Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

30.

Това лято беше най-мирното в живота на Чингис. Щеше да бъде идеално време за почивка, ако не бяха извисяващите се стени на града, които изпълваха очите му всеки ден. Опитите на хана да възстанови формата си се спъваха от упоритата кашлица, която го оставяше без дъх и се влоши още повече, тъй като годината се оказа студена. Кокчу стана постоянен посетител в гера му със своя сироп от мед и толкова горчиви билки, че Чингис едва успяваше да го изпие. Лекарството носеше само временно облекчение. Чингис изгуби тревожно много тегло и костите му сякаш се белееха под нездраво жълтеникавата кожа.

През студените месеци Йенкин се издигаше пред него неизменен и солиден, сякаш се подиграваше на престоя му тук. Беше минала почти година, откакто бе спечелил битката при Гърлото на язовеца. Имаше моменти, в които беше готов на всичко, само да може да се върне в родината си и да възстанови силите си сред чистите хълмове и потоци.

Летаргията бе обхванала всички и Чингис едва вдигна очи, когато фигурата на Хаджиун запречи светлината при входа на големия гер. Щом видя изражението на брат си, той се поизпъна.

— Идваш с някаква новина, Хаджиун. Кажи ми, че си заслужава.

— Мисля, че си заслужава — отвърна Хаджиун. — Съгледвачите казват, че от юг идват подкрепления за града. Около петдесет хиляди войници и огромно стадо охранени говеда.

— Значи са се разминали с Хазар. — Настроението на Чингис се пооправи. — Или по някакъв начин са успели да му се изплъзнат.

И двамата знаеха, че войските биха могли да се разминат в две съседни долини, без да се забележат. Страната беше невъобразимо голяма и развихряше мечтите на мъжете, които бяха принудени да стоят на това място по-дълго, отколкото някога им се беше налагало.

Хаджиун с облекчение забеляза искрица от някогашното удоволствие у Чингис. Всеки можеше да види, че отровата в кръвта бе отслабила по-големия му брат. Дори сега, докато се опитваше да отговори, той получи нов пристъп на кашлица, от която остана без дъх, с почервеняло лице и вкопчен в централния стълб на гера.

— Градът сигурно отчаяно се надява те да се доберат до него — надвика Хаджиун кашлянето на брат си. — Чудя се дали няма да съжаляваме, че отпратихме половината си хора.

Чингис поклати мълчаливо глава и най-сетне успя да си поеме дъх. Мина покрай Хаджиун до вратата, изплю жилава храчка на земята и трепна, когато се опита да прочисти гърлото си.

— Виж това — дрезгаво рече той и взе един дзински арбалет, плячкосан при Гърлото на язовеца.

Хаджиун проследи погледа му до сламеното чучело на триста крачки разстояние. Всеки ден Чингис стреляше часове наред, за да възстанови силата си, и беше запленен от механизмите на дзинските оръжия. Прицели се внимателно и дръпна гравирания спусък. Стрелата полетя със свистене, но падна преди да достигне целта си. Хаджиун веднага разбра и се усмихна. Без да каже нито дума, той взе един от лъковете на брат си, избра стрела от колчана наблизо, опъна тетивата и улучи безпогрешно центъра на мишената.

Руменината изчезна от бузите на Чингис и той кимна.

— Ще бъдат бавни заради обоза. Вземи хората си и се поразходи около тях, но не ги приближавай прекалено. Поразреди ги малко, а аз ще ги довърша, когато пристигнат.

Хаджиун препусна в галоп през лагера, но вестта от съгледвачите се разпространи още по-бързо. Воините се приготвиха за миг — само колкото да грабнат оръжията от герите и да изтичат до понитата си.

Хаджиун даде заповедите на старшите командири, те ги предадоха нататък и мнозина се заковаха на място. Новият начин на водене на битка беше все още чужд за старите разбойнически отряди, но командирската структура беше достатъчно силна, за да оформи групи от по десет човека, които получиха инструкциите си. По заповед на Хаджиун повечето трябваше да се върнат в герите за втори колчан с петдесет стрели, преди да се построят в огромното каре от десет хиляди души. Самият Хаджиун отбеляза най-далечната линия, като препускаше напред-назад с дълго бойно знаме от златотъкана коприна, което се развяваше зад него.

