Серия
Завоевател (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords of the bow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

29.

На военачалниците им трябваха шест дни, за да съберат хората си в карета по десет хиляди и да ги подготвят за път. По същество всеки туман представляваше боен отряд в огромни мащаби. Те обаче изискваха организация и Темуге със своите сакати помощници се занимаваше с продоволствията, резервните коне, оръжията и списъците. За първи път командирите не мърмореха заради намесата му. Пред тях лежаха земи, които никой от хората им не бе виждал. Страстта на воините към пътешествия беше силна и те се взираха в посоката, избрана от военачалника им.

Оставащите в лагера не бяха особено радостни и Чингис разчиташе на Хаджиун да поддържа дисциплината, докато той се възстанови. Тактиката се оказа изненадващо успешна — достатъчно бе брат му само да хвърли поглед към ханския гер и спорещите млъкваха на мига. Никой не искаше да безпокои Чингис, докато възстановява силите си. Простият факт, че е жив, сложи край на растящата сила на старите ханове в лагера. Въпреки това ханът на войела настоя да види Чингис, без да го е грижа за последствията. Хаджиун го посети в собствения му гер и след това ханът не спомена нито дума за срещата им. Синовете му заминаваха на юг с Хазар, а той щеше да остане сам със слугите.

През нощта беше валял сняг, но утрото бе слънчево и небето се синееше над Йенкин. Строени на огромни карета в замръзналата равнина, воините очакваха заповеди, готови да яхнат понитата, които хрупаха сняг. Командирите им проверяваха редиците и снаряжението, макар че малцина бяха толкова нехайни, за да забравят нещо, от което зависеше животът им. Мнозина се смееха и шегуваха помежду си. Бяха прекарали целия си живот в движение и за тях принудителното спиране при Йенкин беше противоестествено. По пътя си щяха да срещнат по-слаби градове и всеки туман пътуваше с катапулти в каруци и хора, обучени да работят с тях. Разбира се, каруците щяха да ги забавят, но бойците помнеха Инчуан в Си Ся. Нямаше да вият безсилно срещу стените, а да разбият градските порти и да свалят разни дребни крале. Перспективата ги радваше и настроението беше като на летен празник.

Последните неща, които осигури Темуге, бяха бели, червени и черни шатри за всеки военачалник. Духът на воините се повдигна, когато видяха как товарят и завързват шатрите с дълги въжета. Те показваха най-добре намерението им да покорят всеки, който се изправи срещу тях. Силата им даваше правото.

Освен туманите Чингис отдели десет групи от по двайсет души, които да разучат новите земи. Отначало мислеше за тях като за бойни отряди, но Темуге го убеди да им даде по една каруца злато и награбена плячка. Брат му разговаря с командирите на всяка група и се погрижи всички да разберат, че задачата им е да наблюдават и трупат информация дори с цената на подкупи. Наричаше ги дипломати — термин, който бе научил от Вен Чао преди много години. С това и с много други неща Темуге цивилизоваше племената. Той осъзнаваше нуждата от това, въпреки че самите те не можеха. Мъжете „дипломати“ например далеч не бяха толкова радостни като онези, на които им предстоеше да завладяват градове.

Чингис беше махнал превръзките на врата си и всички виждаха дебелата кора и жълто-черната кожа около нея. Той вдишваше дълбоко студения въздух и кашляше в длан, щом го залееше вълна на слабост. Далеч не се беше възстановил, но и на него му се искаше да язди с останалите, дори с онези, от които се очакваше да приказват и шпионират, вместо да грабят. Хвърли раздразнен поглед към Йенкин, който се беше пльоснал като огромна жаба в равнината. Несъмнено в момента императорът беше на стената и наблюдаваше странното раздвижване на хора и коне. Чингис се изплю в посока към града. Запита се колко ли сезона ще издържат и настроението му се вкисна. Хаджиун приближи и слезе от коня си.

— Хората са готови — каза той. — Слава на духовете, Темуге не може да измисли с какво още да ги раздразни. Ти ли ще надуеш рога?

Чингис погледна излъскания съгледвачески рог, който висеше на шията на брат му. Поклати глава.

