Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Господари на лъка

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-928-1

История

  1. — Добавяне

28.

Чингис отвори кървясали очи и видя двете съпруги и майка си до леглото. Чувстваше се ужасно слаб, а вратът му пулсираше. Посегна към него, но Чакахай хвана китката му, преди да докосне превръзката. Мислите му се влачеха едва-едва и той впери поглед в нея, мъчейки се да си спомни какво се бе случило. Спомняше си как стои навън, а около него тичат воини. Беше нощ и в гера бе все още тъмно. Една-единствена лампа прогонваше мрака. Колко време беше минало? Примигна бавно, напълно объркан. Лицето на Бьорте беше бледо и разтревожено, с тъмни кръгове около очите. Видя я да му се усмихва.

— Защо… лежа тук? — попита той. Гласът му беше съвсем слаб и трябваше със сила да избутва думите от устата си.

— Беше отровен — отвърна Хулун. — Дзински убиец те рани и Джелме изсмука нечистотията. Спаси живота ти.

Не спомена ролята на Кокчу. Беше изтърпяла припяването му, но не му позволи да остане и не пусна никого другиго. Всеки, който би влязъл, щеше завинаги да запомни сина й в безпомощно състояние, а това щеше да подрони авторитета му. Като съпруга и майка на хан, Хулун познаваше достатъчно добре хората, за да знае колко е важно това.

С огромно усилие Чингис се надигна на лакти. Сякаш очаквала точно този момент, болката затуптя в черепа му.

— Кофа — изстена той и се наведе настрани. Хулун едва успя да пъхне коженото ведро под главата му и той изпразни черната течност от стомаха си в серия болезнени спазми. От напъните главоболието стана почти непоносимо, но той не можа да ги спре, дори когато вече нямаше какво да изхвърли. Накрая се отпусна обратно в леглото и закри с длан очите си, за да се предпази от слабата светлина, която сякаш го пронизваше.

— Изпий това, синко — каза Хулун. — Още си слаб от раната.

Чингис погледна към купата, която тя приближаваше към устните му. Сместа от кръв и мляко бе твърде кисела, той преглътна два пъти и я отблъсна. В очите му сякаш имаше пясък и сърцето му биеше бързо, но мислите му най-сетне се проясниха.

— Помогнете ми да стана и да се облека. Не мога да лежа тук, без да знам какво става.

За негово раздразнение Бьорте го натисна обратно в леглото. Нямаше сила да я изблъска и се замисли дали да не извика някого от братята си. Неприятно му беше да се чувства толкова безпомощен.

— Нямам спомен — дрезгаво рече той. — Уловихме ли човека, който ми стори това?

Трите жени се спогледаха. Отговори майка му.

— Мъртъв е. Оттогава минаха два дни, синко. През цялото това време ти беше на крачка от смъртта.

Докато говореше, очите й отново се напълниха със сълзи и на него не му оставаше нищо друго, освен да се взира объркано в нея. Гневът се надигна без предупреждение в сърцето му. Беше си жив и здрав, а изведнъж се събуди в такова състояние. Някой го бе наранил — убиецът, за когото споменаха. Яростта го изпълни като дим и той отново опита да се надигне.

— Хаджиун! — извика Чингис, но гласът му бе само шепот в гърлото.

Жените се засуетиха около него, сложиха мокра кърпа на челото му и го положиха да легне обратно, макар че той продължаваше да гледа кръвнишки. Не си спомняше да е виждал преди двете си съпруги в един и същи гер. От това се почувства неудобно, сякаш те двете щяха да го обсъждат. Трябваше…

Сънят го застигна внезапно и трите жени се отпуснаха. За трети път се събуждаше през изминалите два дни и всеки път задаваше едни и същи въпроси. Бяха благодарни, че не помни как му помагаха да пикае в кофата или как сменяха завивките, щом червата му се изпразнеха от черната слуз, изхвърляйки отровата от тялото. Може да беше и от въглена на Кокчу, но дори урината му бе по-тъмна от всяка друга, която бяха виждали досега. В гера стана напрегнато, когато кофата се напълни. Нито Бьорте, нито Чакахай понечиха да я изхвърлят, макар да се озъртаха към нея и да се предизвикваха една друга с погледи. Едната беше дъщеря на крал, а другата — първата жена на самия Чингис. И двете не отстъпваха. Накрая Хулун свърши неохотно това и ги изгледа свирепо.

