Кон Игълдън
Господари на лъка (2)

1.

В летния сумрак лагерът на монголите се простираше на мили във всяка посока, но въпреки това огромният сбор изглеждаше съвсем малък на фона на равнината в сянката на черната планина. Докъдето стигаше поглед, се виждаха гери^[1], между които горяха хиляди огньове. Отвъд тях стадата понита, кози, овце и якове пасяха тревата, утолявайки непрестанния си глад. Всяка заран ги подкарваха към реката и пасищата, а после ги връщаха обратно при герите. Макар Чингис да гарантираше мира, напрежението и подозренията растяха с всеки ден. Досега никой не беше виждал толкова народ на едно място и човек лесно можеше да се почувства притиснат от множеството. Разменяха се въображаеми и истински обиди и всеки усещаше напрежението от живота редом с толкова много непознати воини. Вечер между младите ставаха множество боеве въпреки изричната забрана. Всяка сутрин намираха по един-два трупа на хора, опитали се да решат някоя стара свада. Докато очакваха да чуят защо са били събрани толкова далеч от земите им, племената мърмореха.

В центъра на войската от шатри и каруци се издигаше герът на самия Чингис. Друг като него степите не бяха виждали досега. Висок колкото останалите и наполовина отгоре, този гер бе два пъти по-широк и изграден от по-здрави материали в сравнение с другите. Конструкцията му се бе оказала твърде тежка, за да се разглоби с лекота, и беше натоварена на голяма каруца, теглена от осем вола. Вечер стотици воини се стичаха при нея просто за да проверят чутото лично и да се чудят.

Вътре герът се осветяваше от лампи с овча лой, които хвърляха топла светлина върху обитателите и изпълваха въздуха с тежка миризма. Стените бяха покрити с копринени бойни знамена, но Чингис се отнасяше с презрение към демонстрирането на богатство и бе седнал на груба дървена скамейка. Братята му се бяха излегнали върху купчина седла и конски чулове, пиеха и разговаряха помежду си.

Пред Чингис седеше нервен млад воин, все още потен от дългото яздене, което го бе довело сред това множество. Мъжете около хана сякаш не му обръщаха внимание, но пратеникът ясно си даваше сметка, че ръцете им никога не се отдалечават от оръжията. Не изглеждаха напрегнати или разтревожени от присъствието му и затова той реши, че може би ръцете им винаги се намираха в близост до нещо остро. Хората му бяха взели решение и той се надяваше, че по-старите ханове знаят какво правят.

— Ако си свършил с чая, ще те изслушам — каза Чингис.

Пратеникът кимна и остави плитката чаша на пода пред себе си. Преглътна за последен път, затвори очи и изрецитира:

— Това са думите на Барчук, хан на уйгурите.

Разговорите и смехът около тях стихнаха. Вече всички слушаха. Пратеникът се изнерви още повече.

— С радост научих за твоята слава, господарю мой Чингис хан. Вече се уморихме да чакаме хората ни да се опознаят помежду си и да се надигнат. Слънцето изгря. Реката се освободи от леда. Ти си гурханът — онзи, който ще поведе всички ни. Ще ти посветя цялата своя сила и знания.

Пратеникът млъкна и избърса потта от челото си. Когато отвори очи, видя, че Чингис го гледа въпросително и стомахът му се стегна от страх.

— Думите са чудесни, но къде са уйгурите? — рече Чингис. — Имаха цяла година, за да стигнат до това място. Ако трябва аз да ги доведа… — Заплахата увисна във въздуха.

Пратеникът заговори бързо:

— Господарю, само изработването на каруците ни отне месеци. Пет големи храма трябваше да бъдат разглобени камък по камък, като всеки бе номериран така, че да може да бъде поставен обратно на мястото му. Свитъците ни заемат дузина каруци и не могат да се придвижват бързо.

— Значи можете да пишете? — попита с интерес Чингис и се наведе напред.