— Първо ще се сбогувам със синовете си — каза той. — Доведи ми ги.

Посочи към голямото одеяло на земята, върху което имаше кърпа с бутилка черен айраг и четири чаши.

Хаджиун сведе глава, скочи обратно в седлото и препусна в галоп към чакащите карета. Трябваше да измине доста разстояние, за да стигне до племенниците си. Всеки воин имаше два резервни коня в огромно стадо и утрото ечеше от тяхното пръхтене и цвилене.

Чингис изчака търпеливо Хаджиун да се върне с Джучи, Чагатай и Угедай. Самият Хаджиун остана настрана и следеше с крайчеца на окото си как Чингис седи с кръстосани крака срещу трите момчета на грубото одеяло. В тишината ханът напълни чашите с огненото питие, те ги взеха официално в дясната си ръка и подпряха лакътя й с дланта на лявата, показвайки, че не носят оръжие.

Чингис ги огледа и не намери никакъв недостатък в тях. Джучи носеше нови доспехи, които му бяха малко големи. Чагатай все още беше с онези, които беше получил като подарък. Само Угедай носеше традиционния подплатен с вата дел — беше едва на десет и още беше твърде рано да му се дадат истински доспехи, независимо колко бяха плячкосали в Гърлото на язовеца. Малкото момче гледаше чашата айраг с известни опасения, но отпи заедно с останалите, без лицето му да издава каквото и да било.

— Моите вълчета — усмихна се Чингис. — Всички ще сте вече мъже, когато ви видя отново. Говорихте ли с майка си?

— Говорихме — отвърна Джучи. Чингис го погледна и се зачуди на дълбоката враждебност в очите му. С какво бе заслужил подобни чувства?

Отговори на мрачния му поглед и се обърна към всички.

— Извън този лагер няма да бъдете принцове. Изрично го казах на военачалниците. Към синовете ми няма да има специално отношение. Ще пътувате като всеки друг воин и щом се стигне до бой, никой няма да тръгне да ви спасява само защото знае кои сте. Разбирате ли?

Думите му като че ли охладиха възбудата им и усмивките им изчезнаха. Кимнаха един по един. Джучи пресуши чашата си и я постави на одеялото.

— Ако бъдете повишени в командири — продължи Чингис, — това ще е единствено защото сте се представили като по-съобразителни, по-умели и по-храбри от другите около вас. Никой не иска да бъде командван от глупак, дори ако глупакът е мой син.

Замълча, за да осмислят думите му, като гледаше Чагатай.

— Вие обаче сте мои синове и очаквам да видя, че кръвта ми тече във всеки от вас. Другите воини ще мислят за следващата или за последната битка. А вие ще мислите за народа, който може да поведете. Очаквам да намерите хора, на които да можете да се доверите, които са готови да ви следват. Очаквам да давате от себе си много повече от всеки друг. Когато сте уплашени, крийте го. Никой няма да разбере, а каквато и да е причината за страха ви, тя ще отмине. Ще се запомни обаче как сте се държали.

Имаше да им казва много неща. Със задоволство забеляза, че дори Джучи попива всяка дума, но кой друг освен собствения им баща можеше да им каже как да управляват? Това беше последното му задължение към момчетата, преди да станат мъже.

— Когато сте уморени, никога не го споменавайте и другите ще си мислят, че сте от желязо. Не позволявайте на никого да ви се подиграва, дори на шега. Хората правят така, за да видят кой има силата да застане срещу тях. Покажете им, че не можете да бъдете сплашени, и ако това означава, че трябва да се биете — направете го.

— Ами ако ни се подиграва някой командир? — тихо попита Джучи.

Чингис го изгледа остро.

— Виждал съм някои да опитват да отклонят подигравките с усмивка и дори с разни шеги, за да накарат другите да се разсмеят още повече. Постъпите ли така, никога няма да командвате. Изпълнявайте дадените ви заповеди, но пазете достойнството си.

Замисли се за момент.