Посъветва се отново със съгледвачите, които бяха забелязали подкреплението, и предаде знамето на вестителя от първата редица — момче на не повече от дванадесет години. Огледа строените воини и остана доволен. Всеки беше преметнал през рамо по два тежки колчана. Не се нуждаеха от припаси за светкавичната атака и само лъковете и мечовете се удряха в бедрата и седлата им.

— Ако ги оставим да влязат в града — изрева той, обръщайки коня си на място, — ще трябва да чакаме още година, преди да го видим как пада. Спрете ги и техните коне и оръжия ще бъдат ваши, след като ханът вземе своя десятък.

Онези, които го чуха, изреваха одобрително. Хаджиун вдигна дясната си ръка и я спусна рязко, давайки заповед за тръгване. Редиците потеглиха в идеален строй, резултат от дългите тренировки в равнината пред града. Най-сетне можеха да дадат свобода на жаждата си за бой след дългото чакане.

 

 

Колоната се намираше на четиридесет мили южно от Йенкин, когато съгледвачите я забелязаха. За времето, което бе нужно на Хаджиун за подготовка и път, бавно движещата се маса от хора и животни бе съкратила разстоянието само до дванадесет мили. Знаеха, че са ги видели, и гонеха животните да вървят колкото се може по-бързо, но въпреки това не успяха да се разминат с прашния облак на приближаващите воини.

Старшият офицер Сун Ли Сен изсъска тихо, когато за първи път видя врага. Беше довел почти петдесет хиляди войници от Кайфенг в помощ на императорския град. Колоната беше масивна и тромава, с каруци и биволи, проточили се назад по пътя. Офицерът присви очи към кавалерийските карета, охраняващи фланговете, и кимна на командира им над главите на войниците. Отдавна копнееше за тази битка.

— Първа позиция! — рязко нареди той и заповедта му бе повторена по тежко стъпващите редици. Инструкциите, които беше получил, бяха съвсем ясни. Не трябваше да спира, докато не стигне Йенкин. Ако врагът го атакува, трябваше да се бие в движение чак до града и в никакъв случай да не се бави с отделни схватки. Намръщи се. Лично той би предпочел първо да смаже варварите и да се тревожи за снабдяването на Йенкин едва след като от врага са останали само кости.

По дължината на виещата се като огромна змия колона войниците вдигнаха дългите си пики. Насочиха се хиляди арбалети и Сун Ли Сен кимна доволно. Вече виждаше по-ясно монголските конници и събра целия си кураж — знаеше, че хората му го гледат като пример за храброст. Малцина от тях бяха пътували толкова далеч на север и единственото, което знаеха за тези диваци, беше свързано с исканата от императора помощ. Сун Ли Сен почувства как любопитството му расте, докато конниците се разделяха покрай някаква невидима линия, сякаш собствената му колона беше връх на копие, което не смееха да доближат. Видя, че ще минат от двете му страни, и се усмихна стегнато. Това отговаряше идеално на получената заповед. Пътят към Йенкин беше открит и той нямаше да спре.

 

 

Хаджиун препускаше в галоп до последния възможен момент, преди да се наведе и да викне на коня си да мине на широка крачка. Обичаше грохота около себе си. Изправи се на стремената. От това разстояние изглеждаше, че приближават бавно, но след това всичко полетя към него. Сърцето му силно се разтуптя, когато стигна дзинската колона и първата му стрела изсвистя във въздуха. Стрелите от арбалетите политаха срещу него, но падаха безполезни в тревата. Да яздиш покрай безкрайната колона означаваше да бъдеш недосегаем и Хаджиун се разсмя на глас, пускайки стрела след стрела. Не му се налагаше да се прицелва с петте хиляди души от двете страни на колоната, които я притискаха навътре с камшични удари.

Дзинската кавалерия едва успя да се засили до галоп и вече бе унищожена до последния човек. Хаджиун се ухили, видя, че нито един от конете на врага не беше убит. Хората му бяха внимателни, особено след като видяха колко малко бяха конниците.

След като разбиха кавалерията, Хаджиун започна да подбира по-внимателно мишените и се прицелваше във всеки офицер, когото можеше да види. За шейсет удара на сърцето туманът му пусна сто хиляди стрели по колоната. Въпреки лакираната си броня хиляди изпопадаха на земята, а идващите след тях се препъваха в телата им.

