Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

26.

За да издигнат насипите от камък и дърво, защитаващи огромните бойни машини, щяха да им трябват два месеца. Проектираните от Лиан требушети се изработваха в горите на изток. С огромните си лостове, все още лепкави от смолата, те се издигаха като някакви мрачни чудовища на цяла миля от стените на града. След завършването на насипите щяха да ги преместят под прикритието им. Работата беше бавна и уморителна, но с времето увереността на монголите започна да расте. Никакви армии не излизаха да ги атакуват. На север от града имаше езеро и бреговете му гъмжаха от птици, които ловяха през зимните месеци. Племената бяха станали господари на равнината. Но не им оставаше друго, освен да стоят тук, а бяха свикнали с бързите набези и победи, всеки ден да откриват нови земи. Дългият престой започна да разваля отношенията между тях. Вече имаше случаи на двубои с ножове заради стари вражди. Двама мъже и една жена бяха намерени мъртви на брега на езерото, а убийците така и останаха неизвестни.

Войската очакваше с нетърпение градът да започне да гладува. Чингис не знаеше дали каменните насипи ще предпазят тежките машини, но трябваше по някакъв начин да държи хората си заети. Работата до изнемога ги поддържаше във форма и в края на деня бяха твърде уморени, за да се препират помежду си. Разузнавачите бяха намерили хълм шисти на по-малко от един ден езда от Йенкин. Воините вадеха камъните с ентусиазма, с който се заемаха с всяка задача, натрошаваха го с клинове и чукове и товареха блоковете в каруците. Експертизата на Лиан беше особено важна в случая и през тези седмици той рядко напускаше каменоломната. Показваше им как да свързват камъните с паста от горен варовик и насипите растяха бързо. Чингис изгуби броя на хилядите каруци, които трополяха покрай гера му, но Темуге държеше всичко под отчет върху топящите се запаси хартия.

Противотежестите представляваха мрежи с по-големи камъни, които висяха от лостовете на машините. Докато ги строяха, двама души смазаха ръцете си и едва изтърпяха агонията, когато Кокчу отряза осакатените им крайници. Шаманът беше натрил венците им с гъстата черна паста, за да притъпи болката, но въпреки това те пищяха като луди. Работата продължаваше, постоянно следена от стените на Йенкин. Чингис не можеше да попречи с нищо на преместването на масивните арбалети по стената срещу неговите оръжия. Потни императорски гвардейци им изграждаха нови гнезда и работеха толкова здраво, колкото и монголите долу.

Нужни бяха стотици силни мъже, за да преместят требушетите нагоре по насипите и да ги разположат срещу Йенкин. В равнината отново заваля сняг и Чингис наблюдаваше обезсърчено как дзинските инженери зареждат седем от огромните си лъкове и изстрелват стълбове с железни върхове срещу насипите. Требушетите отвърнаха с два големи камъка, които се пръснаха в стените и във всички посоки се разлетяха парчета. Дзинските оръжия останаха непокътнати.

За да върнат огромните лостове в изходно положение, им беше нужна цяла вечност. През това време лъковете от стените продължаваха неуморно да обстрелват насипите. Преди требушетите да бъдат готови за втори изстрел, в защитните им съоръжения започнаха да се появяват пукнатини. Разрушенията не закъсняха. Камъните се пръскаха при всеки изстрел, обсипвайки Лиан и хората му с остри парчета. Ръцете и лицата на мнозина пострадаха и всички бяха принудени да отстъпят под непрестанния обстрел. Самият Лиан остана невредим и гледаше мрачно и мълчаливо как насипите се рушат, а машините му остават открити.

Известно време изглеждаше, че самите требушети може и да оцелеят, но тогава в равнината отекна първото пряко попадение, последвано почти моментално от три нови. Защитниците се умориха и темпото на обстрела се забави, но всеки удар бе ужасяващо мощен. Воините загиваха, докато се опитваха да изместят машините извън обхвата на лъковете. В един момент бяха по местата си в следващия се превръщаха в кървави петна върху дървото, а въздухът около тях се изпълваше със сняг и прах.