— От този ден вие вече не сте деца. Това се отнася и за теб, Угедай. Ако трябва да се биете дори с приятел, свалете го колкото можете по-бързо и по-безмилостно. Убийте го, ако се налага, или го пощадете — но внимавайте да не останете длъжници на някого. Освен всичко друго, това предизвиква негодувание. Всеки воин, който вдигне юмрук върху вас, трябва да знае, че залага живота си и че ще изгуби. Ако не можете да победите веднага, отмъстете си после, дори това да бъде последното, което ще направите. Ще пътувате с мъже, които уважават само по-силните от тях, само по-коравите от тях. А най-много от всичко уважават успеха. Не забравяйте това.

Твърдият му поглед ги обходи и Угедай потръпна от студа в неговите думи. Чингис не се усмихна и продължи нататък.

— Никога не си позволявайте да се размеквате, защото един ден ще се появи някой, който ще ви отнеме всичко. Слушайте онези, които знаят повече от вас, и говорете винаги последни, нека другите чакат вие да им покажете пътя. И се пазете от слабите, които идват при вас заради името ви. Избирайте кои ще ви следват толкова внимателно, сякаш си избирате съпруги. Ако нещо ме е довело до положението да управлявам народа ни, то е именно това ми умение. Аз мога да видя разликата между перчещия се воин и истинските мъже като Субодай, Джелме или Хазар.

Презрителна усмивка докосна устните на Джучи, преди той да извърне поглед, и Чингис се постара да не покаже раздразнението си.

— И още нещо, преди да тръгнете. Внимавайте как пръскате семето си.

Джучи се изчерви, а челюстта на Чагатай увисна. Само Угедай изглеждаше объркан. Чингис продължи.

— Момчетата, които всяка нощ играят със себе си, стават слаби, обсебени от нуждите на тялото си. Дръжте ръцете си далеч и се отнасяйте към желанието като към всяка друга слабост. Въздържанието ще ви направи силни. След време ще си имате жени и любовници.

Докато трите момчета седяха и мълчаха смутено, той свали меча и ножницата си. Не го беше планирал, но това му се стори правилно, пък и искаше да направи нещо, което да запомнят.

— Вземи го, Чагатай — каза той и постави ножницата в ръцете на сина си.

Чагатай едва не я изпусна от изумление и радост. Той обърна дръжката с лъвската глава, за да отрази светлината, и бавно изтегли оръжието, което баща му бе носел през целия си младежки живот. Светнали от завист, очите на другите не се откъсваха от блестящия метал.

— Баща ми Есугей го носеше в деня, когато умря — тихо каза Чингис. — Неговият баща го поръчал по времето, когато вълците били врагове на всяко друго племе. Този меч е отнемал живот, но видя и раждането на един народ. Гледай да не го посрамиш.

Чагатай се поклони, останал без думи.

— Няма да го посрамя, господарю — отвърна той. Чингис не погледна побелялото лице на Джучи.

— А сега вървете. Щом се върнете при военачалниците си, аз ще надуя рога. Когато се видим отново, вие ще сте мъже и ще се срещнем като равни.

— С нетърпение очаквам този ден, татко — обади се неочаквано Джучи. Чингис вдигна светлите си очи към него, но не каза нищо. Момчетата не се сбогуваха помежду си и не се обърнаха назад, докато препускаха по твърдата земя.

Когато отново остана сам с Хаджиун, Чингис усети погледа на брат си.

— Защо не даде меча на Джучи? — попита Хаджиун.

— На татарското копеле ли? — озъби се Чингис. — Виждам баща му да наднича от очите му всеки път, когато го срещна.

Хаджиун поклати глава. Тъжно му беше, че Чингис е толкова сляп в едно-единствено отношение и тъй далновиден във всичко останало.

— Ние сме странно семейство, братко — рече той. — Оставиш ли ни сами, сме слаби и меки. Ако ни предизвикаш и ни накараш да мразим, ставаме достатъчно силни, за да отвърнем на удара.

Чингис го погледна въпросително и Хаджиун въздъхна.

— Ако наистина искаше да отслабиш Джучи, трябваше да дадеш меча на него — каза той. — Сега той ще те смята за враг и ще стане железен, също като теб. Това ли беше целта ти?