Пратеникът кимна без следа от горделивост.

— Вече от много години, господарю. Събираме писанията на западните народи всеки път, когато ни позволят да ги изтъргуваме от тях. Ханът ни е много образован и дори е копирал работи на Дзин и Си Ся.

— Значи ще ми се наложи да посрещам учени и учители тук? Със свитъците ли ще се сражавате?

Пратеникът се изчерви, а мъжете в гера се позасмяха.

— Имаме и четири хиляди воини, господарю. Те ще последват Барчук, където и да ги поведе.

— Ще последват мен или ще останат мърша в тревата — отвърна Чингис. За миг пратеникът просто се взираше в него, после сведе очи към полирания дървен под и замълча.

Чингис потисна раздразнението си.

— Не каза кога ще пристигнат тези уйгурски учени — рече той.

— Трябва да са само на дни зад мен, господарю. Тръгнах преди три луни, а те бяха почти готови да потеглят. Не може да се забавят много, стига да имаш търпение.

— Четири хиляди бойци съм готов да чакам — тихо и замислено рече Чингис. — Познаваш ли писмеността на Дзин?

— Аз лично не, господарю. Ханът чете думите им.

— А свитъците казват ли как се превзема каменен град?

Пратеникът се поколеба, когато усети събудения интерес на хората около себе си.

— Не съм чувал нищо такова, господарю. Дзин пишат за философия, словата на Буда, Конфуций и Лао Дзъ. Не става дума за война, или ако става, не ни позволяват да видим тези писания.

— Значи не ми вършат работа — рязко рече Чингис. — Нахрани се и внимавай да не предизвикаш побой с перченето си. Ще съдя уйгурите, когато се дотътрят.

Пратеникът се поклони ниско преди да излезе от гера и въздъхна с облекчение веднага щом се озова извън димната атмосфера. Отново се запита дали ханът му разбира какво е обещал. Уйгурите вече не бяха господари на себе си.

Огледа се. Лагерът беше огромен, светлинките му примигваха на мили от тук. По заповед на човека, с когото се беше срещнал преди малко, цялото това множество щеше да потегли нанякъде. Може би ханът на уйгурите не бе имал друг избор.

 

 

Хулун потопи кърпата си в една кофа с вода и я постави на челото на сина си. Темуге винаги е бил по-слаб от братята си, а на всичкото отгоре и боледуваше по-често от Хазар, Хаджиун или от самия Темуджин. Усмихна се кисело при мисълта, че вече трябваше да нарича сина си Чингис. Това означаваше океан, беше прекрасна дума, изкривена отвъд обичайното си значение от огромната му амбиция. За двадесет и шестте си години той не бе виждал морето. Естествено, същото се отнасяше и за самата нея.

Темуге се размърда в съня си и трепна, когато тя натисна стомаха му с пръсти.

— Успокои се. Ще изляза за мъничко — обади се Бьорте.

Хулун хвърли студен поглед към жената, която Темуджин беше взел за съпруга. Бьорте му бе родила четирима чудесни синове и известно време Хулун си мислеше, че двете могат да бъдат като сестри или най-малкото приятелки. Навремето младата жена беше пълна с живот и енергия, но събитията я бяха променили някъде дълбоко, където не можеше да се надникне. Хулун знаеше как Темуджин гледа на най-голямото им момче. Той не си играеше с малкия Джучи и напълно го пренебрегваше. Бьорте се бореше срещу съмнението, но то се бе настанило помежду им като железен клин, забит в твърдо дърво. Не й помогна и фактът, че трите други момчета бяха наследили жълтите му очи. Очите на Джучи бяха тъмнокафяви, почти черни — като косата му на слаба светлина. Темуджин си умираше за другите, а Джучи тичаше при майка си, неспособен да разбере хладината в погледа на баща си, когато той се обръщаше към него. Хулун видя как младата жена хвърля поглед към входа на гера. Несъмнено мислеше за децата си.

