Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 18 гласа)

2.

Чингис хвърли неспокоен поглед към малкия си брат. Темуге цяла сутрин бе разказвал на кого ли не как Кокчу го е изцелил. Въпреки големите си размери, лагерът беше тясно място за новините и те се разпространяваха бързо. По обед щяха да ги узнаят и току-що пристигналите скиталци от степите.

— Откъде си сигурен, че не е било изметната жила? — попита Чингис и го изгледа. Темуге изглеждаше малко по-висок от обичайното в семейния гер, лицето му грееше от вълнение и още нещо. Щом споменеше името на Кокчу, гласът му се снишаваше почти до шепот. Чингис откри, че това го дразни.

— Видях го да измъква онова нещо от мен, братко! Гърчеше се в ръката му и едва не повърнах, като го съзрях. Щом се махна, болката изчезна с него. — Темуге докосна мястото и трепна.

— Явно не е изчезнала напълно — отбеляза Чингис.

Темуге сви рамене. Мястото над и под превръзката беше синкавожълто, макар че започваше да избледнява.

— Преди направо ме ядеше жив. А сега е само като натъртено.

— И казваш, че няма разрез — със съмнение рече Чингис.

Темуге поклати глава. Вълнението му се върна. Беше проучил мястото с пръсти в тъмното преди зазоряване. Под стегнатата превръзка напипа цепка в мускула, която все още беше невероятно чувствителна. Сигурен беше, че именно оттам бе изтръгнат израстъкът.

— Има сила, братко. Не е като другите шарлатани, които сме виждали досега. Вярвам на очите си. Нали знаеш, те не лъжат.

Чингис кимна.

— Ще го наградя с кобили, овце и нови дрехи. Може и с нов нож и обувки. Не мога да позволя човекът, спасил брат ми, да изглежда като просяк.

Темуге трепна, внезапно сполетян от съмнение.

— Той не иска за станалото да се разчува, Чингис. Наградиш ли го, всички ще научат какво е сторил.

— Всички вече са научили — отвърна Чингис. — Хаджиун ми разказа призори, а го чух от още трима души, преди да дойда тук. В този лагер няма тайни, много добре го знаеш.

Темуге кимна замислено.

— Значи няма да има нищо против, а и да има, ще прости.

Поколеба се, преди да продължи. Погледът на брат му го караше да се чувства неспокоен.

— С твое позволение ще започна да уча от него. Мисля, че ще ме вземе за ученик, а и никога не съм имал такова желание да знам… — Млъкна, когато видя Чингис да се мръщи.

— Надявах се, че ще се върнеш към задълженията си с воините, Темуге. Не искаш ли да яздиш с мен?

Темуге се изчерви и заби поглед в земята.

— И двамата знаем много добре, че никога няма да стана велик военачалник. А дори и да се случи, мъжете винаги ще знаят, че съм се издигнал заради произхода си, а не заради уменията. Нека се уча от този Кокчу. Не мисля, че ще откаже.

Чингис стоеше напълно неподвижно и мислеше. Темуге неведнъж беше ставал за смях сред племената. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и с меча. Той все трепереше и лицето му бе сковано от страх, който Чингис не можеше да отрече. Темуге не се вписваше в племената и неведнъж Чингис му бе пожелавал да си намери нещо, което му се удава. Въпреки това не му се искаше да го пусне така лесно. Хора като Кокчу стояха настрани от племената. От тях определено се страхуваха и това беше добре, но те не бяха част от семейството. Не ги посрещаха добре, не ги поздравяваха като стари приятели.

Чингис поклати леко глава. Темуге също винаги е бил отстрани, като наблюдател. Може пък това да му е било отредено.

— При условие, че ще се упражняваш с меча и лъка по два часа на ден. Дай ми дума и ще потвърдя избора ти.

Темуге кимна и се усмихна срамежливо.

— Обещавам. Може пък да ти бъда по-полезен като шаман, отколкото като воин.

Погледът на Чингис стана леден.

— Ти си оставаш воин, Темуге, макар това никога да не ти се е удавало с лекота. Научи каквото искаш от онзи човек, но в сърцето си не забравяй, че си мой брат и син на баща ни.

Темуге почувства как сълзите напират в очите му и наведе глава, преди брат му да ги види и да се засрами от него.

— Не го забравям — рече той.

— Тогава кажи на новия си учител да дойде при мен и да си получи наградата. Ще го прегърна пред военачалниците си и ще им покажа, че той е ценен за мен. Сянката ми ще се погрижи с двама ви да се отнасят любезно в лагера.

