Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

17.

Императорският град Йенкин се смълча в часовете преди зазоряване. Това се дължеше повече на прекаляването с храната и напитките на Празника на фенерите, отколкото на страха от монголската войска. Когато слънцето залезе, император Вей се бе качил на една платформа, за да го вижда тълпата, и хиляда танцьори бяха вдигнали такава врява с цимбалите и роговете си, че можеха да събудят и мъртвите. Императорът бе стоял с боси крака в знак на смирение пред народа, докато един милион гърла припяваха „Десет хиляди години! Десет хиляди години!“ и думите отекваха гръмко из целия град. Нощта беше прогонена на Празника на фенерите. Градът блестеше като скъпоценен камък под светлината на безброй фенери от варен рог и стъкло. Дори трите големи езера сияеха — черните им повърхности бяха покрити с мънички лодки, във всяка от които гореше пламъче. Водният шлюз бе отворен към големия канал, който се простираше на три хиляди ли до град Ханджоу на юг и лодките се отправяха навън като огнена река в нощта, отнасяйки светлината със себе си. Този символизъм доставяше удоволствие на младия император и той понасяше по-леко трясъка и дима от фойерверките, като гърмяха и отекваха в мощните стени. Бяха толкова много, че целият град бе обвит с бял барутен дим и въздухът нагарчаше на върха на езика. Тази нощ щяха да се правят деца, било насила, било с удоволствие. Щеше да има над сто убийства, а езерата щяха да приберат в тъмните си дълбини десетки пияници, които щяха да се опитат да ги преплуват. Всяка година ставаха такива неща.

Императорът изтърпя благоговейните приветствия, блъскан от глъчката в негово име, която прескачаше стените. Дори просяците, робите и уличниците го приветстваха тази нощ и осветиха паянтовите си домове със скъпоценно масло. Той издържа всичко, макар понякога погледът му да ставаше отнесен и студен, докато замисляше как да смаже армията, осмелила се да навлезе в земите му.

Простолюдието не знаеше нищо за заплахата и дори продавачите на новини имаха малко информация. Император Вей се беше погрижил устите на клюкарите да бъдат затворени. Арестите им смутиха онези, които търсеха подобни услуги, но празникът премина с обичайния си жар, безумно пиене, врява и светлина. Хората в тълпата напомняха на императора за гърчещи се в труп червеи. Имперските пратеници носеха мрачни вести, но множеството празнуваше. В градовете отвъд планините бушуваха пожари.

Хоризонтът изсветляваше, когато виковете и песните по улиците най-сетне замлъкнаха и му дадоха покой. Последната от мъничките дървени лодки изчезна, отнесена от водите, и само отделни фишеци гърмяха в далечината. Император Вей седеше в покоите си и се взираше в неподвижното тъмно сърце на езерото Шонхай, заобиколено от стотици огромни къщи. Най-влиятелните от благородниците му бяха издигнали домовете си около тъмната вода, пред погледа на човека, от когото зависеше могъществото им. Можеше да назове по име всяка от благородните фамилии, които се бореха като покрити със скъпоценности оси за управлението на северната му империя.

Димът и хаосът от празника отшумяха с утринната мъгла над езерата. Пред тази древна красота му беше трудно да си представи заплахата от запад. Войната обаче наближаваше и му се искаше баща му да беше жив. Старецът бе прекарал целия си живот в смазване на най-дребното неподчинение край границите на империята и отвъд тях. Император Вей бе научил доста неща от него, но много добре усещаше новото в положението си. Вече беше изгубил градове, част от Дзин, още от времето на големия разрив, разделил империята на две преди триста години. Предшествениците му бяха живели в златен век, а той можеше само да си мечтае да възстанови империята до някогашната й слава.

Усмихна се криво при мисълта как би реагирал баща му, ако научи за монголската орда в земите си. Щеше да беснее из коридорите на двореца, да блъска изпречилите се на пътя му роби и да крещи заповеди за свикване на армията. Баща му никога не бе губил сражение и самоувереността му щеше да се предаде на всички.