— Този път изглеждаше малко по-силен — каза Чакахай. — Очите му бяха бистри.

Хулун кимна и избърса челото си. Всички бяха изтощени, но напускаха гера само колкото да изхвърлят боклука или да донесат нови купи с кръв и мляко.

— Ще оживее. И тези, които го нападнаха, ще съжаляват. Синът ми може да бъде милостив, но това няма да им прости. За тях щеше да е по-добре да беше умрял.

 

 

Шпионинът се движеше бързо в мрака. Луната се бе скрила зад облаци и той разполагаше със съвсем малко време. Беше си намерил място сред хилядите дзински наборници. Както се беше надявал, никой не знаеше дали даден човек е от Баотоу, Линхъ или някой друг град. Можеше да се представи като жител на който и да е от тях. Само неколцина монголски командири обучаваха гражданите на военно дело, а задачата, с която ги бяха натоварили, не им се виждаше кой знае колко достойна. Лесно можеше да минава от група на група и да докладва. Командирът едва го поглеждаше, даваше му лък и го изпращаше при другите стрелци.

Когато видя в лагера да се разменят дървени жетони, шпионинът се разтревожи, че те означават наличие на някаква контролираща бюрокрация. Той не би могъл никога да се включи и дори да приближи някой дзински отряд. Дзинските войници разбираха опасността от внедрени шпиони и имаха свои техники да ги разобличават.

Ухили се при тази мисъл. Тук нямаше пароли. Затрудняваше го единствено да се прави на невеж като останалите. Беше направил грешка през първия ден, когато пусна стрела право в центъра на мишената. Тогава нямаше идея какъв безнадежден случай бяха дзинските селяни — когато те стреляха след него, нито един не успя да улучи. Шпионинът беше прикрил страха си, когато монголският командир отиде при него и му заповяда със знаци да стреля отново. Този път се погрижи да пропусне и воинът изгуби интерес към него, като едва скри отвращението си.

Никой не обичаше да стои на стража посред нощ, но неуспялото покушение бе раздвижило целия лагер. Командирите настояваха за по-засилени патрули дори в онзи район на лагера, където се бяха разположили дзинските наборници. Шпионинът доброволно се беше писал на смяна от полунощ до сутринта. Така щеше да бъде сам в края на лагера. Дори там беше рисковано да напусне поста, но той трябваше да се свърже с началника си. В противен случай всичките му усилия щяха да бъдат напразни. Беше му заръчано да събира всякаква информация, до която се добере. От други зависеше какво ще правят с това, което беше открил.

Затича се бос в мрака, като пропъди мисълта, че командирът може да реши да проверява дали стражите му са будни. Не можеше да контролира съдбата, но със сигурност щеше да чуе сигнала за тревога, ако открият, че е изчезнал. Имаше парола, с която можеше да повика на помощ защитниците на стената, и те веднага щяха да му пуснат въже. Тогава отново щеше да е в безопасност.

Нещо се раздвижи вдясно от него и той се просна със затаен дъх на земята. Лежеше абсолютно неподвижно, напрегнал сетивата си. От покушението срещу хана съгледвачите яздеха цяла нощ на смени и бяха много по-зорки отпреди. Задачата да патрулират около тъмния град беше безнадеждна, но те щяха да бъдат бързи, тихи и смъртно опасни, ако го хванеха. Докато лежеше, шпионинът се запита дали ще пратят и други убийци, ако ханът оцелее след първото покушение.

Който и да бе конникът, той не забеляза нищо. Шпионинът чу как мъжът изцъка тихо на понито си, но звуците скоро затихнаха и той отново продължи напред. Всичко зависеше от бързината му.

Градските стени бяха черни под облачното небе и той трябваше да разчита на паметта си, за да намери вярното място. Преброи десет кули от южния ъгъл и изтича до самия ров. Легна по корем да опипа ръба и се усмихна, щом усети тръстиковата лодка, която му бяха приготвили. Не смееше да се намокри, внимателно коленичи в нея и пресече водното препятствие с няколко загребвания. В тъмното слезе опипом от лодката и омота мокрото въже около някакъв камък, за да не позволи на мъничкия съд да бъде отнесен от водата.

Ровът не стигаше до самите стени. Около целия град минаваше широка каменна алея, влажна и хлъзгава от калта. Беше виждал как през лятото благородниците се състезават по нея с коне и залагат огромни суми кой ще финишира пръв. Прекоси я бързо и докосна родния си град — кратък допир до стената, която означаваше безопасност и дом.