Темуге се поклони ниско, обърна се и Чингис остана сам с мрачните си мисли. Беше се надявал, че Темуге ще се стегне и ще язди с братята му. Все още не беше срещал шаман, който да му хареса, а Кокчу притежаваше цялата арогантност на своя вид. Въздъхна. Може би поведението му си имаше основания. Изцеляването беше необичайно, но той не беше забравил и как Кокчу прекара острието през собствената си плът, без да пусне и капка кръв. Спомни си слуховете, че в Дзин се занимават с магии. Може би щеше да му е от полза да разполага с хора, които не им отстъпват. Отново въздъхна. Никога не бе предполагал, че собственият му брат ще се озове сред тази пасмина.

 

 

Хазар вървеше из лагера и се наслаждаваше на шума и суетнята. Навсякъде изникваха нови гери и Чингис бе заповядал на всяка пресечка да се изкопаят дълбоки отходни ями. При толкова много мъже, жени и деца на едно място всеки ден възникваха нови проблеми за решаване и Хазар не проявяваше интерес към подробностите. Хаджиун като че ли се радваше на предизвикателствата и беше организирал група от петдесет силни мъже да изкопаят ямите и да помагат за издигането на герите. Хазар видя двама от тях да строят навес, за да опазят от дъжда новите снопове брезови стрели. Много воини си правеха собствени стрели, но Хаджиун бе поръчал огромен брой за цялата войска и във всеки гер, покрай който минаваше Хазар, жени и деца работеха с пера, върви и лепило и събираха стрелите на снопове по петдесет, за да бъдат отнесени под навеса. Ковачниците на племената бълваха искри цяла нощ, за да изработят върховете, а всяка сутрин на стрелбищата се носеха нови лъкове за проба.

Огромният лагер кипеше от живот и Хазар изпита радост при вида на трудолюбивия народ. В далечината се чу писък на новородено и той се усмихна. Краката му се движеха по пътеки в тревата, отъпкани до самата глина. Опита се да си представи каква ли огромна плетеница от форми ще представлява лагерът, когато се махнат оттук.

Беше отпуснат и отначало не забеляза суматохата на пресечката отпред. Седем мъже в гневна купчина се мъчеха да съборят на земята непокорен жребец. Хазар поспря да погледа как скопяват животното и трепна, когато удар с копито улучи един от мъжете и го просна сгърчен на земята. Понито беше младо и много силно. Бореше се с хората и напъваше с огромна сила въжетата, с които го бяха уловили. Успееха ли да го повалят, щяха да спънат краката му и да го обезсилят за ножа. Мъжете сякаш не знаеха какво правят, Хазар поклати развеселено глава и тръгна да ги подмине.

Докато заобикаляше ритащото добиче, то се изправи на задните си крака и повлече един от мъжете. Изпръхтя свирепо, отдръпна се назад към Хазар, настъпи го и той изкрещя от болка. Най-близкият от мъжете реагира на звука, като му зашлеви плесница с опакото на дланта си, за да го накара да се махне от пътя им.

Хазар реагира с ярост, съответстваща на яростта на завързания кон, и отговори на удара. Мъжът залитна зашеметен, а останалите пуснаха въжетата. В очите им се четеше заплаха. Понито се възползва от неочакваната свобода и препусна през лагера с ниско приведена глава. Жребците около тях зацвилиха в отговор на призивите му и Хазар се оказа изправен пред разлютените мъже. Стоеше пред тях, без да се бои — знаеше, че ще разпознаят доспехите му.

— Вие сте войела — рече той в опит да намали напрежението. — Ще се погрижа конят ви да бъде уловен и върнат.

Те се спогледаха мълчаливо. Приличаха си и Хазар изведнъж осъзна, че са синове на хана на войела. Баща им беше пристигнал само преди няколко дни с петстотин воини и техните семейства. Носеше му се славата, че се пали лесно и е много докачлив на тема засегната чест. Явно синовете му са се метнали на баща си, помисли си Хазар, докато те се събираха около него.

За момент си помисли, че ще го оставят да си иде без бой, но удареният не беше на себе си от ярост и именно той се натискаше най-много, окуражен от присъствието на братята си. На мястото, където го беше ударил Хазар, вече се виждаше мораво петно.

