Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

12.

Хо Са каза на братята, че Баотоу се намира на няколко мили от оживеното морско пристанище, което го обслужваше. Градът беше последният търговски център между северен Дзин и кралство Си Ся и когато навлязоха в този район, реката беше пълна с лодки. Бяха минали три седмици, откакто изоставиха понитата си, и на Темуге му бе дошло до гуша от бавните часове, речните мъгли, ориза и рибата. Чен Юй и хората му пиеха вода направо от реката без никакви последици, а Хазар сякаш имаше стомах от желязо, но на третия ден червата на Темуге не издържаха и го оставиха в окаяно състояние и изпомацани дрехи. Никога преди не беше ял или дори виждал риба и нямаше вяра на сребристите създания от реката. Екипажът явно им се наслаждаваше. Вадеха ги на палубата закачени за тънки корди, те се мятаха и подскачаха бясно, а мъжете ги удряха по главите. Темуге изпра дрехите си, когато акостираха, но стомахът му продължи да се бунтува и да изкарва зловония и от двата отвора.

Жълтата река лъкатушеше между хълмовете, срещаха се все повече птици, които живееха от отпадъците от лодките и търговците. Темуге и Хазар останаха смаяни от огромния брой хора и плавателни съдове, превозващи товари нагоре и надолу по течението. Никъде преди не бяха виждали такова стълпотворение. Въпреки че Чен Юй успяваше да намери път през множеството само с помощта на платното, много от хората носеха дълги пръти, за да отблъскват другите лодки. В шум и безредие, стотици търговци крещяха и се надпреварваха да продават всичко, от прясна риба до пропити от влагата платове, които все още можеха да се използват за грубо облекло. Във въздуха се носеше миризма на непознати подправки, а Чен Юй маневрираше между конкурентите си и търсеше място, където да спрат за през нощта.

Чен Юй явно беше още по-известен в тези води и Темуге гледаше с присвити очи как многобройните му приятели час по час го поздравяват. Екипажът като че ли беше приел Хазар като свой, но Темуге не се доверяваше на дребния капитан. Напълно споделяше мнението на Хо Са, че трюмът най-вероятно е пълен с контрабанда, но може би Чен Юй искаше да спечели още някоя и друга монета, като съобщи за пътниците си на имперските войници. Оставането им на борда, без да знаят дали са в безопасност, държеше тримата в постоянно напрежение.

Беше очевидно, че неслучайно стигнаха пристанището тъкмо когато настъпи вечерта. Чен Юй се бе забавил на последния завой и не си направи труда да отговори, когато Темуге го подкани да се разбърза. Съдържанието на трюма щяха да разтоварят в тъмното, когато събирачите на данъци и войниците нямаше да бъдат така бдителни.

Темуге измърмори гневно под нос. Проблемите на Чен Юй изобщо не го интересуваха. Задачата му беше да ги докара до пристанището колкото се може по-бързо, за да продължат към града. Хо Са беше казал, че пътят е добър и ще стигнат само за няколко часа пеша, но непознатите гледки и звуци изнервяха Темуге и вече не го свърташе на едно място. Екипажът също беше напрегнат. Намериха място, където акостираха и зачакаха реда си на паянтовия док.

Самото пристанище не беше особено впечатляваща гледка — просто няколко дузини дървени постройки, които сякаш се подпираха една друга, за да не паднат. Беше мръсно местенце, построено за търговия, а не за удобства. Темуге нямаше нищо против това, но видя двама добре въоръжени войници, които държаха под око всичко, което се разтоварваше, и разбра, че е най-добре да не привличат вниманието им.

Чу Чен Юй да говори полугласно на хората си — явно им даде някаква заповед и те бързо се снишиха. Помъчи се да скрие раздразнението си от поредното забавяне. Скоро той и спътниците му можеха да се махнат от реката и от нейния малък непонятен свят. За момент се запита дали не може да купи илюстровани ръкописи от пазара, но никъде не виждаше подобни стоки, а сребърните и дървените статуетки не бяха по вкуса му. Виждаше тези предмети в мръсните ръце на момчетата, които газеха в червената тръстика към всяка новопристигнала лодка. Темуге ги изгледа с каменно изражение. Настроението му беше вече съвсем черно, когато Чен Юй дойде на кърмата да говори с пътниците.

