Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

21.

Сутринта на втория ден стигнаха мястото, където беше умрял Весак. Таран изкопа тялото му от навятата пряспа и изчисти снега от сивото му лице в благоговейно мълчание.

— Можем да оставим знаменце в ръката му, за да отбелязва пътеката — промърмори Хазар на Хаджиун и той се усмихна. Колоната воини се беше проточила надолу по планината, бурята като че ли отслабваше, но те не подканиха младия съгледвач да побърза, когато той взе ивица син плат и го уви около трупа на Весак, посвещавайки го на бащата-небе.

Таран стана и сведе глава, после забърза нагоре по последния участък ледена земя, който водеше към склона от другата страна. Колоната мина покрай замръзналото тяло. Всеки воин поглеждаше мъртвото лице и промърморваше няколко думи за поздрав или молитва.

Проходът остана зад тях, Таран се оказа на непозната територия и темпото обезсърчаващо се забави. Слънчевата светлина се разсейваше в ослепителен блясък от всички посоки и ги затрудняваше да определят накъде е изток. Когато вятърът разкриваше планините от двете им страни, Хазар и Хаджиун вперваха поглед в далечината, за да запомнят детайлите на терена. По пладне те прецениха, че се намират по средата на спускането и че двете укрепления на прохода са далеч под тях.

Отвесен участък с дължина петдесет стъпки отново ги забави, макар че старите плетени въжета показваха откъде беше паднал дзинският съгледвач. След няколко дни на студа въжетата бяха станали трошливи, затова монголите завързаха нови и се заспускаха много внимателно надолу. Онези, които имаха ръкавици, ги прибраха в пазвите си за спускането, но откриха, че пръстите им побледняват и се вкочаняват с обезпокоителна скорост. Измръзването беше много сериозен проблем за бойци, от които се очаква да използват лъковете си. Докато тичаха по пресечените склонове, всеки от тях стискаше и разпускаше юмруци или държеше ръцете си под мишниците, а ръкавите на деловете висяха свободно отстрани.

Мнозина се подхлъзваха по леда. Онези, които бяха скрили ръцете си, падаха най-зле. Изправяха се тежко с изкривени от вятъра лица, а останалите минаваха тичешком покрай тях, без да ги погледнат. Всеки беше оставен сам на себе си и се мъчеше да се справи, за да не бъде изоставен.

Таран пръв даде предупредителен знак, щом пътеката се раздели. При целия сняг тя беше просто едва забележима гънка в бялата повърхност. Сега се извиваше в две различни посоки и той не знаеше по коя да поеме.

Хазар отиде до него и спря хората си с вдигнат юмрук. Колоната се проточи назад почти до тялото на Весак. Нямаха право да бавят темпото, една-единствена грешка в този момент означаваше мъчителна смърт в планината.

Хазар задъвка парче олющена от устната си кожа и погледна към Хаджиун за помощ. Брат му сви рамене.

— Трябва да продължим на изток — уморено рече Хаджиун. — Отклонението води към крепостите.

— Или е друга възможност да ги изненадаме в гръб — отвърна Хазар и се загледа в далечината. Пътеката се губеше след двайсетина крачки в снежната виелица.

— Чингис иска да се озовем зад дзинците колкото се може по-бързо — напомни му Хаджиун. Таран следеше запленен разговора им, но и двамата не му обръщаха внимание.

— Но не знае, че има и друга пътека, която може би води директно зад крепостите — рече Хазар. — Заслужава си да разберем.

Хаджиун раздразнено поклати глава.

— Имаме само още една нощ на това мъртво място, на сутринта той потегля. Изгубиш ли се, ще замръзнеш до смърт.

Хазар погледна разтревоженото лице на брат си и се ухили.

— Защо си сигурен, че ще тръгна аз? Мога да заповядам ти да продължиш по пътеката.

Хаджиун въздъхна. Чингис не беше поставил никого от двамата начело и това определено бе грешка, щом в похода участваше и Хазар.

— Не, не можем — търпеливо отвърна той. — Продължавам нататък, със или без теб. Но няма да те спра, ако решиш да пробваш другия път.

Хазар кимна замислено. Въпреки лекомисления си тон той разбираше рисковете много добре.

— Ще изчакам тук и ще взема последните хиляда. Ако пътеката не води наникъде, ще се върна и ще те настигна през нощта.

Плеснаха длани, после Хаджиун и Таран тръгнаха напред и оставиха Хазар да подканва воините да побързат.