Император Вей се сепна, когато някой тихо прочисти гърло зад него. Обърна се към високия прозорец и видя първия си министър, приведен в поклон до земята.

— Твое императорско величество, генерал Джи Джонг е тук, както заповяда.

— Доведи го и се погрижи да не ме безпокоят — отвърна императорът, обърна гръб на изгрева и седна. Бързо огледа покоите си, за да се увери, че всичко е на мястото си. Писалището му бе разчистено от купчината карти и книжа, лицето му с нищо не издаваше гнева му, докато очакваше човека, който щеше да го отърве от варварите. Не го напускаше мисълта за краля на Си Ся и писмото, което му беше пратил преди три години. Засрами се, щом си спомни злобните си думи и удоволствието, с което изпрати своя отговор. Кой можеше да си представи по онова време, че монголската заплаха е нещо повече от неколцина крещящи диваци? Хората му никога не се бяха страхували от тях. Дотогава винаги лесно ги бяха усмирявали. Императорът прехапа устната си отвътре, докато мислеше за бъдещето. Ако не успееше да ги победи бързо, трябваше да подкупи татарите да нападнат старите си врагове. Златото на Дзин можеше да спечели толкова битки, колкото лъкове и копия е в състояние да купи. Спомни си с топло чувство думите на баща си и за пореден път му се прииска да беше тук, за да му даде съвет.

Генерал Джи Джонг имаше впечатляващата външност и мощното телосложение на борец. Главата му беше безупречно обръсната и мазно блестеше, когато се поклони. Император Вей усети, че се изправя автоматично, когато той влезе — това му беше останало от дългите им тренировки. Ободряващо беше да види отново свирепия поглед и масивната глава, които го бяха карали да трепери като момче.

Когато Джи Джонг се изправи, императорът се убеди, че видът му е все така страховит, и отново се почувства като дете. Трябваше да положи усилия, за да задържи гласа си твърд. Един император не можеше да показва слабост.

— Идват насам, генерале. Чух докладите.

Джи Джонг претегли с поглед младия мъж с гладко лице пред себе си. Искаше му се на негово място да беше баща му. Старецът вече щеше да е взел мерки, но колелото на живота го беше отнесло и сега той трябваше да се занимава с момчето. Стисна юмруци и се изпъна неподвижно.

— Имат не повече от шейсет и пет хиляди воини, твое императорско величество. Конницата им е превъзходна и всеки воин е необичайно изкусен стрелец. Освен това са овладели изкуството на обсадата и разполагат с много мощни оръжия. Демонстрират дисциплина, каквато не съм виждал у тях досега.

— Не ми говори за силните им страни! — озъби се младият император. — А ми кажи как да ги смажем.

Генерал Джи Джонг не реагира на този тон. Мълчанието му беше достатъчно критично и с почервенели от срам бузи императорът му махна с ръка да продължи.

— За да победим врага, трябва да го познаваме, Сине на небето. — Генералът използва титлата, за да накара императора да се овладее и да му напомни за положението му в това кризисно време. Изчака, докато младежът стисна твърдо устни и овладя страха си. После продължи: — В миналото щяхме да потърсим някаква слабост в съюза им. Но не вярвам, че в случая тази тактика ще даде резултат.

— Защо не? — изтърси Вей. Нима генералът няма да му каже как да победят тези варвари? Като момче се беше наслушал на безброй лекции от него и като че ли не можеше да се отърве от тях дори и сега, когато цялата империя беше негова.

— Никога досега монголска войска не е минавала през външната стена, твое императорско величество. Можеха само да вият срещу нея. — Джи Джонг сви рамене. — Но тя вече не е това, което беше в миналото, и не можа да отблъсне тези монголци, както е ставало някога. В резултат на това са станали дръзки.

Млъкна, но императорът не каза нищо. Свирепият поглед на генерала донякъде поомекна. Може би момчето започваше да разбира кога да си държи устата затворена.

— Подложихме на мъчения съгледвачите им, твое императорско величество. Повече от дузина за последните няколко дни. Изгубихме хора, за да ги заловим живи, но си заслужава, ако искаме да познаваме врага.

