Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Господари на лъка

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-928-1

История

  1. — Добавяне

7.

По-младите воини на Чингис прекараха следващите няколко дни, като яздеха възможно най-близо до града, подлагайки на изпитание куража си. Не срещаха никаква съпротива. Най-дръзките препускаха под сенките на стените и надаваха предизвикателни крясъци. Стрелите свистяха около тях, но за три дни само един защитник успя да направи точен изстрел. Но улученият воин се удържа в седлото и се отдалечи невредим, като измъкна стрелата от бронята си и я захвърли презрително на земята.

Чингис също приближи града заедно с военачалниците и командирите си. Това, което видя, не го окуражи особено. Дори каналите бяха защитени от железни пръти с дебелината на човешка ръка, забити дълбоко в камъка. Вероятно можеха да си пробият път през тях, макар че пълзенето из тъмните тунели щеше да бъде неприятно за хората от степите.

Когато се свечери, братята и военачалниците му се събраха в големия гер, за да се нахранят и да обсъдят проблема. Настроението на Чингис отново беше мрачно, но Арслан го познаваше от началото на възхода му и не се боеше да говори направо.

— С дървените щитове можем да защитим хората достатъчно дълго, за да си пробият път през отворите на канала — каза той, като дъвчеше. — Само че онези неща по стените не ми харесват. Никога преди не бих повярвал, че може да съществуват толкова големи лъкове. Ако са истински, би трябвало да изстрелват стрели с човешки бой. Какви ли поражения нанасят?

— Не можем да стоим отвън цяла вечност, докато те призовават съюзниците си. Но не можем и да ги подминем и да оставим готова за удар войска зад гърба си — промърмори Хаджиун. — Трябва да влезем в града или да се върнем в пустинята и да се откажем от всичко, което спечелихме.

Чингис хвърли кисел поглед към по-младия си брат.

— Тази няма да я бъде — каза той с по-голяма увереност, отколкото чувстваше в действителност. — Реколтата им е в ръцете ни. Колко време ще издържат, преди да започнат да се изяждат един друг? Времето е на наша страна.

— Мисля, че все още не сме ги засегнали сериозно. Те получават вода от каналите, а доколкото знаем, са презапасени със зърно и осолено месо. — Хаджиун видя, че Чингис се мръщи на думите му, и продължи. — Можем да чакаме години наред, а кой знае колко войски ще им се притекат на помощ? Докато започнат да гладуват, може да се изправим срещу самия Дзин и да се окажем в капан между едните и другите.

— Тогава дай решение! — рязко рече Чингис. — Уйгурските учени твърдят, че градовете в Дзин са като този или дори още по-големи, ако можеш да си го представиш. Щом са построени от хора, значи могат да бъдат унищожени от хора, сигурен съм в това. Кажи ми само как да стане.

— Можем да отровим водата в каналите — отвърна Хазар и посегна за парче месо с ножа си. Спря във внезапно настъпилата тишина и огледа присъстващите. — Какво? Страната не е наша.

— Лоши неща говориш — сгълча Хаджиун брат си от името на всички. — Тогава какво ще пием ние самите?

Хазар сви рамене.

— Чиста вода, по-нагоре по течението.

Чингис слушаше замислено.

— Трябва да ги принудим да излязат — каза той. — Няма да позволя да се отравя чиста вода, но можем да прекъснем каналите и да обречем града на жажда. Нека видят как трудът на поколения наред отива на вятъра. Може тогава да излязат срещу нас в равнината.

— Ще се погрижа за това — обади се Джелме.

Чингис му кимна.

— Ти също, Хазар. Ще пратиш сто души да разбият решетките на каналите там, където те влизат в града.

— За да направим дървени щитове, трябва да разглобим още каруци. На семействата това никак няма да им хареса — рече Хазар.

Чингис изсумтя.

— Ще им построя нови, щом влезем в проклетия град. Тогава ще ни благодарят.

Всички в гера чуха бесния тропот на приближаващи копита. Чингис застина с парче тлъсто овнешко в ръка. Вдигна глава, когато чу как някой скача върху каруцата отвън. Вратата на гера се отвори.