— Кой ти даде право да се месиш? — озъби се един от другите. Вече го бяха наобиколили плътно и Хазар усети, че суетнята в лагера наоколо е притихнала. Много семейства наблюдаваха разправията и му прималя при мисълта, че не може да отстъпи, без да посрами Чингис и дори да изложи на риск властта му в лагера.

— Просто се опитвах да мина — рече той през зъби и се приготви за това, което предстоеше. — Ако онова добиче брат ти не ме беше ударил, вече щяхте да сте свалили понито на земята. Следващия път гледайте най-напред да спънете неговите крака.

Един от най-едрите плю на земята в краката му и Хазар стисна юмруци, но изведнъж се разнесе нечий нов глас.

— Какво става тук?

Резултатът бе незабавен — всички замръзнаха. Хазар погледна към по-възрастния мъж, който имаше същите черти като тях. Това можеше да бъде единствено ханът на войела и на Хазар не му оставаше друго, освен да сведе глава. Все още не се беше стигнало до вадене на оръжие и той предпочете да не обижда единствения човек, който би могъл да укроти младежите.

— Ти си братът на онзи, който се нарича Чингис — каза ханът. — Но все пак това е лагерът на войела. Защо си дошъл тук да дразниш синовете ми и да пречиш на работата им?

Хазар пламна от раздразнение. Хаджиун несъмнено вече бе информиран за сблъсъка и идваше със свои хора насам, но не му се искаше да отговаря. Ханът определено се наслаждаваше на ситуацията и Хазар не се съмняваше, че е наблюдавал всичко от самото начало. Овладя се и заговори бавно и ясно:

— Ударих този, който ме удари пръв. Няма причина днес да се пролива кръв.

Устните на хана се изкривиха в презрителна усмивка. На мига можеше да извика стотина бойци, а синовете му бяха готови да научат на смиреност нахалника, който стоеше така наперено пред него.

— Трябваше да очаквам такъв отговор. Честта не може да се потъпква, когато не ни е удобна. Тази част от лагера е земя на войела. Ти навлизаш в нашата територия.

Хазар го погледна със студената физиономия на воин, за да скрие раздразнението си.

— Повелята на брат ми беше ясна — рече той. — Всички племена могат да използват земята в този лагер. Това не е територия на войела.

Щом чуха това, синовете на хана замърмориха. Дори самият хан като че ли се вцепени.

— Казвам, че съм на своя земя и не виждам никого от моя ранг, който да се противопостави на думата ми. А ти се криеш в сянката на брат си.

Хазар бавно пое дъх. Ако се позовеше на закрилата на Чингис, инцидентът щеше да приключи. Ханът на войела не беше чак такъв глупак да предизвика брат му в лагера при цялата огромна войска наоколо. В същото време обаче човекът го гледаше като готова за удар змия и Хазар се запита дали срещата с братята и дивия жребец всъщност беше случайна. Винаги се намираха желаещи да изпитат тези, от които се очакваше да ги поведат на война. Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Политиката и маневрирането бяха по сърце на Хаджиун; той самият нямаше вкус към подобни неща, нито пък искаше да позира пред хана и синовете му.

— Няма да пролея кръв тук — започна той и видя тържеството в очите на хана, — но не ми е нужна сянката на брат ми.

И стовари юмрук в брадата на най-близкия от братята, като го просна в несвяст на земята. Другите изреваха и се нахвърлиха едновременно върху него. Ударите заваляха по главата и раменете му, той отстъпи назад — намери опора за краката си, удари здравата едно лице и усети как чупи нечий нос. Хазар обичаше да се бие като всеки мъж, израснал сред братя, но шансовете му не бяха особено големи. Едва не падна, когато получи удар в главата и още няколко в бронята. Поне тялото му беше защитено и докато беше на крака, можеше да избягва юмруците им и да удря на свой ред при всяка удобна възможност.

Докато мислеше за всичко това, един от противниците му го хвана през кръста и го събори на земята. Хазар изрита силно, чу вик и покри главата си, за да се защити от ритниците им. Къде се бавеше Хаджиун, духовете да го вземат? Усети, че от носа му се стича кръв и устните му започват да се подуват. Главата му бучеше от един ритник в дясното ухо. Още няколко такива и щеше да си остане осакатен завинаги.

Усети тежестта на един от тях, който се мъчеше да дръпне ръцете от лицето му. Хазар надникна през пролуката, издебна удобен момент и заби палец в окото на нападателя. То като че ли хлътна навътре; надяваше се, че го е ослепил. Ханският син се изтъркаля с крясък настрани и ако не друго, ритниците се засилиха.