Не можаха да спасят нищо. Чингис изръмжа тихо, докато гледаше изпотрошените хора и греди. Беше достатъчно близко до града, за да чуе радостните викове, и му беше страшно криво, че Лиан излезе прав. Без защита не можеха да преодолеят обхвата на оръжията по стените и каквото и да построяха, щеше да бъде разрушено. Чингис беше обсъдил възможността да направят кули на колела, може би дори защитени с желязо, но тежките стрели щяха да ги пробият по същия начин, както обикновените стрели пробиваха бронята. А ако майсторите направеха кулите достатъчно солидни, за да издържат на ударите, те щяха да се твърде тежки, за да се придвижват. Всичко това беше направо влудяващо.

Чингис крачеше напред-назад, докато Субодай прати да приберат ранените. Хората му смятаха, че ще успее да превземе Йенкин по същия начин, по който се бе справил другите градове. Но необичайните машини на Лиан станаха на трески, а това с нищо не подпомагаше високия дух в лагера.

Докато Чингис гледаше как Младите вълци рискуват живота си, приближи Хаджиун и слезе от коня си. Изражението на брат му бе неразгадаемо, но Чингис долови дълбоко раздразнение от неуспеха.

— Който и да е построил града, определено е обмислил защитата му добре — рече Хаджиун. — Няма да успеем да го превземем със сила.

— Тогава ще измрат от глад — озъби се Чингис. — Вдигнах черната шатра пред Йенкин. Няма да има никаква пощада.

Хаджиун кимна, като внимателно наблюдаваше по-големия си брат. Чингис не беше в най-добрата си форма, когато бе принуден да бездейства. В моменти като този военачалниците му стъпваха на пръсти около него. През изминалите дни, с натрупването на насипите, които изглеждаха толкова мощни и яки, мрачното настроение бе напуснало Чингис. Всички бяха изпълнени със самоувереност, но вече им беше станало ясно, че дзинският командващ просто ги бе чакал да докарат новите си оръжия по-наблизо. Който и да бе той, беше търпелив, а търпеливият враг е най-опасният.

Хаджиун знаеше, че Чингис лесно може да бъде подбуден да вземе прибързани решения. Засега той все още се вслушваше във военачалниците си, но зимата отминаваше и това щеше да го изкуши да се хвърли напред, а така племената можеха да пострадат.

— Какво ще кажеш да пратим хора да изкатерят стените през нощта? — попита Чингис, сякаш за да потвърди тези мисли. — Петдесет или сто, за да подпалят пожари в града.

— Стените могат да се изкатерят — внимателно отвърна Хаджиун. — Само че патрулите горе са нагъсто като мухи. Ти сам спомена, че това ще е напразно прахосване на живот.

Чингис сви раздразнено рамене.

— Тогава имахме катапулти. Може пък да си струва да опитаме.

Светлите му очи се спряха върху брат му. Хаджиун издържа погледа му. Знаеше, че брат му иска да чуе истината.

— Лиан твърди, че в града живеят повече от един милион души — каза той. — Колкото и хора да пратим, те ще ги преследват като бесни кучета и ще ги превърнат в забавление за войниците.

Чингис мрачно изсумтя, обхванат от чувство за безизходица. Хаджиун потърси начин да разведри настроението му.

— Може би сега е времето да пратим военачалниците да опустошат района. Тук не се очертава бърза победа, а наоколо има и други градове. Нека и синовете ти идат с тях, така ще започнат да учат занаята.

Хаджиун видя как през лицето на брат му преминава сянка на съмнение и разбра. Чингис се доверяваше на военачалниците си и ги оставяше да действат, без да ги надзирава. Бяха му верни, но до момента войната се водеше под неговото пряко командване. Той не би ги изпратил на хиляди мили оттук с лека ръка. Затова окончателната му заповед все не идваше.

— От предателство ли се боиш, братко? — меко попита Хаджиун. — Откъде би могло да дойде? От Арслан и сина му Джелме, които са с нас от самото начало? От Хазар или от Субодай, който направо те боготвори? Или от мен?