— Трябва да чакаме тук, докато се отвори място на кея — каза той. — Ще слезете преди полунощ или няколко часа по-късно. — Кимна на Хазар и това още повече раздразни Темуге. — Ако не ядеш прекалено, мога да те наема в екипажа.

Хазар не го разбра, но го тупна по рамото. Той също гореше от нетърпение да тръгне и дребният капитан усети настроението на пътниците.

— Ако искате, мога да ви намеря място в някоя каруца към града. На приемлива цена — предложи им той.

Темуге видя, че той ги наблюдава внимателно. Нямаше представа дали пътят до Баотоу е лек или не, но заподозря, че един търговец, за какъвто се представяше, не би отклонил подобно предложение. Идеята да продължат да пътуват под подозрителния поглед на Чен Юй го безпокоеше, но той се насили да се усмихне и да отговори на дзински.

— Ще приема, стига разтоварването да не продължи твърде дълго.

Чен Юй сви рамене.

— Имам приятели, ще помогнат. Няма да отнеме много време. Струвате ми се доста нетърпеливи за търговци.

Усмихваше се, но погледът му не се откъсваше от тях. Темуге беше благодарен, че Хазар не разбира нищо. Брат му беше по-лесен за разчитане и от карта.

— Ще решим по-късно — каза Темуге и се извърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил. Чен Юй сигурно щеше да ги остави на мира, но Хазар посочи войниците на кея.

— Питай го за онези — каза той на Хо Са. — Трябва да се промъкнем покрай тях, а май и той иска същото. Питай го как ще разтовари, без да го забележат.

Хо Са се поколеба — не му се искаше Чен Юй да разбере за подозренията му, че превозва нещо незаконно или необложено с данък. Не знаеше каква ще бъде реакцията на капитана. Преди да заговори, Хазар изсумтя.

— Чен Юй — каза той и отново посочи войниците.

Капитанът се протегна и свали ръката му, преди онези да забележат жеста му.

— Имам приятели на пристанището — рече той. — Тук няма да има проблем. Баотоу е моят град, роден съм там. Разбираш ли?

Хо Са преведе и Хазар кимна.

— Трябва да го държим под око, братко — каза той на Темуге. — Не може да ни издаде докато разтоварва, защото ще привлече внимание към онова, върху което седим през последните няколко седмици.

— Благодаря за интереса ти, Хазар — язвително отвърна Темуге. — Реших какво ще направим. Ще приемем предложението му да ни откара до града и ще влезем заедно с него. След това ще намерим нашите хора и тръгваме обратно.

Знаеше, че Чен Юй не може да го разбере, но въпреки това имаше лошо предчувствие. Намирането на зидарите от Баотоу беше онази част от плана, която не можеха да предвидят, докато бяха в Си Ся. Никой не знаеше дали ще ги открият лесно и с какви опасности ще се сблъскат в града. Дори да успееха, Темуге не беше сигурен как ще измъкнат насила пленниците си, когато и един вик за помощ щеше да вдигне на крак войниците. Сети се за среброто, което им беше дал Чингис, за да улесни задачата им.

— Ще се връщаш ли при реката, Чен Юй? — попита той. — Може и да не останем дълго в града.

За негово разочарование мъжът поклати глава.

— Сега съм си у дома и имам много неща да правя. Ще минат месеци, преди да тръгна отново.

Темуге си спомни колко много пари им беше взел за превоза, защото уж не му се искаше да пътува толкова надалеч.

— Значи така или иначе си идвал насам? — вбесен попита той.

Чен Юй му се ухили.

— Бедняци не ходят в Баотоу — отвърна той и се засмя. Темуге го загледа свирепо и той се върна обратно при екипажа.

— Нямам му доверие — промърмори Хо Са. — Не се притеснява от войниците на кея. Кара нещо достатъчно ценно, за да рискува въоръжено нападение, и е добър познайник едва ли не на всеки лодкар в Баотоу. Това изобщо не ми харесва.

— Ще бъдем готови — каза Темуге, макар че вече се бе паникьосал. Мъжете на кея и по реката бяха врагове, той все още се надяваше да мине незабелязан покрай тях, но му се струваше, че това е невъзможна задача.