Някъде наблизо се разнесе болезнен вик, за момент Хазар бе оставен на мира и се помъчи да се изправи на крака. Някакъв непознат беше скочил срещу братята; беше съборил единия на земята и ритна здравата друг в коляното. Новодошлият беше почти момче, но нанасяше ударите с цялата си тежест. Хазар му се усмихна със сцепените си устни, но бе прекалено замаян, за да може да се надигне.

— Престанете! — заповяда нечий глас и за миг Хазар изпита надежда, но бързо осъзна, че Темуге не е пристигнал с дузина мъже да му помогне. По-малкият му брат се беше втурнал право в мелето и изблъска един от противниците настрани.

— Извикай Хаджиун — изкрещя със свито сърце Хазар. Темуге само щеше да си изяде боя и тогава вече щеше да се стигне до кръвопролитие. Чингис можеше да приеме един от братята му да се сбие, но двама щяха да бъдат прекалено сериозна лична атака срещу семейството, за да бъде подмината просто така. Ханът на войела като че ли не си даваше сметка за опасността и Хазар го чу да се смее, когато един от синовете му заби юмрук в лицето на Темуге и го свали на колене. Младият непознат беше изгубил предимството на изненадата и сега понасяше порой ритници и удари. Синовете се смееха. Те насочиха усилията си към двамата новодошли и Хазар изпадна в ярост, щом чу Темуге да вика от болка и унижение, докато се мъчеше да избегне ритниците и да се изправи на крака.

Тогава се чу друг звук — серия резки удари, от които синовете нададоха викове и отскочиха назад. Хазар продължаваше да защитава главата си на земята, когато чу резкия яростен глас на Хаджиун. Беше довел хора със себе си и Хазар бе чул ударите от техните тояги.

— Стани, ако можеш, братко. Кажи ми кого искаш да видиш мъртъв — рязко каза Хаджиун. Хазар свали ръцете си, изплю червена храчка на тревата и се изправи на крака. Лицето му беше покрито със синини и кръв и ханът на войела се вцепени при вида му; веселието му бързо изчезна.

— Беше лична разправия — бързо рече той, а Хаджиун го изгледа кръвнишки. — Брат ти не отправи официално предизвикателство.

Хаджиун погледна към Хазар, който сви рамене и трепна, когато нараненото му тяло запротестира от движението.

Темуге също бе на крака, блед като мляко. Очите му бяха студени, а срамът го беше разгневил повече от всеки друг път. Третият мъж се изправи мъчително и Хазар му кимна в знак на благодарност. Той също беше здравата поочукан, но заразително се ухили с опрени в коленете ръце, като дишаше тежко.

— Внимавайте — промърмори едва чуто Хаджиун на братята си. Беше довел само дузина от работниците си, толкова бе успял да събере, когато чу за побоя. Те нямаше да издържат дълго срещу въоръжените мъже от войела. Тълпата наблюдаваше напрегнато сцената и ханът възвърна донякъде самочувствието си.

— Честта беше удовлетворена — обяви той. — Помежду ни няма вражда.

Обърна се към Хазар, за да види как приема думите му. Но той стоеше и се усмихваше криво. Беше чул решително приближаващите стъпки. Всички наоколо се вцепениха, щом чуха дрънченето на доспехи и видяха воините. Това можеше да бъде единствено Чингис.

— Няма вражда ли? — изсъска Хаджиун на хана. — Не ти решаваш това, войела.

Всички погледи се обърнаха към приближаващия Чингис. Той идваше с Арслан и още петима мъже, облечени от глава до пети в броня. Всички държаха извадени мечове и синовете на хана се спогледаха тревожно — едва сега си дадоха сметка какво са направили. Бяха решили да пробват единия от братята на Чингис. Тази част мина идеално. Но появата на самия Чингис ги вкара в дълбокото и сега те не знаеха какъв ще бъде изходът от това положение.

Чингис огледа сцената с безизразно лице. Погледът му се спря върху Темуге и за момент жълтите му очи се присвиха при вида на треперещите ръце на малкия му брат. Ханът на войела заговори пръв:

— Всичко е уредено, господарю — рече той. — Нищо особено, сбиване заради един кон. — Той преглътна на сухо. — Не е нужно да си вадиш заключения от това.

Чингис не му обърна внимание.

— Хаджиун?

Хаджиун овладя гнева си и отговори със спокоен глас:

— Не знам как е започнало. Хазар може да разкаже най-добре.

