Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

19.

Град Баотоу се беше смълчал, когато Чен Юй посрещна Чингис в дома си. Хо Са съпровождаше хана и Чен Юй му се поклони дълбоко в знак на признателност за спазените обещания.

— Добре дошъл в дома ми — каза Чен Юй на езика на племената и се поклони отново, щом се озова лице в лице с Чингис. Ханът се извисяваше над него, по-едър дори от брат си. Беше облечен в доспехи и носеше меч на хълбока. Чен Юй усети вътрешната му сила, по-голяма от всяка друга, която бе срещал досега. Чингис не отвърна на официалния поздрав, а само кимна, докато влизаше в открития двор. Чен Юй трябваше се движи светкавично, за да го въведе в къщата, и в бързината не забеляза как Чингис хвърля поглед към огромния покрив и събира кураж, за да влезе. Хо Са и Темуге му го бяха описали, но въпреки това бе любопитен да види как живее един богат човек в сърцето на града.

По улиците навън не се виждаха дори просяци. Всяка къща беше барикадирана срещу варварите, които се шляеха из улиците, надничаха през портите и се оглеждаха за нещо ценно, което да отмъкнат. Чингис бе заповядал да не докосват града, но никой не смяташе, че това включва и запасите от оризово вино. Особено много се търсеха и домашните изображения на богове. Нашествениците смятаха, че нямат достатъчно защита в собствените си гери, и прибираха всяка малка статуетка, която им се виждаше надарена със сила.

Отвън пред портата чакаше почетна стража, но Чингис можеше да се придвижва и сам където и да било в града. Единствената възможна опасност идваше от хората, които командваше.

Чен Юй трябваше да положи усилие, за да не покаже нервността си, докато Чингис обикаляше и разглеждаше дома му. Ханът като че ли бе напрегнат и Чен Юй не беше сигурен как да завърже разговор. Слугите и стражите му бяха отпратени за срещата и къщата му се струваше странно пуста.

— Радвам се, че зидарят ми ти е бил полезен, господарю — каза Чен Юй, за да наруши тишината.

Чингис изучаваше една черна лакирана ваза и не вдигна поглед, докато не я върна на мястото й. Той беше прекалено едър за стаята, като че ли всеки момент щеше да сграбчи гредите и да срути всичко. Чен Юй реши, че изглежда могъщ просто заради репутацията си, но точно тогава ханът обърна светложълтите си очи към него и той замръзна.

Чингис прокара пръст върху украсата на вазата, която изобразяваше хора в градина.

— Не се бой от мен, Чен Юй — каза той на домакина си. — Хо Са казва, че си човек, който е направил много от малко, който е нямал нищо, но въпреки това е оцелял и е станал богат на това място.

Щом чу това, Чен Юй хвърли поглед към Хо Са, но лицето на войника от Си Ся беше безизразно. За първи път в живота си се почувства объркан. Баотоу му бе обещан, но той не знаеше дали ханът ще удържи на думата си. Знаеше само, че когато вихрушката унищожи дома ти, не ти остава друго освен да свиеш рамене с примирение. Нещо като вихрушка беше и срещата му с Чингис. Правилата, които важаха през целия му живот, вече не играеха. Достатъчна беше само една дума на монголския хан и Баотоу щеше да бъде изравнен със земята.

— Богат съм — съгласи се Чен Юй. Преди да успее да продължи, усети погледа на Чингис върху себе си. Внезапно в очите на хана се бе появил интерес. Той вдигна отново лакираната ваза и посочи към нея. В ръцете му тя изглеждаше невероятно крехка.

— Какво е богатството, Чен Юй? Ти си човек от града, от улиците и къщите. Какво цените вие? Това ли?

Говореше бързо и Хо Са преведе, за да спечели време и Чен Юй да обмисли отговора си. Чен Юй хвърли благодарен поглед към войника.

— За изработването на тази ваза са били нужни хиляди часове труд, господарю. Когато я гледам, тя ми доставя удоволствие.

