Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

32.

Странно беше да видят портите на Йенкин най-сетне отворени. Чингис замръзна в седлото си, когато се появи първата тежко натоварена каруца. Това, че я теглеха хора, а не животни, показваше състоянието на града. Той едва се сдържа да не пришпори коня си и да атакува, макар че много месеци беше копнял за този момент. Но си каза, че е взел правилното решение, и хвърли поглед към Кокчу, който беше от дясната му страна, яхнал пони от най-добрата порода сред племената.

Кокчу не можа да скрие усмивката си, когато пророчеството му се потвърди. Беше разказал на Чингис подробностите от видението си, докато черната шатра се издигаше пред града, и ханът му обеща да приеме откупа, ако изобщо му бъде предложен такъв. Не само бе засилил властта и влиянието си сред племената, но и бе станал много по-богат, отколкото някога беше мечтал. Съвестта му беше спокойна, докато гледаше идващото към тях съкровище на империята. Беше излъгал хана и може би го беше лишил от кървава победа, но все пак Йенкин падна и Кокчу беше творецът на монголския триумф. Тридесет хиляди воини приветстваха с радостни викове приближаващите каруци, докато не останаха без глас. Знаеха, че ще носят зелена коприна преди още да е свършил денят. За мъже, които живееха за да грабят, това беше гледка, която щяха да разказват на внуците си. Самият император беше принуден да падне на колене пред тях и на непревземаемия град не му оставаше друго, освен да избълва богатствата си след поражението.

За първи път военачалниците можеха да надникнат през отворените врати към града зад стените. Виждаха широка улица, която изчезваше в далечината. Чингис се изкашля в юмрук, докато откупът излизаше отвътре като изплезен език. Хората се суетяха около колоната и цялата операция малко се различаваше от военна. Мнозина бяха станали кожа и кости от глад. Препъваха се, пак теглеха, а опитаха ли се да починат, дзинските офицери ги бичуваха жестоко, докато не тръгнат отново или не умрат.

Стотици каруци излязоха в равнината, подредени в спретнати редици, а потящите се носачи се връщаха обратно към града за нови. Темуге бе наредил на хората си да преброят съкровищата, но вече цареше пълен хаос и Чингис се засмя, когато видя брат си да подтичва наоколо с почервеняло лице и да раздава заповеди по улиците за богатства, които се бяха пръкнали от нищото в равнината.

— Какво ще правиш с откупа? — попита го Хаджиун, който стоеше до него.

Чингис се откъсна от мислите си и сви рамене.

— Колко може да носи човек, без да му пречи да се бие?

Хаджиун се разсмя.

— Темуге иска да си построим наша столица, каза ли ти? Чертае планове на селище, което, меко казано, наподобява дзински град.

Чингис изсумтя и се преви в седлото в пристъп на кашлица, от който остана без дъх. Хаджиун заговори отново, сякаш не бе забелязал слабостта му.

— Не можеш просто да заровиш златото, братко. Трябва да направим нещо с него.

Когато отново бе в състояние да говори, Чингис беше пропуснал момента за острия коментар, който щеше да направи.

— И двамата сме вървели по улиците на дзинските градове, Хаджиун. Помниш ли миризмата? Когато си мисля за дома, аз се сещам за чисти потоци и долини с мека трева. Няма начин да се преструваме на дзински благородници зад някакви си стени. Нима не показахме, че стените те правят слаб?

Посочи към върволицата каруци, която все още не спираше. Повече от хиляда бяха излезли от Йенкин, но колоната продължаваше да се точи по дългата улица зад стената.

— Тогава няма да имаме стени — рече Хаджиун. — Нашите стени ще бъдат воините около нас, по-силни от всяка постройка от камък и хоросан.

Чингис го изгледа насмешливо.

— Виждам, че Темуге може да бъде доста убедителен — отбеляза той.

Хаджиун се извърна смутено.

— Не ме интересуват мечтите му за пазарил бани. Той говори и за места за учене, за лекари, които ще лекуват раните на воините. Гледа към време, когато няма да воюваме. Никога не сме имали такива неща, но това не означава, че винаги ще бъде така.

Известно време двамата се взираха в редиците каруци. Щяха да използват всеки резервен кон от туманите, но дори и така, трудно щяха да превозят такова количество. Съвсем естествено беше да кроят планове.