— Излизат, господарю.

— В тъмното? — облещи се Чингис.

— Няма луна, но бях достатъчно близо, за да ги чуя, господарю. Бърбореха като птици и вдигаха повече шум от малки деца.

Чингис хвърли месото в големия поднос в средата на гера.

— Връщайте се при хората си, братя. Пригответе се. — Погледът му се стрелна към Арслан и Джелме, които седяха един до друг. — Арслан, ти ще останеш с пет хиляди души да пазиш семействата. Останалите ще яздят с мен.

Ухили се и те му отговориха с усмивки.

— Никакви години, Хаджиун. Дори нито ден повече. Прати най-бързите съгледвачи. Искам да знам какво правят веднага щом почне да се зазорява. Тогава ще имам заповеди за теб.

 

 

Толкова далеч на юг есента беше все още гореща и неприбраното зърно започна да се рони и да гние по нивите. Монголските съгледвачи крещяха обиди и предизвикателства към червената армия, която бе излязла от убежището си, а някои препуснаха обратно към Хаджиун, за да му съобщят подробностите. Влизаха в големия гер на групи по трима и разказваха какво са научили.

Чингис крачеше напред-назад и слушаше.

— Тази история с кошниците не ми харесва — каза той на Хаджиун. — Какво биха могли да сеят по земята?

Беше чул, че стотици хора вървят в редици пред войската на Инчуан. Всеки от първата редица носеше кошница на гърба си, а онзи зад него бъркаше в нея и разхвърляше нещо.

Повикаха хана на уйгурите да обясни загадката. Барчук разпита подробно съгледвачите, накара ги да си спомнят и най-дребната подробност.

— Сигурно е някакъв начин да забавят конете ни — каза най-сетне той. — Може би пръскат остри камъни или желязо по широката ивица земя пред войската и явно нямат намерение да я пресичат. Ако смятат да ни предизвикат, вероятно очакват атаката ни да се препъне.

Чингис го тупна по рамото.

— Каквото и да правят, няма да им позволя те да избират бойното поле — каза той. — Ще си получиш свитъците, Барчук.

Погледна грейналите лица на най-доверените си хора. Никой от тях не познаваше истински врага, срещу когото се изправяха. Клането в гарнизона при влизането в Си Ся не можеше да се сравни с войската на кралския град. Чингис усети как сърцето му се разтуптява при мисълта, че най-накрая се изправя срещу враговете на народа си. Нима можеха да се провалят след толкова дълга подготовка? Кокчу твърдеше, че и звездите вещаят нова съдба за народа му. С помощта на шамана Чингис бе принесъл в жертва бяла коза на бащата-небе, като говореше на най-древния шамански език. Тенгри не би им отказал. Твърде дълго усилията на Дзин и неговите златни градове бяха тъпкали монголските племена. Но сега те бяха силни и градовете щяха да паднат.

Военачалниците стояха напълно неподвижно, докато Кокчу бъркаше в малки купички и рисуваше линии по лицата им. Когато след това се погледнаха, не можеха да се разпознаят. Виждаха единствено маските на войната и свирепи, всяващи ужас очи.

Шаманът остави Чингис за накрая, като начерта червена линия от върха на челото му надолу през очите до ъгълчетата на устата.

— Желязо няма да те докосне, господарю. Камък няма да те пречупи. Ти си Вълкът и бащата-небе те гледа.

Чингис го гледаше, без да мига. Кръвта върху кожата му пареше. Накрая кимна, излезе от гера, яхна понито си и застана в първата редица. Градът се виждаше в далечината, а пред него размазана маса червени мъже сякаш чакаше да види унижението му. Чингис погледна наляво и надясно и вдигна ръка.

Сто невъоръжени момчета забиха барабани. Всяко от тях се бе преборило с връстниците си за правото да язди с воините и мнозина още носеха белезите от борбата. Чингис докосна за късмет дръжката на бащиния си меч и усети силата си. Спусна ръка и всички като един препуснаха с грохот през равнината на Си Ся към стените на Инчуан.