Чингис завъртя вазата в ръце. Изглеждаше някак разочарован и Чен Юй отново се озърна към Хо Са. Войникът вдигна вежди, подканвайки го да каже още нещо.

— Но това не е богатство, господарю — продължи Чен Юй. — Гладувал съм, така че знам цената на храната. Студувал съм, затова познавам стойността на топлината.

Чингис сви рамене.

— И една овца знае това. Имаш ли синове?

Знаеше отговора, но искаше да разбере по-добре човека, който идваше от свят, така различен от неговия.

— Имам три дъщери, господарю. Синът ми беше отнет.

— Тогава какво е богатството, Чен Юй?

При тези въпроси Чен Юй изведнъж усети покой. Не знаеше какво иска ханът, затова отговори съвсем честно:

— За мен, господарю, отмъщението е богатство. Възможността да вдигна ръка и да ударя враговете си. Това е богатство. Богатство е да имам хора, готови да убиват и да умрат за мен. Богатство са дъщерите и съпругата ми. — Много внимателно той взе вазата от ръцете на Чингис и я пусна на пода. Тя експлодира на безброй парченца, които се пръснаха по полираното дърво. — Всичко останало няма стойност, господарю.

Чингис се ухили за миг. Хазар беше прав, когато каза, че Чен Юй не може да бъде сплашен.

— Мисля си, че ако се бях родил в град, сигурно щях да водя твоя живот, Чен Юй. Макар че на твое място не бих се доверил на братята си. Твърде добре ги познавам.

Чен Юй не уточни, че се е доверил само на Хазар, но Чингис като че ли прочете мислите му.

— Хазар казва добри неща за теб. Няма да престъпя думата, която е дал от мое име. Баотоу е твой. За мен този град е само една стъпка по пътя към Йенкин.

— Радвам се, господарю — отвърна Чен Юй и почти се затресе от облекчение. — Желаеш ли чаша вино?

Чингис кимна и огромното напрежение в стаята изчезна. Хо Са видимо се отпусна. Чен Юй автоматично се огледа за слуга, но не намери. Припряно донесе сам чашите, а под сандалите му хрущяха парчетата от безценната керамика, която навремето бе украсявала дома на император. Ръката му леко трепереше, той наля в трите чаши и едва тогава Чингис седна. Хо Са също седна и бронята му изскърца. Той кимна леко на Чен Юй, когато погледите им се срещнаха, сякаш домакинът им беше минал някакво изпитание.

Чен Юй знаеше, че ханът не би си губил времето да седи, освен ако не искаше нещо. Гледаше тъмното плоско лице, докато Чингис приемаше чашата от ръката му. Осъзна, че ханът също не се чувства удобно и търси подходящите думи.

— Баотоу изглежда малък за теб, господарю — обади се Чен Юй, когато Чингис отпи от оризовото вино и спря за момент, преценявайки непознатия вкус.

— Никога не съм влизал в град, освен за да го изгоря — отвърна ханът. — Странно ми е да го видя толкова спокоен и тих.

Пресуши чашата си, сам я напълни и предложи бутилката на Чен Юй и Хо Са.

— Още една, но виното е силно, а искам главата ми да е бистра — отвърна Чен Юй.

— Като конска пикня е — изсумтя Чингис, — но ми харесва как сгрява.

— Ще пратя в лагера ти сто бутилки, господарю — бързо предложи Чен Юй.

Монголският водач го погледна над ръба на чашата си и кимна.

— Много си щедър.

— Това е нищо в сравнение с града, в който съм се родил — рече Чен Юй.

При тези думи Чингис като че ли се отпусна и се облегна в кушетката.

— Ти си много умен мъж, Чен Юй. Хазар ми каза, че си управлявал града дори когато войниците още са били тук.

— Малко е преувеличил, господарю. Влиянието ми е най-силно сред долните касти — докерите и търговците. Благородниците живеят различен живот и рядко ми се е случвало да подръпна юздата на тяхната власт.

Чингис изсумтя. Не можеше да изрази неудобството си да стои в къща, заобиколена от хиляди други. Усещаше човешката преса около себе си. Хазар беше прав — за човек, израснал сред чистите ветрове на степите, градът вонеше неописуемо.

