Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 18 гласа)

9.

На петте хиляди воини им беше нужно повече време да отбият каналите с пръст и чакъл, отколкото да ги разрушат. Чингис даде заповедта, когато видя, че водата продължава да се покачва и вече заплашва дори високото място, на което бяха преместили лагера. Когато приключиха, на изток и на запад се бяха образували нови езера, но поне пътят към Инчуан съхнеше под слънчевите лъчи. Земята бе покрита с хлъзгави черни растения и въздухът се изпълни с облаци хапещи мухи, които подлудяваха племената. Понитата затъваха до колене в лепкавата кал, това затрудняваше разузнаването и хората се принуждаваха да остават по герите си. Всяка вечер избухваха спорове и кавги и Хаджиун здравата се потеше, за да запази мира.

Бездействието бе уморително и новината за осемте конници, които се трепеха в равното, беше посрещната с въодушевление от всички. Не бяха прекосили пустинята, за да стоят на едно място. Дори децата бяха изгубили интерес към калта, а много от тях се разболяха от пиенето на застояла вода.

Чингис гледаше как конниците от Си Ся се мъчат в калта. Беше събрал пет хиляди души да ги посрещнат на суха земя, като ги разположи по самия край на тресавището, за да не даде възможност на неприятеля да намери място за почивка. Конете на непознатите вече се бяха разпенили от усилието да измъкват крака от лепкавата кал, а конниците трудно можеха едновременно да запазят достойнството си и да внимават да не паднат.

За огромно удоволствие на Чингис един от тях наистина се стовари от седлото, когато конят му попадна в дупка. Племената задюдюкаха презрително, а мъжът дръпна яростно поводите и отново възседна животното, целият изкалян. Чингис погледна към седналия до него Барчук и забеляза доволната му физиономия. Той беше тук като преводач, но Кокчу и Темуге също бяха дошли да чуят какво има да каже кралският пратеник. Двамата се бяха заели да изучават дзинския език с наслада, която Чингис намираше за възмутителна. Шаманът и по-малкият му брат открито се вълнуваха от възможността да проверят новопридобитите си знания.

Конниците спряха, щом Чингис вдигна ръка. Бяха приближили достатъчно, за да ги чуват, и макар да изглеждаха невъоръжени, той не беше от доверчивите. Ако беше на мястото на краля, несъмнено би обмислил опит за убийство. Племената зад него наблюдаваха мълчаливо. Двойно извитите лъкове бяха готови за стрелба.

— Да не сте се изгубили? — извика им Чингис. Видя как онези се обръщат към един от тях — войник с хубава броня, която покриваше и главата му с метални пластини. Чингис кимна леко, явно мъжът щеше да говори от името на останалите. Не остана разочарован.

— Нося съобщение от краля на Си Ся — отвърна войникът. За огромно разочарование на Темуге и Кокчу човекът говореше идеално езика на племената.

Чингис погледна въпросително към Барчук и ханът на уйгурите замърмори тихо, като едва мърдаше устни.

— Виждал съм го преди, когато търгувахме. Офицер е от някакъв среден чин, много горделив.

— На такъв прилича в тази хубава броня — отвърна Чингис и отново се обърна към новодошлите. — Слезте от конете, ако искате да говорите с мен.

Конниците се спогледаха и Чингис прикри смеха си, когато нагазиха в гъстата кал. Едва можеха да помръднат в нея и израженията им го развеселиха още повече.

— Какво има да каже кралят ви? — продължи Чингис, като се взираше в офицера. Мъжът беше пламнал от гняв, че калта съсипва хубавите му ботуши, и му трябваха няколко мига да овладее емоциите си, преди да отговори:

— Предлага да сключите примирие и да се срещнете в сянката на градските стени. Дава честната си дума, че няма да атакува, докато си там.

— Какво има да ми казва? — повтори Чингис, сякаш не беше получил отговор.

Мъжът се изчерви още повече.

— Ако можех да чета мислите му, нямаше да има смисъл от подобна среща — рязко отвърна той. Другарите му погледнаха нервно множеството монголски воини с лъкове в ръце. Бяха се запознали с необичайната точност на тези оръжия и се молеха техният говорител да не каже нещо обидно.

Чингис се усмихна.

— Как е името ти, гневни човече?

— Хо Са. Аз съм шао-вей на Инчуан. Сигурно можете да ме наричате хан, старши офицер.