Намръщи се при спомена.

— Те са обединени. Не мога да кажа дали след време съюзът им няма да се разпадне, но тази година са силни. Имат инженери — нещо, което никога не съм помислял, че ще видя. Освен това зад тях е богатството на Си Ся.

Направи пауза, изпълнена с презрение към старите съюзници.

— Когато всичко това приключи, твое императорско величество, с радост бих повел армията в долината на Си Ся.

— Съгледвачите, генерале — подкани го с растящо нетърпение император Вей.

— Говорят за онзи Чингис като за любимец на боговете им — продължи генералът. — Досега не съм попаднал на нито един намек за недоволна група в съюза му, макар че не съм престанал да търся. Всеки съюз може да се разбие с обещания за власт и богатства.

— Кажи ми как ще ги победиш, генерале, или ще намеря някой друг, способен да го направи — рязко каза император Вей.

Устните на Джи Джонг се превърнаха в тънка линия.

— Външната стена е разбита и не можем да защитаваме градовете около Жълтата река, господарю — рече той. — Земята е прекалено равна, а това е огромно предимство за тях. Негово императорско величество трябва да се примири със загубата на градовете, докато изтегляме хората си.

Император Вей поклати неудовлетворено глава, но генералът продължи с натиска си.

— Не бива да им позволяваме те да избират битките. Линхъ ще падне, както паднаха Самба и Вуюан. Същото се отнася за Баотоу, Хохот, Джинин, Сичен — всички те са на пътя им. Не можем да спасим тези градове, а само да отмъстим за тях.

Император Вей яростно скочи на крака.

— Търговските пътища ще бъдат прекъснати и врагът ще разбере, че сме слаби! Повиках те да ми кажеш как да спася земите, които наследих, а не да гледам как изгарят.

— Не можем да ги задържим, твое императорско величество — твърдо рече Джи Джонг. — Аз също ще скърбя за мъртвите, щом всичко това приключи. Ще отида до тези градове, ще посипя пепелта им по кожата си и ще принеса изкупителни жертви. Но те ще паднат. Дадох заповед на войниците да се изтеглят от тях. Тук ще са по-полезни на негово императорско величество.

Младият император изгуби дар слово и дясната му ръка нервно заигра. Нужно му беше огромно усилие на волята, за да се успокои.

— Внимавай как говориш с мен, генерале. Трябва ми победа и ако още веднъж ми кажеш да се откажа от бащините си земи, веднага ще ти взема главата.

Генералът издържа яростния поглед на императора. Не видя у него и следа от предишната слабост. Спомни си за бащата на момчето и това му хареса. Може би войната щеше, ако не друго, то поне да изкара на преден план силната кръв.

— Мога да събера почти двеста хиляди войници, твое императорско величество. Когато продоволствията се пренасочат за армията, ще настъпи глад, но императорската гвардия ще поддържа реда в Йенкин. Аз ще избера къде да се проведе сражението — там, където монголите няма да ни налетят с конницата си. Кълна се на Сина на небето в името на самия Лао Дзъ, че ще ги унищожа. Обучил съм много офицери и мога да кажа на твое величество, че те ще се представят достойно.

Императорът махна на стоящия в ъгъла роб и взе чаша студена вода. И през ум не му мина да предложи на генерала, макар да бе почти три пъти по-възрастен от него, а утрото беше топло. Единствено членовете на императорското семейство можеха да пият вода от Нефритения извор.

— Точно това исках да чуя — с благодарност рече той и отпи. — Къде ще се проведе сражението?

— Когато градовете паднат, монголите ще продължат към Йенкин. Знаят, че императорът живее в този град, и ще се насочат насам. Ще ги спра в планините на запад, при прохода Юхун, или както го наричат, Гърлото на язовеца. Той е достатъчно тесен, за да затрудни конете им, и ще ги избием всичките до един. Няма да стигнат до града, кълна се.

— Не могат да превземат Йенкин дори и да се провалиш — уверено каза императорът. Генерал Джи Джонг го погледна и се запита дали младежът е напускал града поне веднъж в живота си. Прочисти тихо гърлото си.