— Значи мразиш благородниците? — попита той. Въпросът не беше подхвърлен просто така и Чен Юй внимателно обмисли отговора си. В езика на племената не откри нужните думи, затова заговори на родния си език и остави Хо Са да превежда.

— Повечето от тях живеят толкова различен живот, господарю, че изобщо не мисля за тях. Съдиите им прилагат императорските закони, но те не се отнасят за благородниците. Ако открадна, могат да ми отрежат ръцете или да ме бичуват до смърт. Ако някой благородник открадне от мен, аз няма да получа правосъдие. Дори ако вземе дъщеря ми или сина ми, не мога да сторя нищо. — Изчака търпеливо Хо Са да привърши с превода и осъзна, че чувствата му са очевидни за наблюдаващия го Чингис. — Да, мразя ги — завърши той.

— Когато идвах, видях обесени тела на портата на казармата — каза Чингис. — Две или три дузини. Твоя работа ли са?

— Уредих някои стари сметки, преди да пристигнеш.

Чингис кимна и напълни и двете чаши.

— Човек винаги трябва да си урежда сметките. Мнозина ли мислят като теб?

Чен Юй се усмихна горчиво.

— Повече, отколкото мога да преброя, господарю. Дзинските благородници управляват многократно превишаващ ги брой хора. Но без армията си те са нищо.

— Щом сте повече, защо не се вдигнете против тях? — с искрено любопитство попита Чингис.

Чен Юй въздъхна и отново мина на дзински език. Думите заизлизаха с огромна скорост от устата му:

— Хлебари, зидари и лодкари не правят армия, господарю. Благородните семейства са безжалостни и при най-малките признаци за непокорство. Имало е опити за бунт в миналото, но те имат шпиони сред народа и ако почнем да събираме оръжия, войниците ще ни се нахвърлят. Ако въстанието все пак избухне, ще се обърнат към императора и той ще изпрати армията си. Цели градове могат да бъдат изклани или изгорени. Чувал съм за такива неща и по мое време. — Поколеба се, защото си даде сметка, че на хана подобни действия биха се сторили дребна работа. Едва не вдигна ръка да спре превода на Хо Са, но не го стори. В края на краищата, Баотоу беше пощаден.

Запленен, Чингис разглеждаше човека пред себе си. Беше въвел идеята за един народ сред племената, но тя не се споделяше от хора като Чен Юй, поне засега. Всеки град се управляваше от императора на Дзин, но жителите му не се обръщаха към него като към свой водач, нито се чувстваха част от семейството му. Ясно беше, че благородниците получават властта си от императора. Ясно бе също, че Чен Юй ги мразеше заради тяхната арогантност, богатство и сила. Това можеше да бъде полезно на Чингис.

— Усещал съм това върху собствените ми хора, Чен Юй — рече той. — Ние станахме един народ не за да им се съпротивляваме, а за да ги смажем.

— За да управлявате след това като тях ли? — попита Чен Юй и чу горчивината в тона си, преди да успее да спре. Осъзна, че си позволява да разговаря опасно свободно с хана. Обичайните ограничения и извъртания на родния му език бяха рехава защита срещу този жълт поглед. За негово облекчение Чингис се засмя.

— Не съм се замислял какво следва след битките. Може би ще управлявам. Нима един завоевател няма право на това?

Чен Юй пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Да управлява — да, но дали и най-простият ти воин ще крачи като император сред онези, които си покорил? Дали ще ги гледа презрително и ще отнема онова, което не е заслужил?

Чингис го зяпна.

— Значи благородниците са семейството на императора? Ако питаш дали моето семейство ще взема каквото си пожелае — разбира се, че ще го прави. Силните управляват, Чен Юй. Слабите могат само да си мечтаят. — Замълча, опитвайки се да разбере домакина си. — Да не искаш да обвържа хората си с някакви правила?