— Почти не мога да си представя какво е мир — рече Чингис. — Никога не съм го познавал. Единственото, което искам, е да се върна у дома и да се оправя от болестта, която ме тормози. Да яздя цял ден и отново да стана силен. Нима искаш да строя градове в моите степи?

Хаджиун поклати глава.

— Не градове. Ние сме конници, братко. Винаги ще бъде така. Но може би столица, един-единствен град за народа, който създадохме. Както разказва Темуге, представям си огромни тренировъчни лагери за воините ни и място, където децата ни могат да живеят, без да познават страха, който познахме ние.

— Тогава те ще растат слаби — рече Чингис. — Ще станат хилави и безполезни като дзинските селяни и един ден ще дойде някой друг корав, жилав и опасен. Какво ще стане тогава с народа ни?

Хаджиун погледна към герите на хилядите воини, които вървяха или яздеха из огромния лагер. Усмихна се и поклати глава.

— Ние сме вълци, братко, но дори вълците се нуждаят от леговище, където да спят. Не искам каменните улици на Темуге, но може да си направим град от гери и да го преместваме всеки път, щом пашата свърши.

Чингис го заслуша с по-голям интерес.

— Така е по-добре. Ще си помисля, Хаджиун. Ще имаме достатъчно време на път към дома, а както сам казваш, не можем просто да заровим цялото това злато.

Междувременно при каруците дойдоха хиляди роби и се строиха в окаяни редици. Много от тях бяха малки момчета и момичета, дадени като вещи от младия император на хана завоевател.

— Те ще строят вместо нас — каза Хаджиун и махна с ръка към тях. — И когато ние с теб остареем, ще имаме спокойно местенце, където да умрем.

— Казах, че ще си помисля, братко. Кой знае какви земи са открили Субодай, Джелме и Хазар? Може пък да поемем към тях и никога да не ни потрябва място за спане, защото ще спим на конете си.

Хаджиун се усмихна на брат си. Знаеше, че не бива да го притиска повече.

— Виж всичко това — рече той. — Помниш ли, когато бяхме сами?

Нямаше нужда да се впуска в подробности. И двамата бяха преживели времена, когато смъртта дишаше във вратовете им и всеки човек беше враг.

— Помня — каза Чингис.

След картините от тяхното детство равнината с каруците и безчислените воини будеше страхопочитание. Докато я съзерцаваше, Чингис видя фигурата на първия министър да подтичва към тях. Въздъхна при мисълта за поредния напрегнат разговор с него. Представителят на императора се преструваше на доброжелателен, но отвращението му от племената личеше във всеки негов поглед и движение. Освен това се боеше от конете, а това изнервяше самите животни.

Дзинският министър се поклони ниско и разви някакъв свитък.

— Какво е това? — попита Чингис на дзински, преди Руин Чу да успее да отвори уста. Чакахай го учеше на своя език, като намираше все по-находчиви начини да награди напредъка му.

Министърът като че ли се обърка, но бързо се окопити.

— Това е списък на откупа, господарю хан.

— Дай го на брат ми Темуге. Той знае какво да прави с него.

Министърът се изчерви и започна да навива свитъка на стегнато руло.

— Помислих, че ще поискаш да провериш дали всичко е точно, господарю — рече той.

Чингис се намръщи.

— Не съм си и помислял, че може да сте толкова глупави да не изпълните обещаното, Руин Чу. Да не искаш да кажеш, че твоите хора нямат чест?

Не, господарю… — заекна Руин Чу.

Чингис му махна с ръка да млъкне.

— Тогава брат ми ще се погрижи за това. — Замисли се за момент, загледан над главата на министъра към редицата натоварени каруци. — Още не съм видял господаря ти да обяви официално, че се предава, Руин Чу. Къде е той?

Лицето на Руин Чу се изчерви още повече, докато се чудеше какво да отговори. Генерал Джи Джонг не беше преживял нощта и първият министър беше повикан на зазоряване в апартамента му. Потръпна при спомена за белезите и раните по тялото. Смъртта му не е била от леките.

— Генерал Джи Джонг не оцеля в тези трудни времена, господарю — рече накрая той.

Чингис го изгледа безизразно.