— Не бих те нарекъл хан — отвърна Чингис. — Но въпреки това си добре дошъл в лагера ми, Хо Са. Върни онези кози обратно и ще те посрещна в гера си и ще споделя с теб чая и солта си.

Хо Са се обърна към спътниците си и рязко им кимна към града в далечината. Един от тях изговори поредица безсмислени срички, които накараха Кокчу и Темуге да проточат вратове, за да чуят по-добре. Хо Са сви рамене и седмината се качиха на конете си и обърнаха назад към града.

— Чудесни коне — обади се Барчук до него. Чингис погледна хана на уйгурите. Кимна и улови погледа на Арслан, който стоеше заедно с воините. Рязко посочи с два пръста отдалечаващата се група, подобно на атакуваща змия.

Миг по-късно сто стрели полетяха във въздуха и свалиха седмината конници от седлата. Единият кон също падна и Арслан излая нещо на провинилия се стрелец, взе лъка му, преряза тетивата с ножа си и му върна оръжието. Боецът го взе, навел посрамено глава.

Телата лежаха проснати по очи в калта. Конете не можеха да избягат. Останали без конници, които да ги подкарват, те стояха апатично, загледани назад към племената. Две от животните подушиха труповете на познати хора и изцвилиха нервно от миризмата на кръв.

Хо Са гледаше вбесено със стиснати устни, когато Чингис се обърна към него.

— Конете са хубави — рече Чингис. Изражението на войника не се промени и ханът сви рамене. — Думите не тежат. И сам ще успееш да върнеш отговора ми.

Хо Са беше отведен до големия гер и му дадоха солен чай. Самият Чингис остана да види как улавят конете и ги връщат обратно.

— Аз ще избирам пръв — каза той на Барчук. Ханът на уйгурите кимна и вдигна за момент очи. Чингис щеше да получи най-добрите коне, но и останалите си заслужаваха.

 

 

Въпреки че бе есен, слънцето печеше силно в долината на Си Ся и земята се беше покрила с тънка коричка, когато Чингис потегли към града. Кралят беше помолил той да вземе със себе си само трима спътници, но през първите няколко мили пет хиляди монголи яздеха заедно с него. Когато приближи достатъчно, за да види издигнатия пред градските стени павилион, любопитството съвсем завладя Чингис. Какво можеше да иска от него кралят?

Остави ескорта си малко неохотно, макар да знаеше, че Хазар ще препусне на помощ при най-малкия знак от негова страна. Беше обмислил вероятността за изненадващо нападение срещу краля по време на срещата, но Рай Чианг не беше глупак. Навесът с прасковен цвят беше издигнат много близо до градските стени. Огромните лъкове със стрели с железни върхове, дълги човешки бой, бяха в състояние да го унищожат за миг и Чингис нямаше да може да се измъкне. Кралят бе уязвим извън стените, но равновесието вътре беше деликатно.

Чингис седеше изправен в седлото, докато яздеше с Арслан, Хаджиун и Барчук. Бяха добре въоръжени и криеха в доспехите си кинжали в случай, че кралят пожелае да предадат мечовете си.

Чингис се опита да смекчи мрачното си изражение, докато разглеждаше прасковения навес до най-дребния детайл. Цветът му хареса и той се запита къде ли може да намери коприна с такава ширина и качество. Стисна зъби при мисълта за недокоснатия град пред него. Ако имаше начин да влезе вътре, нямаше да му се налага да се среща с краля на Си Ся. Не му даваше покой мисълта, че всеки голям град в Дзин е защитен добре като този, а той още не беше намерил начин да се справи с отбраната му.

Четиримата ездачи мълчаливо влязоха в прохладната цветна сянка и слязоха от конете. Навесът ги скриваше от стрелците по градските стени и Чингис донякъде се отпусна, застанал в мрачно мълчание пред кралските гвардейци.

Несъмнено са специално подбрани да правят впечатление, помисли си той, докато се взираше в тях. Някой беше помислил за трудностите при срещата. Входът на павилиона беше достатъчно широк, за да се увери предварително, че вътре не го очакват убийци. Стражите бяха яки и не му обърнаха внимание. Вместо него гледаха като статуи редицата конни воини, спрели в далечината.

В павилиона имаше няколко стола, но само един човек и Чингис му кимна.

— Къде е кралят ти, Хо Са? Или не е свикнал да става толкова рано сутрин?