— Слугите ще ги сложат да си легнат — сгълча я тя. — Ще ми трябва помощта ти, ако Темуге се събуди.

Докато говореше, пръстите й се плъзнаха към тъмната бучка под кожата на корема му, само на няколко пръста над черните косъмчета на слабините. Беше виждала нещо подобно и преди, когато мъже вдигаха тежести, които не бяха по силите им. Болката беше парализираща, но повечето се възстановяваха. Темуге обаче нямаше този късмет — а и никога не го беше имал. Откакто бе възмъжал, сега приличаше най-малко на боец. Докато спеше, лицето му беше нежно като на поет и това бе една от причините да го обича толкова много. Може би защото баща му щеше да се радва на мъжествеността на другите, тя винаги бе изпитвала особена нежност към Темуге. Той не беше коравосърдечен, макар да бе преживял същите несгоди като братята си. Въздъхна тихичко и усети погледа на Бьорте в сумрака.

— Може и да се оправи — обади се тя.

Хулун трепна. Синът й се изприщваше от слънцето и рядко можеха да го видят с оръжие, по-опасно от нож за ядене. Не беше имала нищо против, когато той започна да учи историите на племената и да ги запомня с такава бързина, че изумяваше всички. В края на краищата, не всеки можеше да бъде умел с оръжията и конете. Знаеше, че Темуге ненавижда презрителните подигравки, с които посрещаха заниманията му, макар че малцина дръзваха да рискуват Чингис да чуе присмеха им. Темуге отказваше да говори за обидите и това само по себе си беше някаква форма на храброст. На никого от синовете й не липсваше дух.

Двете жени се обърнаха към малката врата, когато тя се отвори. Хулун се намръщи, щом видя Кокчу, който влезе и сведе глава. Пламенните му очи се стрелнаха към отпуснатата фигура на сина й и Хулун се насили да не покаже неприязънта си, която сама не разбираше. У шамана имаше нещо, което я караше да се изправя на нокти и да пренебрегва посланията му. За момент се понадигна, раздвоена между негодуванието и умората.

— Не съм те викала — студено рече тя.

Кокчу сякаш не усети тона й.

— Пратих един роб да измоли да ми отделиш малко време, майко на ханове. Може би още не е пристигнал. Целият лагер говори за болестта на сина ти.

Докато се обръщаше отново към Темуге, Хулун усети върху себе си погледа на шамана, който все още очакваше да бъде поздравен. Той винаги гледаше така, сякаш през очите му надничаше и някой друг. Хулун бе свидетел как успя да се вреди сред приближените на Чингис и не го хареса. Воините воняха на овчи барабонки, лой и пот, но това беше миризмата на здрави мъже. А около Кокчу се носеше зловоние на гнило месо, макар тя да не беше сигурна дали то идеше от дрехите или от тялото му.

Посрещнат с мълчание, той трябваше да напусне гера или да рискува Хулун да извика стражата. Вместо това заговори нагло, сигурен, че няма да бъде отпратен:

— Имам лечителски умения, позволи ми да го прегледам.

Хулун се помъчи да скрие отвращението си. Шаманът на олхунутите беше припявал над Темуге, но без резултат.

— Добре дошъл в дома ми, Кокчу — рече най-сетне тя. Видя как той леко се отпуска и не можа да се отърси от усещането, че е прекалено близо до нещо неприятно. — Синът ми спи. Болката е много силна, когато е буден, така че искам да си почива.

Кокчу прекоси малкия гер и клекна до жените. И двете неволно се отдръпнаха от него.

— Мисля, че се нуждае повече от лечение, отколкото от почивка. — Шаманът впери поглед в Темуге и се наведе над него, за да подуши дъха му. Хулун трепна от състрадание, когато Кокчу посегна към голия корем на сина й и опипа района около бучката, но не го спря. Темуге изстена в съня си и Хулун затаи дъх.

След малко Кокчу кимна сякаш на себе си.