— Какво ме интересува някакъв си войник? Не съм се срещал с младия император. Да не би да си мисли, че ще вземем златото му и ще се махнем, без дори да го видим?

Устните на Руин Чу се раздвижиха, но от устата му не излезе нито звук.

Чингис пристъпи към него.

— Връщай се в Йенкин, министре, и го доведи. Ако не е тук до обед, богатствата на целия свят няма да спасят града ти.

Руин Чу преглътна с мъка, видимо уплашен. Беше се надявал, че монголският хан няма да поиска да види седемгодишното момче. Дали малкият Сюан щеше да преживее срещата? Не можеше да каже със сигурност. Монголите бяха жестоки и способни на всичко. Но нямаше никакъв избор и се поклони още по-дълбоко.

— Твоя воля, господарю.

 

 

Слънцето се бе издигнало в небето, когато безкрайната върволица каруци спря, за да стори път на императорската носилка. Придружаваха я сто мъже в доспехи, които вървяха от двете страни на кутията, носена от еднакви на ръст роби. Вървяха в мрачна тишина и монголите също се умълчаха и наобиколиха приближаващата към Чингис и военачалниците му група. За императора нямаше издигната специална шатра, но въпреки това за миг Чингис изпита благоговение, докато свитата маршируваше към него. Вярно беше, че момчето не бе играло никаква роля в историята на племената. Въпреки това то беше символът на всичко, срещу което се бяха обединили. Ръката му се отпусна върху дръжката на един от мечовете на Арслан. Когато оръжието бе изковано, Чингис беше хан на не повече от петдесет души в затрупан от сняг и лед малък лагер. По онова време не можеше и да си представи, че един ден императорът на Дзин ще му се яви по негова заповед.

Носилката блестеше на слънчевите лъчи, докато я поставяха внимателно на земята. Робите се изправиха, вперили погледи право напред. Чингис гледаше запленено как Руин Чу дърпа завесите и едно малко момче стъпва на тревата. То носеше дълга зелена куртка, обсипана със скъпоценни камъни, върху черни гамаши. Високата яка караше момчето да държи главата си вдигната. В очите му нямаше страх, когато срещнаха погледа на хана, и Чингис се възхити на куража му.

Чингис пристъпи напред и усети напрегнатите погледи на войниците.

— Кажи на хората да отстъпят, Руин Чу — тихо рече той.

Министърът сведе глава и даде заповедта. Чингис остана неподвижен на мястото си, а офицерите го изгледаха свирепо, преди да отстъпят с неохота. Ясно беше, че не могат да защитят малкото момче в сърцето на монголския лагер, но Чингис не можеше да не признае всеотдайната им вярност. Не му се искаше да се стреснат и да атакуват. Щом отстъпиха, той ги изхвърли от мислите си и приближи императора.

— Добре дошъл в лагера ми — каза той на дзински език. Малкото момче го гледаше, без да отговори, и Чингис видя, че ръцете му треперят.

— Получи всичко, което поиска — неочаквано изрече Сюан с тънък гласец.

— Исках да сложа край на обсадата — отвърна Чингис. — И това стана.

Момчето вдигна глава още по-високо, застанало като някакъв бляскав манекен под слънцето.

— Сега ще ни нападнеш ли?

Чингис поклати глава.

— Казал съм, че думата ми е желязо, малко мъжле. Ако баща ти стоеше на твоето място, може би щях да се замисля. Сред хората ми има мнозина, които биха ме аплодирали за това.

Млъкна, за да преглътне заради сърбящото го гърло, и не успя да спре пристъпа на суха кашлица. За негово раздразнение гласът му хриптеше, когато заговори отново:

— Убивал съм вълци. Няма да ловувам зайци.

— Няма винаги да съм толкова малък, господарю хан — отвърна момчето. — Може да съжалиш, че си ме оставил жив.

Чингис се усмихна на това непокорство, а Руин Чу трепна. С едно плавно движение ханът изтегли ножа си и го положи на рамото на момчето, докосвайки яката му.

— Всички велики мъже имат врагове, императоре. Твоите ще чуят, че си стоял с моя меч на врата си, и всички армии и градове на Дзин не ще успеят да свалят острието. След време ще разбереш защо това ми доставя повече удоволствие, отколкото да те убия.