— Изобщо не може да се говори за това. Ще ги унищожа в планините, а след края на зимата ще тръгна към родината им и ще ги изкореня до последния човек. Никога повече няма да надигнат глави.

Настроението на императора се подобри. Нямаше да стои посрамен пред баща си в страната на безмълвните мъртви. Нямаше да му се налага да изкупва поражението. За момент си помисли отново за градовете, които монголите щяха да превземат, и пред очите му се появи картина на кървави кланета и пламъци. Изхвърли я от ума си и отпи още една глътка вода. Щеше да ги възстанови. Когато и последните варвари бъдат накълцани на парчета или приковани към дърветата из империята, той щеше да възстанови градовете и народът щеше да разбере, че императорът е все още могъщ и обичан от небето.

— Баща ми казваше, че си чук за враговете му — каза той с омекнал от промененото настроение глас. Протегна ръка и я постави върху бронираното рамо на Джи Джонг. — Спомни си за падналите градове, когато ти се отвори възможност да ги накараш да страдат. Раздай възмездие от мое име.

— Ще стане, както пожелае негово императорско величество — отвърна Джи Джонг и се поклони дълбоко.

 

 

Хо Са вървеше из огромния лагер, потънал в мисли. Преди почти три години кралят му го бе предал на монголския хан и вече имаше моменти, когато трябваше да положи усилия, за да си спомни онзи офицер на Си Ся, който беше навремето. Отчасти това се дължеше на факта, че монголите го приемаха безусловно. Хазар явно го харесваше и Хо Са беше прекарал много вечери в пиене на айраг в гера му, обслужван от двете му дзински съпруги. Усмихна се криво. Хубави вечери бяха. Хазар беше щедър и нямаше нищо против да услужи с жените си на приятел.

Спря за момент и огледа сноп нови стрели, един от стоте наръча под грубата постройка от кожа и стълбове. Бяха идеални, както и очакваше. Макар да презираха предписанията, които той беше следвал навремето, монголите се отнасяха към лъковете си като към собствени деца и им даваха само най-доброто.

Отдавна бе осъзнал, че харесва племената, макар че все още му липсваше част от родината, така различен от солената тиня, която пиеха тук, за да се предпазят от студа. Студът! Хо Са никога не бе преживявал по-свирепа зима от първата си по тези земи. Беше се вслушал във всички съвети, за да остане жив, но въпреки това му беше много тежко. Поклати глава при спомена и се запита какво ли ще прави, ако кралят му го извика обратно, както несъмнено щеше да стори някой ден. Дали ще замине? Чингис го беше сложил начело на хиляда души под командването на Хазар и Хо Са се радваше на приятелството на останалите командири. Всеки от тях можеше да води бойци и в Си Ся, сигурен беше. Чингис не позволяваше да се издигат глупаци и това беше повод за гордост за Хо Са. Той яздеше с най-силната армия на света като воин и командир. Да ти имат доверие тук никак не беше малко.

Герът на втората ханска жена се различаваше от всички други в огромния лагер. Дзинска коприна покриваше стените му и когато влезе, Хо Са за пореден път остана поразен от аромата на жасмин. Нямаше представа как успяваше да си го набави, но през годините далеч от дома Чакахай определено не беше стояла със скръстени ръце. Тя редовно се срещаше с други жени от Си Ся и Дзин в своя гер. Когато един от съпрузите беше забранил на жена си да ходи при нея, Чакахай се осмели да повдигне въпроса пред Чингис. Ханът не стори нищо, но жената отново започна да посещава принцесата. Достатъчна беше само една дума на подходящото място.

Хо Са се усмихна, докато й се покланяше, и свали горния си дел с помощта на две млади дзински момичета. Монголите се обличаха само за да се предпазят от студа и нямаха идея за възпитано поведение.

— Добре дошъл в дома ми, сънароднико — каза Чакахай и също се поклони. — Много мило от твоя страна, че дойде.

Говореше на дзински, макар и с родния им акцент. Хо Са въздъхна, когато я чу — знаеше, че го прави, за да му достави удоволствие.