— Трябва да се подготвиш, стара майко. Този ще умре.

Ръката на Хулун рязко полетя напред и се вкопчи в тънката китка на шамана. Силата й го изненада.

— Изметнала му се е жила, шамане. Виждала съм такова нещо много пъти. Виждала съм го дори у понитата и козите и те винаги оживяват.

Кокчу се освободи от треперещата хватка. Със задоволство видя страха в очите й. Благодарение на него той можеше да притежава тялото и духа й. Ако Хулун беше някоя млада найманска майка, Кокчу би могъл да поиска сексуални услуги в замяна за лечението на сина й, но в този нов лагер трябваше да впечатли великия хан. Отговори й с безизразно лице:

— Виждаш ли колко тъмна е бучката? Такъв израстък не може да се изреже. Ако беше на кожата, щях да го изгоря, но това е забило нокти в стомаха и дробовете му. Яде го непрекъснато и няма да се задоволи, докато той не умре.

— Грешиш — рязко отвърна Хулун, но в очите й се появиха сълзи.

Кокчу сведе поглед, за да скрие тържествуващия му блясък.

— Иска ми се да беше така, стара майко. Виждал съм такива неща и преди. Те имат огромен апетит. Това ще продължи да го яде, докато и двамата не свършат.

За да подсили думите си, той стисна подутината. Темуге трепна и се събуди с рязко поемане на въздух.

— Кой си ти? — задъхано попита той Кокчу. Помъчи се да седне, но извика от болка и се отпусна назад в тясното легло. Ръцете му дръпнаха завивката, за да прикрият голотата му, а бузите му пламнаха от изпитателния поглед на Кокчу.

— Той е шаман, Темуге. Ще ти помогне да се почувстваш добре — отвърна Хулун.

Темуге плувна в пот и тя пак му сложи кърпата. Не след дълго дишането му стана равно и той отново потъна в уморен сън. Напрежението на Хулун донякъде отслабна, но ужасът, който Кокчу донесе в дома й, си оставаше все същият.

— Щом е безнадеждно, защо още си тук? — рече тя. — Има и други мъже и жени, които се нуждаят от уменията ти.

Не можеше да скрие горчилката в гласа си и нямаше представа, че вътрешно Кокчу ликува.

— Два пъти през живота си съм се борил с това, което сега яде сина ти. Ритуалът е мрачен и опасен и за този, който го изпълнява, и за болния. Казвам ти го не за да те отчайвам, а за да не сглупиш да храниш прекалено големи надежди. Приеми, че е умрял. А ако успееш да си го върнеш обратно, ще познаеш радостта.

Побиха я ледени тръпки, когато погледна в очите на шамана. Осъзна, че от него се носеше миризма на кръв, макар по кожата му да не се виждаше нито капка. При мисълта, че този човек ще докосва чудесния й син, тя стисна юмруци, но той вече я беше изплашил с приказките си за смърт и Хулун бе безпомощна пред него.

— Какво трябва да сторя? — прошепна тя.

Той остана напълно неподвижен, докато размишляваше.

— Ще е нужна цялата ми сила, за да призова духовете при сина ти. Ще ми трябва една коза, която да поеме бучката, и втора, която да го пречисти с кръв. Имам необходимите билки, дано съм достатъчно силен.

— А ако се провалиш? — неочаквано попита Бьорте.

Кокчу пое дълбоко въздух и го изпусна през полуотворените си устни.

— Ако силата ми ме остави, докато съм в началото на припяването, ще оцелея. Ако стигна последния етап и духовете ме грабнат, ще ме видите откъснат от тялото ми. Ще живея известно време, но без душата си ще бъда празна обвивка. Това не е шега работа, стара майко.

Хулун отново го загледа с подозрение. Изглеждаше толкова убедителен, но бързите му очи винаги бяха нащрек за това как се приемат думите му.

— Доведи две кози, Бьорте. Да видим какво може да направи.

