се очаква. — И като направи неопределен жест към света извън кораба, продължи: — Сам видя какви същества бродят по нея.

— Но не и хора. Причудливи животни — позната история, и ти, и аз сме се сблъсквали с къде по-странни мутационни екземпляри. Дори да има някакви хора тук, те ще са диваци. На цялата планета — нито един-единствен град, никакви индустриални центрове, нищо. — Монтийе се наклони към Кат. — Не ми харесва всичко това, някак… противоестествено е. Историята с Жослен и Марта е неприятна, но в случай на нападение все пак може да се предприеме нещо. Нямам нищо против да се сражавам с противници от плът и кръв, но тук съм изправен пред необходимостта да се бия с призраци, кентаври, дракони, а сега и този сфинкс… на всичко отгоре на кораба разузнавач също започват да му се явяват привидения. Единствено на машините може да се осланя човек на този свят, защото те не знаят какво е лъжа, а ето че и те започват да се държат странно. Аз… — поколеба се и каза решително: — Ще слезем долу на Земята.

— С целия екипаж? Останах с впечатление, че искаш да избегнеш този риск.

— Говоря за нов разузнавач. С тричленен екипаж, в който броя и един човекоробот. — Монтийе погледна замислено Кат. — Ще ни е необходим и психолог, за предпочитане специалист, запознат със старите легенди и приказки на земната цивилизация.

— Разбрах намека ти. А кой ще е третият весел самоубиец? Ти ли?

Монтийе се надигна.

— Цялата експедиция е на път да завърши с шумен провал — каза той. — Ако й е съдено да завърши безславно, предпочитам да преживея неуспеха си долу на Земята — така ще си спестя сума проблеми и обяснения. — Изгледа Кат изпитателно и след малко продължи: — Някога се разбирахме добре. Може би ще ни се удаде и този път.

— Старият боен екипаж. — Кат се извърна. — Съгласна, Мон. Ще те придружа.

Монтийе беше вече на вратата.

— Ще те чакам след четвърт час при стартовия люк Б. Ще успееш да се приготвиш, нали?

Не дочака отговора й. Стъпките му бързо заглъхнаха по коридора. Кат се подпря на стената и вдигна поглед към тавана. Устните й се свиха и почти се сляха в тънка ивица, тя сграбчи трипространствения запис и яростно го захвърли.