Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

Втора част

1211 г.

Син-Вей

(Небесен ствол от метал. Земен клон на Овцата.)

Династия Дзин: император Вей

16.

Чингис стоеше, облечен в пълни доспехи, и наблюдаваше разрушаването на Линхъ. Оризищата бяха превърнати в кишава кафява кал на дузина мили във всяка посока, щом войската му обсади града. Знамето с деветте конски опашки висеше отпуснато в неподвижния въздух, а лъчите на залязващото слънце падаха върху хората, които беше довел на това място.

Дружинниците бяха подредени от двете му страни в очакване на заповед и конете им нетърпеливо риеха земята с копита. До него стоеше слуга и държеше за поводите червеникавокафявата му кобила, но ханът все още не беше готов да я възседне.

Недалеч се издигаше шатра от кървавочервено платно. Войската му беше смазала всякаква съпротива в радиус от петдесет мили. Остана недокоснат единствено градът, също както навремето Инчуан, който бе подслонил краля на Си Ся. Гарнизонните и крайпътните постове бяха опразнени — дзинските войници бяха отстъпили пред множеството, срещу което нямаха никакви шансове. Те понесоха със себе си страха от нашествениците и територията под дзински контрол бързо намаляваше, оставяйки градовете оголени и беззащитни. Дори голямата стена не се оказа пречка за катапултите и стълбите на народа му. Чингис доволно беше гледал как огромни части от нея се превръщаха в купища руини сред упражненията с новите военни машини. Хората му бяха помели защитниците, докъдето успяха да стигнат, и злобно изгаряха дървените им постове. Дзинците не можеха да ги спрат. Оставаше им само да бягат или да бъдат унищожени.

Разплата щеше да има, сигурен беше — когато се появеше военачалник, способен да командва дзинците, или когато племената стигнеха до самия Йенкин. Но нямаше да е днес.

Самба бе паднал за седем дни, а Вуюан гореше на третия. Чингис гледаше как изстрелваните от катапултите камъни откъртват парчета от стените на Линхъ и се усмихна доволно. Строителят, когото бяха довели братята му, им беше показал нов начин за водене на война и високите стени вече не можеха да ги спрат. За двете изминали години хората му бяха построили катапулти и бяха научили тайните и слабите места на дзинските укрепления. Синовете му растяха високи и силни и най-големият скоро щеше да стане мъж. Това беше достатъчно. Беше се върнал при враговете на народа си и бе обучен добре.

Макар да стоеше настрани от линията на катапултите, той чуваше ясно техния тътен в неподвижния вятър. Дзинските войници в града нямаше да посмеят да излязат навън, а ако го стореха, очакваше ги бърза смърт. Нищо нямаше да им помогне, щом вече беше издигната червената шатра. Стените рухваха една след друга, потящите се екипи при катапултите запращаха камък след камък срещу града. Лиан им беше показал проекти на едно още по-ужасно оръжие. За пореден път Чингис си представи огромната противотежест, която можеше да запраща канари на стотици стъпки разстояние със смазваща сила. Дзинският строител най-сетне бе намерил призванието си в проектирането на оръжия за владетел, който оценяваше по достойнство уменията му. Чингис беше открил, че лесно разбира чертежите на Лиан, сякаш винаги бе разполагал с необходимите познания. Писаното слово си оставаше загадка за него, но силата и търкането, лостовете, блоковете и въжетата моментално оживяваха в ума му. Щеше да помогне на Лиан да построи огромната си машина за атаката срещу Йенкин.

И все пак имперският град не беше като Линхъ и нямаше да се остави да бъде обстрелван, докато се предаде. Чингис изсумтя при тази мисъл и си представи описаните от Лиан ровове и огромни стени, дебели в основата си колкото седем мъже, легнали един до друг. Стените на Самба рухнаха от прокопаните под тях тунели, но кулите на Йенкин бяха построени върху камък и не можеха да се подкопаят. Щеше да му е нужно нещо повече от катапулти, за да превземе града на императора, но той разполагаше и с други оръжия, а с всяка победа воините му ставаха все по-опитни.

