Кон Игълдън
Господари на лъка (15)

14.

Към полунощ върху Баотоу се изля силен дъжд. Пороят съскаше по улиците и тракаше по керемидите като далечна гръмотевична буря. Когато раздаваше мечовете на хората си, Чен Юй беше доволен от промяната на времето. Дори просяците щяха да се свиват под порталите. Дъждът беше добра поличба.

Щом излязоха на тъмната улица, Хазар и Хо Са се огледаха, за да видят дали не ги следят. Луната бе скрита и само от време на време надничаше през разкъсаните облаци и хвърляше слаба светлина. Темуге реши, че водата ще отмие донякъде вонята на града. Вместо това тя сякаш разцъфна във въздуха и следите от човешките нечистотии се понесоха от влагата, изпълниха дробовете му и му се догади. Канавките вече бяха пълни и Темуге видя, че течението влачи някакви тъмни мокри неща. Потръпна, внезапно си даде сметка за гърчещата се човешка маса навсякъде около него. Без Чен Юй нямаше да знае откъде да започне търсенето сред плетеницата домове и магазини, натрупани един върху друг във всички посоки.

При портата към тях се присъединиха още двама от хората на контрабандиста. Макар да нямаше официален полицейски час, десетима мъже щяха да привлекат вниманието на всеки войник, останал все още на улицата. Чен Юй заръча на един да върви напред и да оглежда кръстовищата, а други двама останаха назад, за да са сигурни, че не ги следят. Темуге не можеше да се освободи от чувството, че отива на бой. Дъждът се лееше, а той стискаше мократа дръжка на меча, който му даде Чен Юй, и се надяваше да не му се налага да го вади от ножницата. Трепереше, когато потеглиха в лек тръс. Портите се затвориха шумно зад тях, но никой не се обърна назад.

На някои места стрехите на къщите се застъпваха и отдолу оставаха сухи ивици. Чен Юй намали темпото, докато водеше групата през тях, тъй като не желаеше звукът от бягащи стъпки да привлече вниманието на живеещите наблизо. Градът не беше потънал изцяло в мрак, а и не спеше. От време на време се виждаха светлини от ковачници и складове, които работеха в нощта. Въпреки предпазните мерки на Чен Юй, Темуге бе сигурен, че усеща погледи върху себе си, когато минаваха покрай подобни места.

В сумрака изгуби представа за времето, струваше му се, че е тичал половината нощ. В разположението на улиците нямаше никакъв план, те се виеха и кръстосваха, а понякога се превръщаха в тесни пътечки с лепкава кал, която ги пръскаше чак до коленете. Още в самото начало Темуге се изгуби и неведнъж се налагаше някой да го хваща за ръка в тъмното и да го дърпа напред, за да не изостава. Изруга под нос, когато при едно такова дърпане стъпи в канавка и нещо меко и студено полепна между пръстите на краката му. Надяваше се да е просто някой гниещ плод, но предпочете да не спира, за да провери.

Само веднъж съгледвачът отпред се върна да поведе групата по друг път. Темуге се надяваше войниците да са се прибрали в топлите си казарми, вместо да мръзнат и да се мокрят до кости като него.

Накрая Чен Юй спря задъханите си хора в сянката на градската стена. Темуге я виждаше като грамада от още по-плътен мрак. От другата й страна беше познатият му свят и той усети чувството за сигурност, което тя вдъхваше на града. Подобна стена беше свършила добра работа на краля на Си Ся в Инчуан. Всички воини на Чингис не успяха да пробият дупка в това нещо. Стената се губеше в далечината, извисявайки се над широката улица с къщи, големи като дома на Чен Юй. Тези обаче не бяха скрити в бедняшките квартали, а се ширеха самодоволно и от тях се носеше аромат на цъфнали градини. В тази част дори улиците бяха разположени по различен начин. Сега тичаха през правоъгълни острови, отделени един с друг от пресечки. Темуге се мъчеше да си поеме дъх. Почти се задави, но Хазар го тупна по гърба. Брат му изглеждаше така, сякаш беше излязъл на вечерна разходка.

