Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 18 гласа)

10.

Тримата конници приближиха брега на тъмната река и се спешиха, за да напоят понитата си. Тежка луна висеше над хълмовете и хвърляше сива светлина, която осветяваше водната шир. Беше достатъчно силна, за да хвърли черни сенки под мъжете, втренчени в очертанията на малките закотвени лодки, които се полюшваха и скърцаха в нощта.

Хазар измъкна изпод седлото си ленена торба. От целодневното яздене месото в нея беше омекнало и той бръкна, извади едно парче и го пъхна в устата си. Гранясало беше, но той бе гладен и задъвка разсеяно, докато наблюдаваше спътниците си. Темуге беше изтощен и се олюляваше леко до брат си. Очите му се затваряха, толкова много му се спеше.

— Нощем лодкарите стоят далеч от брега — промърмори Хо Са. — Страхуват се от разбойници в тъмното и несъмнено са чули за войската ви на запад. Трябва да пренощуваме някъде и да продължим сутринта.

— Още не разбирам защо искаш да използваме реката, за да стигнем Баотоу — рече Хазар. Хо Са преглътна гнева си. Беше го обяснявал много пъти, откакто бяха тръгнали, но явно монголските воини трудно можеха да се отделят от понитата си.

— Беше ни наредено да не привличаме вниманието към себе си и да влезем в Баотоу като търговци или поклонници — отвърна той колкото се може по-спокойно. — Търговците не яздят като дзински благородници, а поклонниците не биха могли да имат кон.

— Но иначе ще стигнем много по-бързо — упорстваше Хазар. — Ако картата е вярна, можем да пресечем големия завой на реката и да стигнем само за няколко дни.

— И да ни види всеки селянин по нивите и пътник по пътищата — рязко отвърна Хо Са. Усети как Хазар се напряга гневно от тона му, но вече му беше писнало от неговото мърморене.

— Не мисля, че брат ти би одобрил идеята да пътуваме хиляда ли през открита земя.

Хазар изсумтя, но вместо него се обади Темуге:

— Прав е, братко. Тази река ще ни откара на север до Баотоу и ще се изгубим сред много пътници. Нямам желание да си пробиваме път с бой през подозрителни дзински войници.

Хазар не посмя да отговори. Отначало беше ентусиазиран от мисълта да граби местните жители, но Темуге яздеше вдървено като старица и не ставаше за боен другар. Хо Са беше малко по-добре, но далеч от Чингис яростта от поставената му задача го правеше кисел спътник. Още по-зле ставаше, когато брат му и офицерът започваха да си бърборят на онзи език като птиче цвъртене и Хазар не можеше да се включи. Беше поискал от Хо Са да го научи на ругатни и обиди, но онзи само го изгледа кръвнишки. Вместо в приключение, пътуването се превръщаше в постоянна кавга и той вече искаше то да приключи възможно най-бързо. Мисълта, че ще се влачи с една от онези лодки, само го вкисваше още повече.

— Можем да преплуваме реката в тъмното с конете, а после… — започна той.

Хо Са изсъска:

— Ще бъдеш отнесен! — озъби се той. — Това е Жълтата река, широка цяло ли от единия бряг до другия в най-тясната си точка, а не някое от монголските ви ручейчета. Тук няма ферибот, а докато стигнем до най-близкия в Шизуишан, вече ще са съобщили за нас. Дзинците не са глупаци, Хазар. Сигурно са разположили съгледвачи по границите. Трима мъже на коне са прекалено интересна находка, за да бъде оставена без внимание.

Хазар подсмръкна и пъхна още едно парче старо овнешко в уста.

— Реката не е чак толкова широка — рече той. — Мога да пратя стрела до отсрещния бряг.

— Не можеш — моментално отвърна Хо Са и стисна юмруци, когато Хазар посегна за лъка си. — А и не можем да я видим къде пада в тъмното.

— Тогава ще ви покажа на сутринта — не му остана длъжен Хазар.

— И как ще ни помогне това? — поинтересува се Хо Са. — Мислиш ли, че лодкарите няма да обърнат внимание на монголски стрелец, пускащ стрели през реката? Защо брат ти те прати на това пътуване?

Хазар вече беше хванал лъка, но бързо го пусна. Обърна се към Хо Са в лунната светлина. Честно казано, самият той се питаше същото, но никога нямаше да го признае пред офицера или ученолюбивия си брат.

— Сигурно за да пазя Темуге — рече той. — Той е тук да учи дзинския език и да следи да не ни предадеш, когато стигнем града. Ти си тук само за да говориш и днес вече го доказа достатъчно пъти. Ако бъдем нападнати от дзински войници, моят лък ще бъде по-ценен от устата ти.