 

 

Луната изгря като замръзнал резен и хвърли съвсем слаб блясък върху водата. Темуге се запита дали Чен Юй не беше планирал пристигането им още по-грижливо, отколкото предполагаше. Отначало тъмната нощ беше пречка, когато Чен Юй развърза въжетата от стълба и изпрати двама от екипажа на кормилното весло на кърмата. Докато то се въртеше напред-назад, Чен Юй използва дълъг прът, за да си пробие път до кея. В тъмнината се чуваха приглушени сънени ругатни, когато прътът се удряше в дърво. На Темуге му се стори, че когато стигнаха целта си, луната се бе издигнала в небето, макар че Чен Юй дори не се беше изпотил от работата си.

Пристанът тънеше в мрак, но в прозорците на някои от дървените постройки се виждаше светлина и отвътре се чуваше смях. Жълтият отблясък сякаш беше предостатъчен на Чен Юй, за да намери място на кея, и той пръв скочи върху дъските с въже в ръка. Не беше им заповядал да пазят тишина, но никой от екипажа не разговаряше, докато сваляха платното, дори шумът от отварянето на капаците на трюма беше приглушен.

Темуге въздъхна с облекчение, че най-сетне отново се намира на твърда земя, но в същото време сърцето му заби по-бързо. Различи тъмните силуети на хора, които се излежаваха или спяха.

Присви очи към тях и се зачуди дали не са просяци, проститутки, а може би и шпиони. Войниците, които бяха видели по-рано, несъмнено щяха да правят и нощни проверки. Темуге се боеше, че всеки момент ще чуе внезапен вик или тропот на въоръжени мъже и че това ще бъде краят на всичко постигнато дотук. Бяха стигнали града, който Чингис искаше, или поне се намираха в най-близката точка на реката до него. Може би именно поради близостта до целта Темуге бе убеден, че всичко ще се провали, и се заблъска с препъване в останалите на дървения кей. Хо Са го хвана за ръката, за да го задържи, а Хазар изчезна в мрака.

Най-много на този свят му се искаше да остави лодката и екипажа зад гърба си, но все още се тревожеше, че Чен Юй може да ги издаде. Ако капитанът осъзнаваше важността на факта, че Хазар носи монголски лък, определено би си спестил доста неприятности, като го издаде. Дори с помощта на Хо Са щеше да им е трудно да избягнат преследването в тази непозната страна, особено ако противниците им знаеха накъде са се запътили.

В мрака се чу някакво скърцане и Темуге посегна към ножа си. Отпусна се, когато видя две теглени от мулета каруци. От ноздрите на добичетата излизаше пара. Каруцарите слязоха и заговориха тихо с Чен Юй, единият се засмя, докато разтоварваха малката лодка. Темуге напрегна очи да види какво вадят от трюма, но не успя. Каквото и да представляваше, товарът определено беше тежък, ако се съдеше по пъшкането на мъжете. Темуге и Хо Са неволно пристъпиха напред, привлечени от любопитството си. Неочаквано от тъмното се обади Хазар, който мина край тях с някакъв тъмен вързоп на рамо.

— Коприна — изсъска той на Темуге. — Напипах края на топа.

Чуха го как изсумтя, щом метна товара си в близката каруца. После се върна при тях.

— Ако и останалият товар е такъв, вкарваме тайно коприна в града — прошепна той.

Хо Са прехапа устна, без никой да го види.

— В такива количества? Сигурно идва от Кайфенг или дори от Йенкин. Подобен товар струва много повече от живота на няколко моряци.

— Колко много? — попита Хазар достатъчно силно, за да накара Темуге да трепне.

— Хиляди в злато — отвърна Хо Са. — Достатъчно, за да се купят сто лодки като тази, че и господарска къща към тях. Този Чен Юй не е дребен търговец или крадец. Щом е уредил да прекара такава стока по реката, това е било само за да отклони вниманието на онези, които биха могли да я отмъкнат. Но дори в този случай щеше да изгуби всичко, ако не се намирахме на борда.