 

 

— Идват, господарю! — възбудено възкликна първият министър на Рай Чианг. От кулата на владетеля се откриваше най-добрият изглед в града към равнината и Рай Чианг не бе възразил срещу присъствието на съветниците в личните му покои.

С лакираните си доспехи войниците приличаха на ярко петно кръв пред града. На Рай Чианг му се стори, че вижда белобрадата фигура на генерал Гиам да препуска напред-назад пред редиците. Пиките на полковете блестяха под утринните лъчи на слънцето. Личната му гвардия бе разположена по крилата. Това бяха най-добрите конници в Си Ся и кралят не съжаляваше, че ги е натоварил с тази задача.

Беше дълбоко засегнат, че трябва да се крие в града, докато опустошават земите. Само видът на вражеската войска беше достатъчен, за да повдигне настроението му. Гиам беше солиден мислител, на когото можеше да се разчита. Вярно, че нямаше нито една битка в кариерата си, но Рай Чианг беше прегледал плановете му и не бе намерил никакви недостатъци в тях. Докато чакаше, кралят пиеше слабо бяло вино и се наслаждаваше на мисълта, че неприятелят ще бъде смазан пред очите му. Вестта за победата щеше да стигне до император Вей и той щеше да съжалява. Ако Дзин им се беше притекъл на помощ, Рай Чианг завинаги щеше да му остане длъжник. Император Вей беше достатъчно проницателен, за да разбере, че сам се е отказал от изгодната търговия и властта, и тази мисъл опияняваше Рай Чианг. Щеше да се погрижи да информира Дзин и за най-малката подробност от битката.

 

 

Генерал Гиам гледаше как прашният облак на врага приближава. Земята беше изсъхнала, тъй като селяните не смееха да напояват нивите си. Тези, които се бяха опитали, бяха убити от съгледвачите на нашественика — явно за развлечение или за да се насъскат младите воини. Днес на това щеше да се сложи край.

Заповедите му се предаваха на редиците с високи флагчета, които се развяваха на лекия ветрец. Докато оглеждаше строя, той видя черните кръстове на червен фон — знак, че трябва да останат на позициите си. Полето пред армията бе осеяно със стотици хиляди железни шипове, скрити в тревата, Гиам чакаше нетърпеливо диваците да се натъкнат на тях. Тогава щеше да настане същинска касапница и той щеше да даде заповед за атака в плътен строй, докато монголите са все още объркани.

Кралската кавалерия пазеше двете крила и той кимна доволно при вида на прекрасните й коне, които пръхтяха възбудено и риеха с копита земята. Кралските копиеносци стояха решително в самия център на армията с прекрасни доспехи, които приличаха на люспите на екзотична риба. Мрачните им физиономии вдъхваха кураж на останалите, докато прашният облак растеше и земята под тях затрепери. Гиам видя, че един от флаговете се килна, и прати човек да накаже знаменосеца. Войниците бяха нервни, виждаше се по лицата им. Разпилените вражески редици обаче щяха да им вдъхнат кураж. Мехурът му беше пълен и Гиам изруга под нос — не можеше да слезе от коня точно когато врагът лети насреща им. Видя, че много хора в строя уринират в праха и се подготвят за битката.

Наложи се да изкрещи заповедите си, за да надвика грохота на галопиращите коне. Пръснатите по редиците гвардейски офицери предадоха командата да стоят на местата си.

— Още съвсем малко — промърмори той. Вече различаваше, отделните фигури на враговете и стомахът му се стегна, когато осъзна колко са много. Чувстваше погледите на гражданите в гърба си и знаеше, че кралят го гледа заедно с всички, които бяха успели да си намерят място на стените. Оцеляването на Инчуан зависеше от тях.

Вторият командващ стоеше до него, готов да предаде заповедите му.

— Ще бъде велика победа, генерале — каза той. Гиам усети напрежението в гласа му и се насили да откъсне поглед от врага.

— Кралят ни гледа и хората не бива да губят присъствие на духа. Знаят ли, че той ни наблюдава?

— Погрижих се за това, генерале. Те… — Очите на офицера се разшириха и Гиам рязко се обърна към вражеската редица, препускаща с все сили през равнината.

