Сам Лундвал
Ах, тази Алиса! (11)

11

Стори му се, че някаква сила го захвърли сред обсипано със звезди пространство и го завъртя в орбита около невидимо слънце. Шеметният му полет продължи цяла вечност. След всяка обиколка отекваше огромен гонг. Неговият звън сякаш ускоряваше скоростта му на летене — накрая кръжеше шеметно бързо около невидимо слънце, а гонгът гърмеше все по-често и по-яростно. После му се стори, че го влачат по скърцащ пясък. Това чувство скоро отстъпи място на непоносими болки. Светлите точици край него летяха в безкраен поток, сякаш цялата звездна система потъваше в небитието. С мъка пое въздух, въздъхна и отвори очи. Двама мъже, застанали на колене, се занимаваха с него. Това, което бе взел за мощен тласък, се оказа люлеенето на кораба, ужасният гонг — голям тиган, окачен на стената, който потракваше и подрънкваше при всеки наклон. Стържещият пясък се превърна в корави, груби длани на някакъв човек, който разтриваше оголената му гръд.

Монтийе понадигна глава. Видя тялото си зачервено, покрито с кървави кръгчета, които се показваха през изподраната и възпалена кожа.

— Достатъчно, Йонсън! — рече единият мъж. — Не виждаш ли, дявол да го вземе, че съвсем протърка кожата на човека?

Мъжът, когото нарекоха Йонсън, едър и недодялан човек, престана да го разтрива и някак тромаво се изправи на крака. Монтийе събра всичките си сили и бавно успя да стане прав. Цялото му тяло изгаряше от пареща болка, стори му се, че всичко наоколо се върти и затова се принуди да се облегне на дървената стена. С мъка успя да попита:

— Къде се намирам?

Мъжът, който бе подканил Йонсън да прекрати разтривката, се подпираше на стената в другия край на помещението.

— На борда на кораба „Призрак“ — отвърна той. — Плаваме към бреговете на Япония на лов за тюлени, сега сме недалеч от Фаралонските острови, на югозапад от тях.

Монтийе поклати глава. Тези координати не му говореха нищо.

— А кой е капитанът? Трябва да го видя веднага.

По лицето на тромавия мъж изведнъж се изписа смайване и смущение.

— Капитанът се казва Вълка Ларсен^[1], поне така го наричат хората. Истинското му име никога не съм чувал. Но вие говорете с него по-внимателно. Тая сутрин той е бесен. Щурманът…

Монтийе не го доизслуша. Затворил очи, той стоеше облегнат на стената и дишаше дълбоко. Макар и в съзнание, все още се чувствуваше като зашеметен, а непрекъснатото силно люлеене на кораба влошаваше допълнително състоянието му. Беше разнебитен, гадеше му се. Идеше от един свят, който бе съвсем чужд на тези моряшки условия — те му бяха непонятни и му пречеха да събере собствените си мисли — как бяха попаднали…

Кат!

Монтийе се отблъсна от стената, тръгна с олюляваща се походка, но почти веднага политна и щеше да се строполи на земята, ако не бе го подхванал недодяланият моряк.

— Полека, полека, сър — измърмори той. — Силиците ви са още като на пиле.

Монтийе го отблъсна.

— Къде е капитанът? — изпъшка той.

Морякът посочи с ръка стръмния трап. Монтийе се заклатушка към него и успя да се изкачи на палубата. Озова се до една от мачтите и се хвана за нея, за да не политне отново. След малко световъртенето му мина, пое въздух с пълни гърди и се огледа.

Попаднал бе на кораб, и то не какъв да е, а ветроход! Наоколо се простираше безбрежната шир на синьозеленикаво море, а над нея се извисяваше яркосиният и безоблачен свод на небето. Ветрилата се издуваха от вятъра и носеха кораба сред големите вълни, които понякога заливаха дори част от палубата. Монтийе видя доста хора, но очевидно никой от тях не се интересуваше от него. Неколцина моряци с безформени водонепромокаеми дрехи се бяха скупчили в средната част на палубата. Там, върху покривка на люка, лежеше възнак един едър мъж. Ризата на гърдите му беше раздрана и изпод нея не се виждаше нищо друго освен гъсти черни косми, които напомняха рунтавата козина на куче. Лицето и вратът му бяха обрасли с черна брада — тя би била остра и щръкнала, ако не беше просмукала с вода, която се оттичаше от нея на струйки. Очите му бяха затворени, гърдите не се повдигаха. Над него се бе надвесил исполински мъж с неестествено широки рамене и изпъкнали гърди, от чиято уста се лееше порой от ругатни. Внезапно исполинът престана да ругае, удари крак в палубата и се озърна наоколо. Студеният му поглед срещна разширените от ужас очи на Монтийе.

— Ей, вие там! — каза той. — Я елате насам!

