Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Господари на лъка

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-928-1

История

  1. — Добавяне

6.

Кралят седеше в най-високата стая на двореца си и гледаше плоската равнина на Си Ся. Сутрешната омара се вдигаше над полетата и красотата им беше неописуема. Ако не знаеше, че някъде там има вражеска войска, всичко щеше да изглежда мирно и спокойно като всяка друга сутрин. Каналите блестяха на слънцето като златни ивици, пренасящи безценната вода до полята. Виждаха се дори далечните фигурки на селяните, които се трудеха, без да се замислят за войската, нахлула в страната им от северната пустиня.

Рай Чианг оправи робата си от зелена коприна със златни бродерии. Беше сам и лицето му бе спокойно, но докато се взираше в изгрева, пръстите му нервно подръпваха една нишка и най-накрая тя попадна между ноктите му и се скъса. Той се намръщи и погледна надолу. Дрехата бе изработена в Дзин и той я носеше, за да му донесе късмет и подкрепления. Беше пратил писмо по двама от най-бързите си вестоносци веднага щом чу за нападението, но отговорът се бавеше.

Въздъхна и пръстите му несъзнателно продължиха да дърпат и чоплят. Ако старият император беше жив, най-малко петдесет хиляди войници щяха да се притекат на помощ на малкото му кралство, сигурен беше. Капризните богове му бяха изиграли лоша шега, като отнеха съюзника му точно когато имаше най-много нужда от неговата помощ. Принц Вей му беше непознат и Рай Чианг не знаеше дали арогантният син е наследил щедростта на баща си.

Замисли се за разликите между страните им и се запита какво още би могъл да направи, за да си осигури подкрепата на Дзин. Най-далечният му прародител е бил дзински принц и управлявал провинцията като лично владение. Той не би видял нищо срамно в това да помоли за помощ. Кралството Си Ся било забравено през големите размирици преди векове, когато по-важните принцове се борели помежду си, и в крайна сметка империята Дзин била разделена на две. Рай Чианг беше шейсет и четвъртият владетел от онзи кървав период. Почти три десетилетия след смъртта на баща си бе успял да запази народа си свободен от сянката на Дзин, като си осигуряваше други съюзници и внимаваше да не направи погрешна стъпка, заради която кралството му насилствено да бъде върнато в лоното на императора. Един ден някой от синовете му щеше да наследи този несигурен мир. Рай Чианг плащаше данъка си, въртеше търговия и пращаше войници в редиците на имперската армия. В замяна на това беше смятан за почетен съюзник.

Наистина, Рай Чианг бе поръчал нова писменост за народа си, която не приличаше на дзинската. Старият император му беше пратил за превод редки текстове на Лао Дзъ и Буда Шакиямуни. Разбира се, това беше знак на съгласие, ако не и на одобрение. Долината на Си Ся наистина беше отделена от земите на Дзин, ограждаха я планините и Жълтата река. С новата писменост и език страната щеше да се отдалечи още повече от влиянието на Дзин. Това беше опасна и деликатна игра, но Рай знаеше, че има проницателността и енергията да намери подходящото бъдеще за народа си. Помисли си за новите търговски пътища, които беше открил на запад, и за богатствата, които бяха потекли по тях. А ето че всичко това бе изложено на опасност от дивашките племена от пустинята.

Запита се дали принц Вей ще осъзнае, че с нахлуването си в Си Ся монголите са пресекли скъпоценната му стена на североизток. Все още не знаеше дали да приеме това, което принцът щеше да поиска срещу помощта си. Кралството можеше да бъде спасено само ако отново бъде превърнато в провинция.

При мисълта за дзинска армия в земите му Рай Чианг почука раздразнено с пръсти. Отчаяно се нуждаеше от нея, но ако тя останеше тук, след като битката приключи? Ами ако изобщо не пристигнеше?