От центъра й напред излязоха сто галопиращи понита и оформиха колона във вид на стрела. Гиам гледаше, без да разбира, докато те приближаваха скритите шипове. Поколеба се, не беше сигурен как новият строй ще се отрази на плановете му. Усети, че по скалпа му се стича пот, и изтегли меча, за да успокои ръцете си.

— Почти стигнаха… — прошепна той. Конниците се бяха привели ниско върху понитата с напрегнати от вятъра лица. Гиам ги видя да преминават линията с шиповете и за един ужасен момент си помисли, че някак ще успеят да минат през нея. Точно тогава първият кон изцвили и се прекатури презглава. Десетки други също изпопадаха, когато шиповете се впиха в меката част на копитата им, и ездачите им полетяха напред към смъртта си. Тънката колона се огъна и Гиам изпита свирепа радост. Видя как галопиращата редица се изкриви, когато воините рязко дръпнаха поводите. Почти всички натъкнали се на шиповете лежаха осакатени или мъртви на тревата. От червените редици се надигнаха радостни викове.

Гиам видя гордо изправените пики и сви юмрук в радостна възбуда. Нека да дойдат пешком и да видят какво им е приготвил!

Вражеското множество зад ревящите на земята хора и животни се блъскаше нестройно, изгубило целия си устрем. Пред очите на Гиам необучените диваци изпаднаха в паника. Те не познаваха друга тактика освен директната атака, а сега бяха лишени от нея. Без никакво предупреждение стотици монголи се обърнаха и се втурнаха срещу собствените си редици. Суматохата се разрасна с необичайна скорост и Гиам видя, че монголските командири крещят противоречиви заповеди на бягащите си подчинени и ги удрят с широкото на сабите си. Зад него жителите на Инчуан изреваха при гледката.

Гиам рязко се извъртя в седлото. Воините по цялата първа редица бяха направили половин крачка напред като кучета, опъващи каиша си. Виждаше как кръвожадността им се надига и разбра, че трябва да я овладее.

— Стой! — изрева той. — Офицери, кажете на хората си. Да стоят на място!

Не можеха да ги задържат. Още една стъпка разруши всички задръжки и крещящите червени редици се втурнаха напред в блестящите си нови брони. Въздухът се изпълни с прах. Единствено кралската гвардия остана на мястото си, но пък кавалерията по фланговете бе принудена да тръгне с останалите или да ги остави незащитени. В отчаянието си Гиам крещеше и офицерите му препускаха напред-назад по редиците, като се опитваха да задържат войската. Беше невъзможно. Почти два месеца те бяха търпели неприятелите им да яздят в сенките на града, а сега най-сетне се отваряше възможност да им пуснат кръвта. Опълченците закрещяха предизвикателно, щом стигнаха бариерата от железни шипове. Тя не представляваше опасност за хората и пехотинците я прекосиха бързо, като убиваха все още живите вражески воини и мушкаха мъртвите, докато не ги превърнаха в кървави парцали върху тревата.

Гиам правеше всичко възможно да спре с коня си редиците. В яростта си заповяда на роговете да свирят отбой, но войниците бяха слепи и глухи за всичко освен за врага и краля, който ги наблюдаваше. Не можеха да бъдат върнати обратно.

Гиам забеляза внезапната промяна у врага преди своите войници. Пред очите му суетенето на монголите бе преустановено и те образуваха идеални нови редици. Дисциплината им го ужаси. Алените войници на Си Ся бяха изминали половин миля, оставяйки зад себе си капаните и ямите, които бяха изкопали предишната нощ, и продължаваха устремно напред, за да окървавят мечовете си и да прогонят врага. А ето че най-неочаквано се бяха озовали срещу армия от самоуверени воини на гола земя. Чингис даде една-единствена заповед и цялото множество потегли в тръс. Монголските воини извадиха лъковете от кожените калъфи на седлата и първите дълги стрели от колчаните на гърбовете си. Управляваха понитата си само с колене, яздеха с насочени надолу стрели. Чингис излая нова заповед, редиците ускориха ход и внезапно препуснаха в галоп, вдигайки стрелите за първия си залп.