Чен Юй отново пое дълбоко дъх. Животът му беше минал сред шпиони и фалш, осигуровки и преосигуровки срещу деня, в който имперската армия щеше да го заличи с огън и меч от града. Този ден така и не дойде. Вместо това се бе озовал лице в лице с човек, с когото можеше да разговаря без никакви задръжки. Друг път нямаше да му се отвори подобна възможност.

— Разбирам какво казваш, но дали това право ще бъде прехвърлено на техните синове, внуци, правнуци и нататък? Когато след сто години някой жесток слабак убие момче, никой ли не ще дръзне да протестира, само защото в жилите на убиеца тече твоята кръв?

Чингис остана неподвижен. Мина доста време, преди да поклати глава.

— Не ги знам вашите благородници, но моите синове ще управляват след мен, ако имат силата за това. Може би след сто години потомците ми ще продължават да управляват, ще бъдат онези благородници, които презираш.

Сви рамене и пресуши чашата.

— Повечето хора са като овцете — продължи той. — Не са като нас. — Махна с ръка, когато Чен Юй понечи да отговори. — Не ти се вярва ли? Колко души в този град могат да се сравняват с теб по влияние и сила, преди да пристигна аз? Повечето не могат да бъдат водачи — мисълта за това ги ужасява. А за тези като теб и мен не съществува по-голяма радост от това да знаят, че помощ няма да има. Решението си е наше. — Чингис направи широк жест с чашата. Чен Юй счупи восъчния печат на нова бутилка и отново наля вино.

Тишината започна да става напрегната. За изненада на двамата Хо Са беше следващият, който я наруши.

— Имам синове — рече той. — Не съм ги виждал от три години. Когато пораснат, ще постъпят като мен в армията. Когато се разбере, че са мои деца, от тях ще се очаква нещо повече. Те ще се издигат по-бързо от обикновения човек без име. Аз съм доволен от това. Заради това съм готов да работя усилено и да понеса какво ли не.

— Твоите синове никога няма да бъдат благородници — рече Чен Юй. — Дори едно момче от великите семейства може да им заповяда да влязат в огъня и да загинат, само за да спасят някоя ваза като тази, която счупих преди малко.

Чингис се намръщи, разтревожен от думите му.

— Значи искаш да направиш всички хора равни?

Чен Юй сви рамене. Беше замаян от виното и не осъзна, че говори на дзински:

— Не съм глупак. Знам, че за императора и семейството му не може да има закон. Всички закони идват от него и от армията, която притежава. Той не може да бъде под закона като всеки друг. Защо обаче на хилядите търтеи, които се хранят от ръката му, е позволено да убиват и крадат безнаказано? — Пресуши чашата си, а Хо Са преведе и кимна, за да изрази съгласието си.

Чингис се протегна. За първи път му се прииска Темуге да беше тук и да спори вместо него. Беше дошъл да поговори с Чен Юй и да разбере по-добре странната порода, която живееше в градовете. Вместо това дребният мъж съвсем му завъртя главата.

— Ако някой от воините ми иска да се ожени, намира враг, убива го и взема всичко, което той притежава. Дава конете и козите на бащата на момичето. Това убийство и кражба ли е? Забраня ли го, ще ги направя слаби. — Беше замаян от виното, но настроението му се повиши и той за пореден път напълни трите чаши.

— Нима този воин взема от собственото си семейство или племе? — попита Чен Юй.

— Не. Направи ли такова нещо, ще бъде презрян престъпник — отвърна Чингис. Разбра накъде бие дребният мъж, преди още да е отворил уста.

— Тогава какво ще правят племената ти, след като са обединени? — попита Чен Юй и се наведе напред. — Какво ще правите, ако цялата дзинска земя е ваша?

Това беше зашеметяваща идея. Вярно, Чингис вече бе забранил на младите да се нападат и грабят помежду си; трябваше да осигуряват сватбените подаръци от собствените си стада. Това решение обаче нямаше да се задържи дълго. Предположението на Чен Юй обхващаше толкова обширни земи, че му беше трудно да си ги представи.