Двамата от ариергарда бързо ги настигнаха и поклатиха глави. Не бяха ги проследили. Чен Юй не спря за почивка и им нареди да се скрият, а самият той отиде до затворената порта. Погледът му се спря върху Темуге, който стоеше, опрял ръце на коленете си. Наведе се към него и заговори в ухото му:

— Там има стражи. Ще събудят началника си и аз ще говоря с него. Не отправяй заплахи в моя град, монголецо. Собственикът ще се изнерви, ако види чужденци в дома си в такъв късен час, а аз не искам да се стига до вадене на оръжия.

Чен Юй приглади с ръце черната си роба и приближи портата. Двама от хората му го придружаваха, а останалите се скриха в сенките, където не можеха да ги видят. Хазар хвана Темуге за ръкава и го замъкна със себе си, преди да успее да протестира.

Самият Чен Юй потропа на портата и Темуге видя върху лицето му да пада жълта светлина, когато в дървото се отвори малко квадратно прозорче.

— Кажи на началника си, че има посетител по държавни дела — с твърд тон каза Чен Юй. — Събуди го, ако спи.

Темуге не успя да чуе отговора, но сякаш цяла вечност по-късно прозорчето се отвори отново и в него се появи друго лице.

— Не те познавам — ясно каза мъжът.

Чен Юй стоеше абсолютно неподвижно.

— Но Синята гилдия те познава, Лиан. Днес дълговете ти ще бъдат изплатени.

Портата бързо се отвори, но Чен Юй не прекрачи прага.

— Ако вътре чакат арбалетчици, това ще бъде последната ти нощ, Лиан. Водя хора със себе си, но само защото улиците са опасни. Не се паникьосвай и всичко ще бъде наред.

С треперещ глас невидимият мъж промърмори нещо в отговор. Чак тогава Чен Юй се обърна към останалите и им направи знак да го последват.

Темуге видя страха у човека, когото бяха измъкнали от леглото. Лиан беше широкоплещест почти колкото Хазар, но видимо трепереше и погледът му бе сведен надолу, докато Чен Юй влизаше в дома му.

На входа имаше само един страж и той също се стараеше да не ги гледа. Темуге усети как самоувереността му расте и се огледа веднага щом портата се затвори. Тичането в дъжда и мрака бе свършило, а сервилният начин, по който реагира майсторът зидар на Баотоу, му беше харесал.

Лиан стоеше зашеметен пред Чен Юй с разрошена от съня коса.

— Ще наредя да приготвят храна и напитки — промърмори той, но Чен Юй поклати глава.

— Не е необходимо. Да идем някъде, където ще можем да поговорим насаме.

Чен Юй огледа двора на къщата. Главният зидар явно живееше добре под властта на императора. Освен с поправката на стената той бе натоварен с построяването на три казарми и игрището в сърцето на Императорския квартал. Собственият му дом беше прост и елегантен. Погледът на Чен Юй се спря върху единствения страж и забеляза, че мъжът стои прекалено близо до висящата от една греда камбана.

— Не си и помисляй да викаш войниците, Лиан. Кажи му да се дръпне от оная камбана или ще реша, че не ми вярваш.

Зидарят кимна на стража, който видимо трепна и се премести по-близо до къщата. Дъждът се засили и заплющя в малкия двор. От внезапния студ зидарят като че ли дойде на себе си. Поведе ги в къщата и се помъчи да скрие страха си, като се зае да запали лампите. Темуге забеляза, че ръката му трепереше, докато поднасяше свещицата към фитилите — повече, отколкото бяха необходими, сякаш силната светлина можеше да прогони ужаса.

Чен Юй се настани на един твърд диван и зачака домакина да свърши със суетенето си из стаята. Хазар, Хо Са и Темуге стояха един до друг, загледани с мълчаливо възхищение в сцената. Хората на Чен Юй заеха позиции зад господаря си и Темуге видя как погледът на зидаря се стрелка към тях и забелязва скритата заплаха.