Хазар трепна, когато чу името си. Внимателно подбра думите си под изпитателния поглед на Чингис. Целият лагер щеше да научи това и той не искаше да се оплаква като някакво дете на баща си. Защото от него се очакваше да води хората.

— Аз лично съм удовлетворен, братко — рече през зъби. — Ако се наложи да обсъждам допълнително случката с тези хора, ще го направя друг ден.

— Няма да го направиш — рязко отвърна Чингис, който беше разбрал заплахата не по-зле от синовете на хана. — Забранил съм.

Хазар сведе глава.

— Както кажеш, господарю — отвърна той.

Чингис погледна към Темуге и видя срама от побоя пред очите на всички, съчетан с бурната ярост, която бе изненадала Хазар и Хаджиун.

— И ти си натъртен, Темуге. Не мога да повярвам, че си участвал в това.

— Опита се да го спре — отвърна Хаджиун. — Свалиха го на колене и…

— Стига! — извика Темуге. — След време ще върна всеки удар.

Целият пламнал, той сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи като малко дете. Чингис се втренчи в него и внезапно собственият му гняв се отприщи. Изсумтя, поклати глава и тръгна сред братята. Един от тях беше твърде бавен и Чингис го блъсна с рамо, сякаш без да забележи. Ханът вдигна умолително ръце, но Чингис сграбчи дела му и го дръпна напред. Когато изтегли меча си, воините на войела сториха същото с рязък звук на метал.

— Стойте! — изрева им Чингис с глас, познат от стотици битки. Но те не обърнаха внимание на заповедта му и докато приближаваха, Чингис дръпна хана нагоре като мармот. С две бързи замахвания прокара острието на меча си през бедрата на мъжа, прерязвайки мускулите.

— Щом сте накарали брат ми да коленичи, войела, ти вече никога няма да станеш — рече той.

Ханът ревеше с пълно гърло, а кръвта се лееше по краката му. Падна. Преди воините да стигнат до него, Чингис вдигна поглед към тях.

— Броя до три и ако остане изваден меч, нито един мъж, жена или дете от войела няма да преживее тази нощ.

Командирите се поколебаха и вдигнаха ръце, за да спрат останалите. Чингис стоеше пред тях без никаква следа от страх, а ханът в краката му се свлече, стенейки, на една страна. Синовете му стояха, смразени от ужасната гледка. С усилие на волята ханът направи знак, който командирите му предпочетоха да изтълкуват като съгласие. Прибраха мечовете си и воините последваха примера им с широко отворени очи. Чингис кимна.

— Когато тръгнем, вие ще бъдете охрана на брат ми — рече той. — Съгласен ли си да ги приемеш?

Хазар промърмори утвърдително. Подутото му лице беше напълно безизразно.

— Значи всичко е приключило. Няма кръвна вражда и е раздадено правосъдие.

Чингис се спогледа с братята си и те тръгнаха с него обратно към големия гер и задачите за деня. Хазар плесна дружески ръката на младия мъж, който му беше помогнал, и го взе с тях, за да не го пребият отново.

— Този ми се притече на помощ — каза Хазар, докато вървяха. — Не знае що е страх, братко.

Само с един бърз поглед към младежа Чингис разбра, че той притежава особена гордост.

— Как се казваш? — грубо попита, все още бесен от случилото се.

— Субодай от урианхаите, господарю.

— Потърси ме, когато ти потрябват добър кон и доспехи — рече Чингис. Субодай грейна и доволният Хазар го побутна по рамото. Ханът на войела бе оставен на грижите на жените си. С такива рани той никога вече нямаше да може да стои изправен, а вероятно и да ходи.

Докато Чингис и братята му вървяха сред племената събрани в сянката на черната планина, мнозина ги гледаха със страхопочитание и одобрение. Той беше показал, че няма да търпи предизвикателства. И бе спечелил още една малка победа.

 

 

Уйгурите се появиха към края на лятото, когато Онон едва не преля заради водите от хълмовете. Степта беше още зелена и в небето се стрелкаха чучулиги, подплашени от приближаващите каруци.

Демонстрацията на уйгурската сила бе впечатляваща и Чингис отговори, като строи пет хиляди свои конници пред лагера. Не излезе да ги посрещне лично — знаеше, че отсъствието му ще се изтълкува като знак на неодобрение за забавянето им. Вместо него към новодошлите препусна Хазар, заобиколен от войела. Никой от синовете на хана не се осмели да направи нещо друго освен да се взира в тила му.