Да преброи девет хиляди бавно движещи се мъже му отне много повече време, отколкото предполагаше. Когато се зададоха последните хиляда, вече се стъмваше. Хазар пристъпи към един препъващ се воин и постави ръка на рамото му.

— Тръгвайте с мен — надвика вятъра той. Без да чака отговор, пое по другата пътека и потъна почти до кръста в прясно натрупания сняг. Изтощените и вцепенени от студа мъже зад него не зададоха никакви въпроси.

 

 

Останал без събеседник, Хаджиун прекара повечето от останалите светли часове в мълчание. Таран продължаваше да ги води, макар че познаваше местността точно толкова, колкото и всички останали. Пътят надолу отвъд билото беше малко по-чист, а въздухът вече не им се струваше толкова разреден. Хаджиун усети, че не се задъхва толкова свирепо, за да напълни дробовете си и се чувстваше по-силен и по-буден, макар да бе уморен. Вечерта бурята утихна и за първи път от няколко дни те видяха звездите, ярки и съвършени зад разкъсаните облаци.

През нощта студът се засили, но те не спряха, а хапнаха сушено месо, за да възстановят силите си. Бяха спали първата нощ на склоновете — всеки си беше изкопал дупка, както правят вълците. Хаджиун бе успял да дремне само няколко часа и сега беше смъртно уморен. Нямаше представа на какво разстояние са от дзинската армия и не смееше да даде отново почивка.

След време наклонът започна да намалява. Сред черните борове се появиха бели брези. На места те бяха израсли толкова нагъсто, че воините вървяха по шума вместо по сняг. Когато видя брезите, Хаджиун се успокои — дърветата бяха доказателство, че краят на прехода наближава. Но той все още не знаеше дали са заобиколили дзинските войници, или все още се движат успоредно на Гърлото на язовеца.

На Таран също не му беше леко, Хаджиун забеляза, че от време на време той върти ръцете си като колела. Това беше стар трик на съгледвачите да раздвижат кръвта в пръстите си, за да не замръзнат и да не почернеят. Хаджиун повтори движенията му и заповяда на онези отзад да сторят същото. Мисълта за колоната мрачни воини, размахващи ръце като птици, го накара да се засмее въпреки болката, във всеки мускул.

Луната изгря пълна и ярка над планината и освети упорито вървящата уморена колона. Хребетът, който бяха прехвърлили, стърчеше високо над тях, сякаш от някакъв друг свят. Хаджиун се запита колко ли души са паднали при прехода и са били изоставени като Весак. Надяваше се другите да са се сетили да вземат колчаните им, преди снегът да ги е покрил. Трябваше той да даде заповед за това, раздразнено си помисли, докато продължаваше напред. До зазоряване имаше още много време, но можеше само да се надява, че ще се добере до дзинската армия преди Чингис да е атакувал. Вървеше в снега, мислите му се зареяха, спряха се за момент върху Хазар и се насочиха към децата му в лагера. Понякога се унасяше, сякаш се бе озовал в топъл гер, и се стряскаше, щом дойдеше на себе си и осъзнаеше, че продължава да ходи. Веднъж падна и Таран забърза назад, за да му помогне да стане. Нямаше да позволи братът на хана да умре край пътеката и някой да вземе колчаните му. Хаджиун беше благодарен и за това.

Струваше му се, че е вървял цяла вечност, когато излязоха от гората и Таран бързо приклекна отпред. Хаджиун повтори неговото движение и запълзя на протестиращите си колена. Чу зад себе си приглушени ругатни, хората му се блъскаха един в друг в тъмното, изтръгнати от унеса при внезапното спиране. Хаджиун се огледа и запълзя напред. Намираха се на лек склон, в идеално бяла долина, простираща се далеч напред. Отсреща планините се издигаха толкова отвесно, че не му се вярваше някой да може да ги изкатери. Отляво Гърлото на язовеца свършваше с равен участък, широк не повече от една миля. На лунна светлина зрението на Хаджиун сякаш беше по-остро и той виждаше добре през прекрасната, смъртоносна пустота. В края на прохода съзря цяло море от шатри и знамена. Над тях се издигаше пушек и се смесваше с мъглата от върховете. Сетивата на Хаджиун постепенно оживяха и той надуши дима във въздуха.

Изстена тихо. Дзинците бяха събрали толкова голяма армия, че краят й не се виждаше. Гърлото на язовеца свършваше с равни участъци от лед и сняг в дъното на купа от високи върхове. След нея започваше пътят, който водеше към императорския град. Дзинските войници я изпълваха цялата и продължаваха нататък към равнината. Белите планини ги скриваха частично, но въпреки това тук се бяха събрали повече хора, отколкото Хаджиун беше виждал в целия си живот. Чингис нямаше представа колко са много, а щеше да се появи от прохода само след няколко часа.