— Ще си помисля за това — рече той, като леко заваляше думите. — Всичко това е твърде сложно, за да се смели на един път. — Усмихна се. — Особено когато императорът на Дзин си остава на сигурно в града си, а ние едва сме започнали похода си. Може би догодина ще бъда просто купчина пръснати кости.

— Или ще си разбил благородниците в техните крепости и градове и ще имаш възможност да промениш всичко — каза Чен Юй. — Ти си прозорлив човек. Показа го, когато пощади Баотоу.

Чингис поклати пиянски глава.

— Думата ми е желязо. Дори всичко друго да бъде изгубено, това ще остане. Но ако не бях пощадил Баотоу, щеше да е някой друг град.

— Не разбирам — каза Чен Юй.

Чингис отново го изгледа твърдо.

— Градовете не биха се предали, ако нямат изгода. — Вдигна стиснатия си юмрук и погледът на Чен Юй се прикова към него. — Аз заплашвам с кръвопролитие, толкова свирепо, колкото не са си и представяли. Вдигна ли червената шатра, те знаят, че ще изгубят всички мъже зад стените. Видят ли черната, това означава, че ще измрат всички. — Чингис поклати глава. — Ако смъртта е единственото, което предлагам, те нямат друг избор, освен да се бият до последния човек.

Отпусна юмрук и отново посегна към чашата. Чен Юй побърза да я напълни с треперещи ръце.

— Ако пощадя дори един град, новината, че не е нужно да се бият, ще се разпространи. Могат да изберат да се предадат, докато все още виждат бялата шатра. Затова пощадих Баотоу. Затова все още си жив.

Чингис си спомни и другата причина да поиска тази среща с Чен Юй. Умът му като че ли бе изгубил обичайната си острота и той си каза, че не трябваше да пие толкова много.

— Имате ли карти в този град? Карти на земите на изток?

Чен Юй бе замаян от проникновението, което беше получил. Мъжът срещу него бе завоевател, който не можеше да бъде спрян от хилавите дзински благородници и покварените им армии. Внезапно потръпна, виждайки изпълненото с пламъци бъдеще.

— Има библиотека — отвърна той с леко пелтечене. — Досега ми бе забранено да влизам в нея. Не вярвам войниците да са я унищожили, преди да се махнат.

— Трябват ми карти — рече Чингис. — Ще потърсиш ли? Ще ми помогнеш ли да измисля как да унищожа вашия император?

Чен Юй беше пил наравно с него и мислите се къдреха като струйки дим в главата му. Спомни си за мъртвия си син, убит от благородниците, които дори не поглеждаха човек с долен произход. Нека светът се промени, помисли си той. Нека всички горят.

— Той не е мой император, господарю. Всичко в този град е твое. Ще сторя каквото мога. Ако искаш писари, които да напишат нови закони, ще ти ги осигуря.

Чингис кимна пиянски.

— Писане — с презрение рече той. — То улавя думите в капан.

— Прави ги истински, господарю. Прави ги да останат.

 

 

На сутринта сред срещата с Чен Юй Чингис се събуди с такова ужасно главоболие, че през целия ден излизаше от гера си само колкото да повърне. Не помнеше много след шестата бутилка, но думите на Чен Юй започнаха да се връщат малко по малко и той ги обсъди с Хаджиун и Темуге. Народът му знаеше единствено управлението на хана и цялото правосъдие произлизаше от един-единствен човек. Дори при сегашното положение Чингис губеше цели дни, за да разрешава спорове и да наказва престъпници сред племената. Вече му идваше в повече, но не можеше да позволи на по-дребните ханове да се заемат с това — така рискуваше да изгуби всичко.

Когато най-сетне даде заповед да продължат, беше странно да напускат града, без да виждат пламъци зад себе си. Чен им беше дал карти на земите чак до източното море, които бяха по-ценни от всички, с които се бяха сдобивали досега. Самият Чен Юй остана в Баотоу, но зидарят Лиан се бе съгласил да продължи с Чингис до Йенкин. Той сякаш приемаше стените на императорския град като лично предизвикателство за своите умения и бе отишъл с предложението си при Чингис, преди да бъде повикан. Синът му не беше съсипал занаята в негово отсъствие и Чингис реши, че на зидаря не му остава нищо друго, освен да продължи с войската или да се отдаде на спокойна почивка.