Отначало Чингис си мислеше, че те ще се противят на новата си роля като работници при машините. Никога досега народът му не бе имал добра пехота, но Лиан ги запозна с идеята за инженерните войски и Чингис откри мнозина, които разбираха учението за тежестите и силите. Беше показал колко е доволен, че хората му могат да разбиват градове, и те се гордееха с новото си поприще.

Оголи зъби, когато част от стената се срина навън. Субодай беше начело на хиляда души пред Линхъ. Основното множество се бе построило в колони срещу четирите порти на града и очакваше да нахлуе при първия сигнал за пробив. Чингис видя как Субодай крачи сред катапултите и насочва стрелбата. Всичко бе толкова ново и ханът изпита гордост от мисълта колко добре привикваха воините му. Щеше му се баща му да беше жив, за да види това.

В далечината Субодай заповяда напред да поемат дървените барикади, които защитаваха воините, докато дърпаха хлабавите камъни с дълги пръти със закачени на края им куки. Градските стрелци не можеха да стрелят, без да рискуват собствения си живот, а когато все пак успяваха, стрелите им улучваха дървото.

Група защитници показаха глави, за да изсипят железен котел от върха на стената. Монголските стрели повалиха мнозина, но на тяхно място веднага заставаха други. Чингис се намръщи, когато те успяха да намокрят дузина копиеносци с някаква черна течност. Воините се скриха зад дървения си щит, но миг по-късно надолу полетяха факли и избухнаха пламъци. Техният рев заглуши задавените писъци на мъжете, чиито дробове се превръщаха във въглен.

Чингис чу, че мъжете около него проклинат. Горящите копиеносци на Субодай се запрепъваха към другите групи, нарушавайки гладкия ритъм на атаката. В бъркотията дзинските стрелци поваляха всеки, който излизаше иззад щита си, за да отблъсне нещастниците и да сложи край на агонията им.

Субодай изрева нови заповеди и защитените групи бавно заотстъпваха, оставяйки гърчещите се воини да лежат на земята, докато пламъците не ги погълнаха целите. Чингис кимна одобрително, когато камъните на катапултите отново засвистяха във въздуха. Беше чувал за горящото масло, но никога не бе виждал да го използват по такъв начин. Запалваше се много по-бързо от овнешката лой в монголските лампи и той реши да си осигури от него. Може би щеше да намери останали запаси в Линхъ, след като градът падне. Главата му гъмжеше от хиляди подробности, които трябваше да запомня всеки ден, и той я усещаше подута от многото планове.

Почернелите димящи тела останаха да лежат под стената и се чу как отвътре се надигат радостни викове. С растящо нетърпение Чингис чакаше Субодай да пробие защитата. Светлината нямаше да се задържи още дълго и по залез-слънце Субодай трябваше да нареди на хората си да отстъпят за през нощта.

Катапултите пееха и Чингис се запита колко ли хора са изгубили при атаката. Нямаше значение. Субодай командваше най-неопитните му воини, които трябваше да се калят на бойното поле. През двете години в планините Хенти още осем хиляди момчета достигнаха зрелост и постъпиха във войската. Повечето от тях яздеха със Субодай и се наричаха Младите вълци в чест на Чингис. Субодай почти си изпроси да бъде пръв при атаката на Линхъ, но Чингис вече беше решил, че именно тези момчета ще поведат останалите. Трябваше да вкусят първата си кръв заедно с новия военачалник.

Чу как вятърът поде виковете на ранените и несъзнателно потупа лакираните плочки на бедрото си. Стената се срути на още две места. Една каменна кула рухна и изхвърли много стрелци почти в краката на ликуващите войници на Субодай. Стените на Линхъ заприличаха на разкъсана палатка и Чингис разбра, че на града не му остава още много. Приготвиха стълбите на колела и екипите на катапултите най-сетне спряха да се трудят, изтощени и тържествуващи.

Вълнението нарасна, когато Младите вълци на Субодай се изсипаха върху защитниците. Бледосивите камъни потъмняха от телата им. Отдолу прикриваха атаката най-добрите стрелци — мъже, способни да улучат яйце от сто крачки разстояние. Дзинските войници, които се показваха на стената, падаха в миг, целите покрити с трептящи стрели.