Обхванат от внезапен пристъп на страх, Хаджиун се запита дали от лагера не са забелязали хората му. Наоколо сигурно патрулираха дзински съгледвачи. Би било безумие да не го правят, а ето че той водеше колона от воини, проточила се назад към бялата твърд на хълмовете. Нуждаеха се от елемента изненада, а той едва не я бе пропилял. Потупа Таран по гърба в знак на благодарност и момчето се усмихна, преливащо от удоволствие.

Хаджиун си състави план и пусна заповедта по колоната. Воините трябваше да се оттеглят на достатъчно разстояние, за да не бъдат разкрити призори от някой бдителен противник. Хаджиун погледна към чистото небе и му се прииска да завали още сняг и да прикрие следите им. Утрото наближаваше и той се надяваше Хазар да е добре. Бавно и мъчително колоната тръгна обратно нагоре към гората. Докато се изкачваше, Хаджиун си спомни за своето детство. Семейството му се криеше в едно дере между хълмовете, а смъртта и гладът го следваха неотлъчно. Сега той отново се криеше, но този път щеше да излезе с рев и Чингис щеше да бъде до него.

Отправи мълчалива молитва към бащата-небе Хазар също да е оцелял и да не е измръзнал до смърт високо горе, изгубен и самичък. Ухили се при тази мисъл. Нищо не можеше да спре брат му. Ако някой имаше шансове да оцелее, това беше именно той.

 

 

Дланта на Хазар се плъзна напред-назад през гърлото му, давайки знак на тези зад него да млъкнат. Бурята най-сетне беше отминала и зад разкъсаните облаци започнаха да надничат звезди. Луната осветяваше голите склонове и той изведнъж осъзна, че се намира на острия ръб на дълбока пропаст. Дъхът му замря, когато видя черната кула на крепостта долу, почти под краката му. До нея обаче имаше толкова отвесна стена, че по скалата се беше задържал съвсем малко сняг. Огромни преспи, навети от околните цепнатини, се трупаха наоколо, и Хазар се запита дали хората му ще се справят с последното спускане. Крепостта се издигаше върху надвиснало над прохода било и несъмнено беше пълна с оръжия, способни да смажат всеки, който минава отдолу. Защитниците не очакваха нападение от скалите зад тях.

Най-сетне се появи и луната. Хазар се върна назад, където се бяха струпали хората му. Воят на вятъра утихна до приглушен стон и той прошепна заповедите си. Първата беше да се нахранят и да починат, докато предават въжетата напред. Последните хиляда души бяха от тумана на Хаджиун и Хазар не ги познаваше, но командирите излязоха напред и само кимнаха, когато чуха заповедите. Предадоха ги бързо назад и първата група от десет души започна да връзва въжетата едно за друго и да ги навива недалеч от ръба. Измръзнали, ръцете им трудно се справяха с възлите и Хазар се запита дали скоро всички няма да полетят надолу към смъртта.

— Паднете ли, не викайте — прошепна той на първата група. — Не бива да събудим крепостта. Може и да оцелеете, ако паднете в дълбок сняг.

Един-двама се ухилиха на думите му, като гледаха от ръба и клатеха глави.

— Аз съм пръв — каза Хазар.

Свали ръкавиците си и трепна от студа, когато хвана дебелото въже. Катерил съм се и по по-стръмни скали, каза си той, но не толкова уморен и премръзнал. Насили се да изглежда уверен, докато изпробваше въжето. Командирите го бяха завързали за пъна на паднала бреза и на пръв поглед то изглеждаше здраво. Хазар пристъпи с гръб към ръба и се опита да не мисли за пропастта. Никой не би могъл да оцелее, ако падне от такова място, сигурен беше той.

— Слизайте най-много по трима наведнъж — нареди и започна да се спуска. Увисна колкото се може по-далеч и опря крака върху ледената скала. — Пуснете още въжета или ще има да слизаме цяла нощ.

Докато даваше заповедите, той си надяна студената физиономия, за да скрие нервността и страха. Воините се събраха край ръба да го гледат. Най-сетне се прехвърли през ръба и се заспуска надолу. Най-близко стоящите започнаха да завързват още въжета. Един от тях кимна на приятелите си и легна по корем, за да се хване за трептящото въже на Хазар, и също се прехвърли през ръба.