Накрая вече нямаше с какво да се бави. Седна срещу Чен Юй и скръсти ръце, за да скрие треперенето им.

— Платих си лептата на гилдията — каза Лиан. — Недостатъчна ли беше?

— Не — отвърна Чен Юй. Избърса дъждовната вода от лицето си, прекара пръсти през косата си и върху дървения под паднаха капки. Погледът на Лиан ги проследи. — Не това ме води при теб.

Преди Чен Юй да успее да продължи, Лиан заговори отново, явно неспособен да се овладее:

— Значи са работниците? Използвах всички налични хора, но двама от онези, които ми прати ти, не искаха да работят. Останалите се оплакваха, че ги носят на гърбовете си. Смятах утре сутринта да ги освободя, но ако желаеш да останат…

Чен Юй приличаше на мраморна статуя, докато изучаваше майстора зидар.

— Те са синове на приятели. Ще останат, но не затова съм тук.

Зидарят се сви на мястото си.

— В такъв случай не разбирам — каза той.

— Имаш ли човек, който може да поеме работата по поддръжката на стената?

— Собственият ми син, господарю.

Чен Юй остана абсолютно неподвижен, докато зидарят не вдигна очи към него.

— Не съм господар, Лиан. Аз съм приятел, който трябва да те помоли за услуга.

— Каквото кажеш — отвърна Лиан и се напрегна в очакване на най-лошото.

Чен Юй кимна удовлетворено.

— Ще извикаш сина си и ще му кажеш, че трябва да поеме работата за година, а може би и две. Чувал съм добри отзиви за него.

— Той е чудесен син — незабавно се съгласи Лиан. — Ще послуша баща си.

— И ще постъпи мъдро, Лиан. Кажи му, че ще отсъстваш известно време. Да кажем, че тръгваш да търсиш нови мраморни кариери или нещо подобно. Измисли каквото си искаш, но не позволявай да заподозре нещо. Напомни му, че дълговете на баща му са негови, докато те няма, и му обясни, че трябва да плаща такса на гилдията, ако иска да продължи да работи. Не искам лично да му напомням.

— Смятай го за сторено — отвърна Лиан. Темуге забеляза, че по челото на зидаря избиват капчици пот. Човекът събра целия си кураж, за да зададе въпроса:

— Същото ще кажа на жена си и на децата, но може ли да знам каква е истината?

Чен Юй сви рамене и наклони глава на една страна.

— Това ще промени ли нещо, Лиан?

— Не, господарю. Съжалявам…

— Няма значение. Ще съпроводиш тези мои приятели извън града. Те се нуждаят от знанията ти, Лиан. Вземи си инструментите и когато приключиш, ще се погрижа да бъдеш награден.

Зидарят кимна нещастно и Чен Юй рязко се изправи.

— Говори с любимите си хора, Лиан, и после ела с мен.

Зидарят ги остави сами и изчезна в мрака на къщата. Групата се отпусна мъничко, Хазар отиде до една копринена завеса и избърса в нея дъжда от лицето и косата си. Темуге чу далечен плач на дете — явно домакинът предаваше новината на близките си.

— Не знам как бихме се справили, ако не беше твоята помощ — обърна се Хо Са към Чен Юй.

Майсторът на гилдията се усмихна леко.

— Щяхте да се блъскате из града ми, докато войниците не ви хванат. Може би щях да ида да гледам как бесят или набиват на кол чуждоземните шпиони. Боговете са капризни и непостоянни, но този път бяха с вас.

— Замислял ли си се как ще ни изкараш от града? — попита Темуге.

Преди Чен Юй да успее да отговори, Лиан отново се появи. Очите му бяха зачервени, но той стоеше решително и явно бе преодолял страха си. Беше облякъл тежко, намазано с восък наметало, за да се предпази от дъжда, а през рамото му бе преметната кожена чанта, която притискаше така, сякаш тя го успокояваше.

— Взех инструментите си — каза той на Чен Юй. — Готов съм.