Над главата му мълчаливо клечаха може би дузина мъже. Макар да не говореха, те го разбираха много добре и за тези няколко мига напрежението му се стопи напълно.

Ръцете му бързо зашариха по земята за камъче. Облаците се движеха бързо в небето високо над него. Внимателно прецени къде се намира луната. Съвсем скоро в прикритието му щеше да се отвори дупка и дотогава трябваше да се е махнал от тук. Почука с камък по стената и звукът отекна силно в нощната тишина. Чу хлъзгането на въжето, преди да го види. Закатери се, в същото време те го теглеха и той се изкачваше с голяма скорост.

Няколко мига по-късно шпионинът беше на върха на градската стена. Войниците около големия лък навиваха въжето, готови да го пуснат обратно. С тях имаше и друг мъж. Шпионинът му се поклони.

— Говори — каза мъжът, без да откъсва очи от монголския лагер.

— Ханът беше ранен. Не успях да приближа много, но все още е жив. В лагера се носят какви ли не слухове и никой не знае кой ще вземе властта, ако той умре.

— Някой от братята му — тихо отвърна мъжът и шпионинът се запита колко ли още такива като него докладват на този човек.

— Може би, или пък съюзът ще се разпадне и племената ще бъдат поети от старите си ханове. Сега е времето за атака.

Господарят му изсъска раздразнено.

— Не искам да чувам заключенията ти, а само какво си научил. Мислиш ли, че ако имахме армия, господарят регент щеше да се задоволи да стои зад стените?

— Съжалявам — отвърна шпионинът. — С плячкосаното от армейските складове в Гърлото на язовеца те имат припаси за години напред. Открих една група, която иска да опита пак да удари с катапулти стените, но те са съвсем малко хора и никой от тях няма влияние.

— Друго? Дай ми нещо, което да докладвам на регента — каза господарят му и стисна силно рамото му.

— Ако ханът умре, ще се върнат в планините си. Всички казват това. Оживее ли, могат да останат тук с години.

Господарят му изруга под нос. Шпионинът заби поглед в краката си. Знаеше, че не се е провалил. Задачата му бе да докладва правдиво и той беше сторил точно това.

— Намери ми някого, до когото можем да се доберем. Със злато, със страх, с каквото и да било. Някой в този лагер, който може да накара хана да свали черната шатра. Докато нея я има, не можем да сторим нищо.

— Да, господарю — отвърна шпионинът. Мъжът му обърна гръб и той беше свободен. Въжето вече се плъзгаше надолу по стената. Спусна се толкова бързо, колкото се беше качил и малко по-късно завърза лодката на отсрещния бряг и затича обратно към поста си. Скоро някой щеше да го смени и монголите нямаше да разберат нищо.

Трудно беше да следи облаците и в същото време да се оглежда около себе си. Но той беше добър в работата си, в противен случай нямаше да бъде избран. Продължи да тича и когато луната се появи и освети равнината, вече беше залегнал, скрит зад едни ниски храсти и все още извън основния лагер. В сребристата светлина си помисли за хората около хана. Хазар и Хаджиун не стават. Нито пък някой от военачалниците. Най-голямото им желание беше да видят Йенкин разрушен, да не остане камък върху камък от него. Замисли се за Темуге. Той поне не беше воин. Шпионинът знаеше много малко за началника на търговията. Облаците отново затъмниха земята и той се хвърли към външния кръг стражи. Застана на мястото си, сякаш никога не го беше напускал, като взе лъка и ножа си и нахлузи плетените сандали. Замръзна, щом чу някой да приближава, и застана мирно като всеки друг страж.

— Нещо за докладване, Ма Цин? — попита от тъмното Субодай на дзински език.

Нужно му беше огромно усилие да овладее дишането си, за да отговори.

— Нищо, господарю. Нощта е спокойна. — И задиша мълчаливо през нос, очаквайки някакъв знак, че отсъствието му е било забелязано.

Субодай изсумтя в отговор и продължи към следващия страж. Шпионинът остана сам и по кожата му отново изби пот. Монголът използва името, с което се беше представил. Дали го подозираше? Едва ли. Несъмнено младият военачалник беше направил справка с командира му, преди да започне обиколката си. Другите стражи сигурно щяха да изпитат страхопочитание пред подобни подвизи на паметта, но шпионинът само се усмихна в мрака. Познаваше живота в армията прекалено добре, за да се впечатли от триковете на началниците.