 

 

Чингис очакваше нетърпеливо утрото. Беше изпратил съгледвачи в прохода и неколцина от тях се върнаха със стрели от арбалет в броните. Последният се появи по залез-слънце с две стрели, стърчащи от гърба му. Едната беше проникнала през железните пластинки и струя кръв се стичаше по крака му и по тежко надигащите се хълбоци на понито. Чингис изслуша неговия доклад, преди да се погрижат за раните му. Нуждаеше се бързо от информация.

Дзинският генерал беше оставил прохода открит. Преди да бъде прогонен от пороя стрели, съгледвачът бе видял две големи крепости, надвиснали над тясната котловина долу. Чингис не се съмняваше, че войниците в тях са готови да изсипят смърт върху всеки, който опита да си пробие път напред. Тревожеше го фактът, че проходът не е блокиран. Противникът го подканваше да опита фронтално нападение, монголската войска трябваше да напредва в колона и щеше да бъде смазана там, където е най-слаба.

В началото проходът беше широк почти една миля, но под крепостите скалните стени се доближаваха само на няколко десетки крачки една от друга. От мисълта да се набута в това място, без да може да атакува, стомахът на Чингис се сви и той побърза да прогони моментално тази мисъл. Беше направил всичко възможно, братята му щяха да нападнат веднага щом се развидели достатъчно, за да могат да се прицелят. Не можеше да ги върне, дори и да намери по-добър план в последния момент. Те бяха изгубени за него, скрити от планините и снега.

Поне бурята беше отминала. Чингис погледна нагоре към звездите. Те осветяваха пленниците, които беше подкарал към гърлото на прохода. Щяха да вървят пред армията и да поемат стрелите на противника. Ако от крепостите излееха огнено масло, пленниците щяха да бъдат изпържени в него.

Въздухът беше леден, но Чингис не можеше да заспи, дишаше дълбоко, а студът проникваше в дробовете му. До зазоряване оставаше още малко. Той премисли плановете си още веднъж, но нямаше какво друго да стори. Хората му бяха добре нахранени, най-добре от месеци наред. Онези, които щеше да поведе в похода, бяха опитни воини с добри доспехи. Щеше да строи в първите редици мъже с копия, за да подкарват по-лесно пленниците напред. Младите вълци на Субодай щяха да вървят зад него, следвани от воините на Арслан и Джелме — двайсет хиляди души, които нямаше да побегнат, колкото и свирепа да се окажеше битката.

Чингис изтегли бащиния си меч и вълчата глава на дръжката проблесна под звездите. Нанесе удар напред и изсумтя. Лагерът му беше притихнал, но бдяха будни очи. Тялото му повтори обичайните движения за разтягане и заякване на мускулите, на които го беше научил Арслан. Монахът Яо Шъ учеше синовете му на нещо подобно и каляваше телата им като някакъв инструмент. Изпоти се, докато размахваше меча. Не беше бърз като светкавица, както преди години, но беше по-силен и все още бе гъвкав въпреки многобройните белези от стари рани.

Не искаше да чака до сутринта. Помисли си дали да не си намери жена — това щеше да изгори нервността и натрупаната енергия. Първата му жена Бьорте сигурно спеше в гера си, заобиколена от синовете му. Втората още кърмеше дъщеричката им. Лицето му грейна, когато си представи белите й гърди, натежали от мляко.

Прибра меча в ножницата и тръгна към гера на Чакахай, вече възбуден. Засмя се тихо. Топла жена и предстояща битка. Чудесно е да си жив в нощ като тази.

 

 

Генерал Джи Джонг отпи от чашата греяно оризово вино. Не можеше да заспи. Зимата се бе спуснала над планините и той знаеше, че като едното нищо може да прекара най-студените месеци на полето с войската. Перспективата не беше чак толкова неприятна. Имаше единайсет деца от трите си съпруги в Йенкин и когато бе у дома, винаги се намираше нещо, което да го разсейва. В сравнение с това режимът на лагерния живот бе освежаващ — може би защото го познаваше, откакто се помнеше. Дори сега чуваше как се мърморят пароли при смяната на постовете в мрака и това го успокояваше. Винаги заспиваше трудно. Според легендата, която разпространяваха войниците, той оставал буден нощи наред и светлините от фенерите му се виждали през дебелата тъкан на командирската шатра. Понякога наистина спеше на запален фенер и стражите оставаха с впечатление, че не се нуждае от почивка. Нямаше нищо лошо в това да окуражава страхопочитанието им. Хората имаха нужда от водач, който не показва слабост.