Двеста хиляди души вече се бяха укрили зад стените на Инчуан, а хиляди други се събираха навън пред затворените врати. Нощем най-отчаяните се опитваха да се покатерят по стените и кралските стражи се принуждаваха да ги прогонват с мечовете си или да изстрелват залпове стрели в тълпата. Всяка сутрин слънцето осветяваше нови трупове и войниците трябваше да излизат от града и за да не започнат епидемии, да ги погребват под враждебните погледи на останалите. Това беше мрачна и неприятна работа, но градът можеше да изхрани ограничен брой хора и портите му си останаха затворени. Рай Чианг дърпаше златните нишки, докато под ноктите му не се появиха капчици кръв.

Намерилите убежище спяха по улиците — леглата в хановете бяха отдавна заети. Цената на храната растеше всеки ден и черният пазар процъфтяваше, макар че стражите бесеха всеки, когото хванеха да се запасява. Инчуан бе град на страха, докато чакаше варварите да нападнат, но вече цели три месеца до него достигаха единствено съобщенията за опустошенията и разрухата, която войската на Чингис оставяше след себе си. Все още не беше стигнала до Инчуан, макар че често забелязваха съгледвачите й в далечината.

Удари гонг и стресна Рай Чианг. Той не можеше да повярва, че часът на дракона е настъпил. Размислите не му бяха донесли обичайното усещане за покой преди денят да започне. Той поклати глава към злите духове, които пречупваха волята на силните. Може би утрото щеше да донесе по-добри новини. Седна изправено на трона си от лакирано злато и скри ръкава със скъсаната нишка под другия. След като се срещнеше с министрите си, щеше да облече нова дреха и да вземе хладка вана, за да успокои кръвта си.

Гонгът удари отново и вратите на залата се отвориха безшумно. Влязоха най-доверените му съветници. Стъпките им бяха приглушени от филцовите обувки, които носеха, за да не издраскат полирания под. Рай Чианг ги изгледа безстрастно — знаеше, че самоувереността им зависи от неговото поведение. Достатъчно бе да покаже и най-малък признак на нервност и щеше да се вдигне буря от паника, която да плъзне по бедняшките квартали и улиците на града долу.

Двама роби застанаха от двете страни на краля и започнаха да му веят леко с големи ветрила. Рай Чианг почти не забелязваше присъствието им; видя, че първият му министър едва запазва спокойствие. Насили се да изчака, докато дошлите докоснаха с чела пода и изрецитираха клетвата си за вярност. Думите бяха стари, успокояваха го. Баща му и дядо му ги бяха чували хиляди пъти в същата тази зала.

Най-сетне бяха готови да се заемат за работа и големите врати се затвориха. Глупаво е да смятаме, че сме останали насаме, помисли си Рай Чианг. Всичко случило се в тронната зала се превръщаше в слух преди още да е залязло слънцето. Следеше внимателно министрите си за някакъв знак, че изпитват същия страх, който се спотайваше в собствените му гърди. Не видя нищо подобно и настроението му леко се подобри.

— Твое императорско величество, Сине на небето, крал и баща на всички нас — започна първият му министър, — нося писмо от император Вей от Дзин. — Не се приближи лично, а предаде писмото на един роб. Младежът коленичи и подаде безценния свитък хартия. Рай Чианг разпозна личния знак на принц Вей и докато чупеше восъчния печат, прикри събудилата се надежда.

Не му отне много време да се запознае със съдържанието на писмото и въпреки че се владееше, не се сдържа и се намръщи. Усещаше нетърпеливото очакване на останалите и спокойствието му се оказа достатъчно разклатено, за да прочете писмото на глас:

— „За нас е добре, когато враговете ни се нападат един друг. Къде е опасността, която ни заплашва? Пусни кръвта на нашествениците и Дзин ще отмъсти за паметта ти“.

В залата цареше пълно мълчание, докато министрите осмисляха думите. Един-двама бяха пребледнели и видимо разтревожени. Нямаше да има подкрепления. Нещо по-лошо — новият император ги бе нарекъл врагове и вече не можеше да бъде смятан за съюзник, какъвто беше баща му. Възможно беше тези думи да означават края на Си Ся.