Докато стоеше на пост и чакаше бясно биещото му сърце да се успокои, той се замисли за значението на заповедта, която беше получил. То можеше да е само едно — градът се предава. Защо регентът ще иска свалянето на черната шатра, освен ако не смята да предложи откуп за Йенкин? Но ако научеше това, ханът щеше с радост да разбере, че е съвсем близо до победата и че обсадата наближава към края си. Шпионинът поклати глава, вцепенен от страх при тази мисъл. Армията беше сложила ръка на запасите от градските складове, но ги беше изгубила в прохода. Йенкин гладуваше едва ли не от самото начало и Джи Джонг беше в по-отчаяно положение, отколкото можеше да се предполага.

Тогава на преден план излезе гордостта му. Беше избран за тази задача, защото бе умел като всеки добър убиец или войник, но по-полезен от тях. Имаше време да намери човек, за когото златото беше по-ценно от хана. Винаги се намира такъв. Само за няколко дни шпионинът беше научил за недоволните ханове, чиято власт е била отнета. Може би някой от тях щеше да види предимствата на данъка пред унищожението. Отново си помисли за Темуге и се запита защо инстинктът му го е върнал към него. Кимна в тъмното, наслаждавайки се на предизвикателството към уменията му и високия залог.

 

 

Когато Чингис се събуди на третия ден, Хулун беше навън да вземе храна. Той зададе същите въпроси, но този път не можеше отново да легне. Мехурът му беше пълен до болка, той отметна завивките и постави твърдо крака на пода, преди да се опита да стане. Чакахай и Бьорте му помогнаха да се добере до централния стълб на гера и останаха до него, докато не се увериха, че се е хванал здраво и няма да падне. Поставиха кофата до него и отстъпиха назад.

Той примигна към съпругите си. Странно беше да ги вижда заедно.

— Да не смятате да гледате?

По някаква неясна за него причина двете жени се усмихнаха.

— Вън — заповяда им той.

Едва удържа, докато излязат от гера. Сбърчи нос от отвратителната миризма на урината. Цветът й също беше далеч от нормалния.

— Хаджиун! — извика той. — Ела!

Чу радостния възглас и се ухили. Несъмнено хановете се притесняваха дали няма да умре. Вкопчи се здраво в дървения стълб и се замисли как да се наложи отново в лагера. Имаше толкова много за вършене.

Вратата се отвори с трясък и Хаджиун влезе в гера, без да обръща внимание на протестите на братовите си съпруги.

— Чух, че ме викаш — каза той и си проби път през тях колкото се може по-нежно. Млъкна, когато видя брат си най-сетне изправен. Чингис беше само по мърляви гамаши; никога досега не го беше виждал толкова блед и измършавял.

— Ще ми помогнеш ли да се облека? — попита той. — Ръцете ми са твърде слаби, за да се справя сам.

Очите на Хаджиун плувнаха в сълзи и Чингис примигна към него.

— Да не би да ревеш? — изумено попита той. — Духове мили, заобиколен съм от жени.

Хаджиун се разсмя и изтри очи, преди Чакахай и Бьорте да го видят.

— Радвам се да те видя изправен, братко. Почти те бях отписал.

Чингис изсумтя. Все още бе слаб и не се пусна от стълба, за да не падне и да стане за срам.

— Прати някого да ми донесе доспехите и храна. Жените едва не ме умориха от глад с небрежността си.

Всички чуха как отвън новината тръгва из лагера и се повтаря все по-силно и по-силно. Беше буден. Жив. Вестта се превърна в рев, който стигна чак до стените на Йенкин и прекъсна съвета на Джи Джонг и министрите.

Генералът замръзна насред обсъждането и усети как в стомаха му расте някаква студена буца.

 

 

Когато Чингис най-сетне излезе навън, племената се събраха да го поздравят и заудряха с лъкове по доспехите си. Хаджиун стоеше до него за всеки случай, но Чингис извървя сковано разстоянието до големия гер на каруцата и изкачи стъпалата, без да показва никакви признаци на слабост.

Щом влезе вътре, едва не падна, когато волята отпусна хватката си върху отслабналото му тяло. Хаджиун отиде да извика военачалниците, оставяйки брат си да седи абсолютно изправен и сам.