Замисли се за огромната си армия и нейната подготовка. Само копиеносците и въоръжените с мечове пехотинци бяха по-многобройни от монголските нашественици. Изхранването на това множество беше опразнило складовете в Йенкин. На търговците им оставаше единствено да се разреват, когато той им показа подписаните от императора документи. Споменът го накара да се усмихне. Онези тлъсти продавачи на зърно си мислеха, че са каймакът на града. За Джи Джонг бе удоволствие да им напомни в чии ръце е истинската власт. Без армията прекрасните им къщи нямаше да струват и пукната пара.

Изхранването на двеста хиляди души през цялата зима щеше да доведе до просешка тояга селяните на хиляда мили на изток и юг. Джи Джонг поклати глава, умът му беше твърде зает, за да опита да поспи. Нима имаше избор? Никой не воюваше през зимата, но той нямаше да остави прохода неохраняван. Дори младият император разбираше, че могат да минат месеци, преди битката да се състои. Когато през пролетта монголите настъпеха, той все още щеше да бъде тук. Запита се разсеяно дали техният хан има същите продоволствени проблеми като неговите. Съмняваше се. Варварите сигурно се ядяха един друг и смятаха това за деликатес.

Потръпна, когато студената нощ се просмука в шатрата, и загърна по-плътно с одеялата масивните си рамене. Нищо не беше същото, откакто умря старият император. Джи Джонг му бе абсолютно верен и благоговееше пред него. Светът беше потресен, когато императорът най-сетне умря в съня си след дългото боледуване. Джи Джонг поклати тъжно глава. Синът не беше като баща си. За поколението на генерала можеше да има само един император. Гледката на младото и неопитно момче на трона подкопаваше основите на целия му живот. Това бе краят на цяла епоха и може би след смъртта на стария император Джи Джонг трябваше да се оттегли. Това щеше да бъде подобаваща, достойна постъпка. Но той реши да остане, докато новият император се утвърди, а после се появиха монголите. Оттеглянето му се забави най-малко с една година.

Намръщи се, студът започна да прониква в костите му. Спомни си, че монголите не усещаха студа. Бяха способни да го издържат като диви лисици, само с един кат кожени дрехи на голо. Отвращаваха го. Не построяваха и не постигаха нищо през краткия си живот. Старият император ги бе държал по местата им, но светът се бе променил и сега те бяха дръзнали да заплашват портите на самата столица. Той нямаше да прояви милост след края на битката. Щеше да остави хората си да вилнеят из монголските лагери. Кръвта на племената щеше да оцелее най-много в хиляда недоносени деца. Нямаше да им позволи да се размножат като въшки и отново да заплашват Йенкин. Нямаше да спре, докато и последният от тях не бъде мъртъв и страната им не запустее. Щеше да ги изличи от лицето на земята и ако в бъдеще други нашественици се осмеляха да се вдигнат срещу Дзин, те може би щяха да си спомнят за монголите и да изоставят своите амбиции. Това беше единственият отговор, който нашествениците заслужаваха. Това щеше да е неговото завещание преди да се оттегли — кърваво и окончателно възмездие, което ще отеква през вековете. Той щеше да бъде смъртта на цял един народ. И да остане безсмъртен. Идеята му хареса. Мислите продължаваха да се въртят в главата му. Реши да остави лампите запалени и се запита дали изобщо ще успее да заспи.

 

 

Когато зад планините се появи първата светлина на утрото, Чингис погледна към облаците около високите върхове. Равнините долу все още тънеха в мрак и той усети как сърцето му литва. Пленниците, които щеше да подкара през прохода, се бяха умълчали. Воините се бяха строили зад дружинниците му и потупваха с длани копия и лъкове в очакване на заповедта му. Хиляда от тях щяха да останат да пазят жените и децата в лагера. За тях нямаше опасност. Всяка потенциална заплаха в равнините вече беше посрещната и смазана.

Пръстите му стиснаха здраво поводите на тъмнокафявата кобила. Момчетата с барабаните заудряха в ритъма, който бе започнал да възприема като звук на войната. Хиляда от тях чакаха в редиците с барабани на гърдите. Думкането им отекна в планините и сърцето му заби по-бързо. Братята му бяха някъде напред, полузамръзнали след прехода по високите пътеки. А още по-нататък лежеше градът, който бе пръскал хиляда години дзинското семе сред хората му, беше ги подкупвал и клал като кучета. Чингис се усмихна и се запита как ли би реагирал синът му Джучи.

Дълго време слънцето остана скрито, после в един миг равнините се окъпаха в злато и Чингис усети топло докосване по лицето си. Погледът му се вдигна от земята. Време беше.