Замисли се за момент, след което продължи:

— Ако трюмът е пълен, коприната може да идва единствено от имперските складове. Не става въпрос за облагането й с данък. Подобна стока се охранява най-ревностно. Може би това е само първият етап от пътя й до крайната цел на хиляди мили оттук.

— Какво значение има? — попита Хазар. — Така или иначе трябва да стигнем до града, а Чен е единственият, който предлага да ни закара.

Хо Са пое дълбоко дъх, за да скрие внезапния пристъп на гняв.

— Ако някой търси коприната, ставаме по-вероятна мишена, отколкото ако пътуваме сами. Разбираш ли? Може да се окаже по-зле, ако пътуваме до Баотоу с това нещо. Ако градската стража претърси каруците, ще ни арестуват и подложат на мъчения, за да изтръгнат от нас всичко, което знаем.

Темуге усети, че стомахът му се свива. Тъкмо се канеше да нареди на спътниците си да тръгнат пеша по-далеч от пристанището, когато до него се появи Чен Юй. Носеше фенер със спуснати капаци, но лицето му се виждаше на слабата светлина. Изражението му беше по-напрегнато от всеки друг път и той лъщеше от пот.

— Хайде, качвайте се всички — каза той. Темуге отвори уста да каже някакво извинение, но екипажът бе изоставил лодката. Бяха нащрек с ножове в ръка и от страх Темуге изгуби ума и дума. Беше повече от ясно, че пътниците няма да бъдат оставени просто да си тръгнат в нощта, особено след всичко, което бяха видели. Наруга Хазар, че им е помагал с топовете. Може би това бе засилило подозренията им още повече.

Чен Юй сякаш усети безпокойството му и кимна.

— Не бихте искали да пътувате сами до града в тъмното — рече той. — Няма да го допусна.

Темуге трепна и се намести в каруцата. Забеляза как екипажът махна на Хо Са да се качи на другата, оставяйки Хазар да остане при брат си. Със свито сърце осъзна, че Чен Юй нарочно ги бе разделил. Запита се дали изобщо ще види Баотоу, или ще го изхвърлят край пътя с прерязано гърло. Поне все още разполагаха с оръжията си. Хазар носеше лъка си увит, а Темуге имаше малък нож, макар да знаеше, че никога не би могъл да се измъкне с бой.

Каруците останаха на мястото си, докато от сенките покрай пристанищните постройки не се чу дълго свирене. Чен Юй скочи леко на земята и изсвири в отговор. Темуге гледаше с нервен интерес как някакъв тъмен силует се отделя от мрака и тръгва към малката група. Беше един от войниците или някой, който много приличаше на него. Мъжът заговори полугласно и Темуге наостри уши, за да различи думите. Видя как Чен Юй му подава кожена торба и чу, че войникът изсумтява доволно от тежестта й.

— Знам къде е семейството ти, Ян. Знам от кое село си, нали разбираш? — рече Чен Юй.

Мъжът се вцепени. Разбра заплахата много добре. Не отговори.

— Твърде си стар за пристанищен страж — каза му Чен Юй. — В ръцете си имаш достатъчно, за да се уволниш, че дори и да си купиш малка къщичка с жена и пилета. Може би е време да кажеш сбогом на пристанището.

Мъжът кимна в сумрака и притисна торбата към гърдите си.

— Ако ме пипнат, Ян, имам приятели, които ще те намерят, където и да избягаш.

Мъжът отново кимна нервно. Страхът му бе очевиден и Темуге отново се запита кой всъщност е Чен Юй и дали това е истинското му име. Товар крадена имперска коприна определено не можеше да се повери на някакъв прост речен търговец.

Войникът изчезна набързо сред постройките, отнасяйки богатството си. Чен Юй се качи обратно в каруцата и водачите подкараха мулетата. Пръстите на Темуге се плъзнаха да усетят гладката мазна коприна, но вместо това напипаха груба тъкан с дебел шев. Коприната беше скрита, но въпреки това той се надяваше Чен Юй да има още подкупени хора, които да го чакат в Баотоу. Чувстваше се не на място, въвлечен в събития, които не можеше да контролира. Едно хубаво претърсване при градските стени, и никога вече нямаше да види планините Хенти. Замоли се на духовете да го напътстват през тъмните води на предстоящите дни, както го бе учил Кокчу.