Страхът прелетя през озовалия се на открито червен строй. Алените бойци се скупчиха, някои от задните редици все още крещяха войнствено, когато монголската войска полетя насреща им. Гиам ревеше отчаяни заповеди да увеличат разстоянието между редиците, но единствено кралската гвардия ги изпълни. Изправени за втори път пред масирано нападение, ужасените и объркани опълченци се скупчиха още по-нагъсто.

Двайсет хиляди свистящи стрели се стовариха върху червените редици и ги повалиха на колене. Не можеха да отвърнат на подобен унищожителен залп. Собствените им арбалетчици стреляха слепешком към врага, затруднени от суматохата на своите другари. Монголите стреляха по десет пъти на всеки шейсет удара на сърцето и точността им бе смазваща. Червената броня спаси някои от противниците им, но когато се изправяха с рев, те бяха улучвани отново и отново, докато не паднеха мъртви. Когато монголите се втурнаха напред за близък бой, Гиам заби пети в хълбоците на коня си и полетя през окървавените редици към кралските копиеносци в отчаян опит да ги накара да удържат позицията си. По някакво чудо успя да стигне до тях невредим.

С червените си доспехи кралските гвардейци не изглеждаха по-различно от опълчението. Когато пое командването, Гиам видя, че някои от простите войници се втурват обратно през техните редици, преследвани от крещящите монголски конници.

Гвардейците не побягнаха и Гиам рязко им нареди да вдигнат пиките си. Варварите забелязаха прекалено късно, че тези воини не са изпаднали в паника като другите. Вдигнатите под ъгъл остриета на пиките можеха да разсекат човек наполовина и десетки монголи се озоваха на земята, щом се опитаха да се врежат в редиците. Гиам усети как в гърдите му се надига надежда, че все още може да спаси положението.

Гвардейската кавалерия се беше изнесла напред, за да защити фланговете от подвижния противник. След смазването на опълчението Гиам остана само с няколкото хиляди обучени хора на краля и с неколкостотин от другите бойци. На монголите сякаш им доставяше удоволствие да удрят конниците на Си Ся. Всеки път щом кавалерията се опитваше да нападне, варварите препускаха бързо и сваляха гвардейците с лъковете си. Най-дръзките дори нападаха с мечове и обикаляха наоколо като оси. Макар кавалеристите да бяха дисциплинирани, те бяха обучени да воюват срещу пехота на открито поле и не можеха да отвърнат на сипещите се от всички посоки удари. Хванати така далеч от града, те бяха подложени на същинско клане.

Копиеносците издържаха първите атаки, като изкормваха монголските коне. Когато кралската кавалерия бе разбита и пръсната, пехотинците останаха без закрила. Копиеносците трудно се обръщаха с лице към врага, а когато успяваха, бяха прекалено бавни. Гиам безнадеждно крещеше заповеди, но монголите ги обкръжиха и започнаха да ги повалят с дъжд от стрели, които все така отказваха да улучат и него с останалите. Всеки убит падаше с дузина стърчащи от него стрели или съсечен от меча на галопиращ конник. Пиките се изпочупиха и бяха стъпкани на земята. Оцелелите се опитаха да избягат в сянката на стените, където стрелците можеха да ги защитят. Почти всички бяха избити.

Портите бяха затворени. Гиам се озърна назад към града, пламнал от срам. Кралят сигурно гледаше с ужас. Армията беше разбита, напълно съсипана. Само неколцина очукани бойци успяха да стигнат до стените. Незнайно как Гиам беше още на седлото и повече от всякога усещаше върху себе си погледа на краля. В мъката си вдигна меч и препусна към монголските редици.

Стрела след стрела се чупеше в червената му броня, докато приближаваше врага. Преди да стигне първата редица, насреща му препусна млад воин с вдигнат меч. Гиам изкрещя и замахна, но воинът се гмурна под меча и отвори огромна рана в дясната му ръка. Генералът се олюля в седлото и конят му забави ход. Чу как воинът се обръща, но ръката му увисна безжизнено на сухожилията и той не можа да вдигне оръжието си. Кръвта плискаше по бедрата му, той вдигна очи и така и не почувства удара, който отнесе главата му и сложи край на срама.