Чингис се усмихна пестеливо. Погледна към стените на Йенкин, които се извисяваха все така непокътнати. Въздъхна. Много добре разбираше, че не може да държи толкова много активни мъже в тази равнина цели три години. Щяха да си прегризат гърлата много преди това и така сами да свършат работата на императора.

— Цялата войска ли да пратя? Може би ще е най-добре да остана сам и да ги предизвиквам да ми излязат.

Хаджиун си представи картината и се разсмя.

— Но те може да решат, че това е капан и да не излязат — отвърна той. — Ако аз бях на мястото на императора, щях да започна да обучавам на военно дело всеки годен мъж и да събирам армия вътре в града. Не можеш да оставиш малка част от нашата войска да пази Йенкин — защитниците му ще се възползват от възможността и ще атакуват.

Чингис изсумтя.

— Невъзможно е само за няколко месеца да направиш някого воин. Нека си обучават хлебарите и търговците. Нямам нищо против да им покажа какво означава да си роден воин.

— Гръмовен глас, а защо не и пенис от мълния — каза със сериозна физиономия Хаджиун. Последва кратко мълчание, след което и двамата избухнаха в смях.

Чингис забрави мрачното настроение, което го бе обзело след унищожаването на катапултите. При мисълта за бъдещето енергията се надигна у него.

— Ще ги пратя, макар че все още е рано. Не знаем дали другите градове няма да се опитат да помогнат на Йенкин. Може да имаме нужда от всеки човек тук. — Той сви рамене. — Ако градът не е паднал до пролетта, ще пусна военачалниците на лов.

 

 

Джи Джонг се беше замечтал пред високия прозорец в залата за аудиенции на летния дворец. Почти не беше разговарял с момчето от деня, когато го короняса. Сюан живееше някъде в лабиринта от коридори и стаи в официалната резиденция на баща си и генералът рядко се сещаше за него.

Когато унищожиха монголските требушети, войниците го поздравиха с бурни овации. Очакваха одобрението му и той го бе демонстрирал с кратко кимане към техния офицер, преди да слезе надолу по стълбите. Едва когато остана сам, си позволи да стисне юмрук в безмълвно тържество. Не беше достатъчно, за да заличи спомена от Гърлото на язовеца, но все пак беше победа, а уплашените граждани се нуждаеха от някого, който да им даде надежда. Изсумтя презрително, щом си спомни колко много от тях се самоубиха от отчаяние. Четири дъщери на благородници бяха намерени мъртви в стаите си веднага, щом новината за разгрома на армията се разчу из града. И четирите се познаваха и изглежда бяха предпочели достоен край пред изнасилванията и унищожението, които им се струваха неизбежни. Единадесет други ги последваха през следващите седмици и Джи Джонг се тревожеше, че тази нова мода може да стане доста популярна в града. Сключи ръце зад гърба си и погледна над езерото към домовете на благородниците. Днес ще чуят по-добра новина. Може би дори ще се поколебаят с ножовете си от слонова кост и презрението им към неговите способности ще намалее. Йенкин все още би могъл да устои на нашествениците.

Господарят регент усети, че е уморен и гладен. Не беше ял от сутринта, а денят бе изпълнен с твърде много срещи, за да ги запомни. Сякаш всеки, който заемаше някакъв пост в Йенкин, имаше нужда от одобрението или съвета му. Сякаш той знаеше по-добре от тях какво да очакват в идните месеци. Намръщи се при мисълта за запасите от храна и хвърли поглед към страничната маса и натрупаните върху нея свитъци. Гражданите на Йенкин почти нямаха какво да ядат. Това само по себе си можеше да направи за смях цялата му защита, но Джи Джонг лично се беше погрижил да сложи ръка на градските припаси, за да изхрани армията. Хич не му беше приятно, че в момента монголите ядат запасите, които беше събрал за едногодишен престой в прохода, но нямаше смисъл да се връща към минали грешки. В края на краищата и той, и императорът смятаха, че монголите ще бъдат спрени преди изобщо да видят императорския град.