Един от екипажа остана да върне лодката в реката. Не би могъл да я управлява самичък и Темуге предположи, че ще я потопи някъде по-далеч от любопитните очи на властта. Чен Юй определено не си позволяваше грешки и на Темуге му се щеше да знае дали той им е враг или приятел.

 

 

Преценката на Хо Са за разстоянието до Баотоу се оказа вярна. Градът се издигаше на около осем мили от реката, или двайсет и пет ли, както се мереше разстоянието в Дзин. Пътят беше добър, покрит с настилка от плоски камъни, така че търговците се движеха удобно до реката и обратно. На изток едва започваше да се зазорява, когато Темуге проточи врат в сумрака и видя приближаващата се тъмна сянка на градските стени. Каквото и да предстоеше, било то претърсване на каруците и неминуема смърт или тихо и спокойно влизане в Баотоу, то щеше да се случи съвсем скоро. Усети струйки пот да гъделичкат кожата му и почеса подмишниците си. Освен цялата опасност, на която бяха изложени, той никога досега не беше влизал в каменен град. Не можеше да се отърси от представата за мравуняк, който го поглъща в пъплещата тълпа непознати. Мисълта да бъде притискан от всички страни вече го караше да изпитва страх и да диша плитко. Семействата от неговия народ бяха някъде много далеч. Темуге се наведе над тъмната сянка на брат си и почти докосна с устни ухото му, за да не ги чуят.

— Ако ни открият при портата или намерят коприната, трябва да избягаме и да се скрием в града.

Хазар се озърна към Чен Юй, който седеше в предната част на каруцата.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Никога не бихме могли да се намерим вътре, а ми се струва, че нашият приятел е нещо повече от прост контрабандист.

Темуге се облегна върху грубото платнище, когато Чен Юй се обърна към тях. В отстъпващия мрак интелигентността в очите на дребния мъж го обезпокои и той погледна над рамото му към градските стени, усещайки, че нервността му расте.

Вече не бяха сами на пътя. В светлината на утрото видяха опашка от каруци пред портите. Явно мнозина бяха прекарали нощта край пътя и чакаха да ги пуснат в града. Чен Юй мина покрай тях, без да обръща внимание на прозяващите се пътници, изпуснали мястото си на опашката. В далечината се простираха кафяви ниви — цялата реколта от ориз беше отишла за изхранването на града. Баотоу се извисяваше над всички и Темуге преглътна, когато видя натрупаните един върху друг сиви камъни.

Градската порта представляваше масивна конструкция от дърво и желязо, вероятно предназначена да впечатли пътниците. От двете й страни се издигаха кули, по-високи един път и половина от портата, а помежду им имаше платформа. На нея се виждаха войници и беше ясно, че от това място им се открива чудесен изглед към всичко, което минаваше долу. Темуге видя арбалетите им и стомахът му се сви.

Портата се отвори, войниците, които я дърпаха назад, спуснаха пред входа дървена бариера с противотежест в единия край. Най-близките каруци останаха по местата си, докато войниците заемаха местата си и се подготвяха за новия ден. Водачите на Чен Юй леко опънаха поводите и спряха мулетата си. Не показваха и следа от безпокойство и Темуге се помъчи да си припомни студената физиономия, която се беше научил да прави като момче. Нямаше да е добре войниците да го видят как се поти в студената утрин, така че избърса чело с ръкавите си.

Зад тях спря друг търговец и приветства жизнерадостно някого край пътя. Опашката се движеше бавно и Темуге видя, че войниците спират всяка трета каруца и провеждат кратък и груб разговор с водачите. Дървената бариера се вдигна за първата кола и не се спусна повече. Темуге започна да повтаря успокояващите фрази, на които го беше научил Кокчу, за да намери утеха в познатите думи. Песента на вятъра. Земята под краката. Душите на хълмовете. Счупването на оковите.

 

 

Слънцето вече се беше показало цялото над хоризонта, когато първата каруца на Чен Юй стигна до портата. Темуге беше следил проверките и реши, че ще минат необезпокоявани, след като беше претърсен търговецът пред тях. С нарастващ ужас видя как войниците се обръщат към безстрастния водач на Чен Юй. Един от тях явно беше по-бдителен от сънените си другари и пристъпи напред.