Хо Са въздъхна. Не искаше да повдига този въпрос сега, но вече едва се сдържаше, а и беше уморен.

— Ще се наложи да оставиш лъка си тук. Можеш да го заровиш в речната тиня, преди да се съмне.

Хазар изгуби дар слово. Преди да успее да даде израз на възмущението си, Темуге успокоително положи ръка на рамото му и усети как трепва.

— Той познава местните хора, братко, и досега ни е верен. Трябва да поемем по реката, а лъкът ти ще породи подозрения още от самото начало. Имаме бронз и сребро, за да купуваме стоки по пътя и да ги продадем в Баотоу. Един търговец не би носил със себе си монголски лък.

— Можем да се престорим, че го продаваме — отвърна Хазар. Постави в сумрака ръка върху привързаното към седлото оръжие, сякаш за да се почувства по-сигурен. — Да, готов съм да пусна понито, но няма да оставя лъка си и за дузина тайни речни пътувания. Не си правете труда да ме убеждавате, отговорът ми ще бъде същият, каквото и да кажете.

Хо Са понечи отново да спори, но Темуге поклати глава, уморен и от двамата.

— Остави, Хо Са — рече той. — Ще увием лъка в дрехи и може би никой няма да го забележи.

Свали ръка от рамото на Хазар и отиде да освободи понито си от седлото и сбруята. Щеше да отнеме време, докато ги закопаят, а не искаше да рискува и да заспи, преди да са свършили. Отново се зачуди защо Чингис беше избрал него да съпроводи двамата воини. В лагера имаше и други, които знаеха дзинския език, в това число и ханът на уйгурите Барчук. Може би той е твърде стар, помисли си Темуге. Въздъхна, докато отвързваше коня си. Познаваше брат си и подозираше, че Чингис все още се надява да го направи воин. Кокчу му беше показал един различен път и сега му се искаше учителят му да е тук и да му помогне в медитирането преди сън.

Докато отвеждаше понито в мрака под дърветата край реката, Темуге чу как двамата му спътници подновяват спора си с ожесточен шепот. Запита се дали ще оцелеят по пътя до Баотоу. Зари седлото, легна и се помъчи да изключи от съзнанието си напрегнатите гласове, като повтаряше фразите, които според Кокчу трябваше да му донесат покой. Не успяха — заспа, докато чакаше.

 

 

На сутринта Хо Са вдигна ръка към поредната лодка, която пълзеше срещу вятъра нагоре по течението. Девет пъти жестът му остана без внимание, макар че държеше кесия с монети в ръката си и подрънкваше с нея. И тримата въздъхнаха с облекчение, щом последната направи завой към брега. Шест потъмнели от слънцето лица се взряха подозрително в тях.

— Не казвай нищо — промърмори Хо Са на Темуге, докато стояха в тинята и чакаха лодката да приближи.

Той и братята бяха облечени в прости, завързани на кръста роби, които не трябваше да изглеждат прекалено странни на лодкарите. Хазар носеше навит конски потник през рамо, в който беше увил лъка в кожения му калъф и един пълен колчан. Взираше се с известен интерес към лодката — никога не беше виждал подобно нещо на дневна светлина. Платното беше високо почти колкото дължината на съда, някъде към четиридесет стъпки от единия край до другия. Хазар не разбираше как лодката може да се доближи достатъчно, за да се качат на малката й палуба.

— Платното прилича на птиче крило. Дори кости си има — рече той.

Хо Са се обърна рязко към него.

— Ако попитат, ще им кажа, че си ням, Хазар. Не бива да говориш с тях. Разбра ли ме?

Хазар се намръщи.

— Разбирам, че искаш да изкарам дни наред, без да си отворя устата. Казвам ти, щом това приключи, ти и аз ще идем на някое тихо местенце…

— Шшт! — обади се Темуге. — Вече са близо и могат да чуят.

Хазар млъкна, но задържа погледа на Хо Са върху себе си достатъчно, за да му кимне заплашително.

Лодката доближи брега и без да чака останалите, Хо Са нагази в плиткото. Не обърна внимание на приглушената ругатня на Хазар зад себе си, когато силни ръце го изтеглиха през борда.

Капитанът беше дребен, жилав човек с червена кърпа на главата, за да не позволява на потта да се стича в очите му. Иначе беше гол, само по кафява препаска и два ножа на голите си бедра. Хо Са се запита дали не са попаднали на пиратите, за които беше чувал, че грабят крайречните села, но вече беше късно за притеснения.

— Можете ли да платите? — попита капитанът, протегна ръка и потупа Хо Са по гърдите с опакото на дланта си.