— Идва, господарю хан. Един крал никога не пристига пръв.

Чингис вдигна вежда и се замисли дали да не се обиди.

— Тогава може би ще е по-добре да си тръгвам. В края на краищата, не аз съм го молил да идва при мен.

Хо Са се изчерви и Чингис се усмихна. Мъжът се дразнеше лесно, но той го харесваше въпреки това. Преди да успее да отговори, от стените затръбиха рогове и четиримата монголи посегнаха към мечовете си. Хо Са вдигна ръка.

— Кралят гарантира мира, господарю хан. Роговете известяват, че той излиза от града.

— Излез и виж — обърна се Чингис към Арслан. — Кажи ми колко души има с него.

Помъчи се да отпусне стегнатите си мускули. Беше се срещал с ханове и преди, дори ги бе убивал в собствените им гери. В това няма нищо ново, каза си той, но все пак в него проблесна искрица на страхопочитание, отглас от реакцията на Хо Са. Усмихна се на собствената си глупост, щом осъзна, че всичко това се дължи на прекалено дългото му отсъствие от родината. Всичко тук беше ново и различно от познатите му степи, но тази сутрин не би избрал да се намира някъде другаде.

Арслан се върна бързо.

— Идва в носилка, носена от роби. Много прилича на носилката на Вен Чао.

— Колко роби? — намръщи се Чингис. Можеха да се окажат изправени пред много противници и раздразнението пролича на лицето му.

Хо Са отговори преди Арслан:

— Те са евнуси, господарю. Осем мъже, но не са воини. Те са просто товарни добичета и им е забранено да носят оръжия.

Чингис се замисли. Ако се махнеше преди пристигането на краля, никой в града нямаше да повярва, че не се е уплашил. Може би и собствените му воини щяха да си помислят същото. Остана неподвижно — Хо Са имаше дълъг меч на колана си, двамата стражи също бяха добре бронирани. Прецени рисковете и ги отхвърли. Понякога човек се тревожи прекалено много за това какво може да се случи. Позасмя се, Хо Са примигна изненадано, седна и зачака краля.

Носачите държаха безценния си товар на височината на кръста, докато приближаваха копринения павилион. Отвътре Чингис и тримата му другари гледаха с интерес как робите оставиха носилката на земята. Шестима стояха безмълвни, докато другите двама развиха ивица черна коприна върху калта. После, за най-голяма изненада на Чингис, извадиха дървени свирки от поясите си и засвириха изтънчена мелодия, докато завесите на носилката се вдигаха. Беше странно успокояващо да чуеш музика на лекия ветрец и Чингис гледаше запленено как Рай Чианг излиза навън.

Кралят бе слабо сложен мъж, макар да носеше доспехи, които идеално пасваха на фигурата му. Пластините им бяха полирани до такава степен, че блестяха на слънцето. На кръста си носеше меч с обсипана със скъпоценни камъни дръжка и Чингис се запита дали някога го е изваждал в гнева си от ножницата. При появата му музиката се засили и Чингис откри, че се наслаждава на изпълнението.

Кралят на Си Ся кимна на двамата гвардейци, те излязоха от павилиона и застанаха от двете му страни. Едва тогава извървя няколкото крачки до навеса. Чингис и спътниците му станаха да го приветстват.

— Господарю хан — рече Рай Чианг и сведе леко глава. Акцентът му беше странен, той произнесе думите така, сякаш ги бе научил, без да ги разбира.

— Твое величество — отвърна Чингис. Беше научил местната дума от Барчук. За свое удоволствие забеляза, че в очите на краля заблестя интерес. Прииска му се баща му да беше жив да го види как се среща с крале в чужди земи.

Двамата гвардейци застанаха срещу Хаджиун и Арслан, ясно набелязвайки целите си, ако станеше нещо непредвидено. Военачалниците им отвърнаха с безизразни погледи. Те бяха просто наблюдатели на срещата, но не можеха да бъдат изненадани. Ако кралят беше замислил смъртта им, той също не би оцелял.

Арслан се намръщи от неочаквано споходила го мисъл. Никой досега не беше виждал краля. Ако пред тях имаше подставено лице, защитниците на Инчуан можеха да направят павилиона на пихтия от стените и да изгубят само шепа верни хора. Загледа се в Хо Са, търсейки признаци за необичайно напрежение, но той като че ли не очакваше да умре в следващия момент.