Хаджиун чу, че говедата зареваха уплашено, и доволен видя как стадото хукна панически, смаза стотина дзински войници, отвори дупка в колоната и побягна в далечината. Беше стигнал края на колоната и продължи по-нататък, готов да завие за второ минаване. Стрели от арбалети немощно тракаха по бронята му. След месеците досадни тренировки бе същинска наслада да яздиш срещу враговете. А още по-хубаво беше, че те умираха, без да могат да го достигнат. Искаше му се да беше взел повече колчани. Пръстите му откриха, че единият вече е празен, и Хаджиун начена втория, сваляйки един знаменосец с първата стрела.

Примигна, за да разсее избилите от вятъра сълзи в очите си. Колоната беше достатъчно разредена, за да вижда през нея петте хиляди монголи от източния фланг. Те също яздеха необезпокоявани и стреляха на воля. Още шейсет удара на сърцето и още сто хиляди стрели последваха предишните. Дзинските войници нямаше къде да се скрият и стройната им колона започна да се разпада. Хората около каруците се хвърлиха под тях в търсене на закрила, а другарите им измираха около тях. От копиеносците се надигна уплашен вой; не бяха останали офицери, които да ги окуражават и да ги водят напред по пътя.

Хаджиун започна втория си обход, този път от външната страна и твърде далеч от колоната, за да пропилява стрелите. Редиците обърнаха с лекота след безкрайните часове тренировка и колчаните бързо се изпразниха. Хаджиун препускаше с все сили и все поглеждаше назад към следата от мъртъвци след себе си, докато колоната продължаваше напред през бурята. Войниците бяха запазили дисциплината, макар че темпото им се забавяше. Други започваха да лаят заповеди на мястото на мъртвите офицери, осъзнавайки, че паниката означава сигурна смърт.

Хаджиун изсумтя с възхищение, макар и неохотно. Беше виждал много войски да се пречупват далеч по-рано. Стигна началото на колоната и отново зави, озовавайки се от вътрешната страна. Раменете му горяха, докато отново опъваше с пълна скорост тетивата. Представи си лицето на брат си и посрещането, което беше приготвил на остатъците от колоната при Йенкин. Изсмя се при тази мисъл, а пръстите му се разраниха, докато ровеше в бързо изпразващия се колчан. Оставаха му не повече от десет стрели, но колоната като че ли потръпна, щом паниката се понесе през нея. Изстрелите от арбалетите продължаваха и Хаджиун трябваше да вземе решение. Усети, че хората му го гледат и очакват да им даде заповед да изтеглят мечовете и да направят колоната на пух и прах. Стрелите им свършваха и след последния масов залп работата им беше приключила. Знаеха заповедите не по-зле от него, но въпреки това го гледаха с надежда.

Хаджиун стисна зъби. Йенкин беше далеч и Чингис със сигурност щеше да му прости, ако довърши колоната сам. Чувстваше, че й остава съвсем малко, преди да се пречупи. Всичко научено през годините на войни му говореше това.

Намръщи се и задъвка устната си в проточилия се миг. Накрая поклати глава и описа широк кръг с юмрука си. Командирите наоколо повториха жеста му и редиците се отдалечиха от разнебитените останки на колоната.

Хаджиун гледаше как хората му се строяват задъхани и ободрени. Тези, които все още имаха стрели, ги пускаха много внимателно и поваляха набелязаните цели. Хаджиун виждаше разочарованието им, докато се строяваха зад колоната и я гледаха как се отдалечава от тях. Мнозина потупваха понитата по шиите и се взираха в командирите си, яростни, че са прекъснали любимото им занимание. Хаджиун трябваше да е глух, за да не чува недоволните възгласи от всички страни.

Колоната се отдалечаваше и много от войниците се обръщаха назад с ужас, убедени, че ще бъдат атакувани в гръб. Хаджиун изчака да се отвори разстояние, след което потегли в тръс. Заповяда на дясното и лявото крило да се изнесат напред, да оградят тила на колоната и да я подкарат напред към Йенкин.

Зад тях следата от мъртъвци се проточваше повече от миля, осеяна с трептящи на вятъра знамена и купища копия. Хаджиун прати сто души да съберат плячката и да довършат ранените, но погледът му не се откъсна от врага, който продължаваше напред към Чингис.