Чингис кимна отсечено и взе поводите на кобилата си. Животното усети настроението му и изпръхтя. Той се огледа и видя спокойните лица на дружинниците си и редиците и колоните в огромния кръг около града. Беше отделил войски във войската, така че всеки от военачалниците му командваше по един туман[1] от десет хиляди души и действаше самостоятелно. Арслан не се виждаше от другата страна на Линхъ, но Чингис различи конската опашка на Джелме, която леко потрепваше на вятъра. Слънчевите лъчи ги покриваха в ожулено златно и оранжево и хвърляха дълги сенки. Чингис погледна към братята си, готови да препуснат към източната и западната порта. Хазар и Хаджиун жадуваха да нахлуят първи по улиците на Линхъ.

До него огромната фигура на Толуй, навремето дружинник на Елук, не заслужаваше и един поглед, но Чингис го видя, че е настръхнал от гордост. Старите приятели бяха наблизо и отговориха с кимане. Първата редица в колоната беше широка едва двайсет коня — мъже, наближаващи трийсетте като него самия. Духът му се приповдигна, когато ги видя готови да се хвърлят напред, взрени в града като гладни хищници.

От десетки места в Линхъ се издигаше дим като далечни буреносни облаци в степта. Чингис гледаше и чакаше, а ръцете му леко трепереха от напрежение.

— Мога ли да те благословя, велики хане? — прекъсна мислите му познат глас.

Чингис се обърна и даде знак на личния си шаман, първия сред тези, които вървяха по тъмния път. Кокчу бе захвърлил дрипите от времето, когато служеше на хана на найманите. Вече носеше роба от тъмносиня коприна, стегната със златоткан пояс. Китките му бяха стегнати в кожа, украсена с пробити дзински монети, които подрънкаха, докато движеше ръце. Чингис сведе глава безизразно и усети прохладата на овчата кръв, с която Кокчу намаза бузите му. Почувства, че внезапно се успокоява, и задържа главата си сведена, докато Кокчу припяваше молитва към майката-земя.

— Тя ще приеме кръвта, която й пратиш, господарю мой, като червен дъжд.

Чингис бавно издиша. Доставяше му удоволствие да долавя страха у мъжете около себе си. Всеки от тях беше роден воин, кален в огън и битки от първите си години, но всички прекратиха празните приказки и затвориха уста, когато Кокчу тръгна сред тях. Чингис виждаше, че страхът от шамана расте, и го използваше, за да дисциплинира племената, като чрез своето покровителство му даваше още по-голяма власт.

— Да заповядам ли да приберат червената шатра, господарю? — попита Кокчу. — Слънцето залязва и черното платнище е готово.

Чингис се замисли. Самият Кокчу беше предложил това средство за всяване на ужас в градовете на Дзин. Първия ден под стените им издигаха бяла шатра, която показваше, че никой не би могъл да ги спаси. Ако не отвореха портите до залез-слънце, на следващия ден се появяваше червената шатра — с нея Чингис даваше да се разбере, че смърт очаква всеки мъж в града. Черната шатра от третия ден означаваше смърт за всекиго зад стените — безжалостна и без изключения.

Градовете на изток щяха да научат урока и Чингис се запита дали ще се предадат по-лесно, както предвиждаше Кокчу. Шаманът знаеше как да използва страха. Чингис не можеше да позволи на хората си да грабят в предалите се градове толкова диво, както в онези, които се бяха съпротивлявали, но идеята му допадаше. Скоростта беше всичко и ако градовете падаха без бой, той щеше да се придвижва още по-бързо. Сведе почтително глава към шамана.

— Денят още не си е отишъл, Кокчу. Жените ще останат без съпрузи. Онези, които са твърде стари или грозни за нас, ще отнесат новината по-нататък и страхът ще се разпространи.

— Твоя воля, господарю — каза Кокчу с блеснали очи. Чингис усети, че и неговото съзнание се съживява. Нуждаеше се от умни мъже, ако искаше да продължи по пътя, който бе начертал във въображението си.

— Господарю хан! — обади се един от хората му. Чингис рязко завъртя глава и видя, че младите воини на Субодай отварят северната порта. Защитниците продължаваха да се съпротивляват, някои от хората на Субодай падаха, докато се мъчеха да задържат спечеленото преимущество. С периферното си зрение Чингис забеляза, че десетте хиляди на Хазар препускат в галоп и разбра, че градът е пробит най-малко на две места. Хаджиун остана на позиция пред източната порта и гледаше безсилно как братята му нахлуват вътре.