Големият поход през земите на Дзин продължи. Основната част от каруците и герите се придвижваше бавно, но винаги заобиколена от палатките на десетки хиляди конници, търсещи и най-малката възможност да спечелят похвала от командирите си. Чингис бе позволил от Баотоу да тръгнат пратеници до другите градове по пътя им към планините западно от Йенкин и това бързо даде плод. Императорът беше опразнил гарнизона от Хохот и останал без войници, които да поддържат куража му, градът се предаде, без да бъде изстреляна нито една стрела, а после осигури и две хиляди младежи, които да бъдат обучени в изкуството на обсадата и пиката. Чен Юй също беше избрал най-добрите от своя град, за да съпроводят монголите и да се научат на бойни умения. Вярно, те нямаха коне, но Чингис ги направи пехотинци под командването на Арслан и те приеха това, без да се противят.

Джининг се подчини на заповедта на императора и портите му останаха затворени. И след като на третия ден се издигна черната шатра, беше превърнат в купчина пепел. Три други града се предадоха след това. Младите и силните бяха взети в плен и ги подкарваха като овце. Бяха прекалено много и не ги използваха като войници, за да не придобият числено превъзходство над племената. Чингис не ги искаше, но не можеше да остави толкова много силни мъже зад гърба си. Хората му подкараха из страната многоброен народ и оставяха след себе си още толкова трупове. Нощем започна да застудява, пленниците се сгушваха един до друг и си шепнеха; непрестанното им шушукане звучеше зловещо в мрака.

Отминаваше едно от най-горещите лета, които помнеха. Старците твърдяха, че ще последва сурова зима, и Чингис не знаеше дали да продължи към столицата, или да остави кампанията за догодина.

Планините преди Йенкин вече се виждаха и съгледвачите преследваха конните разузнавачи на императора всеки път, щом ги забележеха в далечината. Макар да имаха бързи коне, някои от дзинските наблюдатели бяха заловени и всеки от тях добавяше нови детайли към картината, която си изграждаше Чингис.

Една сутрин земята беше още замръзнала, той седна на една купчина дървени седла и се загледа в слабото слънце над обвитите в мъгла стръмни зелени канари, които скриваха Йенкин от погледа му. Бяха по-високи от върховете между Гоби и Си Ся. Дори планините, които помнеше от родината си, не бяха така впечатляващи като тези. Пленените разузнавачи все споменаваха за някакъв проход на име Гърлото на язовеца и Чингис разбра, че искат да го привлекат нататък. Императорът беше събрал силите си там и бе заложил на една-единствена армия, в сравнение с която войската на Чингис изглеждаше като джудже. Всичко можеше да приключи там и мечтите на хана да се превърнат в пепел.

Засмя се тихо. Каквото и да криеше бъдещето, той щеше да го посрещне с вдигната глава и изваден меч. Щеше да се бори докрай, а ако паднеше под ударите на враговете, щеше да е живял пълноценен живот. Част от него изпитваше болка при мисълта, че синовете му може и да не оцелеят дълго след смъртта му, но той потисна тази слабост. Щяха да си изградят техен собствен живот, както той бе изградил своя. Ако бурята на събитията ги пометеше, значи такава е била участта им. Не можеше да ги защитава от всичко.

Някое от децата на Чакахай се разрева в гера зад него. Не можа да определи дали беше синът или дъщерята. Разведри се при мисълта за малкото момиче, което макар че едва вървеше, често идваше да притисне обичливо глава в коляното му. Беше забелязал ужасната ревност на Бьорте, когато видя този чист израз на любов, и въздъхна при спомена. Да завладява вражески градове беше далеч по-проста работа от това да се оправя с жените.

С крайчеца на окото си видя Хаджиун, който приближаваше по една от пътеките под утринните лъчи.