Сви устни. Йенкинските търговци не бяха глупаци. В града вече минаваха на дажби. Дори черният пазар рухна, щом стана ясно, че обсадата няма да бъде пробита бързо. Само неколцина все още продаваха храна срещу огромни печалби. Останалите се запасяваха, за да осигурят собствените си семейства. Всички от тяхната класа щяха да изчакат бурята да премине, а после отново да натрупат тлъстина и богатства.

Отбеляза си да привика най-богатите търговци. Знаеше как да ги натисне така, че да отворят тайните си складове. Без тях простолюдието щеше да яде котки и кучета един месец, а след това…? Джи Джонг разкърши уморено врата си. След това той щеше да се окаже затворен между стените заедно с милион гладуващи. Същински ад.

Единствената им надежда беше монголите да не останат завинаги пред стените. Той се надяваше те да се уморят от обсадата и да тръгнат към други градове, не така добре защитени. Разтърка очи, доволен, че никой освен робите не вижда умората му. Всъщност никога през живота си досега не беше работил толкова много. Почти не спеше, а когато успееше да открадне няколко часа за почивка, сънищата му бяха изпълнени с планове и стратегии. Цялата минала нощ бе прекарал на стената с екипите на големите лъкове.

Усмихна се, щом се сети отново за монголските машини. Какво ли не би дал, за да види лицето на хана им в онзи момент. Изкушаваше се да извика министрите за една последна среща, преди да се изкъпе и да си легне. Не, нямаше да го направи, докато не изличаха поражението в очите си. Този ден, в който бе разсеял ореола на непобедимост около монголския хан, щеше да приключи сега.

Обърна гръб на прозореца и тръгна по мрачните коридори към къпалнята на император Вей. Въздъхна, предвкусвайки удоволствието, и влезе в стаята с басейна. Робите вече бяха стоплили водата, той отново разкърши врат и се приготви да се освободи от грижите на деня.

Робите го съблякоха с обичайната експедитивност, докато той гледаше двете момичета, които го очакваха в басейна, за да натрият кожата му с масла. Мълчаливо поздрави император Вей за вкуса му. Робините от императорското домакинство нямаше да обслужват сина му поне още няколко години.

Гол, Джи Джонг се отпусна в басейна, наслаждавайки се на усещането за пространство под високия таван. Водата се плискаше около него и той започна да се отпуска, докато момичетата сапунисваха кожата му с меки четки. Докосването им го съживяваше. Не след дълго измъкна едната от басейна и я положи по гръб върху плочките. Зърната на гърдите й се втвърдиха от внезапния студ. Долната част на краката й остана в топлата вода, докато Джи Джонг я обладаваше мълчаливо. Тя беше добре обучена, ръцете й се виеха по гърба му и тя пъшкаше под него. Другата ги наблюдаваше известно време с безстрастен интерес. После продължи да сапунисва гърба му, но притисна гърдите си в него и той изстена от удоволствие. Без да отваря очи, Джи Джонг хвана ръката й и я насочи надолу, за да може да усети как прониква в приятелката й. Тя се притисна към него с професионално умение и той се усмихна. Покой овладя ума му, докато тялото се стягаше и тресеше в конвулсии. Управлението на Йенкин си имаше и добрите страни.

 

 

Три нощи след унищожаването на монголските катапулти двама души се плъзнаха тихомълком по стените на Йенкин и прелетяха последните няколко стъпки, без да издадат нито звук. Въжетата изчезнаха над главите им, издърпани от гвардейците на господаря.

Единият погледна другия в мрака, като се мъчеше да овладее нервността си. Компанията на убиец не му допадаше и щеше да е доволен, когато пътищата им се разделят. Самият той бе изпълнил подобна мисия по времето на император Вей и се наслаждаваше на перспективата да се промъкне сред дзинските наемници, които се трудеха тъй неуморно за монголския хан. Според него предателите заслужаваха смърт, но той щеше да им се усмихва и да работи не по-малко от тях, докато събира нужната му информация. Знаеше, че приносът му щеше да бъде толкова ценен, колкото и този на войниците на стената. Господарят регент се нуждаеше от всяко късче информация за племената и шпионинът не подценяваше важността си.