Докато изтегляха Хазар и Темуге, Хо Са сложи три топли бронзови монети в протегнатата длан. Дребният мъж надникна през дупката в средата на всяка от тях, а после ги наниза на връвта под колана си.

— Аз съм Чен Юй — каза той и зяпна, когато Хазар се изправи. Монголът беше по-висок от най-едрия от екипажа и се мръщеше, сякаш го бяха обидили.

Хо Са прочисти гърлото си и Чен Юй погледна отново към него, като наведе глава на една страна.

— Пътуваме до Шизуишан — каза той. Хо Са поклати глава и бръкна за още монети. Чен Юй се загледа внимателно, щом чу звука на метала.

— Още три, за да ни откараш до Баотоу — каза Хо Са и му подаде парите.

Капитанът взе бързо монетите и със заучено движение ги наниза при другите.

— Още три, за да продължим нагоре по реката — рече той. Хо Са се мъчеше да се овладее. Вече беше платил повече от достатъчно, за да ги откарат до града. Съмняваше се, че мъжът ще му върне парите, ако реши да изчакат друга лодка.

— Вече получи достатъчно — твърдо рече той.

Чен Юй погледна надолу към пояса на Хо Са, където държеше парите, и сви рамене.

— Още три или ще ви изхвърля през борда — каза той.

Хо Са не помръдна и усети раздразненото объркване на Хазар. Сигурен беше, че всеки момент варваринът ще изтърси нещо.

— Къде ли ще се озовеш следващия път в колелото на живота? — промърмори Хо Са. За негова изненада Чен Юй явно не го беше грижа и само сви рамене. Хо Са поклати смутено глава. Може би беше свикнал твърде много с армията, където никой не помисляше да се противопостави на авторитета. Около Чен Юй витаеше самоувереност, която някак не се вписваше с дрипите му и мърлявата малка лодка. Изгледа го кръвнишки и му подаде монетите.

— Просяци не ходят в Баотоу — жизнерадостно рече Чен Юй. — А сега не се пречкайте на хората ми.

Посочи им купчината чували със зърно на кърмата при кормилото и Хо Са видя как Хазар се настанява върху тях, преди да успее да му кимне.

Чен Юй изгледа подозрително Темуге и Хазар, но монетите вече подрънкваха на връвта му. Заповяда да обърнат платното по вятъра и да прекосят реката на север. На лодката беше тясно за толкова много хора и нямаше никакви помещения. Хо Са предположи, че екипажът нощува направо на палубата. Тъкмо се отпусна, когато Хазар отиде до борда и с въздишка на облекчение се изпика в реката. Хо Са вдигна очи към небето, докато плискането във водата продължаваше сякаш цяла вечност.

Двама от екипажа посочиха към Хазар, размениха си обидни шеги и избухнаха в смях, като се тупаха по гърбовете. Хазар пламна и Хо Са побърза да застане между воина и екипажа, като го изгледа предупредително. Моряците ги наблюдаваха ухилени, но Чен Юй излая някаква заповед и те забързаха към носа, за да обърнат платното.

— Жълти псета — каза Хазар след тях. Чен Юй тъкмо се занимаваше с платното, когато го чу. Сърцето на Хо Са се сви, когато капитанът тръгна към тях.

— Какво каза? — попита той.

— Той е мюсюлманин — бързо отговори Хо Са. — Не говори цивилизован език. Кой може да ги разбере тези хора?

— Не ми прилича на мюсюлманин — отвърна Чен Юй. — Къде му е брадата?

Хо Са усети погледите на екипажа и този път всеки посегна към дръжката на ножа си.

— Всички търговци си имат тайни — отвърна Хо Са, без да извръща поглед от Чен Юй. — Какво ме интересува брадата му, щом мога да търгувам с него? Среброто си има свой собствен език, нали така?

Чен Юй се ухили. Протегна длан и Хо Са постави една сребърна монета в него с безизразна физиономия.

— Точно така — каза капитанът и се запита колко ли още монети има воинът в кесията си. Каквото и да разправяха, тези тримата не бяха търговци. Чен Юй посочи Хазар с мръсния си показалец.

— Значи е някой глупак, който ти се е доверил? Някоя нощ ще го изхвърлиш през борда с прерязано гърло, така ли?

За ужас на Хо Са дребният мъж прокара пръст през гърлото си, а Хазар го наблюдаваше с растящ интерес. Темуге също се мръщеше и Хо Са се запита какво ли е разбрал от размяната на думи.

— Не предавам никого, щом съм му дал думата си — бързо отвърна Хо Са, за да го разбере и Темуге. — И макар че определено е глупак, той е много опитен боец. Внимавайте да не го обидите, защото няма да мога да го удържа.