— Спасил си се, а? — обади се Хаджиун. Чингис кимна и потупа мястото до себе си. Хаджиун се настани и му подаде един от двата горещи къса мазно овнешко с безквасен хляб. Чингис го взе с благодарност. Усети миризмата на сняг във въздуха и закопня за студените дни.

— Къде е Хазар? — попита той, откъсна парче хляб и го задъвка.

— Излезе с Хо Са и Младите вълци, учи ги как да нападат, като използва пленниците. Виждал ли си го? Дава на пленниците пики! Вчера изгубихме трима младежи.

— Чух — рече Чингис. За тренировките Хазар използваше малобройни групи пленници. Чингис остана изненадан колко малко от тях имаха желание да участват въпреки обещанието, че ще получат пика или меч. Определено това беше по-добър начин да умреш, отколкото в равнодушна апатия. Сви рамене. Младежите от племената трябваше да се научат да се сражават така, както навремето го бяха правели срещу собствените си сънародници. Хазар знаеше какво прави, почти сигурен беше Чингис.

Хаджиун го наблюдаваше мълчаливо, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Нито веднъж не попита за Темуге — подхвърли той. Чингис се намръщи. Най-малкият му брат го караше да се чувства неспокоен, а и Хазар сякаш се бе отдалечил от него. Честно казано, не искаше да мисли за последните залитания на Темуге, който се беше заровил в заловените дзински свитъци и ги четеше дори вечер на светлината на лампата.

— Е, защо седиш тук? — попита Хаджиун, за да смени темата.

Брат му изсумтя.

— Виждаш ли онези, дето чакат ей там?

— Забелязах един от синовете на войела, най-големия — призна Хаджиун. Зорките му очи не пропускаха нищо.

— Казах им да не ме доближават, докато не стана. Сторя ли го, ще дойдат с въпроси и искания, както правят всяка сутрин. Ще ме накарат да реша кой от тях има правото върху жребчето, тъй като единият притежава кобилата, а другият — жребеца. После ще поискат да поръчам нови доспехи от някой ковач, който по една случайност е техен роднина. Просто край няма. — Изстена при тази мисъл. — Може би ще успееш да ги забавиш достатъчно, за да се измъкна.

Хаджиун се усмихна на затрудненията на брат си.

— Аз пък си мислех, че нищо не може да те уплаши — рече той. — Назначи някого да се занимава с тях. Ти трябва да си свободен и да мислиш за войната с военачалниците си.

Чингис кимна неохотно.

— Казвал си го и преди, но на кого мога да се доверя? С една дума ще получи повече власт от всеки друг.

Отговорът хрумна и на двамата, но Хаджиун го каза на глас:

— За Темуге ще бъде чест да се заеме с това. Знаеш, че е така.

Чингис не отговори и Хаджиун продължи, сякаш не беше усетил никакво възражение.

— По-малко вероятно е да краде от теб в сравнение с другите, а също и да злоупотребява с положението си. Дай му някаква титла, например началник на търговията. Само след няколко дни ще върти целия лагер.

Видя, че брат му не реагира, и опита друг подход.

— Така ще прекарва по-малко време с Кокчу.

При тези думи Чингис вдигна очи и видя, че чакащите мъже правят крачка напред в случай, че е решил да стане. Сети се за разговора си с Чен Юй в Баотоу. Част от него държеше да взема решенията сам, но наистина имаше и война за печелене.

— Добре тогава — неохотно рече той. — Кажи му да се заеме с тази задача за една година. Ще му дам трима осакатени воини за помощници. Това ще им създаде някаква работа. Искам единият от тях да е млад и да отговаря само пред теб Хаджиун. Брат ни ще има много възможности да обере каймака от всичко, което мине през ръцете му. Ако е умерен, няма проблем, но искам да зная, ако стане алчен. — Замълча за момент. — И му дай да разбере, че Кокчу няма място в новата му задача. — Въздъхна. — А ако откаже, кого да избера?

— Няма да откаже — уверено рече Хаджиун. — Той е човек с идеи, братко. Тази задача ще му повиши авторитета.