Чингис примигна, поразен от тази мисъл. Хаджиун беше прозрял болезнено ясно нещата и той не знаеше как да му отговори.

Хаджиун прочисти гърлото си.

— Съветите ти бяха интересни, братко — каза той. — Особено онази част с пръскането на семето.

Чингис замълча и продължи да гледа как далечните фигури се връщат при каретата си.

— Не виждам това да е навредило на Хазар — каза Хаджиун. Чингис се засмя и протегна ръка за рога. После стана на крака и изсвири продължителен нисък сигнал над равнината. Още преди да замлъкне, туманите се раздвижиха и хората му тръгнаха да завоюват нови земи. Копнееше да е с тях, но първо трябваше да види падането на Йенкин.

 

 

Темуге изстена, докато слугата му прогонваше несгодите на деня с масаж. Хората в Дзин имаха усет за цивилизация, на който не можеше да отговори никое от племената. Усмихна се сънено при мисълта как някой предлага на монголски воин да намаже прасците му с масло и да ги разтрие. Той щеше да го приеме като обида и да заблъска нещастния масажист като вълна в тепавица.

Отначало съжаляваше за загубата на първия си слуга. Човекът рядко се обаждаше и не разбираше нито дума монголски.

Въпреки това той показа на Темуге какво означава дневен график, така че работата да се върши без напрежение. Темуге започна да свиква с по-късното ставане и ежедневното къпане. Слугата му го обличаше и приготвяше лека закуска. До късно сутринта четеше докладите на подчинените си, а после се залавяше с въпросите на деня. Отначало загубата на този човек му изглеждаше истинска трагедия.

Въздъхна от удоволствие, докато новият слуга се трудеше над мускулите му и палците му потъваха дълбоко в плътта. Може би в крайна сметка загубата не беше чак толкова голяма. Старият Сен не разбираше нищо от масла и масаж, и макар присъствието му да бе успокояващо, новият говореше всеки път, когато му разрешеше, и му разказа всичко за дзинското общество.

— Много добре, Ма Цин — промърмори той. — Болката почти изчезна.

— За мен е удоволствие — отвърна шпионинът.

Никак не му харесваше да бъде масажист, но навремето беше изкарал почти година като страж на публичен дом и знаеше как момичетата караха клиентите си да се отпуснат.

— Тази сутрин видях армиите да напускат, господарю — безгрижно рече той. — Никога не бях виждал толкова много коне и хора на едно място.

Темуге изсумтя.

— Животът ми ще е по-лек, ако са по-далеч. До гуша ми дойде от техните оплаквания и препирни. Мисля, че същото се отнася и за брат ми.

— Ще се върнат със злато за хана, не се и съмнявам — продължи шпионинът. Започна да удря леко яките мускули на гърба, докато не намери друг възел, с който да се заемат пръстите му.

— Не ни трябва повече — измърмори Темуге. — Вече имаме цели каруци с монети, но май само дзинските наборници се интересуват от тях.

Шпионинът спря за момент. Това беше една от чертите на монголското мислене, които го объркваха. Темуге вече се беше отпуснал, но той продължи да го масажира, опитвайки се да разбере тази особеност.

— Значи е вярно, че не търсите богатство? — попита той. — Чувал съм да го казват.

— За какво ни е? Брат ми събира злато и сребро, защото има хора, които са алчни за такова имане. Но каква е ползата от него? Истинското богатство не е в меките метали.

— Само че с тях можеш да си купиш коне, оръжия, дори и земя — не отстъпваше шпионинът. Усети как Темуге свива рамене под дланите му.

— От кого? Ако една купчина монети може да накара някого да ни даде конете си, ние така и така ще му ги вземем. Ако има земя, тя пак ще е наша и ще я кръстосваме, както ни се хареса.

Шпионинът примигна раздразнено. Темуге нямаше причини да го лъже, но как щеше да го подкупи, ако не говореше истината. Опита отново, макар да подозираше, че е безнадеждно.