Чак късно следобед разпердушинената колона видя града, на който беше дошла да помогне. Оцелелите дзински войници вървяха със сведени глави и паднали духом след толкова много смърт зад тях. Щом видяха нови десет хиляди монголи пред себе си, свежи воини с копия и лъкове, от гърдите им се изтръгна болезнен стон. Колоната отново потръпна и войниците се поколебаха, разбраха, че няма да си пробият път през врага. Най-накрая се заковаха на място и Хаджиун вдигна юмрук, за да спре хората си да не приближават прекалено много. Зачака приближаването на брат си в сгъстяващия се сумрак. Остана доволен, че не беше откраднал момента на Чингис, когато го видя да язди отделно от тумана, препуснал в лек галоп през равнината.

Унилите дзински войници го гледаха, задъхани и изтощени от темпото, което им беше наложено. Каруците с продоволствията бяха изостанали зад техните редици и Хаджиун отдели хора да проверят съдържанието им.

С преднамерена показност Чингис прецени настроението на колоната и стигна съвсем близо до нея. Хаджиун чу как хората му замърмориха одобрително при тази проява на храброст. Може би все още имаше риск арбалетите да го свалят от седлото, но Чингис дори не погледна към дзинските войници сякаш не си даваше сметка, че те се обръщаха с хиляди и го гледаха изпод вежди.

— Не си ми оставил кой знае колко, братко — рече Чингис.

Хаджиун видя, че той е блед и изпотен от ездата. Слезе импулсивно от коня и опря чело в крака на брат си.

— Щеше ми се да бъдеш с мен и да видиш лицата на офицерите им — отвърна той. — Ние наистина сме вълци в този свят на овце, братко.

Чингис кимна. Изтощението не му позволяваше да сподели въодушевлението на Хаджиун.

— Не виждам никакви продоволствия — каза той.

— Изоставиха всичко, включително и едно чудесно стадо говеда, както ще видиш.

Чингис се оживи.

— Отдавна не съм ял говеждо. Ще печем месото пред стените, за да може миризмата да се усети в града. Добре се справи, братко. Ще ги довършим ли?

Двамата погледнаха към мрачната колона войници, която се беше стопила наполовина. Хаджиун сви рамене.

— Твърде много гърла са, освен ако не ги храниш с онова, което сами домъкнаха дотук. Нека първо да видим дали ще предпочетат да хвърлят оръжието, или ще се бият.

— Мислиш ли, че ще се предадат? — Очите на Чингис проблеснаха при предложението на брат му, развълнувани от очевидната гордост на Хаджиун. Най-много от всичко племената почитаха военачалник, който можеше да спечели с ума си, а не със сила.

Хаджиун отново сви рамене.

— Да видим.

Извика десетина души, които знаеха дзински, и ги прати да предложат на враговете пощада, ако се предадат. Помогна им фактът, че войниците бяха останали без сили, гонени през целия ден от противник, който ги удряше със смазваща сила, а в същото време оставаше недосегаем. От бойния им дух не беше останало нищо и Чингис се усмихна, когато чу трясъка на захвърлените оръжия.

Беше почти тъмно, когато копията, арбалетите и мечовете бяха отнети от притихналите редици. Чингис беше донесъл нови колчани за хората на Хаджиун и монголите чакаха спокойно, докато залязващото слънце изпълваше равнината със златна светлина.

Преди да угаснат последните му лъчи, прозвуча рог и двайсет хиляди лъка се огънаха. Дзинските войници запищяха от ужас, но виковете им замлъкнаха задавено, а залповете следваха един след друг, докато не стана твърде тъмно за стрелба.

Луната се издигаше в небето и стотици говеда бяха заклани и сложени да се пекат на огньовете. Изпълнен с отчаяние, стоящият на стената Джи Джонг усети горчивия вкус на собствената си слюнка. В Йенкин вече изяждаха мъртвите.

 

 

Пирът беше в разгара си, когато шпионинът видя как шаманът се надигна и се заклатушка пиянски между герите. Стана и го последва като сянка, оставяйки Темуге да спи, след като бе погълнал цял бут кърваво говеждо. Воините пееха и танцуваха около огньовете, а барабанчиците думкаха в свиреп ритъм, който напълно заглушаваше и без това тихите му стъпки. Шпионинът не изпускаше възрастния мъж от очи, когато той спря да се изпикае непохватно по пътя, като изруга в тъмното, щом струята намокри краката му. После внезапно изчезна в мрака между две каруци. Шпионинът не бързаше. Предположи, че Кокчу е тръгнал при дзинското момиче, което държеше като робиня в дома си. Вървеше и си мислеше какво да каже на шамана. При последното си отскачане до стената чу, че регентът е започнал смъртна лотария в града — семействата от простолюдието бяха принудени да теглят жребий от дълбока делва с тясно гърло. Извадилият бяла плочка биваше заколен, за да нахрани останалите. Всеки ден преминаваше в сцени на невъобразима болка и мъка.