Изрече тези думи тъй непринудено заповеднически и тъй уверен в безпрекословното подчинение, че на Монтийе дори през ум не му мина да се опълчи. Исполинът го измери с подигравателен поглед, а после посочи трупа.

— Приличате ми на проповедник. Ще можете ли да отслужите наизуст едно опело за този нехранимайко?

— Но аз не съм проповедник.

— Виж ти! — Исполинът го изгледа с присвити очи. — Аз пък бях готов да се закълна, че сте. А с какво си изкарвате хляба?

— Аз… аз съм офицер.

Устните на Вълка Ларсен се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Офицер! Искате да кажете готованец. Значи не бихте могли да преживеете самостоятелно и едно денонощие, нито пък да напълните сам стомаха си три пъти на ден. Дайте си ръката!

И преди да му даде време да се опомни, сграбчи дясната му ръка. Монтийе опита да се освободи, но пръстите на Вълка Ларсен се свиха без всякакво видимо усилие и той помисли, че ще смажат неговите. Трудно е да запазиш достойнството си при подобни обстоятелства. Едва ли можеше да се дърпа и бие като ученик. Не му оставаше нищо друго, освен да си стои мирно и да понесе унижението.

Вълка Ларсен отпусна ръката му с презрителна гримаса.

— Женска ръка! Едва ли ще я бива за нещо друго, освен да мие съдове.

— Искам да ме свалите на брега! — твърдо каза Монтийе, тъй като бе успял да се овладее. — Освен това държа да узная къде е моята спътница. Тя е тук, на борда, нали?

— А аз имам съвсем друго предложение, за ваше добро — каза Вълка Ларсен, без да се спира на зададения му въпрос. — Моят щурман ни напусна и сега на кораба ще има редица повишения. Един от моряците ще заеме мястото на щурмана, юнгата ще стане моряк, а вие ще бъдете назначен за юнга и ще подпишете наемните условия за този рейс — двадесет долара на месец и храна. Е, какво ще кажете? И помнете, това е за ваше собствено добро! Ще станете човек. След време ще се научите да стоите на собствените си крака и може би — да походвате с тях.

— Вие сте луд!

— Помислете добре — Вълка Ларсен се извърна да си върви. — Сега трябва да се погрижа онзи нехранимайко да получи подобаващо погребение, но след това можем да продължим разговора. Ако бъдете кратък, защото нямам намерение да пропилея целия си ден с вас.

И с бавна крачка се запъти към моряците, които тъкмо зашиваха трупа в един брезент. Монтийе се почувствува зле — виеше му се свят, повдигаше му се — и залитайки, се добра до перилата, облегна се на тях и се загледа във вечно бушуващото море.

Абсурд!

И все пак той се намираше на борда на този кораб. Ами Кат — какво ли бе станало с нея? Положи голямо усилие да се стегне и неуверено заслиза по трапа.

— Видях, че имахте малък разговор с Вълка Ларсен — посрещна го долу недодяланият моряк. — Ще ви дам един полезен съвет — никога не му противоречете. Днес и без това е бесен. Ще ви смлати като нищо, ако не си държите езика зад зъбите.

Монтийе с радост забеляза един разклатен стол и се стовари върху него. Плъзна ръка по пистолета си и си повъзвърна самоувереността.

— Ще видим — измърмори той. Сетне вдигна поглед към моряка. — Има ли една жена тук на борда?

Морякът замислено отхапа края на нещо кафеникаво, което приличаше на разкиснато въже. Челюстите му задъвкаха бавно, но ревностно.

— Има. Извадихме я от морето заедно с вас. Сега е отзад при кърмата, да не я надушат ловците на тюлени, че… — Плю на пода и като обяснение добави: — Не се случва често да виждаме жени.

Монтийе стана от столчето.

— Благодаря — каза той. — Само това исках да разбера.

Морякът вдигна равнодушно рамене.

— След като се видите с жената — каза той, без да спира да дъвче, — съветвам ви да се обадите на готвача. Там е мястото на юнгата.

 

 

Монтийе успя да се прокрадне незабелязано покрай Вълка Ларсен и останалите от екипажа, защото те бързаха да претупат погребението на своя щурман. Слезе по една стръмна дървена стълба долу при кърмата, залитайки ужасно, мина по някакъв зловонен коридор и се озова пред заключена врата. Почука на нея с дръжката на пистолета си.

— Кой е?

Гласът на Кат! Монтийе си отдъхна и прибра пистолета в кобура.

— Аз съм — Мон. Отвори.

Нещо изтрака в ключалката и вратата се отвори с проскърцване. На прага й стоеше Кат, мокра до кости и разчорлена, но очевидно невредима. Тя погледна Монтийе и се разсмя.

— На какво приличаш, Мон! Какво си правил — да не си се бил с Вълка Ларсен?

— Остави шегите, хич не ми е до смях. — Монтийе се вмъкна през открехнатата врата и я затвори след себе си. — Да не би да намираш всичко това за много забавно?