— Ти си дъщерята на моя крал и съпруга на моя хан — отвърна той. — Аз съм твой слуга.

— Това е много добре, Хо Са, но се надявам, че освен това сме и приятели, нали? — каза тя.

Хо Са отново се поклони, този път по-дълбоко. Когато се изправи, прие купичка тъмен зелен чай и вдиша с наслада аромата му.

— Разбира се, че сме, но какво е това? Не съм помирисвал… — Отново пое дълбоко дъх и топлият аромат изпълни дробовете му. Обзе го толкова силна носталгия, че се олюля.

— Баща ми праща по малко с годишния данък, Хо Са. Племената го бяха оставили да изветрее, макар че това е от най-прясната партида.

Хо Са седна внимателно и отпи, хванал купичката с две ръце.

— Много мило, че си се сетила за мен. — Не я притисна повече, но не знаеше защо го беше повикала. Даваше си сметка, че двамата не бива да прекарват дълго време заедно. Колкото и естествено да беше двама сънародници да се търсят един друг, един мъж не можеше да посещава ханската съпруга без основателна причина. За двете изминали години те се бяха срещали най-много 5 — 6 пъти.

Преди тя да успее да отговори, в гера влезе втори мъж. Яо Шъ опря длани една в друга и се поклони на дамата. Хо Са гледаше развеселено как монахът също получава купичка истински чай и вдишва с наслада аромата му. Намръщи се едва когато Яо Шъ завърши поздрава си. Опасно е да се срещаш насаме със съпругата на хана, но още по-опасно е да те заподозрат в заговор. Тревогата му се засили, когато двете млади робини се поклониха и ги оставиха сами. Хо Са понечи да се изправи, забравил за чая.

Чакахай постави ръка върху неговата така, че той не можеше да помръдне, без да я отблъсне. Отпусна се сковано на мястото си и тя го погледна в очите. Нейните бяха широко отворени и тъмни на фона на бледата й кожа. Беше прекрасна, около нея нямаше и следа от миризмата на гранясала овнешка мас. Той потръпна неволно от деликатното докосване на хладните й пръсти.

— Аз те поканих, Хо Са. Ти си мой гост. Обидно би било да си тръгнеш, не мислиш ли? Кажи ми, все още не разбирам правилата на поведение в гера.

Това беше укор и в същото време лъжа. В действителност принцесата много добре разбираше тънкостите в монголските взаимоотношения. Хо Са си припомни, че жената пред него беше израснала като една от многото дъщери на краля. Въпреки красотата си тя беше напълно сведуща в дворцовите афери. Той се насили да отпие от чая си.

— Тук никой няма да ни чуе — безгрижно рече тя, с което само засили тревогата му. — Хо Са, страхуваш се от заговор, какъвто не съществува. Аз съм втора жена на хана, майка на един негов син и на единствената му дъщеря. Ти си негов доверен офицер, а Яо Шъ обучава другите момчета на съпруга ми на език и бойни изкуства. Никой не би посмял да каже каквото и да било за нас. А стори ли го, ще се погрижа да изгуби езика си.

Хо Са зяпна крехкото момиче, което можеше да отправя подобни заплахи. Не знаеше дали влиянието й отговаря на думите. Колко приятели беше спечелила в този лагер с положението си? Колко от робите от Дзин и Си Ся? Беше напълно възможно да са много. Усмихна се принудено, но студът вътре в него не изчезна.

— Добре тогава. Трима приятели, събрали се на хубав чай. Ще изпия купичката си и тогава ще си тръгна, твое величество.

Чакахай въздъхна и чертите на лицето й омекнаха. За изумление на двамата мъже в очите й се появиха сълзи.

— Нима трябва винаги да съм сама? Нима трябва да бъда подозирана дори от вас? — прошепна тя, като явно се бореше със себе си. Хо Са никога не би си позволил да докосне човек от кралския двор, но Яо Шъ нямаше подобни задръжки. Монахът я прегърна през рамо и главата й се отпусна на гърдите му.