— В Дзин имат съдии, които прилагат закона и решават споровете — каза Чингис, загледан някъде в далечината. — Чудя се дали нашите хора биха приели такива сред себе си?

— Ако не са от собственото им семейство ли? — попита Хаджиун. — Трябва да са големи храбреци, за да се опитат да уреждат кръвните вражди, независимо каква титла носят. Всъщност ще зачисля дузина стражи, които да пазят Темуге. Хората ни нямат нищо против да изразят негодуванието си от някого, като му пуснат стрела в гърба. В края на краищата, Темуге не им е хан.

Чингис се изсмя презрително.

— О, той ще накара тъмните си духове да спрат стрелата във въздуха. Чувал ли си какви приказки са започнали да разправят за него? По-лоши и от тези за Кокчу. Понякога се чудя дали шаманът знае какво е създал.

— Ние сме от род на ханове, братко. Управляваме, където и да сме поставени.

Чингис го тупна по гърба.

— Ще видим дали дзинският император е на същото мнение. Може пък да заповяда на армията си да сложи оръжие, когато ни види да приближаваме.

— Значи ще бъде тази година, така ли? През зимата? Струва ми се, че скоро ще започне да вали сняг.

— Не можем да останем тук без по-добри пасища. Трябва да решавам бързо, но не ми се ще да оставим армията им в Гърлото на язовеца, без да я предизвикам. Ние издържаме на студ, а те ще станат бавни и безполезни.

— Но пък ще укрепят прохода, ще разхвърлят шипове по земята, ще изкопаят ровове и какво ли не още — рече Хаджиун. — Няма да е лесно.

Чингис обърна светлите си очи към него и Хаджиун извърна поглед към планините, които трябваше да прекосят.

— Те са твърде надменни, Хаджиун. Сгрешиха, като позволиха да разбера къде се намират. Искат да ги нападнем там, където са най-силни, където ще ни очакват. Но стената им не успя да ме спре. Планините и армията им също не ще успеят.

Хаджиун се усмихна. Знаеше по какъв начин мисли брат му.

— Видях, че си пратил всички съгледвачи в подножието на планините. Странно е да рискуваме всичко в един удар през прохода.

Чингис се усмихна криво.

— Мислят си, че планините им са твърде стръмни, за да ги изкатерим. Горе по хребета минава още една от стените им, само най-високите върхове са оставени без защита, защото са недостъпни. — Изсумтя. — Може и да са недостъпни за дзинските войници, но ние сме родени в снега. Помня как баща ми ме изкарваше гол от гера, когато бях само на осем. Можем да понесем зимата и да прекосим вътрешната стена.

Хаджиун също беше ревал пред вратата на бащиния им гер и се бе молил да го пуснат вътре. Това беше стар обичай, вълците вярваха, че така децата им ще станат силни. Запита се дали Чингис е постъпил по същия начин със собствените си момчета и още докато си задаваше въпроса, разбра, че го е направил. Брат му не би допуснал слабост, дори с риск да съсипе синовете си, докато ги прави силни.

Чингис довърши закуската си и изсмука мазнината по пръстите си.

— Съгледвачите ще намерят пътеки около прохода. Докато дзинците треперят в шатрите си, ще им се нахвърлим от всички страни. Едва тогава ще вляза в Гърлото на язовеца и ще подкарам собствения им народ пред себе си.

— Пленниците ли? — учуди се Хаджиун.

— Не можем да ги изхраним — отвърна Чингис. — Но ще ги използваме, за да поемат стрелите на враговете ни. — Той сви рамене. — Така смъртта им ще бъде по-бърза, отколкото ако ги оставим да измрат от глад.

С тези думи Чингис се изправи и хвърли поглед към тежките облаци, които щяха да превърнат равнината на Дзин в скована от сняг и лед пустош. Зимата е време на смърт, в което оцеляват само най-силните. Въздъхна, щом забеляза движение с периферното си зрение. Молителите го бяха видели да става и бързаха да приближат, преди да е променил решението си. Изгледа ги кисело.

— Кажи им да се обърнат към Темуге — рече той и се отдалечи.