Чен Юй отново наклони глава на една страна, както му беше навик. Нямаше доверие на хората, които беше качил на борда, а високият и глупавият явно кипеше от гняв. Накрая сви рамене. Всички рано или късно заспиваха и ако му създаваха неприятности, нямаше да са първите, които ще изчезнат тихомълком от малката му лодка. Посочи им купчината чували и им обърна гръб. С огромно облекчение Хо Са се присъедини към другите двама на кърмата и се опита да се престори, че инцидентът не беше нищо особено.

Хазар продължаваше да е наострен.

— Какво му каза? — попита той.

Хо Са пое дълбоко дъх.

— Казах му, че си пристигнал от страна на хиляди мили оттук. Помислих си, че може никога да не е чувал за последователите на исляма, но явно е срещал поне един от тях. Смята, че лъжа, но няма да задава прекалено много въпроси. Все пак получи обяснение защо не можеш да говориш дзински.

Удовлетворен, Хазар се отпусна.

— Значи не съм ням — доволно рече той. — Не вярвам, че щях да издържа.

Легна върху чувалите и сбута Темуге, за да се настани по-удобно. Докато лодката се носеше нагоре по течението, Хазар затвори очи и Хо Са си помисли, че е заспал.

— Защо онзи прокара пръст през гърлото си? — попита Хазар, без да отваря очи.

— Искаше да знае дали не смятам да те убия и да те изхвърля през борда — рязко отвърна Хо Са. — А тази идея ми мина през главата.

Хазар се изкиска.

— Почвам да харесвам дребосъка — сънено рече той. — Радвам се, че взехме лодка.

 

 

Чингис вървеше през огромния лагер в сянката на планините, които познаваше като момче. През нощта бе навалял сняг и той пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ледения въздух, който изпълни дробовете му. Чуваше цвиленето на кобилите, зовящи жребците, а в далечината някой приспиваше детето си с песен. Заобиколен от семействата, Чингис се чувстваше спокоен и в добро настроение. Не беше трудно да си припомни времето, когато баща му бе все още жив, а той и братята му не знаеха нищо за света наоколо. Поклати глава в сумрака при мисълта за земите, които беше видял. Морето от трева бе по-голямо, отколкото си беше представял, и част от него жадуваше да види още нови неща, дори градовете на Дзин. Беше млад и силен, и управляваше огромна войска от мъже, способни да вземат каквото си пожелаят. Усмихна се, щом стигна гера на втората си жена Чакахай. Вярно, баща му се бе задоволил с една съпруга, но Есугей беше хан на малко племе и не му предлагаха прекрасни жени като данък.

Наведе глава и влезе. Чакахай го очакваше и очите й бяха широко отворени и тъмни на слабата светлина на единствената лампа. Чингис не каза нищо, когато тя стана да го поздрави. Не знаеше как се беше сдобила с двете момичета от собствения й народ, които й служеха. Сигурно бяха пленени от воините му и тя се бе спазарила за тях. Докато те се измъкваха от гера, Чингис усети парфюма им и леко потръпна, когато коприната на едната докосна голите му ръце. Заслуша се как шепнещите им гласове заглъхват в далечината.

Чакахай стоеше гордо пред него с вдигната глава. Първите седмици с племената бяха тежки за нея, но той усети силния дух в горящите й очи много преди тя да научи първите думи на езика на народа му. Вървеше така, както можеше да се очаква от кралска дъщеря, и видът й винаги го възбуждаше. Странно, но перфектната й стойка беше най-съществената част от красотата й.

Тя се усмихна, когато погледът му се плъзна по нея; знаеше, че е спечелила цялото му внимание. Избра подходящия момент, коленичи пред него, сведе глава и после погледна нагоре да види дали той все още наблюдава тази проява на смирение. Чингис се разсмя, хвана китката й, за да я изправи, вдигна я във въздуха и я положи в леглото.

Задържа главата й с две ръце и я целуна, а пръстите му изчезнаха в черната й коса. Тя изстена в устата му и Чингис усети как ръцете й докосват леко бедрата и кръста му и увеличават възбудата му. Нощта беше топла и той нямаше нищо против да изчака, докато тя разтваряше копринената си туника, разкривайки белотата на плоския си корем, и копринения пояс и панталоните, които носеше, сякаш бе мъж. Ахна, когато той целуна гърдите й и ги захапа леко. Останалите дрехи се свлякоха бързо и докато лагерът дремеше около тях, той взе принцесата на Си Ся, а стоновете й отекнаха далеч в мрака.