Не беше научил името на убиеца — то беше толкова добре пазено, колкото и неговото. Докато чакаха заедно от другата страна на стената, облеченият в тъмни одежди мъж не беше проронил нито дума. Шпионинът не се удържа да не го гледа, докато проверяваше оръжията си, завързваше и нагласяше малките остриета на своя занаят. Несъмнено Джи Джонг беше платил цяло състояние за тази мисия, която със сигурност включваше и смъртта на самия убиец.

Странно беше да клечиш редом с човек, който очаква да умре тази нощ и въпреки това не показва никакъв признак на страх. Шпионинът потръпна леко. Не би искал да си сменят местата и не разбираше другия. Що за всеотдайност би могла да вдъхнови такава фанатична вярност? Колкото и опасна да беше собствената му мисия миналия път, той винаги се бе надявал да успее да се върне обратно у дома при господарите си.

С тъмните си дрехи убиецът приличаше на сянка. Спътникът му знаеше, че той няма да му отговори дори и на един прошепнат въпрос. Човекът беше съсредоточен, животът му — купен. Нямаше да позволи да го разсейват. В пълно мълчание двамата се качиха в малката дървена лодка и с помощта на прът прекосиха черния ров. Съдът беше свързан с въже, за да бъде изтеглен обратно и скрит, а може би и потопен. На сутринта нямаше да има никакви следи, които да предизвикат подозрения.

От другата страна и двамата се снишиха, щом чуха подрънкваното на сбруя. Монголските съгледвачи бяха добри, но не можеха да проследят всяка тъмна сянка. Освен това се оглеждаха за цяла войска, а не за двама мъже, очакващи да се промъкват в лагера им. Шпионинът знаеше къде са издигнали герите си дзинските наборници, имитирайки без никакъв срам домовете на новите си господари. Имаше вероятност да бъде открит и тогава щяха да го убият, но това беше премерен риск и той не позволи на тези мисли да го разстройват. Озърна се отново към убиеца и видя, че той се обръща към него. Извърна смутено поглед. През целия си живот бе слушал за култа, за хората, които се обучаваха единствено на това как да носят смърт. Те бяха лишени от чест във вида, в който я разбираха войниците. Шпионинът бе играл ролята на войник достатъчно често, за да познава кредото им, и изпита леко отвращение при мисълта за човек, който живее единствено за да убива. Беше видял стъклениците с отрова, които спътникът му скъта някъде, както и жицата за удушаване, увита умело около китката му.

Говореше се, че жертвите си убийците принасяли на тъмните богове. Собствената им смърт била върховното доказателство за тяхната вяра и им гарантирала високо място в колелото на живота. Шпионинът потръпна отново, разтревожен, че работата му налага да придружава такъв човек.

Стъпките на монголските съгледвачи заглъхнаха в далечината и шпионинът подскочи от изненада, когато усети леко докосване по ръката. Убиецът му пъхна някакъв лепкав буркан. Вонеше на гранясала овнешка лой и шпионинът го загледа объркано.

— Натъркай я в кожата си — промърмори убиецът. — За кучетата.

Шпионинът схвана и вдигна очи, но черната фигура вече се отдалечаваше с безшумни стъпки в мрака. Шпионинът благодари на предците си, докато мажеше кожата си с противното нещо. Отначало помисли, че този дар е проява на вежливост, но по-вероятно беше, че убиецът не иска лагерът да се вдигне по тревога, докато той изпълнява задачата си. Лицето на шпионина пламна при тази мисъл. Дано тази нощ няма други изненади.