Докато заемаха местата си, Хаджиун видя, че Чингис е все още неестествено блед, а на челото му въпреки студа е избила пот. Вратът му беше свежо бинтован, сякаш носеше яка. Макар лицето му да беше толкова слабо, че очертаваше черепа, очите му горяха трескаво, докато поздравяваше всеки един поотделно.

Хазар се ухили при вида на ястребовата му физиономия, докато заемаше мястото си между Арслан и Субодай. Джелме дойде последен и Чингис му направи знак да приближи. Не вярваше, че краката ще го издържат, ако се изправи, но Джелме се отпусна на едно коляно пред него и Чингис го хвана за рамото.

— Хаджиун каза, че си пострадал от отровата, която си изсмукал от мен — рече той.

Джелме поклати глава.

— Дребна работа.

Чингис не се усмихна, за разлика от Хазар.

— Двамата с теб сме споделили кръв — каза той. — Това те прави мой брат, също като Хазар, Хаджиун и Темуге.

Джелме не отговори. Ръката на рамото му трепереше и той виждаше, че очите на хана горят, хлътнали дълбоко в черепа. Въпреки това той беше жив.

— Ще вземеш една пета от стадата ми, сто топа коприна и дузина най-добри лъкове и мечове. Ще те почета пред племената за онова, което стори, Джелме.

Джелме сведе глава, усещайки гордия поглед на Арслан върху себе си. Чингис свали ръката си и огледа мъжете, които бе свикал в свое име.

— Ако бях умрял, кой от вас щеше да поведе племената?

Очите на всички се обърнаха към Хаджиун и брат му кимна. Чингис се усмихна, питайки се колко ли разговори е пропуснал, докато е спал като труп. Той погледна Хазар, но в ясния му поглед не прочете унижение. Хаджиун се беше оправил добре с него.

— Глупаво е било от наша страна да не предвидим подобно нещо — каза Чингис. — Да го приемем като предупреждение. Всеки от нас може да падне и ако това се случи, врагът ще усети слабостта ни и ще удари. Затова всеки трябва да посочи доверен човек, който би могъл да застане на негово място. И друг, който да замести заместника. Ще установите верига на командване до последния войник, така че всеки да знае кой го води, независимо колко хора умират около него. Друг път няма да ни изненадат така.

Спря, за да изчака пристъпът на слабост да отшуми. Срещата трябваше да бъде кратка.

— Лично аз ще приема волята ви и ще посоча Хаджиун за мой наследник до порастването на синовете ми. След него е Хазар. Ако и тримата паднем, Джелме ще поведе племената и ще отмъсти от наше име.

Един по един назованите от него мъже сведоха глави, приемайки с облекчение и успокоение новата заповед. Чингис не знаеше колко близо до хаоса се бяха оказали, докато той лежеше в безсъзнание. Всички стари ханове бяха събрали хората около себе си и някогашната лоялност изпъкваше на преден план пред туманите и техните военачалници. С един-единствен удар убиецът ги беше върнал назад към старите кръвни връзки.

Макар тялото му да бе ранено, Чингис не бе изгубил преценката си за племената. Можеше да назове петдесет души, които с радост биха посрещнали края на управлението му, ако беше умрял. Никой не проговори, докато той мислеше за бъдещето. Знаеше, че трябва да възстанови структурите на армията, която бе завладяла дзинските градове. Всичко останало щеше да доведе до разкол и в крайна сметка — до поражение.

— Много пъти с Хаджиун обмисляхме дали да не ви пратим на поход. Преди не бях много склонен, но сега трябва да разделим племената. Някои от тях са забравили клетвата си към мен и към военачалниците. Трябва да им я припомним.

Огледа военачалниците си. Никой от тях не беше слаб човек, но въпреки това те се нуждаеха от него, за да ги води и да им дава властта си. Може би Хаджиун щеше да ги задържи заедно, ако Чингис беше умрял, но не можеше да бъде сигурен в това.

— Постройте туманите в равнината, пред стените. Нека онези зад тях видят нашата сила и презрение, щом потеглите. Нека се боят от това какво ще постигнете, когато превземете другите им градове.

Обърна се към Субодай и видя развълнуваните пламъчета в очите му.

— Субодай, ти ще вземеш Джучи със себе си. Той те уважава. — Замисли се за момент. — Не искам да се отнасят с него като с принц. Той е докачливо и арогантно момче и трябва да избиеш това от него. Не се притеснявай да го вразумяваш от мое име.

— Твоя воля, господарю — отвърна Субодай.

— Накъде ще потеглиш? — полюбопитства Чингис.