Кат сви рамене.

— Зависи как човек вижда нещата. — Изгледа го с присвити очи. — Предложиха ли ти вече да те вземат за юнга?

— Да.

— Един съвет: не се съгласявай. Постепенно ще те повишат, но те чакат и много тежки изпитания.

Монтийе не обърна внимание на забележката й. През рамото й забеляза русокосото момиченце, рокличката му беше безупречно изгладена и суха, ослепително бялата му престилка стърчеше колосана. То седеше на една койка, клатеше крачка и тупкаше по пода с шарената си топка. Усмихна се на Монтийе, но не каза нищо.

— Значи, и тя е попаднала тук заедно с нас?

Кат хвърли бегъл поглед към Алиса.

— Не съвсем. Ние попаднахме тук, а тя сама решила да ни последва. — Кат направи малка пауза. Малко ми е трудно да ти обясня, Мон. Алиса и аз се поразговорихме, докато теб те вербуваха за юнга… поприпомнихме си някои стари книги. Или по-скоро легенди.

Монтийе не издържа.

— Ти си полудяла.

— Не възнамерявам да ти обяснявам нищо, Мон — каза Кат. — Трябва сам да се досетиш — ако можеш. Аз подозирах донякъде каква е работата, когато се озовахме при капитан Немо на борда на „Наутилус“ Затова прибягнах до Deus ex machina, залагайки на чудотворното спасение, и когато успях, разбрах… поне отчасти.

Монтийе огледа помещението.

— Все още сме въоръжени. Очевидно цивилизацията на Земята е деградирала до най-примитивна варварщина — този кораб се управлява с ветрила! — затова мисля, че няма да срещнем големи трудности. Най-напред трябва да се махнем оттук, пък после… после ще видим.

Тъй говореше старият, самоуверен Монтийе, възвърнал вяра в собствената си сила и превъзходство, в средствата, с които разполагаше. Доволен от себе си, той се замисли.

Алиса се приближи до него, притиснала топката до гърдите си.

— Не ти ли харесва тук? — попита тя.

Монтийе я изгледа разсеяно.

— Ти не се безпокой — каза той. — Няма да те оставим сама. Стой сега настрана, а аз ще оправя тази каша.

— Аз пък мислех, че ще ти хареса — смотолеви Алиса, сякаш се оправдаваше. Наклони глава на една страна. — Къде възнамеряваш да отидеш?

Монтийе сви рамене.

— В някой град. Местен административен център. Където и да е, но далеч оттук.

Алиса остана видимо смутена. Недоумяващият й поглед зашари между Монтийе и Кат — трудно й беше да осмисли новото понятие. Накрая попита:

— В кой град?

Монтийе отговори сериозно, макар че това му струваше големи усилия:

— Все едно кой. Оставям на теб да решиш.

— Разбирам — каза Алиса. — Нещо като Всъдеград. — Тя огледа замислено помещението.

— Само че се постарай този път да бъде по-весело — добави той, като изкриви устните си в усмивка. И се тръшна на едно грубо дървено столче.

Вратата отново се хлопна. Когато Монтийе вдигна поглед, Алиса вече я нямаше.

 

 

Синьозеленикавото море изчезна и на негово място се ширнаха равнини, а равнини се превърнаха в бурни морета, заснежени планински върхове се издигнаха към небето. Крепости и замъци започнаха да никнат от земята като красиви цветя, кули и камбанарии заблестяха в багрено великолепие. Тежки врати се отваряха да пропуснат натруфени ловджии и дами, облечени в бяло, с островърхи шапчици на главите. Звуци на рог отекнаха из новосътворените лесове, в които окъпаната в роса трева изглеждаше като осеяна с диаманти. В долините и край извивките на реките се появиха мрачни градове — комините им бълваха кълба черен дим, тишината попадна в стоманените челюсти на мощни машини и бе безпощадно смляна от тях. От горите и от селищата в долините започнаха да излизат странни същества, пернати и космати, които пълзяха по земята или пореха въздуха. Сребристи ракети се откъснаха с рев от стартови площадки, разсякоха небето с огнените си опашки и изчезнаха; носени от ветровете, ветроходи пореха облаците и хвърляха котва сред тях. На земята се появиха тъмни силуети, а от недрата й отекна странна музика.

Мъглите се вихреха на талази, а от тях изскачаха сенки, които постепенно се материализираха. После мъглата се сгъсти и плъзна пипалата си към захвърления сред една безкрайна равнина кораб на Вълка Ларсен, обгърна го с облак от мехурчета и съвсем го скри, а в това време зад завеси от танцуваща светлина започнаха да се оформят тъмни сенки. Постепенно движението замря. Млечнобялата мъгла отстъпи място на купести облаци, които скриха слънцето. В равнината се ширна град — чак до огромните планини от стомана и стъкло, които очертаваха хоризонта.

Всъдеград.