 

 

Чингис премина триумфиращо през купищата алени мъртъвци. Броните им приличаха на криле на калинки. В дясната си ръка той държеше дълга пика с набучената глава на главнокомандващия на Си Ся, чиято бяла брада се развяваше на вятъра. Кръвта се стичаше по дръжката до ръката на Чингис, засъхваше там и залепваше пръстите му един за друг. Някои от противниковите войници се бяха спасили, като избягаха обратно през шиповете, където конниците не можеха да ги последват. Тогава той нареди воините да преведат конете си пешком. Напредваха бавно и около хиляда вражески войници успяха да се доберат до града и прикритието на стрелците. Чингис се разсмя при вида на опърпаните мъже в сянката на Инчуан. Портите си оставаха затворени и на нещастниците не им оставаше друго, освен да гледат отчаяно как воините му яздят сред мъртъвците, смеят се и си подвикват един на друг.

Щом стигна тревата, Чингис се спеши и подпря окървавената пика в надигащия се хълбок на коня. Наведе се, вдигна един от шиповете и го огледа с любопитство. Проста работа — четири пирона, свързани помежду си така, че единият винаги оставаше да стърчи нагоре, независимо как са паднали. Ако той беше в отбранителна позиция, сигурно щеше да разпръсне такива шипове в много концентрични ивици около войската, но пък тези защитници не бяха добри воини. Неговите хора бяха постегнати, научени на дисциплина от суровата си родина, а не от мирната долина на Си Ся.

Докато вървеше, видя късове разбита броня по земята. Разгледа с интерес едно парче — червеният лак се беше изронил и олющил по ръбовете. Някои от вражеските войници се бяха сражавали добре, но въпреки това монголските лъкове ги повалиха. Това беше добър знак за бъдещето и окончателно потвърждение, че е довел хората си на правилното място. Те знаеха това и гледаха хана си с благоговение. Той ги беше превел през пустинята и ги бе изправил срещу врагове, които се сражаваха лошо. Денят беше добър.

Погледът му се спря върху десетима мъже, вървящи между труповете. Деловете им бяха украсени със сините бродерии на уйгурите. Един от тях носеше торба, а останалите се навеждаха над телата и правеха бързи и резки движения с ножовете си.

— Какво вършите? — извика им той. Те се изправиха гордо, щом видяха кой се обръща към тях.

— Барчук каза, че сигурно ще искаш да научиш броя на убитите — отвърна един от тях. — Режем им ушите, за да ги преброим после.

Чингис примигна. Огледа се и видя, че много от телата имат червени рани на местата, където сутринта са били ушите им. Торбата вече се издуваше.

— Можете да му благодарите от мое име — започна той, но гласът му затихна. Докато мъжете се споглеждаха нервно, Чингис пристъпи сред труповете и вдигна облаци мухи около себе си.

— Този тук няма нито едно ухо — каза той.

Уйгурскйте воини приближиха забързано и докато оглеждаха безухия мъртвец, онзи с торбата започна да ги ругае:

— Ах вие, мърши окаяни! Как ще ги преброим точно, ако режете и двете уши?

Чингис погледна лицата им, избухна в смях и се върна при понито си.

Все още се подсмиваше, когато взе пиката и хвърли черните пирони на земята. Закрачи бавно към стените със зловещия си трофей, като преценяваше обсега на стрелците горе.

Пред очите на градските жители той заби с цялата си тежест пиката в земята и отстъпи назад, като гледаше нагоре. Както и очакваше, към него полетяха тънки стрели, но разстоянието беше твърде голямо и той не трепна. Изтегли меча на баща си и го вдигна към тях, докато войската му припяваше и ревеше отзад.

Изражението му отново стана мрачно. Новият народ беше вкусил първата си кръв. Чингис беше показал на хората си, че могат да се изправят дори срещу дзинските войници. Но въпреки това още нямаше начин да влезе в града, който му се подиграваше със силата си. Бавно отиде до мястото, където се бяха събрали братята му, и им кимна:

— Прекъснете каналите — нареди той.