— Напред! — изрева Чингис и заби пети в хълбоците на коня. Вятърът свистеше край него и той си спомни надбягванията в родните степи през отдавна отминалите дни. Вдигна дългото брезово копие в дясната си ръка — поредното нововъведение. Само неколцина от най-силните бяха започнали да се обучават с копия, но модата вече се беше разпространила сред племената. Вдигнал върха нагоре, Чингис препускаше гръмовно, заобиколен от верните си воини.

Знаеше, че ще има и други градове, но първите завинаги щяха да останат в най-сладките му спомени. Изрева заедно с другарите си. Колоната препусна с все сили през портите и пръсна изпречилите й се защитници като кървави листа по земята.

 

 

Темуге вървеше в непрогледния мрак към гера на Кокчу. Щом стигна вратата, чу приглушен плач отвътре, но не спря. Нямаше луна и Кокчу му беше казал, че точно това е времето, когато може да учи най-добре. Пожарите все още бушуваха в изкормената черупка на Линхъ в далечината, но лагерът беше притихнал.

Недалеч от гера на шамана имаше друг, толкова нисък, че Темуге трябваше да клекне, за да влезе. Единствената лампа хвърляше съвсем слаба светлина и във въздуха имаше толкова много дим, че Темуге се замая само от няколко вдишвания. Кокчу седеше с кръстосани крака на пода, покрит с намачкана черна коприна. Всичко вътре му бе дарено от ръката на Чингис и Темуге усети лека завист, примесена със страх от шамана.

Беше повикан и беше дошъл. Не трябваше да задава въпроси и когато седна с кръстосани крака срещу шамана, забеляза, че той е затворил очи, а дишането му едва се долавяше по съвсем лекото движение на гърдите. Темуге потръпна в лепкавата тишина, представяйки си тъмни духове в дима, който изпълваше дробовете му. Той идваше от тамяна, който гореше в две месингови блюда, и Темуге се запита от кой ли град са били заграбени. В тези кървави дни в герите на сънародниците му можеха да се видят какви ли не странни предмети и малцина можеха да разпознаят кое какво е.

Закашля се, димът стана прекалено гъст. Видя как голите гърди на Кокчу потръпват и очите му се отвориха като на слепец — гледаха, но не го виждаха. Когато най-сетне се фокусираха, шаманът му се усмихна.

— Цял месец не си идвал при мен — каза той с дрезгав от дима глас.

Темуге извърна поглед.

— Бях разтревожен. Някои от нещата, които ми каза, бяха… смущаващи.

Кокчу се засмя и смехът му прозвуча като сухо дращене в гърлото.

— Както децата се пазят от тъмното, така и мъжете се пазят от силата. Тя ги изкушава и едновременно ги поглъща. Тази игра не бива да се играе лекомислено.

Погледът му се спря върху Темуге, докато накрая младият мъж вдигна глава и видимо трепна. Немигащите очи на Кокчу бяха странно ярки, а зениците — по-широки и по-тъмни от всеки друг път.

— Защо си дошъл тази нощ, освен ако не искаш да потопиш още веднъж ръцете си в мрака? — промърмори Кокчу.

Темуге пое дълбоко дъх. Димът като че ли престана да дразни дробовете му и той се почувства леко замаян, но самоуверен.

— Чух, че си разкрил предател, докато бях в Баотоу. Брат ми спомена. Избрал си човека от редица коленичили воини.

— Много неща се промениха оттогава — сви рамене Кокчу. — Надушвам вината, синко. Това е нещо, което може да се научи.

Кокчу призова цялата си воля, за да остане концентриран. Беше привикнал с дима и бе в състояние да вдиша много повече, отколкото младият му спътник, но въпреки това по периферията на зрението му вече проблясваха ярки светлинки.

Темуге усети, че всичките му тревоги се стапят, докато седеше с този странен човек, от когото миришеше на кръв въпреки новите му копринени дрехи. Думите се изливаха от него и той не си даваше сметка, че говори завалено.