— Войската ни готова ли е? — тихо попита Рай Чианг.

Първият министър се поклони дълбоко, преди да отговори. Не можеше да събере кураж да каже на краля колко зле подготвени са войниците. Тривековният мир ги беше направил по-добри в задоволяването на градските проститутки, отколкото в бойните изкуства.

— Казармите са пълни, твое величество. Водена от кралската гвардия, армията ни ще прогони онези животни обратно в пустинята.

Рай Чианг стоеше напълно неподвижно. Знаеше, че никой няма да посмее да прекъсне мислите му.

— Кой ще защитава града, ако личната ми гвардия излезе в равнините? — накрая попита той. — Селяните ли? Не, години наред давах подслон и хранех войската. Сега е време тя да си заслужи това, което е получила от ръката ми.

Не обърна внимание на напрегнатото лице на първия си министър. Той бе просто негов братовчед и макар да управляваше градските писари с твърда ръка, беше далеч от всичко, което изискваше оригинално мислене.

— Извикайте генерала ми, за да планираме атаката — каза Рай Чианг. — Както изглежда, времето за писма и приказки е свършило. Ще обмисля думите на… император Вей и отговора си, след като се справим с по-близката заплаха.

Министрите се изнесоха; нервността личеше по напрегнатата им походка. Държавата бе живяла в мир повече от три столетия и никой не помнеше ужасите на войната.

 

 

— Това място е идеално за нас — каза Хаджиун, загледан в равнината на Си Ся.

Зад него се извисяваха планините, но погледът му бе насочен към зелените и златни поля с посеви. През изминалите три месеца племената се бяха придвижвали с невероятна скорост, помитаха село след село, без да срещат почти никаква съпротива. Три големи града паднаха преди мълвата да се разпространи, и жителите на мъничкото кралство побягнаха пред нашествениците. Отначало вземаха пленници, но когато броят им наближи четиридесет хиляди, на Чингис му дойде до гуша от непрекъснатия им плач. Войската му не можеше да изхранва такова множество, но той не можеше да ги остави и зад себе си, макар че окаяните селяни като че ли не представляваха никаква заплаха. Най-сетне дойде нареждане. Клането продължи цял ден. Труповете бяха оставени да се разлагат под слънцето и Чингис посети хълмовете на мъртвите само за да се увери, че заповедта му е изпълнена. После не се замисли нито веднъж за тях.

Пощадиха само жените, взеха ги като плячка и същата сутрин Хаджиун си намери две редки красавици. Сега те го чакаха в гера и мислите му все хвърчаха натам, вместо към следващия ход в нападението. Тръсна глава, за да се съсредоточи.

— Селяните изобщо не изглеждат войнствени, а каналите им са идеални за водопой — продължи той, поглеждайки по-големия си брат.

Чингис седеше на купчина седла до гера, подпрял брадичка на ръцете си. Настроението на племената се бе повишило. Около двамата мъже група момчета да забиваха брезови пръчки в земята. Чингис вдигна глава с интерес — забеляза, че двамата му големи синове също са в групата и се бутат и блъскат, докато спорят как най-добре да разположат пръчките. Джучи и Чагатай бяха опасна компания за момчетата от племената. Често ги въвличаха в бели и сбивания и накрая заиграваха шамарите на жените от близките гери.

Чингис въздъхна и облиза замислено устни.

— Сега сме като мечка с лапа в меда, но рано или късно те ще се раздвижат. Барчук казва, че търговците от Си Ся се хвалели с огромната си редовна войска. Още не сме я срещнали.

Хаджиун сви рамене, не се притесняваше от това.

— Може и да е така. Големият им град си е още цял. Сигурно са се скрили зад стените му. Можем да ги уморим от глад или да разрушим укрепленията им.

Чингис се намръщи на брат си.