Рай Чианг заговори на своя език. Гласът му беше уверен, както можеше да се очаква от свикнал с властта човек. Гледаше Чингис право в очите и сякаш и двамата не мигнаха нито веднъж. Когато кралят завърши речта си, Хо Са прочисти гърлото си и преведе, като се мъчеше да запази безизразната си физиономия:

— Защо уйгурите опустошават земите на Си Ся? Нима не се държим честно с вас?

Откъм Барчук се дочу гърлен звук, но кралят не откъсна поглед от Чингис.

— Аз съм хан на всички племена, твое величество — отвърна Чингис. — Уйгурите са само едно от тях. Нападаме, защото имаме силата да владеем. Защо иначе да го правим?

Кралят смръщи вежди, докато слушаше превода на Хо Са. Отговорът му беше премерен и в него не се забелязваше нито следа от гняв:

— Нима ще стоиш пред града ми до края на света? Това е неприемливо, господарю хан. Нима народът ти не се спазарява при война?

Чингис се наведе заинтересувано напред.

— Няма да се пазаря с Дзин, твое величество. Вие сте врагове, стари като земята, и аз ще видя градовете ви сринати до земята. Земите ви са мои и ще препускам надлъж и шир по тях, както ми се хареса.

Изчака търпеливо Хо Са да преведе думите му. Всички под навеса забелязаха внезапното вълнение на Рай Чианг. Той се изправи и гласът му стана писклив. Чингис се напрегна, докато чакаше Хо Са. Вместо него обаче Барчук пое превода:

— Казва, че неговият народ е различен от дзинския — каза той. — Ако те са врагът ти, защо се бавиш в долината на Си Ся? Големите градове на Дзин се намират на север и изток.

Барчук кимна, когато кралят заговори отново:

— Мисля, че вече не са приятели, каквито бяха навремето, господарю хан. Този крал няма да има нищо против, ако започнеш война срещу дзинските градове.

Чингис сви замислено устни.

— Защо да оставям враг зад гърба си? — рече той.

Щом разбра думите му, Рай Чианг заговори отново. Хо Са пребледня, докато слушаше, но заговори, преди Барчук да успее да отвори уста:

— Ще оставиш съюзник, господарю хан. Ако истинският ти враг е Дзин, ще плащаме данък на племената ти и ще сме свързани като приятели. — Офицерът преглътна нервно. — Моят крал предлага коприна, орли и скъпоценни камъни, провизии и доспехи. — Пое дълбоко дъх. — Камили, коне, дрехи, чай и хиляда бронзови и сребърни монети годишно. Прави предложение на съюзник, каквото не може да се направи на враг.

Рай Чианг отново заговори нетърпеливо. Хо Са замръзна, докато слушаше краля си, и се осмели да го попита нещо. Рай Чианг направи рязък жест с ръка и Хо Са сведе глава, видимо объркан.

— Освен това кралят дава дъщеря си Чакахай за твоя жена.

Чингис примигна. Запита се дали момичето не е толкова грозно, че не може да се омъжи за някой свой сънародник. Предлаганите богатства щяха да се харесат на хората му и да попречат на по-дребните ханове да заговорничат. Идеята за данък не беше нова за племената, макар че те никога не са били в положение да го изискват от наистина богат неприятел. Лично той предпочиташе да види каменния град в развалини, но никой от хората му не успя да предложи план, който да проработи. Чингис сви рамене. Ако някога откриеше начин, можеше да се върне тук. Дотогава нека вярват, че са си купили мир. Козите могат да се доят много пъти, но да се колят само веднъж. Оставаше единствено да се спазари колкото се може по-добре.

— Кажи на господаря си, че щедростта му се приема добре — иронично рече той. — Ако може да прибави две хиляди от най-добрите си войници, добре въоръжени и на коне, ще напусна долината, преди да е изминала и една луна. Хората ми ще сринат крепостта при прохода към пустинята. Съюзниците не се нуждаят от стени помежду си.

Докато Хо Са превеждаше, Чингис си спомни за интереса на Барчук към библиотеките на Си Ся. Офицерът млъкна, когато ханът заговори отново и прекъсна потока на думите му.

— Някои от хората ми са учени — каза Чингис. — Биха се радвали на възможността да прочетат някои от свитъците ви. — Хо Са отвори уста, но той продължи: — Но не философия. Практически въпроси и теми, които биха представлявали интерес за един воин, стига да разполагате с такива.