 

 

Излязоха от къщата и Чен Юй отново изпрати един от хората си напред да следи за евентуални патрули. Дъждът беше отслабнал и за миг Темуге зърна северната звезда между облаците. Чен Юй не им беше обяснил нищо, но вървяха на запад по една успоредна на стената улица и на Темуге не му оставаше друго, освен да подтичва заедно с останалите.

От мрака пред тях се чу вик и всички замръзнаха.

— Скрийте оръжията — изсъска Чен Юй. Темуге преглътна нервно, когато чу стъпките по паважа. Зачакаха да се появи съгледвачът отпред, но вместо това се разнесе тракане на подковани сандали и Чен Юй бързо се огледа, търсейки възможни пътища за бягство.

— Не мърдайте — рязко заповяда нечий глас от мрака. Темуге беше достатъчно близо, за да види как Чен Юй се намръщва.

Бяха шестима войници в люспести брони, водени от мъж, който носеше шлем с твърди пера. Темуге мислено изстена, щом видя арбалетите в ръцете им. Хората на Чен Юй почти нямаха шанс да си пробият с бой път между тях. Усети как паниката се надига като киселина в гърлото му и без да мисли, заотстъпва назад. Спря го желязната хватка на Хазар.

— Къде е капитанът ви? — настоятелно запита Чен Юй. — Луджан може да гарантира за мен.

Видя, че водят неговия човек за шала на шията му. Мъжът се съпротивляваше, но Чен Юй не погледна към него.

Офицерът с перата се намръщи и пристъпи напред пред хората си.

— Тази нощ Луджан не е дежурен. Каква работа имате, че тичате из улиците в тъмното?

— Луджан ще ви обясни — каза Чен Юй и нервно облиза устни. — Каза ми, че ако спомена името му, ще ни оставите да продължим.

Офицерът погледна назад към злочестия пленник, държан за врата.

— Не съм чувал такова нещо. Ще дойдете в казармата и ще го питаме.

Чен Юй въздъхна.

— Не. Не, няма да дойдем — каза той. Хвърли се напред с нож в ръката и го заби в гърлото на офицера, който падна със задавен вик. Войниците зад него моментално стреляха с арбалетите си в групата. Някой изкрещя и в следващия миг хората на Чен Юй се озоваха до тях, размахвайки оръжия.

Хазар извади меча, който му бяха дали, и изрева с пълни гърди. Най-близкият войник изненадано отстъпи назад и той го повали на земята с удар в лицето. От сблъсъка войникът рухна и Хазар се хвърли напред като фурия, използвайки лакти, крака, глава — всичко, с което можеше да свали врага на земята. Онези, които бяха изстреляли стрелите си, можеха само да вдигнат арбалетите, за да се предпазят. Мечът на Хазар направи едно от оръжията на парчета, преди ръбът му да се забие във врата на войника. В тъмното се движеше между тях като вятър, ритна едно незащитено коляно и усети как то се чупи. Войниците бяха тромави в броните си, Хазар беше много по-бърз, носеше се около тях и усещаше всяка заплаха, преди да го доближи. Усети как някой го сграбчва откъм гърба и задържа дясната му ръка. Направи рязко движение с глава, нанесе удар с лакти и бе награден с болезнен стон, когато нападателят му се свлече на земята.

Темуге изкрещя, щом един от войниците се сблъска с него. Размаха хаотично собствения си меч, останал без сили от обзелия го ужас. Някъде зазвъня камбана. Докато умът му регистрираше звука, усети, че някой го вдига. Изкрещя отново и замълча едва когато Хо Са го зашлеви.

— Ставай. Всичко свърши — рязко му каза смутеният Хо Са. Темуге се вкопчи в ръката му, изправи се и зяпна към Хазар, заобиколен от разбити тела.

— На това ли му викаш войници, Чен Юй? — каза той. — Движат се като болни овце.

Чен Юй стоеше поразен, а Хазар небрежно опря меча си в гърдите на един, който все още мърдаше, и натисна с цялата си тежест. Не можеше да възприеме скоростта, с която се беше движил монголският воин. Чен Юй бе подбрал стражите си заради уменията им, но пред Хазар те изглеждаха като прости селяни. Изведнъж му се прииска да защити войниците в града си, колкото и да ги мразеше.