— Няма да е лесно, Хаджиун. Очаквам Хазар да действа прибързано. Държа те близо до себе си, за да внасяш разсъдливост, когато воините започнат да се забравят. Не сме водили нито една битка тук и не искам хората ми да са тлъсти и бавни, когато дойде решаващият момент. Изкарай ги обратно на тренировки и изгори мързела от тях. А и от себе си.

Хаджиун се изчерви от укора.

— Твоя воля, братко — рече той и сведе глава. Видя, че Чингис наблюдава как синовете му яхват рунтавите си понита. Това бе олхунутско състезание и Чингис се разсея, загледан в Джучи и Чагатай, които се готвеха да препуснат в галоп покрай редицата пръчки.

Джучи обърна понито си пръв и препусна, опънал до последно детския си лък. Чингис и Хаджиун видяха как пуска стрелата на пълна скорост. Върхът й се заби в тънката тояга. Ударът беше добър. В същото време Джучи протегна лявата си ръка, сграбчи падащото парче дърво и го вдигна тържествуващо, обръщайки се към другарите си. Те нададоха радостни викове, а Чагатай само изсумтя и се приготви за своето изпълнение.

— Синът ти ще стане чудесен воин — промърмори Хаджиун. Чингис трепна и той не го погледна — знаеше какво изражение ще види.

— Докато се крият зад стени, пет пъти по-високи от човешки бой, могат да ни се присмиват, че вършеем из равнините — упорито каза Чингис. — Какво го е грижа краля им за неколкостотин села? Едва сме го ужилили, а той си стои на сигурно в Инчуан.

Хаджиун не отговори, Чагатай правеше опита си. Стрелата му пречупи пръчката, но момчето не успя да улови падащото парче. Джучи се изсмя на брат си и Хаджиун видя как лицето на Чагатай потъмнява от гняв. Знаеха, че баща им наблюдава съревнованието.

Зад гърба му Чингис взе решение и стана.

— Искам хората да са трезви и готови за поход. Ще видя онзи град от камък, дето толкова е впечатлил съгледвачите. Не може да няма начин да се влезе в него.

Не издаде пред брат си тревогите, които не му даваха покой. Никога не бе виждал град с високи стени, само бе чувал описания. Надяваше се когато види, да му дойде идея как би могъл да проникне в него, без войската да гине напразно срещу камъка.

Хаджиун тръгна, за да изпълни заповедта. Видя, че Чагатай казва нещо на по-големия си брат. Джучи скочи от понито си в движение и двете момчета се затъркаляха на земята, размахвайки лакти и боси крака. Хаджиун се ухили, щом мина покрай тях. Напомниха му за собственото му детство.

Земята, която бяха открили отвъд планината, беше плодородна и богата. Вероятно щеше да се наложи да се бият, за да я задържат, но той не можеше да си представи сила, способна да разгроми войската, която бяха довели. Като момче веднъж беше бутнал голям камък по склона на един хълм и го бе проследил как се търкаля с все по-голяма скорост надолу. Отначало камъкът бе тръгнал бавно, но съвсем скоро нищо не беше в състояние да го спре.

 

 

Аленото беше цветът на войната в Си Ся. Кралските войници носеха лакирани яркочервени брони, а помещението, в което Рай Чианг посрещна генерала си, беше с полирани стени в същия цвят. Само една маса нарушаваше кънтящата му пустота и на нея двамата мъже разглеждаха затиснатите с оловни тежести карти на района. Първоначалното отделяне от Дзин бе замислено между тези червени стени. Това беше мястото, където се спасяваше и спечелваше кралството, където се ковеше собствената му история. Лакираната броня на генерал Гиам подхождаше идеално на стаята и почти се губеше на фона на стените. Самият Рай Чианг носеше златна туника и панталони от черна коприна.

Генералът беше белокос, достолепен мъж. Той усещаше, че историята на Си Ся е увиснала във въздуха на древното помещение, тежка като отговорността върху собствените му плещи.

Той постави още един пул от слонова кост върху изрисуваните с тъмносиньо мастило линии.

— Лагерът им е тук, твое величество, недалеч от мястото, откъдето влязоха в страната. Воините им излизат да грабят на стотици ли[1] във всички посоки.