Навън беше тъмно и докато Бьорте търсеше животните, Кокчу избърса с кърпата гърдите и корема на Темуге. Когато пръстите му притиснаха устата на младежа, той се събуди с блеснали от ужас очи.

— Лежи и не мърдай, момче. Ще ти помогна, стига да имам сила — каза му Кокчу. Не се обърна, когато замъкнаха до него блеещите кози. Цялото му внимание бе насочено към младежа.

Ритуално бавно Кокчу извади четири пиринчени купи от дрехата си и ги постави на пода. Изсипа сив прах във всяка и запали лоена свещ от печката. Не след дълго сивкавите, извиващи се като змии струйки задушлив дим изпълниха гера. Кокчу дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с него. Хулун се закашля и се изчерви. Димът я замайваше, но не можеше да остави сина си сам с човек, на когото нямаше доверие.

Кокчу шепнешком започна да припява на най-древния, почти забравен език на народа им. Хулун се изненада, когато го чу. Звуците събудиха спомени за лечителите и шаманите от младостта й. Те донесоха мрачни спомени и за Бьорте. Тя бе слушала как мъжът й повтаря старите думи в далечната нощ, когато колеше нейните похитители и пъхаше парчета от обгорените им сърца в устата й. В този език нямаше дума за добрина и любов. Бьорте слушаше, а струйките дим попиваха в нея и правеха кожата й безчувствена. Потокът от думи я заля с порой жестоки картини и тя се задави.

— Не мърдай, жено — изръмжа й Кокчу с безумно отворени очи. — Мълчи, духовете идват.

Припяването продължи с нова хипнотизираща сила, той повтаряше фразите отново и отново с все по-висок и напрегнат глас. Първата коза изблея отчаяно, когато той я довлече над Темуге, втренчен в ужасените очи на младежа. С ножа си преряза гърлото на животното и го държа, докато кръвта му се изливаше върху сина на Хулун. Темуге извика от внезапната топлина, но Хулун докосна устните му и той притихна.

Кокчу остави все още конвулсивно ритащата коза да падне. Припяването стана по-бързо, той затвори очи и посегна към корема на Темуге. За негова изненада младежът остана безмълвен и Кокчу стисна бучката силно, за да го накара да извика. Кръвта скри рязкото движение, с което той освободи оплетената жила и я натика обратно зад стената от мускули. Неговият баща му беше показал ритуала с истински тумор. Кокчу бе гледал как старият припява, а мъжете и жените пищяха. Понякога той крещеше в отворените им усти и пръскаше слюнка в гърлата им. Обезсилваше ги до такава степен, че те напълно се изгубваха, обезумяваха и започваха да вярват. А противните отоци се свиваха и изчезваха след този взрив на агония и вяра. Ако човек се отдаде изцяло на шамана, понякога духовете го възнаграждаваха.

Беше безчестно да използва занаята за заблуда на младеж с изсипан корем, но наградата му щеше да бъде огромна. Темуге беше брат на хана, а такъв човек винаги е ценен съюзник. Кокчу си спомни предупрежденията на баща си за шаманите, които злоупотребяват с духовете и прибягват до лъжи и трикове. Старият така и не разбра властта и опиянението от нея. Духовете се събираха около вярата като мухи на мърша. Нямаше нищо лошо в това тя да се възроди в лагера на хана. Така и неговият авторитет щеше да нарасне.

Кокчу дишаше тежко, припяваше, очите му се завъртяха навътре и той заби ръката си дълбоко в корема на Темуге. С ликуващ вик направи рязко въртеливо движение и извади парченце от черния дроб на ярето, което бе успял да скрие в ръкава си. То затрептя в дланта му като живо и Бьорте и Хулун се отдръпнаха рязко назад.