Потънал в мисли, шпионинът забеляза някаква сянка и нададе вик от изненада и болка, когато някой го блъсна в покривалото на един гер. Плетеният му скелет изскърца в гърба му, той усети в гърлото си студения допир на острие и дъхът му замря.

Кокчу заговори, а гласът му беше тих и уверен, без никаква следа от пиянството, което шпионинът беше видял.

— Цяла нощ ме наблюдаваш, робе. А сега ме следиш. Шшшт! — изсъска той, когато шпионинът неволно вдигна ръце от страх. — Мръднеш ли, ще ти прережа гръкляна — прошепна Кокчу в ухото му. — Бъди като статуя, робе, докато те претърся.

Шпионинът се подчини и изтърпя опипващите го кокалести ръце. Шаманът не можеше да стигне до глезените му и в същото време да държи ножа опрян в гърлото. Все пак намери единия малък нож и го хвърли в мрака, без да го поглежда. Другият в ботуша остана незабелязан и шпионинът издиша с облекчение.

Стояха в пълния мрак между герите, скрити от луната и пируващите воини.

— Питам се, защо му е на един роб да ме следи? Идваш при мен за пастата на господаря си, а малките ти очи се стрелкат навсякъде, че и задаваш едни невинни въпроси… Шпионин на Темуге ли си или убиец? Ако си такъв, господарите ти са направили лош избор.

Шпионинът не отговори, само стисна зъби от накърнена гордост. През цялата вечер беше хвърлил само един-два погледа към шамана и се запита що за мозък можеше да роди такава огромна подозрителност. Усети, че ножът се притиска още повече в гърлото му, и от устните му се отрониха първите думи.

— Убиеш ли ме, няма да разбереш нищо.

Кокчу мълча сякаш цяла вечност, докато обмисляше чутото. Шпионинът извърна очи да види изражението му и забеляза любопитство, смесено със злоба.

— Какво има за научаване, робе? — попита Кокчу.

— Нещо, което не би искал да пропуснеш — отвърна шпионинът. Изостави обичайната си предпазливост — знаеше, че животът му зависи от този момент. Кокчу можеше да го убие като едното нищо, само за да лиши Темуге от един поддръжник. — Остави ме да говоря и няма да съжаляваш.

Шаманът го бутна и той се запрепъва напред. Усещаше Кокчу зад себе си. Помисли си дали да не го обезоръжи без да го убива, но си наложи да се успокои. Постави ръце на главата си и позволи на Кокчу да го отведе до гера си.

Трябваше да събере кураж, за да се наведе и да мине през ниската врата, докато шаманът беше зад него с нож в ръка, но вече бе стигнал твърде далеч, за да пуска неуместни шеги. Знаеше предложението, което трябваше да направи. Самият господар регент го беше посрещнал на стената при последния му доклад. Пое си дълбоко дъх и отвори малката врата.

На пода до входа бе коленичило необичайно красиво момиче. Светлината от лампата осветяваше лицето му и шпионинът усети стягане в гърдите при мисълта, че такова нежно същество е принудено да чака шамана като някакво куче. Скри гнева си, а Кокчу й даде знак да ги остави насаме. Тя хвърли един последен поглед на сънародника си, докато са обръщаше на вратата, и Кокчу се изсмя.

— Май те харесва, робе. Вече започва да ми омръзва. Дали да не я дам на твоите дзински офицери? Може да дойде и твоят ред, след като я научат на смирение.

Шпионинът не обърна внимание на думите му, седна на ниското легло и ръцете му съвсем естествено се озоваха при глезените. Ако срещата тръгнеше зле, той можеше да убие шамана и да се озове при стените преди другите да се усетят. Тази мисъл го зареди със самоувереност. Кокчу я усети и се намръщи.

— Сами сме, робе. Нито ти си ми притрябвал, нито онова, което имаш да ми казваш. Говори бързо или утре сутринта ще те дам на кучетата.

Шпионинът бавно пое дъх, приготвяйки думите, които можеха да му докарат мъчения и смърт още преди изгрев-слънце. Не той беше избрал момента. Труповете в Йенкин го бяха направили. Сега или щеше да се окаже прав относно шамана, или да умре.