Изражението на Рай Чианг беше непроницаемо, докато Хо Са се мъчеше да повтори всичко чуто. Срещата явно вървеше към края си и Рай Чианг не направи контрапредложение. В това Чингис разпозна отчаянието му. Канеше се да стане, но в последния момент реши да изпробва късмета си.

— Ако ще влизам в градовете на Дзин, ще ми трябват оръжия, които да разбиват стени. Питай краля си дали може да ни ги осигури наред с всичко останало.

Хо Са заговори нервно, усещайки гнева на Рай Чианг. Поклати неохотно глава.

— Кралят ми казва, че така би се показал като глупак — рече Хо Са, неспособен да погледне Чингис в очите.

— Да, така е — с усмивка отвърна Чингис. — Земята е изсъхнала и можете да натоварите даровете на нови каруци с добре смазани оси, готови за дълъг път. Кажи на краля си, че съм поласкан от предложението му. И че ще покажа задоволството си на Дзин.

Хо Са преведе, но на лицето на Рай Чианг не се видяха никакви признаци на удовлетворение. Всички се изправиха едновременно. Чингис и спътниците му потеглиха първи, оставяйки Рай Чианг и Хо Са сами с гвардейците. Те гледаха как монголските военачалници възсядат конете си и се отдалечават.

Хо Са смяташе да си мълчи, но имаше още един въпрос, който трябваше да зададе.

— Твое величество, не започваме ли война с Дзин?

Студените очи на Рай Чианг се обърнаха към офицера.

— Йенкин е на хиляда мили оттук и се пази от планини и крепости, в сравнение с които Инчуан прилича на провинциално градче. Той няма да успее да превземе градовете им. — Устните на краля се свиха леко, но физиономията му си остана каменна. — Освен това „за нас е добре, когато враговете ни се нападат един друг. Къде е опасността, която ни заплашва?“.

Хо Са не беше присъствал на срещата на министрите и не разпозна думите.

 

 

Настроението сред племената беше почти като на празник. Вярно, не бяха превзели каменния град в далечината, но ако воините ръмжаха недоволно, семействата им бяха изпълнени с трепет при мисълта за коприната и богатствата, които им бе уредил Чингис. Един месец след срещата с краля от града започнаха да пристигат каруци. Млади камили пръхтяха и плюеха сред стадата овце и кози. Барчук изчезна в гера си и заедно с Кокчу и Темуге разшифроваше странната писменост на Си Ся. Рай Чианг им беше осигурил трудове, написани едновременно на местната и на дзинската писменост, но въпреки това задачата се оказа много трудоемка.

Най-сетне дойде и зимата, макар че в долината тя беше мека. Хазар и Хаджиун бяха започнали да тренират хората, които им беше пратил Рай Чианг. Войниците от Си Ся протестираха заради загубата на конете си, но животните бяха твърде добри, за да се хабят за мъже, които яздеха по-зле от монголските деца. Дадоха им понита от стадата. Докато седмиците се нижеха и въздухът ставаше все по-студен, те се научиха да се справят с опърничавите яки добичета и да стоят в строй. Войската се приготви да потегли, но Чингис се бавеше в гера си в очакване на последната част от данъка и дъщерята на краля. Не успя да предвиди каква ще бъде реакцията на Бьорте, когато научи новината. Надяваше се принцесата на Си Ся поне да е хубава.

Тя пристигна на първия ден от новата луна в носилка, много подобна на онази, която бе използвал баща й за срещата. Чингис гледаше как почетната стража от сто души стои в тесен строй около нея. Развесели се, щом забеляза, че този път конете не са толкова добри, колкото беше очаквал. Рай Чианг явно не възнамеряваше да губи още животни, дори и за ескорт на дъщеря си.

Оставиха носилката на земята само на няколко крачки от Чингис, който чакаше, облечен в доспехи. Бащиният меч висеше на хълбока му и той го докосна за късмет, като се мъчеше да овладее нетърпението си. Виждаше, че войниците от града се гневят, че трябва да му предадат момичето, и им се усмихна с искрено задоволство, опивайки се от безсилието им. С тях беше и Хо Са, както беше поискал. Поне неговото изражение е студено и не издава чувствата му, одобрително си помисли Чингис.