— Тук има общо шест градски казарми, във всяка от тях има по петстотин или повече подобни болни овце — отвърна той. — Винаги са били достатъчно.

Хазар побутна с крак едно от телата.

— Моите хора живи ще ги изядат — рече той. Трепна и докосна ключицата си. Пръстите му се окървавиха, но кръвта бързо беше отмита от дъжда.

— Ранен си — каза Темуге.

— Прекалено много съм свикнал да се бия с броня, братко. Оставих се да ме ударят. — Раздразнен, Хазар срита търкалящия се пред него офицерски шлем и той задрънча по паважа.

Двама от хората на Чен Юй висяха безжизнени между останалите и кръвта им се стичаше в локвите. Чен Юй ги огледа и пръстите му докоснаха стрелите, стърчащи от гърдите им. Мислеше бързо, плановете му се бяха осуетили.

— Никой не може да избегне колелото на кармата — каза той. — Оставете ги тук, за да ги намерят. Имперските офицери ще имат нужда от трупове, които да покажат на тълпата утре.

Пуснаха двамата мъртъвци и те се проснаха на камъните. Темуге видя, че и други бяха ранени и дишаха тежко като слънчасали кучета. Чен Юй се обърна към него. Гневът му се бе превърнал в презрение.

— Засега си в безопасност, уплашени момко, но те ще обърнат наопаки целия град, за да ни намерят. Ако не ви изведа още сега, ще си останете тук до пролетта.

Бузите на Темуге пламнаха от срам. Цялата група се взираше в него и Хазар извърна поглед. Чен Юй прибра меча си и се затича в тръс. Контрабандистът отново бе оцелял в кървава схватка и за пореден път беше пред останалите.

 

 

Западната порта беше по-малка от онази, през която бяха влезли. Темуге изпадна в отчаяние, когато видя светлина и чу викове. Който и да беше заудрял камбаната, войниците вече бяха на крак и Чен Юй с мъка успяваше да ги укрива. Насочи се към една тъмна постройка недалеч от портата и заблъска вратата, за да го пуснат. Темуге чу дрънчене на доспехи, вратата се отвори, всички се изсипаха вътре и бързо я затвориха след себе си.

— Сложи хора на най-високите прозорци — нареди Чен Юй на човека, който им беше отворил. — Кажи им да съобщават всичко, което видят.

Изруга полугласно и Темуге не посмя да го заговори. Зловещият разрез на ключицата на Хазар го изтръгна от паниката и той поиска от хората на Чен Юй игла и конец от котешки черва. Брат му само изсумтяваше от време на време, докато младежът зашиваше кожата. Кръвта и дъждът бяха промили раната и Темуге предполагаше, че тя няма да загнои. Работата му помогна да успокои сърцето си и да забрави за малко, че в същия този момент ги издирват под дърво и камък.

Един от хората горе зашепна, наведен над перилата:

— Портата е затворена и барикадирана. Виждам около стотина войници, макар че повечето са тръгнали нанякъде. Трийсет охраняват портата.

— Арбалети? — попита Чен Юй и погледна нагоре.

— Двайсет, ако не и повече.

— Значи сме в капан. Ще претърсят целия град.

Обърна се към Темуге:

— Вече не мога да ви помагам. Открият ли ме, ще ме убият и Синята гилдия ще се сдобие с нов водач. Трябва да ви оставя тук.

Зидарят Лиан не се бе сражавал с останалите, а се беше скрил в една канавка още в началото на битката. Гласът му избоботи в напрегнатата тишина.

— Знам как да излезем — рече той. — Стига да нямате нищо против да поизцапате ръцете си.

— Войници на улицата! — изсъска мъжът отгоре. — Чукат по вратите и претърсват къщите.

— Казвай бързо, Лиан — подкани го Чен Юй. — Пипнат ли ни, и на теб няма да ти се размине.

Зидарят мрачно кимна.