— Аз съм от Йенкин — тихо каза той. — Човек на императора.

Очите на Кокчу се разшириха. Шпионинът кимна.

— Сега животът ми наистина е в ръцете ти. — Внезапен инстинкт го накара да извади камата от ботуша си и да я остави на пода в краката му. Кокчу кимна на тази проява на доверие, но не свали ножа си.

— Императорът сигурно е отчаян или е загубил ума си от глад — тихо рече шаманът.

— Императорът е седемгодишно момче. Градът се управлява от генерала, когото вашият хан разби.

— Значи той те е пратил тук? Защо? — с искрено любопитство запита Кокчу. И си отговори сам, преди другият да успее да отвори уста. — Защото убиецът не успя. Защото иска племената да се махнат, преди хората му да са измрели от глад или да се разбунтуват и да подпалят града.

— Точно така — потвърди шпионинът. — Дори да е склонен да плати откуп за града, черната шатра е издигната пред стените. Какво друго му остава, освен да удържи, още две години, а може би и повече?

На лицето му не се появи издайническа следа от отчаяната лъжа. Йенкин щеше да падне след около месец, най-много три.

Накрая Кокчу свали ножа си. Шпионинът не знаеше как да изтълкува това. Регентът го беше хвърлил на вълците, за да предаде предложението му. Единственото, с което шпионинът разполагаше, бе инстинктивното му усещане, че Кокчу бе чужд сред племената, не беше от тях, беше нещо отделно. Такива хора бяха идеални за целта, но въпреки това той знаеше, че животът му още виси на косъм. Един-единствен пристъп на лоялност от страна на шамана, един-единствен вик можеше да сложи край на всичко. Чингис щеше да узнае, че е победил Йенкин, и перлата на империята щеше да бъде изгубена завинаги. Шпионинът се обля в пот въпреки студения въздух. Продължи да говори, преди Кокчу да успее да отвори уста.

— Ако отново се вдигне бялата шатра, императорът ми ще заплати такъв откуп, че и сто крале ще заплачат. Коприна, с която да застелете пътя чак до родината си, скъпоценни камъни, роби, писани трудове по магия, наука и медицина, слонова кост, желязо, дървен материал… — Видя как очите на Кокчу проблеснаха при споменаването на магия, но продължи да изброява. — … хартия, нефрит, хиляди и хиляди каруци с богатства. Достатъчно да се основе империя, ако ханът го пожелае. Достатъчно, за да си построите собствени градове.

— Всичко това така или иначе ще бъде наше, щом градът падне — промърмори Кокчу.

Шпионинът решително поклати глава.

— Накрая, когато поражението е неизбежно, градът ще бъде подпален отвътре. Знай, че говоря истината — твоят хан ще получи единствено пепел и още две години чакане в тази равнина.

Замълча. Опитваше се, но не успяваше да види как се приемат думите му. Кокчу стоеше като истукан и едва дишаше, докато го слушаше.

— Защо не предложи всичко това на самия хан? — попита той, Ма Цин поклати глава, внезапно овладян от умора.

— И двамата не сме деца, шамане. Ще говоря направо. Чингис е вдигнал черната шатра и всичките му хора знаят, че това означава смърт. Би пострадала гордостта му, ако приеме императорския откуп, а доколкото виждам, той по-скоро би предпочел да види Йенкин, превърнат на пепел. Ако обаче някой друг доверен човек му съобщи вестта насаме? Може пък да се съгласи на проява на милост заради невинните, които страдат вътре.

За най-голямо учудване на шпионина, Кокчу се изсмя.

— Милост ли? За Чингис милостта е проява на слабост. Никога няма да срещнеш човек, който разбира ужаса на войната по-добре от хана, когото следвам. Не можеш да го изкушиш с подобно нещо.

Шпионинът усети как гневът му неволно избива от подигравателния тон на шамана.

— Тогава ми кажи как да го накараме да се махне от Йенкин, или ме убий и ме хвърли на кучетата си. Казах ти всичко, което знам.

— Аз бих могъл да го накарам — тихо рече Кокчу. — Показвал съм му какво мога да правя.

— От теб се страхуват в лагера — бързо каза шпионинът и се вкопчи в кокалестата му ръка. — Ти ли си този, който ми трябва?

— Да — отвърна Кокчу. Лицето му се изкриви, щом видя облекчението на шпионина. — Остава само да кажеш цената за помощта ми в това дребно начинание. Колко ли струва градът на твоя император? Каква цена да определя за живота му?