Кокчу продължи да припява, докато придърпа втората коза. Тя също се съпротивляваше, но той бръкна насила между жълтите й зъби, които се впиха в кокалчетата му. Напъха противното месо в гърлото й и на животното не му остана нищо друго освен да го погълне със спазми. Когато видя, че гърлото се движи, шаманът го натисна силно и избута парчето в стомаха, преди козата да го повърне.

— Не й позволявай да се доближава до други животни, за да не го разпространи и то да се върне отново в сина ти — задъхано рече той. От носа му капеха капки пот. — Най-добре е да я изгориш на пепел. Месото й не бива да се яде, тъй като израстъкът е в него. Погрижи се за това. Няма да имам сили да повторя ритуала.

Отпусна се, сякаш изгубил съзнание, макар че продължаваше да диша тежко като куче под палещите лъчи на слънцето.

— Болката изчезна — чу се учуденият глас на Темуге. — Не съвсем, но изобщо не може да се сравнява с преди.

Кокчу усети, че Хулун се навежда над сина си и го чу как изохка, когато тя докосна мястото, където жилата бе притискала коремния мускул.

— Кожата е цяла — каза Темуге. Кокчу долови изумлението в гласа му и използва момента да отвори очи и да седне. Все още гледаше замаяно и присвиваше очи през гъстия дим.

Дългите му пръсти затърсиха в джобовете на дела и измъкнаха плитка от конски косъм, покрита с петна стара кръв.

— Благословена е — рече им той. — Ще я привържа над раната, за да не може нищо да влезе през нея.

Никой не проговори. Той откъсна мърлява ивица от дела си и накара Темуге да седне. Тихо припяваше, докато привързваше плитката върху корема на младежа намотка след намотка, докато не я скри напълно. Стегна превръзката и отстъпи доволен, че жилата няма да изскочи отново и да съсипе целия му труд.

— Да не се маха до следващата луна — уморено рече той. — Нека си падне сама и може би израстъкът ще си намери друг дом. — Затвори очи, сякаш бе напълно изтощен. — А сега трябва да спя цялата нощ и през по-голямата част от деня. Изгорете козата, преди да е разпространила заразата. Тя ще умре след няколко часа.

Знаеше, че ще стане точно така — беше намазал парчето дроб с отрова, достатъчна да убие зрял мъж. Никакви подозрително здрави животни нямаше да развалят ефекта от представлението му.

— Благодаря ти за стореното — каза Хулун. — Не разбирам…

Кокчу се усмихна уморено.

— Трябваше да уча двайсет години, за да започна да упражнявам майсторството си, стара майко. Не си мисли, че можеш да го разбереш за една-единствена вечер. Синът ти ще се излекува, сякаш израстъкът никога не го е мъчил.

Замисли се за момент. Не познаваше жената, но тя несъмнено щеше да разкаже за случилото се на Чингис. За да се подсигури за всеки случай, заговори отново:

— Трябва да ви помоля да не разказвате на никого за това какво сте видели. Все още има племена, които убиват тези, които упражняват старата магия. Струва им се прекалено опасна. — Той сви рамене. — Може и да са прави.

Беше сигурен, че мълвата ще плъзне из лагера, преди да е настъпило утрото. Винаги се намираше някой, който да иска муска против болест или проклятие за неприятел. Щяха да оставят мляко и месо в гера му, а с влиянието идваха уважението и страхът. Копнееше да се страхуват от него, защото тогава щяха да бъдат готови да му дадат всичко, което поиска. Какво значение има, че този път не беше спасил живот? Вярата щеше да е налице, когато нечий друг живот бъде в ръцете му. Кокчу бе хвърлил камъка в реката и вълничките щяха да стигнат далеч.

 

 

Чингис и военачалниците му бяха сами в големия гер, когато луната се издигна над събралото се множество. Денят бе натоварен за всички, но не можеха да заспят, докато той оставаше буден, макар това да означаваше прозевки и зачервени очи утре. Самият Чингис изглеждаше толкова свеж, колкото и сутринта, когато беше посрещнал двеста мъже и жени от едно тюркско племе, пристигнали от толкова далеч на северозапад, че едва им разбираха няколко думи. Но въпреки всичко бяха дошли.