— Да тръгваме. Не е много далеч.

 

 

Пълните с овча лой лампи горяха, съскаха и хвърляха слаба жълта светлина, когато Чингис застана пред шестимата коленичили мъже. Ръцете им бяха завързани отзад. Бяха надянали студените физиономии, сякаш ужасът от хана не ги ядеше отвътре. Чингис закрачи напред-назад покрай редицата. Вдигнаха го от леглото на Чакахай и сега беше бесен, въпреки че позна гласа на Хаджиун, който го викаше в тъмното.

Шестимата бяха братя. Най-младият беше почти дете, а големите — вече зрели мъже с жени и свои деца.

— Всички вие положихте клетва пред мен — рязко рече Чингис.

Гневът му се разпали и му идеше да вземе главите и на шестимата.

— Един от вас е убил момче от урианхаите. Нека си признае и само той ще умре. Не го ли стори, ще отнема живота на всички ви.

Изтегли бавно бащиния си меч, за да могат да чуят звука. Усещаше как в тъмнината около светлия кръг се събира растяща тълпа, станала от сън да наблюдава как той раздава правосъдие. Нямаше да ги разочарова. Чингис застана над най-младия от братята и вдигна меча, сякаш бе лек като перце.

— Аз мога да разбера кой е, господарю — тихо се обади Кокчу от тъмното. Братята вдигнаха глави и шаманът излезе в светлината на лампите. Очите му бяха ужасни. — Достатъчно е само да положа ръка върху главите им и ще разбера кой ти трябва.

Братята видимо трепереха, когато Чингис кимна и прибра меча в ножницата.

— Кажи си заклинанията, шамане. Момчето беше разкъсано. Разбери кой го е сторил.

Кокчу се поклони ниско и застана пред братята. Те не посмяха да го погледнат, но замръзналите им физиономии бяха напрегнати и трепереха.

Чингис гледаше като омагьосан как Кокчу докосва леко главата на първия и затваря очи. Думите на шаманския език бликнаха в звучен поток. Един от братята рязко се дръпна и едва не падна, а после с мъка се изправи.

Когато Кокчу вдигна глава, първият брат се олюля, замаян и пребледнял. Тълпата се бе увеличила и стотици мърмореха в тъмното. Кокчу отиде до втория, пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Момчето… — каза той. — Момчето е видяло… — Стоеше абсолютно неподвижно, а лагерът го гледаше със затаен дъх. Накрая Кокчу се отърси, сякаш се освобождаваше от тежък товар. — Един от тези хора е предател, господарю. Видях го. Видях лицето му. Убил е момчето, за да му попречи да каже какво е видяло.

С една рязка крачка Кокчу пристъпи към четвъртия в редицата — най-големия брат. Ръката му се стрелна напред и пръстите му зашаваха като кости в черната коса на мъжа.

— Не съм го убил! — изкрещя братът, като се мъчеше да се освободи.

— Ако лъжеш, духовете ще отнесат душата ти — изсъска Кокчу в изпълнената с потрес тишина. — А сега излъжи отново и покажи на хана каква е участта на предателите и убийците.

По лицето на воина се изписа ужас.

— Не съм убивал момчето, кълна се! — извика той. Внезапно се загърчи под тежката ръка на Кокчу и тълпата нададе уплашен вик. Хората гледаха с ужас как очите на човека се завъртат в черепа и челюстта му увисва. Той падна на една страна, откъсна се от ужасната хватка и се загърчи. Мехурът му не издържа и изпусна силна струя димяща урина върху замръзналата трева.

Кокчу стоеше и гледаше. Мъжът остана да лежи неподвижен, а бялото на очите му блестеше на светлината на лампите. Тишината беше невероятна и изпълваше целия лагер. Единствено Чингис можеше да я наруши, но дори той трябваше да събере сили, за да преодолее обхваналия го ужас.

— Срежете вървите на останалите — нареди той. — Смъртта на момчето е отмъстена.

Кокчу се поклони, а Чингис махна на тълпата да се прибере в герите си и да очаква със страх изгрева на слънцето.