Хазар приближи каруцата, която водеше огромната тъмна змия от хора и животни. Преценяващият му поглед се стрелна към воините. Всички бяха добре въоръжени и изглеждаха свирепи и нащрек, но външният вид можеше и да заблуждава. Щяха или да се научат на тактиката, която носеше победи на Чингис, или да бъдат принизени до ролята на вестители във войската.

Уйгурите бяха търговци на коне и учени и Хазар със задоволство видя огромното хергеле, което водеха със себе си. За всеки воин трябваше да има по три понита и той знаеше, че през следващия месец лагерът щеше да бъде зает само с едно — другите племена щяха да се пазарят за свежа кръв в стадата си.

Когато вдигна ръка, воините около водещата каруца застанаха в отбранителна позиция с ръце върху дръжките на мечовете. Явно имаха доста руда, щом толкова много от тях носеха мечове, помисли си Хазар. Може би търгуваха и със стомана. В лагера имаше много мъже, които освен с лъка си разполагаха единствено с нож. Погледът му се спря върху дребен сивокос мъж в предната част на каруцата. Именно той вдигна ръка да спре колоната и Хазар забеляза, че воините се обръщат към него за заповеди. Макар че делът му беше съвсем прост, това несъмнено бе Барчук, ханът на уйгурите. Хазар реши да го почете и заговори пръв.

— Добре дошъл в лагера, господарю — официално рече той. — Вие сте последното от големите племена, но моят господар Чингис получи вашето послание на добра воля и определи пасища за семействата ви.

Дребният мъж кимна замислено и погледна към строените зад Хазар конници.

— Личи си, че сме последните. Като гледам множеството в тази равнина, не мога да повярвам, че са останали още воини на света. Вие сте първите хора, които виждаме от много дни път. — Той поклати глава в почуда. — Уйгурите ще се обвържат с Чингис, както обещах. Покажете ни къде да вдигнем герите си, останалото сами ще направим.

За разлика от някои по-докачливи ханове, този беше прям и откровен. Хазар се усмихна.

— Аз съм братът на Чингис, Хазар — рече той. — Лично ще ви покажа къде да се установите.

— Тогава ела до мен, Хазар. Жаден съм за новини.

Ханът потупа дървената скамейка на каруцата и Хазар слезе от кончето, плесна го по задницата и го насочи обратно към първата редица на войела.

— Щом сме последните, Чингис явно скоро ще отправи тази огромна стрела към враговете си — каза ханът, докато Хазар се настаняваше до него. После изцъка на воловете и каруцата тежко потегли. Хазар забеляза, че уйгурските воини остават в строй около тях, и остана доволен. Можеха да яздят.

— Само той може да каже, господарю. — Синините от побоя бяха почти изчезнали, но той усети как погледът на хана се спира върху тях, макар и без коментар. Лагерът се беше кротнал след унижението на войела, но в края на лятото всички отново бяха започнали да губят търпение и с пристигането на уйгурите Хазар нямаше да се учуди, ако брат му потегли след няколко дни. Усети възбуда при тази мисъл. Племената бяха тук и Чингис щеше да приеме клетвите им за вярност. После щеше да започне войната, а той и братята му щяха да изритат крака на Дзин от вратовете на сънародниците си.

— Изглеждаш весел, Хазар — отбеляза Барчук, докато обръщаше каруцата покрай една ниска могилка. Той излъчваше сила, а очите му бяха развеселени.

— Мислех си, че никога досега не сме се събирали заедно, господарю. Винаги е имало кръвни вражди или машинации на Дзин, заради които да се държим за гушите. — Хазар махна с ръка към огромния лагер. — А това е нещо съвсем ново.

— Но може да приключи с унищожаване на народа ни — промърмори Барчук, като го следеше внимателно. Хазар се ухили. Спомни си, че Хаджиун и Чингис бяха разисквали същия въпрос и повтори техните думи:

— Да, но никой от нас, нито един мъж, жена или дете, няма да бъде жив след сто години. Всички, които виждаш тук, ще са кости.

Видя, че Барчук се мръщи объркан и му се прииска да имаше красноречието на Хаджиун.

— Какъв е смисълът на живота, ако не да завоюваш? Да спечелиш жени и земи? Предпочитам да съм тук и да видя всичко това, вместо да прекарам живота си в мир.

Барчук кимна.

— Ти си философ, Хазар.

Хазар се засмя.

— А ти си единственият, който мисли така. Не, аз просто съм брат на великия хан и това е нашето време.