Надигна се нов пристъп на кашлица, от който гърлото му се сви, и той избърса уста със свободната си ръка.

— Предложих ти мир, момче. Не мога да кажа дали ще се върна или дали синовете ми и техните военачалници няма отново да дойдат след години. Ти успя да си купиш мир за година, може би за две или три. Това е повече, отколкото твоите хора са давали на моите. — Въздъхна и прибра меча в ножницата. — Момче, има едно последно нещо, преди да тръгна към земите на детството си.

— Какво още искаш? — попита Сюан. Беше станал съвсем бял, след като мечът бе махнат от врата му, но очите му бяха студени.

— Коленичи пред мен, императоре, и ще си тръгна — рече Чингис. За негова изненада очите на момчето се напълниха с яростни сълзи.

— Няма!

Руин Чу приближи и се надвеси нервно над рамото му.

— Сине на небето, трябва да го направиш — прошепна той. Чингис не каза нищо повече и най-после раменете на момчето се отпуснаха. То се взря сляпо пред себе си и коленичи пред хана.

Чингис стоеше на ветреца и дълго се наслаждаваше на тишината. После направи знак на първия министър да помогне на момчето да се изправи.

— Когато пораснеш, не забравяй този момент, императоре — тихо рече той.

Момчето не отговори и Руин Чу го поведе обратно към носилката и го прибра на безопасно място вътре. Свитата се строи около нея и пое обратно към града.

Чингис ги гледаше как се отдалечават. Откупът беше платен и войската му чакаше заповед за потегляне. Нищо вече не го задържаше в тази проклета равнина, донесла му слабост и безсилие от мига, в който стъпи в нея.

— Да си вървим у дома — каза той на Хаджиун. Засвириха рогове и огромното множество се раздвижи.

 

 

Болестта в гърдите му се влоши през първите седмици на пътуването. Кожата му беше гореща на допир, потеше се непрекъснато и страдаше от обривите по подмишниците и слабините. Окосмените части на тялото му започнаха да загнояват. Дишането му беше болезнено, той хриптеше всяка нощ и все не можеше да прочисти гърлото си. Копнееше за прохладните чисти ветрове на планините в родината и противно на здравия разум прекарваше по цял ден на седлото, загледан в хоризонта.

На месец път от Йенкин пред тях се появиха покрайнините на пустинята и племената спряха край една река, за да се запасят с вода за прехода. Именно тук ги настигнаха последните съгледвачи, които Чингис беше оставил. Двама от тях дори не се отбиха при приятелите си около лагерните огньове, а препуснаха направо към ханския гер.

Хаджиун и Арслан бяха вътре с Чингис и тримата излязоха да чуят последния доклад. Двамата съгледвачи скочиха сковано на земята, целите в прах и мръсотия. Чингис се спогледа с брат си и преглътна, за да успокои изтормозеното си гърло.

— Господарю хан — започна единият. Човекът се олюляваше и Чингис се запита какво ли го е накарало да препуска толкова бързо. — Императорът напусна Йенкин, господарю. Тръгна на юг. С него заминаха повече от хиляда души.

— Значи е избягал? — невярващо попита Чингис.

— На юг, господарю. Заряза града отворен. Не останах да видя колко от жителите са оцелели. Императорът замина с много каруци и роби, както и с всичките си министри.

Никой не проговори, докато чакаха Чингис да се изкашля в юмрука си и с мъка да си поеме дъх.

— Дадох му мир — най-после рече той. — А той крещи на целия свят, че думата ми не означава нищо за него.

— Какво значение има, братко? — започна Хаджиун. — Хазар е на юг. Никой град няма да посмее да приюти…

Чингис го накара да млъкне с гневен жест.

— Няма да се върна на онова място, Хаджиун. Но всяко нещо си има цена. Той наруши мира, който му предложих, за да избяга при войските си на юг. Сега ти ще му покажеш какво следва.

— Братко?

— Не, Хаджиун! До гуша ми дойде от тези игри. Върни се с хората си в онази равнина и изгори Йенкин до основи. Това е цената за постъпката на императора.

Брат му беше толкова гневен, че на Хаджиун не му оставаше нищо друго, освен да сведе глава.

— Твоя воля, господарю.