Кралската дъщеря излезе навън и откъм воините, събрали се да видят последния символ на победата си, се разнесе одобрителен шепот. Беше облечена в бяла коприна, бродирана със злато, и блестеше под лъчите на слънцето. Косата й бе прибрана във висока прическа, закрепена със сребърни игли и фиби. Чингис затаи дъх от безупречната красота на бялата й кожа. В сравнение с жените от неговия народ тя беше като гълъб сред гарвани, макар че не го каза на глас. Очите й бяха тъмни езера отчаяние, докато вървеше към него. Не го гледаше, но се поклони ниско и елегантно, кръстосала китки пред себе си.

Чингис усети, че гневът на бащините й гвардейци расте, но не им обърна внимание. При най-малкото движение стрелците му щяха да ги избият, преди да е изтеглил меча си.

— Добре дошла в гера ми, Чакахай — меко каза той.

Хо Са преведе почти шепнешком. Чингис протегна ръка да докосне рамото й и тя стана, като се стараеше да запази безизразна физиономия. У нея нямаше и следа от жилавата сила, която бе така характерна за жените от неговия народ, и Чингис усети как се възбужда от едва доловимата миризма на парфюм, достигаща до носа му.

— Мисля, че струваш повече от всички други дарове на баща си — каза той, за да я почете пред воините си, макар че тя не можеше да разбере думите. Хо Са понечи да преведе, но с рязък жест Чингис го накара да замълчи.

Протегна потъмнялата си от слънцето ръка и се възхити на контраста в цветовете, докато вдигаше брадичката й, за да го погледне. Видя страха и усети погнусата й, когато грубата му кожа докосна нейната.

— Добре съм се спазарил, момиче. Ще ми родиш чудесни деца — каза той. Вярно, нямаше да станат негови наследници, но той установи, че е опиянен от нея. Осъзна, че не би могъл да я държи в един и същи гер с Бьорте и синовете си. Такова крехко момиче не би издържало подобно нещо. Щеше да се наложи да построи отделен гер за нея и за децата й.

Усети, че от доста време цари тишина и племената го следят с растящ интерес. Доста ухилени воини се побутваха един друг и си шепнеха нещо. Чингис вдигна поглед към офицера, който стоеше до Хо Са. Двамата мъже бяха пребледнели от гняв, но когато Чингис посочи към града, Хо Са се обърна с останалите. Офицерът рязко даде заповед и Хо Са зяпна от изненада.

— Ти ми трябваш, Хо Са — каза Чингис, наслаждавайки се на изумлението му. — Твоят крал те даде на мен за една година.

Устните на Хо Са се свиха в тънка линия. С горчив поглед загледа как ескортът препуска обратно към града, оставяйки го тук с треперещото момиче, което бе дошъл да даде на вълците.

Чингис се обърна към източния вятър, вдъхна аромата му и си представи градовете на Дзин отвъд хоризонта. Той не можеше да срути техните стени и нямаше пак да рискува живота на хората си заради своето невежество.

— Защо ти трябвам? — Внезапните думи на Хо Са нарушиха тишината, която Чингис като че ли не усещаше.

— Може пък да успеем да те направим воин — отвърна Чингис. Идеята явно го развесели и той се плесна по крака. Хо Са го загледа с каменна физиономия и накрая ханът сви рамене. — Ще видиш.

 

 

В лагера беше шумно — племената разглобяваха герите и се готвеха за път. В полунощ единствено ханският гер остана недокоснат на огромната си каруца. Беше осветен с лампи отвътре, светеше в тъмнината и можеше да се види от всички, които налягаха да спят в кожите и парцалите си под звездите.

Чингис стоеше край ниската маса, присвил очи към картата. Тя беше начертана върху дебела хартия и Хо Са видя, че е копирана набързо от колекцията на Рай Чианг. Кралят на Си Ся беше твърде предпазлив, за да си позволи в ръцете на император Вей да попадне документ с неговия печат. Беше се погрижил дори надписите да са на дзински.

Чингис наклони глава на една страна, после на друга. Опитваше се да си представи зад линиите и рисунките на градовете действителните места. За първи път в живота си виждаше истинска карта, макар че нямаше намерение да признае неопитността си в присъствието на Хо Са.

Тъмният му пръст проследи една синя линия, вървяща на север.

— Това е голямата река, за която съобщиха съгледвачите — каза той и светлите му очи се спряха въпросително върху Хо Са.

— Хуан Хъ — отвърна той. — Жълтата река.