— По каква работа идваш в Баотоу? — попита той. Обърна се към водача, който започна да дрънка нещо в отговор. Сърцето на Темуге бясно заблъска, а Чен Юй погледна над главата на стража към града. Зад портата имаше открит площад и пазарът беше оживен още от ранни зори. Темуге видя как Чен Юй кима рязко и внезапно сред сергиите се вдигна олелия, която накара войника да се обърне.

Сякаш от нищото на площада изникнаха бягащи деца, които викаха и се мятаха на една или друга страна, за да избегнат продавачите. Слисаният Темуге видя, че от няколко места се вдигат кълба дим и чу как войникът изруга и излая нещо на другарите си. Преобърнаха се много сергии, някой беше съборил придържащите навесите им пръти. Чуха се викове „Крадец!“ и с всеки миг хаосът ставаше все по-голям.

Стражът при портата тупна каруцата на Чен Юй, макар да не стана ясно дали това беше заповед да остане на място, или да продължи. Заедно с петима други войници той се втурна да потушава безредиците, които бързо се превръщаха в бунт. Темуге рискува да погледне нагоре, но арбалетчиците на моста не се виждаха. Надяваше се те също да са се разсеяли и се насили да гледа напред, докато каруцата им влезе в града.

На малкия площад забушува пожар, сергия след сергия се подпалваха и лумваха в пламъци сред виковете на продавачите. Темуге зърна бягащи войници, но децата бяха по-бързи и вече се бяха изпокрили из улички и алеи, отнасяйки откраднатите стоки.

Чен Юй сякаш не забелязваше хаоса, двете му каруци завиха и поеха по една по-спокойна улица. Звуците затихнаха зад тях, Темуге се отпусна върху зеблото и отново избърса потта от челото си.

Знаеше, че това не беше обикновено съвпадение. Чен Юй беше подал сигнал. Темуге за пореден път се запита що за човек са срещнали по реката. С толкова ценен товар в трюма едва ли го е било грижа за парите, които взе от тях. Може би просто е имал нужда от още хора, които да защитават лодката му.

Пътуваха през плетеница от улици, като завиваха безброй пъти между къщите. Темуге и Хазар се чувстваха като затворници между притискащите ги от всички страни сгради, построени толкова близко една до друга, че лъчите на изгряващото слънце не успяваха да прогонят сенките между тях. На три пъти други каруци бяха принудени да отстъпят в странични улички, за да им направят път. Утрото напредваше и улиците се изпълниха с повече хора, отколкото Темуге и Хазар можеха да си представят. Темуге видя десетки магазини, в които се предлагаше топла храна в глинени купички. Не можеше да повярва, че е възможно да си намериш храна всеки път, когато си гладен, без да ти се налага да колиш или да ходиш на лов. Отиващите на работа хора се тълпяха около продавачите, хранеха се с пръсти и избърсваха уста в дрехите си, след което се смесваха с гъмжилото. Мнозина носеха продупчени бронзови монети, нанизани на връв или тел. Макар да имаше някаква представа за стойността на среброто, Темуге никога не беше виждал размяна на монети за стоки и зяпваше при всяко ново чудо. Видя възрастни писари да пишат послания срещу заплащане, кудкудякащи пилета, предлагани за продан, лавици с ножове и работници, които ги точеха на въртящи се камъни. Видя бояджии на платове с обагрени в синьо или зелено ръце, просяци и продавачи на амулети против болести. Всяка улица беше претъпкана, шумна и кипяща от живот и с изненада откри, че това му харесва.

— Прекрасно е — тихо промълви той.

Хазар му хвърли бърз поглед.

— Има страшно много хора и градът вони — отвърна той. Темуге се извърна, раздразнен от глупавия си брат, който не виждаше нищо вълнуващо в това място. За известно време почти забрави страха, който го следваше неотлъчно. Все още очакваше някой да им извика, сякаш стражите при портата можеха да ги проследят толкова навътре в плетеницата улички. Но това не се случи и той забеляза, че Чен Юй се отпуска все повече и повече, докато се отдалечаваха от стените към гъмжащото сърце на града.