— Чингис каза, че си положил ръка върху предателя и си говорил на най-стария език — прошепна той. — Каза, че мъжът изкрещял и умрял пред всички, без да е получил рана.

— И ти ли искаш да можеш същото, Темуге? Сами сме, няма причина да се срамуваме един от друг. Кажи си. Това ли искаш?

Темуге леко се отпусна, ръцете му паднаха на пода и той усети невероятно ясно как коприната се плъзга под пръстите му.

— Това искам.

Кокчу се усмихна още по-широко и устните му се опънаха назад, разкривайки почернели венци. Не знаеше кой е предателят, нито дори дали наистина е имало такъв. В ръката, която бе положил върху главата на мъжа, той държеше два малки зъба и торбичка с отрова, запечатана във восък. Много нощи му бяха нужни, докато улови свирепата дребна усойница, рискувайки самият той да бъде ухапан. Отново се разсмя при спомена за изпълнената със страхопочитание физиономия на хана, когато жертвата му започна да се гърчи. Лицето на умиращия човек почерня, а двете капчици кръв останаха скрити в косата му. Кокчу го беше избрал заради дзинското момиче, което бе взел за жена. Тя бе събудила похотта на шамана, но му беше отказала, сякаш е негова сънародница, а не робиня. Разсмя се още по-силно, щом си спомни разбирането в очите на мъжа й миг преди смъртта да го отнесе. Оттогава в лагера се страхуваха от Кокчу и го почитаха. След онази демонстрация на сила никой от племенните шамани не смееше да оспори положението му. Той не изпитваше вина заради измамата. Съдбата му беше да стои до тържествуващия над враговете си хан. Ако за целта трябваше да убие дори и хиляда души, цената си заслужаваше.

Видя, че очите на Темуге са се изцъклили в гъстия дим. Затвори уста и потисна веселието си. Умът му трябваше да е бистър, за да привлече младия мъж на своя страна така, че той никога да не може да се откъсне от него.

Кокчу бавно бръкна в малкото гърне с гъста черна паста, вдигна пръст и видя мъничките семенца в блестящата маса. Отвори устата на Темуге и размаза пастата върху езика му.

Темуге се задави от горчивия вкус, но бързо се вцепени и не успя да изплюе. Чу шепнещи гласове зад себе си и започна да върти глава, трескаво търсейки източника на звука.

— Сънувай най-мрачните сънища, Темуге — каза доволният Кокчу. — Аз ще те водя.

 

 

Зазоряваше се, когато Кокчу излезе с олюляване от гера. Кисела пот бе пропила робата му. Темуге лежеше в безсъзнание на копринения под и щеше да проспи по-голямата част от деня. Самият Кокчу не бе докоснал черната паста, тъй като тя го караше да бърбори, а не беше сигурен дали Темуге няма да запомни нещо. Нямаше желание да се поставя във властта на някого другиго, особено когато бъдещето се очертаваше така светло. Загълта жадно ледения въздух и усети как главата му се прояснява от дима. Долови сладникавия му мирис от порите на кожата си, закиска се, отиде до гера си и отвори вратата.

Дзинското момиче бе коленичило, където го беше оставил — на пода до печката. Беше невероятно красива, бледа и нежна. Той усети отново призива на страстта и се зачуди на собствената си енергия. Може би се дължеше на останалия в дробовете му дим.

— Колко пъти не се подчини и стана? — поинтересува се той.

— Николко — отвърна тя, като трепереше видимо.

Той посегна да вдигне главата й, ръцете му се плъзнаха непохватно по лицето й и това го вбеси. Жестът се превърна в удар и тя се просна на пода.

Стоеше задъхан, а момичето се изправи и отново застана на колене. Тъкмо започна да сваля пояса на дела си, когато тя вдигна глава. Устата й бе разкървавена и той видя, че долната й устна вече се подува. Гледката го възпламени.

— Защо ме биеш? Какво повече искаш от мен? — попита тя със сълзи на очи.

— Власт над теб, мъничката ми — отвърна с усмивка той. — Какво друго иска един мъж? Това е в кръвта на всеки от нас. Всички щяхме да сме тирани, ако имахме тази възможност.

Бележки

[1] Монголска военна част. — Б.р.