— Всеки ден идват все повече, а до края на лятото остават две луни — каза Чингис и гордо огледа мъжете, които бяха с него още от първите дни. Петдесетгодишният Арслан вече остаряваше след годините непрестанни войни. Той и синът му Джелме бяха дошли при Чингис още когато той нямаше нищо друго освен съобразителността и тримата си братя. И двамата му бяха напълно верни през тежките години и благодарение на него се бяха замогнали, имаха жени и богатство. Чингис кимна на ковача, който бе станал негов военачалник. Със задоволство видя, че гърбът на мъжа е изправен както винаги.

Темуге не присъстваше на събранията им дори когато се чувстваше добре. Единствено той от братята не показваше влечение към тактиката. Чингис го обичаше, но не можеше да го остави да командва други хора. Усети, че мислите му са се зареяли, и тръсна глава. И той бе уморен, макар че не си позволяваше да го показва.

— Някои от новите племена дори не са чували за Дзин — каза Хаджиун. — Тези, дето пристигнаха сутринта, са облечени в дрехи, каквито никога не съм виждал. Те не са монголи като нас.

— Може би — отговори Чингис. — Но искам да се чувстват добре дошли тук. И преди да ги съдим, нека се докажат в битка. Те не са татари, нито кръвни врагове на някого от нас. Поне няма да ми се налага да уреждам свадите им от поколения. Ще ни бъдат от полза.

Той отпи глътка от грубата си глинена чаша и премлясна от горчивия черен айраг.

— Внимавайте в лагера, братя. Те са дошли, защото иначе щяхме да ги унищожим. Все още ни нямат вяра. Мнозина от тях знаят само името ми и нищо друго.

— Имам свои хора при всеки огън — рече Хаджиун. — Винаги ще се намери някой, който да търси лична изгода при такъв сбор. В момента сигурно на хиляда други места говорят за нас. Дори прошепнатото ще бъде чуто. Ще знам всичко, ако се наложи да действам.

Чингис кимна. Гордееше се с брат си. Хаджиун израсна здрав мъж с невероятно широки рамене от упражненията с лъка. Помежду им имаше връзка, каквато Чингис не можеше да има с никого другиго, дори с Хазар.

— Въпреки това гърбът ме сърби, когато вървя из лагера. Още чакаме и те вече губят търпение, но ще идват и други, така че не мога да потегля сега. Дори и само уйгурите са ни ценни. Тези, които вече са тук, може да ни подложат на изпитание, така че бъдете нащрек и се погрижете нито една обида да не остане ненаказана. Ще се доверя на вашата преценка дори да хвърлите дузина глави в краката ми.

Военачалниците се спогледаха със сериозни лица. След всеки доведен от тях човек от голямата степ бяха дошли още двама. Но те нямаха преимуществото на най-силните ханове, които знаеха точно на каква подкрепа разчитат. Всеки пристигнал в сянката на черната планина виждаше само едно цялостно множество и не се замисляше, че то се състои от стотици различни фракции, които се следяха с взаимно подозрение.

Накрая Чингис се прозя.

— Поспете малко, братя — уморено рече той. — Наближава утрото и стадата трябва да се преместят на нови пасища.

— Ще ида да видя Темуге, преди да си легна — каза Хаджиун.

Чингис въздъхна.

— Да се надяваме, че бащата-небе ще се погрижи за него. Не мога да изгубя единствения си здравомислещ брат.

Хаджиун изсумтя, отвори малката врата и отвън нахлу свеж въздух. Когато всички си тръгнаха, Чингис се изправи и с рязко движение на ръцете разкърши схванатия си врат. Герът на семейството му беше наблизо, но синовете му сигурно вече спяха. За пореден път щеше да се катурне под одеялата, без близките му да разберат, че се е прибрал.