Субодай не се поколеба нито за миг. Беше обмислял отговора си много пъти след битката при Гърлото на язовеца.

— На север, господарю. Към ловните полета на старото ми племе, урианхаите, и още по-нататък.

— Добре. Хаджиун?

— Ще остана тук, братко. Ще се погрижа този град да падне — отвърна той.

Чингис се усмихна при вида на мрачната физиономия на брат си.

— Компанията ти е добре дошла. Джелме?

— На изток, господарю. Никога не съм виждал океана и не знам нищо за онези земи.

Чингис въздъхна. Той също беше роден в морето от трева и океанът го изкушаваше. Но най-напред щеше да види падането на Йенкин.

— Вземи сина ми Чагатай, Джелме. Той е чудесно момче и някой ден може да стане хан.

Военачалникът му кимна тържествено, все още зашеметен от честта, която му беше оказал Чингис. До вчера тях не ги свърташе на едно място и всички се чудеха какво ще се случи с племената, когато се разнесе вестта, че ханът е мъртъв. А ето че сега той раздаваше заповеди и това възстанови увереността им. Чингис явно беше любимец на духовете. Джелме се изпълни с гордост и опитът му да запази студената физиономия се провали в една огромна усмивка.

— Арслан, искам те тук до мен, когато градът се предаде от глад — продължи Чингис. — Може би после ще можем да поемем бавно към дома и да се насладим на няколко години мирна езда в степите.

Хазар изсумтя с досада.

— Това са приказки на болник, братко. Веднага щом се оправиш, ще поискаш да ме последваш на юг и да превземеш дзинските градове като зрели плодове, един по един. Помниш ли посланика Вен Чао? Тръгвам към Кайфенг и още на юг. Иска ми се да видя физиономията му, когато отново се изправи пред мен.

— На юг да бъде, Хазар. Синът ми Угедай е едва десетгодишен, но с теб ще научи повече, отколкото ако седи тук и зяпа стените. Ще оставя само малкия Толуй. Той обожава будисткия монах, когото доведе с Хо Са и Темуге.

— Тогава ще взема и Хо Са — рече Хазар. — Всъщност бих взел и Темуге някъде по-надалеч, където няма да създава проблеми.

Чингис обмисли предложението. Не беше толкова глух за оплакванията от по-малкия му брат, колкото се преструваше.

— Не. От него има достатъчно полза. Той се занимава вместо мен с просителите и глупците, а това си заслужава.

Хазар изсумтя, с което ясно изрази мнението си. Чингис продължи замислено, раняването беше освободило съзнанието му и той сякаш вкусваше новите идеи.

— Темуге искаше да пратим малки групи да разузнаят другите земи. Може пък да е прав и наученото от тях да се окаже полезно. Докато очакваме завръщането им, поне ще намалим досадата от това проклето място. — Кимна. — Ще подбера хора и те ще тръгнат заедно с вас. Ще поемем във всички посоки.

Силите му го напуснаха толкова внезапно, колкото бързо се бяха възстановили. Той затвори очи от пристъпа на слабост.

— А сега ме оставете всички освен Хаджиун. Съберете туманите и се сбогувайте с жените и любовниците. Те ще бъдат в безопасност при мен, освен ако не са прекалено хубави.

Усмихна се слабо, докато те ставаха. Беше доволен, че ги вижда много по-уверени, отколкото когато бяха дошли. Когато в големия гер остана само Хаджиун, въодушевлението напусна Чингис и той сякаш изведнъж остаря.

— Трябва да почивам, Хаджиун, но не искам да се връщам в онзи гер, дето вони на болест. Ще поставиш ли стража на входа, за да мога да ям и спя тук? Не искам другите да ме виждат.

— Добре, братко. Да пратя ли Бьорте да те съблече и нахрани? Вече е виждала и по-лоши неща.

Чингис сви рамене.

— По-добре прати и двете ми жени — със слаб глас каза той. — Какъвто и мир да са сключили, той няма да се задържи дълго, ако предпочета едната пред другата.

Очите му вече се бяха изцъклили. Усилията от тази единствена кратка среща го бяха довели до крайно изтощение и ръцете му трепереха в скута. Хаджиун се обърна към вратата.

— Как успя да убедиш Хазар да те приеме като мой наследник? — промърмори Чингис зад гърба му.

— Предложих му той да стане хан — отвърна Хаджиун. — Мисля, че това го ужаси.