— Не си сама — тихо каза Хо Са. — Знаеш, че баща ти ме даде да служа на съпруга ти. За момент си помислих, че може би кроиш нещо против него. Защо иначе ще ни викаш тук и ще отпращаш момичетата?

Принцесата вдигна глава и приглади един непокорен кичур. Хо Са преглътна на сухо от красотата й.

— Ти си единственият ми сънародник в този лагер — каза тя. — Яо Шъ е единственият мъж от Дзин, който не е войник. — Тя сякаш забрави сълзите и гласът й укрепна. — Не бих предала съпруга си, Хо Са, нито за теб, нито за хиляда като теб. Аз обаче имам деца, а именно жените трябва да мислят за бъдещето. Нима ще стоим и ще гледаме как огън поглъща империята Дзин? Нима ще гледаме как цивилизацията се разкъсва на парчета, без да кажем нищо? — Обърна се към Яо Шъ, който слушаше напрегнато. — Нима си готов да видиш как копитата на тези племена я смазват?

Яо Шъ заговори за първи път. Изглеждаше разтревожен:

— Ако моите възгледи можеха да бъдат изгорени, господарке, не бих им се доверил, нито бих живял според тях. Те ще преживеят тази война с Дзин, дори самите дзинци да не оцелеят. Хората жадуват да бъдат императори и крале, но това са просто названия. Няма значение кой точно се нарича така. Нивите все така ще се нуждаят от работна ръка. Градовете ще продължават да тънат в поквара и корупция. — Монахът сви рамене. — Никой не знае къде ще ни заведе бъдещето. Твоят съпруг не възрази синовете му да бъдат обучавани от мен. Може би думите на Буда ще пуснат корени в някого от тях, но е глупаво да гледаме толкова далеч напред.

— Той е прав, твое величество — тихо рече Хо Са. — Ти каза това от страх и от самота, сега го разбирам. Не съм се замислял колко трудно ти е всъщност. — Пое дълбоко дъх, знаейки много добре, че си играе с огъня, но тя го опияняваше. — Както сама каза, в мое лице имаш приятел.

Чакахай се усмихна. В очите й отново заблестяха сълзи. Протегна ръце и двамата мъже ги поеха, усещайки хладния допир на пръстите й.

— Може би съм се страхувала — рече тя. — Представих си как превземат града на баща ми и сърцето ми се обърна към дзинския император и семейството му. Мислите ли, че могат да преживеят това?

— Всички хора умират — отвърна Яо Шъ, преди Хо Са да успее да отвори уста. — Животът ни е подобен на птица, влетяла в осветения прозорец и отново върнала се в мрака навън. Най-важното е да не причиняваме болка. Добрият живот означава защита на слабите и чрез това — запалване на фенер в мрака, който ще свети през множеството бъдещи животи.

Хо са погледна сериозния монах и забеляза как блестеше бръснатата му глава. Не беше съгласен с тези думи и едва не потръпна при мисълта за толкова добросъвестен и лишен от радости живот. Предпочиташе по-простата философия на Хазар, че бащата-небе не би му дал силата само за да я прахоса. Щом един мъж може да вдигне меч, би трябвало да го използва, а няма по-добри противници от слабите. По-вероятно е да те изкормят, когато не си нащрек. Не каза мислите си на глас и с удоволствие видя, че Чакахай се отпуска и кима на монаха.

— Ти си добър човек, Яо Шъ. Усетих го. Синовете на съпруга ми ще научат много от теб, сигурна съм. Може би някой ден ще имат сърца на будисти.

След това тя внезапно стана, при което Хо Са едва не разля остатъците от изстиналия си чай. Той остави купичката си и й се поклони отново, благодарен, че странната среща приключва.

— Ние сме от стара култура — тихо рече Чакахай. — Мисля, че можем да повлияем на новата, докато тя още расте. Ако бъдем внимателни, това ще бъде от полза за всички ни.

Хо Са примигна към принцесата, после последва обичайната размяна на любезности и двамата с Яо Шъ се озоваха отново навън. Те се спогледаха за момент и всеки пое по своя път през лагера.