— Не могат да стигнат по-далеч за един ден, така че трябва да правят лагери за през нощта — промърмори Рай Чианг. — Може би няма да е зле да ги нападнем там.

Генералът леко поклати глава. Не искаше открито да противоречи на краля си.

— Не почиват, твое величество, нито спират за храна. Съгледвачите съобщават, че те изминават цялото разстояние и се връщат обратно от изгрев до залез. Когато вземат пленници, са по-бавни, карат ги да вървят пред тях. Нямат пехота и носят продуктите си от основния лагер.

Рай Чианг се намръщи деликатно. Знаеше, че това ще бъде достатъчна проява на неодобрение, за да накара генерала да плувне в пот.

— Лагерът им не е важен, генерале. Армията трябва да нападне и разбие разбойниците, причинили толкова много разрушения. Получих доклад за купчина мъртви селяни, висока колкото цяла планина. Кой ще прибира реколтата? Градът ще гладува дори ако тези нашественици се махнат още днес!

Генерал Гиам надяна безизразна физиономия, за да не предизвика гнева му.

— На армията ще й трябва време, за да подготви бойното поле. С помощта на кралската гвардия мога да се погрижа нивите да бъдат осеяни с шипове, които да осуетят всяка атака. Ако дисциплината е добра, ще ги смажем.

— Бих предпочел дзински бойци редом до моите — каза сякаш на себе си Рай Чианг.

Генералът прочисти гърлото си. Знаеше, че темата е деликатна.

— Което прави гвардията още по-необходима, твое величество. Опълчението е малко по-добро от обикновените селяни, на които е раздадено оръжие. Няма да издържи, ако е само.

Рай Чианг насочи светлите си очи към генерала.

— Баща ми разполагаше с четиридесет хиляди обучени войници, които да бранят стените на Инчуан. Като дете гледах как червените редици маршируват през града на рождения му ден. Те сякаш нямаха край. — Намръщи се раздразнено. — Послушах глупаците и сравних разходите по това множество с евентуалните опасности, пред които бихме могли да се изправим. Гвардията ми се състои само от двайсет хиляди души, а ти искаш да ги пратя навън? Тогава кой ще защитава града? Кой ще обслужва големите лъкове и ще пази стените? Да не мислиш, че селяните и търговците ще ни бъдат полезни, ако гвардията ми излезе навън? Ще избухнат гладни бунтове и пожари. Планирай победата си без гвардията, генерале. Друг начин няма.

Генерал Гиам беше син на един от чичовците на краля и затова бе напреднал в кариерата с лекота. Въпреки това той намери достатъчно смелост да се изправи срещу неодобрението на Рай Чианг.

— Ако ми дадеш десет хиляди от гвардейците си, те ще удържат останалите. Ще бъдат ядрото, което врагът не ще успее да пречупи.

— Дори десет хиляди са твърде много — рязко отвърна Рай Чианг.

Генерал Гиам преглътна.

— Без кавалерия не мога да победя, господарю. Дори с пет хиляди гвардейци, три хиляди от които на тежки коне, бих могъл да имам някакъв шанс. Ако не можеш да ми ги дадеш, по-добре ме екзекутирай още сега.

Рай Чианг вдигна очи от картата и срещна спокойния поглед на генерал Гиам. Усмихна се, развеселен от капчицата пот, която се стичаше по врата му.

— Много добре. Така няма да ти дам най-доброто, с което разполагаме, но все пак ще запазим достатъчно хора за защитата на града. Вземи хиляда арбалетчици, две хиляди кавалеристи и още толкова копиеносци. Те ще бъдат ядрото, което ще поведе останалите срещу врага.

За миг генералът затвори очи в мълчалива благодарност. Рай Чианг не забеляза това, тъй като се обърна обратно към картата.

— Можеш да опразниш оръжейните складове. Опълчението не е червената ми гвардия, но пък видът й може да вдъхне кураж на войниците. А и няма съмнение, че това ще премахне отегчението им от бесенето на печалбари и варосването на казарми. Не ме разочаровай, генерале.