— Каквото и да поискаш, ще бъде включено в откупа — каза шпионинът. Не смееше да си помисли, че шаманът може да си играе с него. А и какъв избор имаше, освен да върви натам, накъдето го водеха?

Кокчу помълча известно време, преценявайки човека, който седеше така сковано и изпънато на леглото.

— В този свят има истинска магия, робе. Усещал съм я и съм я използвал. Ако твоите хора познават това изкуство, твоето момче император ще го има в безценния си град — рече най-накрая той. — Човек и за сто живота не може да научи достатъчно. Искам да знам всяка тайна, която са открили сънародниците ти.

— Има множество тайни, шамане — от това как се прави хартия и коприна до горящата прах, компаса и маслото, което гори и не угасва. Коя точно искаш да знаеш?

Кокчу изсумтя.

— Не се пазари с мен. Искам ги всички. Имате ли хора, които използват тези изкуства в градовете?

Шпионинът кимна.

— Жреци и най-различни учени.

— Нека ми предадат тайните си, като подарък между колеги. Предупреди ги да не спестяват нищо или ще кажа на хана, че съм получил кърваво видение и той ще се върне да изгори земите ви чак до морето. Разбра ли ме?

Шпионинът развърза езика си и отговори, безсилен от облекчение. Наблизо се чуха гласове и той продължи забързано, като отчаяно се мъчеше да завърши.

— Ще направя каквото искаш. Когато се вдигне бялата шатра, императорът ще се предаде. — Помисли за момент, после заговори отново. Гласовете отвън приближаваха.

— Има ли предателство, шамане, всичко, което искаш да знаеш, ще бъде погълнато от пламъците. В града има достатъчно горяща прах, за да превърне и камъните в пепел.

— Дръзка заплаха — презрително отвърна Кокчу. — Питам се дали сънародниците ти наистина имат волята да извършат подобно нещо. Изслушах те, робе. Ти си свърши работата. А сега се връщай в града си и чакай бялата шатра заедно с твоя император. Тя ще се появи, когато й дойде времето.

На шпионина му се искаше да натисне шамана повече, да го накара да разбере, че трябва да действа бързо. Предпазливостта затвори устата му — реши, че това само ще отслаби позицията му. Шамана просто не го беше грижа, че хората в града измираха всеки ден.

— Какво става тук? — рязко попита Кокчу, разтревожен от виковете пред гера. Даде знак на шпионина да излезе и го последва на лунната светлина. Всички около тях бяха вперили погледи в града и двамата мъже също се обърнаха към стените.

 

 

Младите жени бавно се изкачваха по каменните стъпала, облечени в цвета на смъртта — бялото. Бяха слаби като скелети и боси, но не трепереха. Студът сякаш изобщо не достигаше до тях. Войниците отстъпиха в суеверен ужас и никой не прегради пътя им. Хиляди се събраха на стената. Десетки хиляди. Дори вятърът престана да шепне по улиците и тишината беше пълна.

Алеята около града беше замръзнала, бяла и твърда на петдесет стъпки под тях. Почти едновременно младите жени пристъпиха до самия ръб. Някои се държаха за ръце, други стояха сами и гледаха в мрака. Стояха наредени по всичките мили на стената и се взираха надолу.

 

 

Шпионинът затаи дъх и прошепна една прастара молитва от времето, когато все още не беше забравил истинското си име. Сърцето му се късаше за сънародниците му и града.

По цялата стена се бяха изкачили бели призрачни фигури. Монголските воини видяха, че това са жени и започнаха да им подвикват, да се смеят и да подхвърлят неприлични шеги. Шпионинът тръсна глава, за да заглуши грубите звуци. В очите му проблеснаха сълзи. Много от момичетата се държаха за ръце и се взираха надолу към врага, настанил се пред самите порти на императорския град.

Замръзнал от мъка, шпионинът гледаше как пристъпват напред. Насъбралите се воини млъкнаха потресено. В далечината момичетата започнаха да падат като бели листенца и дори Кокчу поклати глава поразен. Хиляди други заеха местата им на стената и пристъпиха напред към смъртта, без да издадат нито звук. Телата им се натрошаваха в твърдия камък отдолу.

— Има ли предателство, градът и всичко в него ще бъде погълнато от пламъците — прошепна шпионинът на шамана с изтънял от мъка глас.

Кокчу вече не се съмняваше в това.