След като се съвзе, стана и бързо пое в мрака към мястото, което си бе отбелязал още по светло. Самоувереността му започна да се възвръща в отсъствието на мрачния спътник. Не след дълго щеше да се намира сред дзинските наборници, да си бъбри и приказва с тях, сякаш ги познава от години. Беше го правил и преди, щом императорът се усъмнеше във верността на някой провинциален губернатор. Остави тези мисли настрана, даде си сметка, че трябва да стигне, преди убиецът да е направил удара си. В противен случай щеше да бъде заловен и разпитван. Влезе в спящия лагер и поздрави някакъв монголски воин, който бе излязъл да се изпикае в нощта. Мъжът отвърна сънено на собствения си гърлен език, без да очаква да бъде разбран. Едно куче вдигна глава, докато минаваше покрай него, но само изръмжа тихо, когато надуши миризмата му. Шпионинът се усмихна в мрака. Беше вътре.

 

 

Убиецът приближи големия гер на хана, движейки се като призрак през тъмния лагер. Монголският лидер беше глупак да разкрива местоположението си на всеки, който наблюдаваше от стените на Йенкин. Той не знаеше нищо за Черната гилдия и тази грешка щеше да му струва скъпо. Убиецът нямаше представа дали монголите ще се върнат в планините и степите си след смъртта на своя хан. И не го беше грижа. На официалната церемония майсторът на гилдията му беше дал свитък с черна панделка, който обвързваше живота му с кръвна клетва. Каквото и да се случеше, гой нямаше да се върне при братята си. Ако се провалеше, щеше да отнеме собствения си живот, за да не бъде хванат и да не разкрие тайните на ордена си. Ъгълчетата на устните му се извиха в мрачна усмивка. Нямаше да се провали. Монголите бяха овчари — добри с лъка, но същински деца срещу човек с неговата подготовка. Не беше голяма чест да убиеш дори хана на тези вонящи племена, но той не се замисляше за това. Честта му зависеше от подчинението и от идеалното убийство.

Никой не го видя как приближава гера върху каруцата, който се белееше в мрака. Промъкваше се и се оглеждаше за стражи. Наблизо имаше двама души. Чуваше ги как дишат, докато отегчено очакваха смяната си. От стените на Йенкин бе невъзможно да различат детайлите и убиецът нямаше представа колко често се сменя стражата през нощта. Трябваше да действа бързо, след като донесе смъртта на това място.

Абсолютно неподвижен, убиецът проследи как единият от мъжете тръгва на обиколка около ханския гер. Воинът не беше нащрек и когато усети чуждото присъствие в сенките, вече беше твърде късно. Нещо тънко се уви около врата му, преряза гърлото и задуши вика му. Кървава въздишка се изтръгна от дробовете му. Другият страж прошепна някакъв въпрос, но все още не беше се разтревожил. Убиецът остави жертвата си, промъкна се до края на каруцата и бързо видя сметката на втория пазач. Той също умря без да издаде нито звук. Убиецът го остави да лежи на място и бързо изкачи стъпалата. Беше дребен и дъските едва чуто изскърцаха под тежестта му.

В мрака вътре се чуваше бавното дишане на мъж, потънал в дълбок сън. Убиецът се промъкна безшумно напред. Пазейки идеално равновесие, той стигна до спящата фигура и приклекна до ниското легло. Бяха сами. Извади остър кинжал с опушено острие, за да не блести.

Едната му ръка затърси източника на дъха и запуши устата. Спящият трепна, но ножът бързо преряза гърлото му. Стонът прекъсна бързо, тялото се сви в спазъм и остана да лежи неподвижно. Убиецът изчака, като дишаше едва-едва заради вонята от изпразнените черва. В мрака не можеше да види лицето на убития и с пръсти проследи чертите му. Челото му се смръщи. Мъжът не миришеше като воините отвън. Дланите на убиеца потръпнаха леко, докато опипваха отворената уста и очите, след което се преместиха към косата.

Той изруга наум, щом напипа намазаната с масло плитка на свой сънародник. Можеше да бъде само някой слуга, един от онези, които заслужаваха да бъдат обесени заради това, че са помагали на монголите. Седна на пети и се замисли как да постъпи. Ханът несъмнено беше наблизо. Около най-големия гер бяха струпани още няколко. В някой от тях се намираше този, който му трябваше. Убиецът се взе в ръце и повтори наум мантрата, която носеше моментално успокоение. Все още не бе заслужил правото да умре.