— Обещавам, твое величество.

 

 

Чингис яздеше начело на войската — огромна редица конници, простряла се през равнината на Си Ся. Когато стигаха някой канал, редицата се разваляше — воините се състезаваха помежду си кой ще прескочи препятствието и се смееха на онези, които падаха в тъмната вода и трябваше здравата да препускат, за да настигнат другарите си.

Град Инчуан се виждаше от часове като петънце на хоризонта, преди Чингис да даде заповед да спрат. По редицата прозвучаха рогове и множеството закова на място; отекнаха заповедите към хората по крилата. Намираха се на вражеска територия и не биваше да са невнимателни.

Градът се извисяваше в далечината. Макар и отдалечен на много мили, той изглеждаше масивен и застрашителен с огромните си размери. Чингис присви очи през следобедната мараня. Строителите бяха използвали тъмносив камък, той различи колони, които май бяха вградени в стените кули. Не можеше да разбере предназначението им и се мъчеше да не покаже безпокойството си пред своите хора.

Огледа се. Войската му не можеше да бъде изненадана със засада върху толкова равен терен. В засетите ниви биха могли да се крият войници, но съгледвачите щяха да ги забележат много преди да се приближат достатъчно. Мястото бе безопасно. Той взе решение, спеши се и заповяда да се установят на лагер.

Зад него племената се разшетаха по обичайния им начин. С отдавна заучени и привични движения отделните семейства заиздигаха герите си. Село, градче, истински град израсна от каруците. Не след дълго се появи каруцата на самия Чингис и въздухът се изпълни с миризмата на печено овнешко.

Арслан вървеше покрай редицата със сина си Джелме. Под погледите им воините от всички племена се изпъваха и свеждаха приказките до минимум. Чингис беше доволен и се усмихна, когато стигнаха до него.

— Никога не съм виждал толкова равна страна — рече Арслан. — Няма къде да се оттеглим и да се защитаваме, ако ни притиснат. Тук сме прекалено открити.

Синът му Джелме вдигна очи при тези думи, но не каза нищо. Арслан беше два пъти по-възрастен от останалите военачалници и командваше предпазливо и разумно. Никога не се бе показвал като луда глава пред племената, но те уважаваха уменията му, а от гнева му се страхуваха.

— Няма да бъдем отблъснати, Арслан. Не и оттук — потупа го по рамото Чингис. — Ще ги накараме да излязат от онзи град, а ако не го сторят, може просто да издигна земен насип до стените им и да препусна вътре. Гледката ще си заслужава, не мислиш ли?

Арслан се усмихна стегнато. Той беше един от тези, които се бяха приближавали до Инчуан достатъчно близо, за да накарат защитниците да похабят стрелите си по тях.

— Прилича на планина, господарю. Сам ще се убедиш, когато стигнеш по-близо. На всеки ъгъл има кула, а в стените има процепи, през които стрелците те наблюдават. Трудни мишени са, а лесно могат да стрелят по нас.

Доброто настроение на Чингис се стопи.

— Първо ще видя, после ще решавам. Ако не се предадат, ще ги уморим с глад.

Джелме кимна. Беше яздил с баща си и бе почувствал сянката на града върху гърба си. Беше израснал в откритите степи и мисълта за човешкия мравуняк вътре го дразнеше. Самата идея за такъв живот беше оскърбителна.

— Каналите влизат в града, господарю — каза той. — През тунели, закрити с железни решетки. Разбрах, че те отмиват изпражненията на хората и животните. Това може да е слабото им място.

Чингис грейна. Беше яздил цял ден и се чувстваше уморен. Щеше да има време да планира нападението утре, след като се наяде и наспи.

— Ще намерим начин — обеща той.

Бележки

[1] Китайска мярка за дължина, обозначаваща различни разстояния през различните епохи. Днес едно ли е равно на 500 метра. — Б.р.