— В дзинските градове златото може да купи огромни къщи край езерото, изтънчени храни, дори хиляди прислужници. — Затърси други примери. На човек, роден в общество, което използва парите открай време, му беше трудно да обяснява толкова очевидни неща. — Може дори да купи влиянието и благоволението на силните хора, господарю. Редки произведения на изкуството, подаръци за съпругите. Златото прави възможно всичко.

— Разбрах — раздразнено отвърна Темуге. — А сега млъквай.

Шпионинът почти се отказа. Братът на хана не можеше да схване тази концепция. Всъщност разговорът го накара да осъзнае колко изкуствен е собственият му свят. Златото наистина беше прекалено меко, за да има каквото и да било реално приложение. Как така е станало толкова ценно?

— А какво става, ако поискаш коня на някого от племената, господарю? Да кажем, че е най-добрият кон от всички останали.

— Ако са ти мили ръцете, няма да се обаждаш повече — озъби му се Темуге.

Шпионинът заработи мълчаливо и след известно време Темуге въздъхна.

— Щях да му дам пет коня от по-лоша порода или два роба, или меч, изработен от добър майстор — каквото пожелае и в зависимост от това колко го искам. — Засмя се сънено. — Ако му кажа, че имам торба ценен метал, с който ще може да си купи друг кон, той ще ме посъветва да се пробвам с някой друг глупак.

Темуге се надигна. Вечерното небе беше чисто и той се прозя. Денят беше прекалено натоварен около организирането на заминаването на такова множество.

— Мисля, че тази вечер ще взема няколко капки от лекарството си, Ма Цин, за да спя по-добре.

Шпионинът му помогна да облече копринената роба. Преструвките на Темуге го развеселяваха, но не можеше да се освободи от чувството за безсилие. Когато Чингис заповяда да се съберат туманите, той задуши силата на дребните ханове. Това не беше кой знае какво. Никой от тях нямаше реално влияние в лагера. Шпионинът бързо бе изоставил предишното си занимание и се погрижи да смени убития слуга. Скоростната промяна доведе до много опасности и той усещаше как напрежението му расте с всеки изминал ден. Все още смяташе Темуге за суетен и повърхностен човек, но трябваше да намери лост, който да го подмами към предателство. По-добър кандидат от него нямаше. Черната шатра трябваше да изчезне, но Чингис не биваше да научава за агонията на Йенкин. Шпионинът реши, че регентът го е натоварил с почти невъзможна задача.

Потънал в мислите си, той приготви горещия айраг и добави в него лъжичка от черната паста, като я остърга от дъното на гърнето. Видя, че Темуге не гледа, и я подуши, питайки се дали не е някакъв опиат. Благородниците в градовете пушеха опиум и изглеждаха пристрастени към лулите си точно както Темуге към питието.

— Запасите почти привършват, господарю — рече той.

Темуге въздъхна.

— Значи ще трябва да помоля шамана за още.

— Аз ще го сторя, господарю. Не бива да се безпокоиш за дреболии.

— Така е — отвърна поласканият Темуге. Пое чашата, отпи и затвори блажено очи. — Иди, но не му казвай какво правиш за мен. Кокчу е неприятен човек. Внимавай да не издадеш нещо, което си видял или чул в гера.

— По-лесно щеше да бъде, ако можехме да купим от него пастата със златни монети, господарю — обади се шпионинът.

— Кокчу не се нуждае от златото ти — отвърна Темуге, без да отваря очи. — Мисля, че единствената му страст е властта.

Пресуши чашата, като се мръщеше на горчивата утайка, но въпреки това се постара да я поеме до последната капка. Странно, но мисълта за празното гърне го тревожеше. Сутринта отново щеше да има нужда от съдържанието му.

— Иди при него още тази вечер, Ма Цин. Ако можеш, опитай се да разбереш как приготвя пастата, за да можеш да я правиш ти. Питал съм го, но на мен не ми казва. Той се радва, че все още ме държи по някакъв начин. Ако успееш да откриеш тайната му, няма да го забравя.

— Твоя воля, господарю — отвърна шпионинът. Тази нощ трябваше отново да иде до стената и да докладва. Имаше време да види шамана преди това. Всичко можеше да бъде от полза, а той бе постигнал твърде малко в лагера, докато Йенкин гладуваше.