Млъкна, тъй като не искаше да става словоохотлив в присъствието на монголските военачалници, които изпълваха гера — Арслан, Хазар, Хаджиун и други, които не познаваше. Отдръпна се от Кокчу, когато Чингис ги запозна. Кльощавият шаман приличаше на безумен просяк от Инчуан, вонята му увисна във въздуха и принуди Хо Са да диша съвсем плитко.

Всички гледаха как пръстът на Чингис проследява реката на север и изток, докато не спря върху един малък символ и не почука по него.

— Този град е в края на земите на Дзин — промърмори той. Отново погледна към Хо Са за потвърждение и той кимна с неохота.

— Баотоу — прочете Кокчу надписа под мъничката рисунка. Хо Са не се обърна към шамана, а продължи да гледа Чингис. Ханът се усмихна.

— Какво означават онези знаци на север? — попита той.

— Това е част от външната стена — отвърна Хо Са.

Чингис се намръщи озадачено.

— Чувал съм за това нещо. Дзин се крият от нас зад нея, така ли?

— Не се крият — раздразнено отвърна Хо Са. — Стените не са построени заради вас, а за да отделят кралствата на Дзин. Вие минахте през по-слабата от двете. Няма да успеете да преминете вътрешната около Йенкин. Никой не е успявал.

Чингис се ухили и отново се зае да изучава картата. Хо Са се взираше в лицето му, раздразнен от неговата самоувереност.

Като момче Хо Са бе пътувал с баща си до Жълтата река. Старецът му беше показал стената на север и дори тогава в нея имаше дупки и отделни части бяха срутени. През изминалите от онова време десетилетия тя не беше поправена. Докато Чингис проследяваше линията с пръста си, Хо Са се запита как изобщо в Дзин са станали толкова нехайни за собствената си безопасност. Външната им стена не ставаше за нищо. Преглътна нервно. Още повече, че племената вече бяха зад нея. Си Ся беше слабата точка и варварите нахлуха на юг. Срамът го изгаряше, той гледаше Чингис и се питаше какво е намислил.

— Ще нападнеш ли Баотоу? — изтърси най-неочаквано Хо Са.

Чингис поклати глава.

— И да вия пред портите, както направих тук ли? Не. Отивам си у дома, при планините Хенти. Ще яздя из хълмовете на детството си, ще пускам орела си да лети и ще се оженя за дъщерята на твоя крал. — Свирепата му физиономия омекна при тази мисъл. — Синовете ми трябва да познават земята, която ме е родила. Те ще растат силни там.

Обърканият Хо Са вдигна очи от картата.

— Тогава защо са тези приказки за Баотоу? И защо съм тук?

— Казах, че аз се прибирам у дома, Хо Са. Но не и ти. Този град е твърде далеч оттук, за да се бои от войската ми. Ще остави портите си отворени и търговците ще влизат и излизат необезпокоявани.

Хо Са забеляза, че Арслан и Хазар са се ухилили, и се насили да се съсредоточи.

Чингис го потупа по рамото.

— В защитен град като Баотоу има строители и майстори, нали така? Хора, които познават всяка подробност от укрепленията.

Хо Са не отговори и Чингис се засмя.

— Твоят крал няма да ми ги даде, но ти ще ги намериш там, Хо Са. Ще заминеш за Баотоу с Хазар и брат ми Темуге. Трима души могат да влязат там, където войска не би могла. Ще разпитваш, докато не намериш хората, които са построили стените и знаят много хитрини. И ще ми ги доведеш.

Хо Са видя, че всички се усмихват, развеселени от ужасената му физиономия.

— Или ще те убия още сега и ще поискам от краля ти някой друг — меко рече Чингис. — Човек винаги трябва да има последен избор в живота и смъртта. Всичко друго може да му се вземе, но не и това.

Хо Са си спомни как другарите му бяха убити заради конете си и не се съмняваше, че животът му зависи от една-единствена дума.

— По заповед на моя крал аз съм на твое разположение — най-сетне произнесе той.

Чингис изсумтя и отново се обърна към картата.

— Тогава ми разкажи за Баотоу и стените му. Разкажи ми всичко, което си чувал или виждал.

Призори лагерът беше притихнал, но в ханския гер все още трептеше златна светлина и онези, които лежаха върху студената трева наблизо, чуваха мърморещите гласове като далечни бойни барабани.